Метаданни
Данни
- Серия
- Филип Марлоу (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Little Sister, 1949 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Жечка Георгиева, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 34гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Реймънд Чандлър. Дамата от езерото. По-малката сестра
„Народна култура“, София, 1986
Превела от английски: Жечка Георгиева
Рецензент: Жечка Георгиева
Американска. Първо издание
Литературна група — ХЛ. 04/9536622511/5557–153–86
Редактор: Мариана Неделчева
Художник: Стефан Десподов
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Йордан Зашев
Коректор: Евелина Тодорова
Дадена за набор февруари 1986 г. Подписана за печат април 1986 г.
Излязла от печат май 1986 г. Формат 84×108/32
Печатни коли 27. Издателски коли 22,68. УИК 24,01. Цена 3,20 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4
ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2
Raymond Chandler. The Lady in the Lake
Vintage Books, A Division of Random House, New York, 1976
Raymond Chandler. The Little Sister
Penguin Books Ltd, Harmonsworth, Middlesex England, 1966
История
- —Добавяне
- —Корекция от hammster
Глава 31
— Прокурорът иска да се явиш при него в девет часа. След това сигурно ще можеш да се прибереш. Ако не издаде заповед за арестуването ти, разбира се. Извинявай, че цяла нощ ти се наложи да седиш на този стол.
— Няма нищо. За мен е полезно да се пораздвижа.
— Пак ли започваш? — попита и се загледа мрачно в чиниите върху подноса.
— Хванахте ли Лагарди?
— Не. Обаче наистина се оказа лекар. — Очите му се преместиха, впериха се в моите. — Практикувал е в Кливланд.
— Никак не ми харесва, че всичко е толкова нагласено.
— Какво искаш да кажеш?
— Младият Куест решава да изнудва Стийлгрейв и съвсем случайно се натъква в Бей Сити на единствения човек, който може да докаже кой е Стийлгрейв. За мен е нагласено.
— А не забравяш ли нещо?
— Толкова съм уморен, че и името си ще забравя. Кое именно?
— И аз съм капнал. Ами някой му е казал кой е Стийлгрейв. Когато е правена онази снимка, Моу Стейн още не е бил ликвидиран. Така че каква полза от нея, ако някой не е знаел самоличността на Стийлгрейв?
— Предполагам, че мис Уелд е знаела. А Куест е неин брат.
— В думите ти няма логика, приятел — уморено се усмихна Френч. — Нима ще помогне на брат си да изнудва гаджето й, че и самата нея?
— Тогава се предавам. А може снимката да е чиста случайност. По-малката му сестра — моята клиентка — твърди, че обичал да прави импровизирани фотографии. Колкото по-импровизирани и откровени, толкова по-добре. Ако беше живял по-дълго, сигурно щяхте да го арестувате за това.
— Не за това, а за убийство — безразлично додаде Френч.
— Ами!?
— Маглашан все пак е намерил въпросния шиш. Просто не искаше да се издава пред теб.
— Не е достатъчно като доказателство.
— Доказателства има, но смисъл няма. И Клозън, и Марстън са стари наши клиенти. Малкият е мъртъв. Семейството му е почтено. Имал е перверзна жилка и попаднал в лоша среда. Защо да позорим семейството само за да докажем, че можем да разкрием каква е работата.
— Много мило от ваша страна. А как стои въпросът със Стийлгрейв?
— Вече не се занимавам с това. — Той се надигна. — Когато някой гангстер падне убит, колко дълго трае разследването?
— Докато от него се интересуват първите страници на вестниците. Но тук стои въпросът със самоличността на убития.
— Не, не стои.
Аз го зяпнах.
— Как така?
— Просто така. Сигурни сме. — Вече беше станал, сега решеше косата си с пръсти, оправяше вратовръзката и наместваше шапката си. После каза тихо с крайчеца на устата си: — Между нас казано, от самото начало знаехме. Само нямахме за какво да се заловим.
— Благодаря. На никого няма да казвам. Ами пистолетите?
Спря и впери очи в масата. После бавно ги вдигна към мен.
— И двата са на Стийлгрейв. Нещо повече — имал е разрешително за носене на оръжие. От шерифа на друг окръг. Не ме питай защо. С единия от тях… — Млъкна и се загледа в стената над главата ми. — С единия е убит Куест… Същият, с който е стреляно в Стейн.
— Кой именно?
Френч се усмихна.
— Голям номер ще се получи, ако в лабораторията ги объркат и така и не научим кой.
Изчака ме да кажа нещо. А аз нямах думи. Той махна с ръка.
— Е, хайде, довиждане. Не че ти имам зъб, но ще ми стане дяволски приятно, ако прокурорът ти смъкне кожата — на дълги, тънки ивици.
Обърна се и излезе.
И аз можех да сторя същото, но останах седнал, загледан в стената отсреща, сякаш бях забравил как се става от стол. След малко вратата се отвори и влезе оранжевата царица. Отключи старомодното писалище, свали шапката от невероятната си коса и окачи жакета на гвоздея, забит в голата стена. Отвори прозореца до бюрото си, свали калъфката на пишещата машина и сложи във валяка лист хартия. Едва тогава ме погледна.
— Чакате ли някого?
— Тук съм отседнал. Цяла нощ не съм мръднал от този стол.
Известно време ме гледа втренчено.
— Бяхте тук вчера следобед, сега си спомних.
Обърна се към машината и пръстите й захвърчаха. От отворения прозорец зад гърба й долетя ръмженето на коли, запълващи паркинга. Небето ярко белееше, дори нямаше много смог. Денят се очертаваше горещ.
Телефонът върху бюрото на оранжевата царица иззвъня. Тя поговори тихо, така че не чух нищо, и затвори. Пак ме погледна.
— Мистър Ендикът е вече в кабинета си — каза. — Знаете ли къде е?
— Работил съм в прокуратурата. Не с него обаче. Уволниха ме.
Погледът й беше като на всички държавни служители. Чух глас, който нямаше откъде да излезе освен от устата й:
— Цапардосайте го с мокра ръкавица през зъбите.
Приближих се и сведох очи към оранжевите къдрици. Корените им бяха побелели.
— Кой го каза?
— Стената — отвърна. — Тук и стените приказват. С гласовете на мъртвите, минали през тази стая на път за ада.
Излязох на пръсти и затворих безшумно.