Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Little Sister, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 34гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman(2007)
Допълнителна корекция
hammster(2012)

Издание:

Реймънд Чандлър. Дамата от езерото. По-малката сестра

„Народна култура“, София, 1986

Превела от английски: Жечка Георгиева

Рецензент: Жечка Георгиева

Американска. Първо издание

Литературна група — ХЛ. 04/9536622511/5557–153–86

Редактор: Мариана Неделчева

Художник: Стефан Десподов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректор: Евелина Тодорова

Дадена за набор февруари 1986 г. Подписана за печат април 1986 г.

Излязла от печат май 1986 г. Формат 84×108/32

Печатни коли 27. Издателски коли 22,68. УИК 24,01. Цена 3,20 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2

 

Raymond Chandler. The Lady in the Lake

Vintage Books, A Division of Random House, New York, 1976

Raymond Chandler. The Little Sister

Penguin Books Ltd, Harmonsworth, Middlesex England, 1966

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция от hammster

Глава 30

Не му знаех името, но беше доста нисък и слаб за полицай, а явно бе такъв, първо, защото се намираше там, и второ, защото, като се пресегна през масата да вземе една карта, зърнах под мишницата му, кожения кобур и дръжката на полицейския колт трийсет и осми калибър.

Малко приказваше, но затова пък гласът му имаше приятен тембър, като мека вода. А усмивката му сгряваше цялата стая.

— Страхотно ги редиш — казах аз, като го погледнах над картите.

Играехме двоен канфийлд[1]. Или по-скоро той играеше. Аз седях и го наблюдавах, разглеждах дребните му, много чисти и сръчни ръце, които се стрелкаха през масата, докосваха някоя карта, нежно я повдигаха и сменяха мястото й. При това леко присвиваше устни и си подсвиркваше монотонно, ниско, тихо, като съвсем младо локомотивче, което още няма самочувствие.

Усмихна се и сложи червена деветка върху черна десетка.

— А в свободното си време какво правиш? — попитах.

— Свиря на пиано. Имам концертен „Стайнуей“. Главно Моцарт и Бах. Вкусовете ми са старомодни. Повечето хора ги намират за скучни, но аз съм на друго мнение.

— Страхотно ги редиш — казах и сложих една карта.

— Нямаш представа колко е труден понякога Моцарт. А звучи толкова просто, когато се изпълнява добре.

— Кой го свири добре?

— Шнабел.

— А Рубинщайн?

Той поклати глава.

— Не. Много е тежък, емоционален. А Моцарт е музика, нищо друго. Не се изисква коментар от изпълнителя.

— Сигурно със свиренето си настройваш доста народ към пълни самопризнания. Харесва ли ти работата?

Премести още една карта и леко присви и отпусна пръсти. Ноктите му бяха лъскави, но къси. Ставаше ясно, че обича да движи ръце, да прави нищо незначещи неволни движения, но затова пък жестовете му бяха ловки, леки, летливи като лебедов пух. Вдъхваха увереност, че умело върши неща, изискващи голяма сръчност, и не излъчваха слабост. Виж, Моцарт, да. Добре си го представях.

Наближаваше пет и половина, небето зад щорите просветляваше. Старомодното писалище в ъгъла бе затворено. Стаята бе същата, в която бях следобед. Квадратният дърводелски молив се търкаляше в другия край на масата — някой го бе вдигнал, след като лейтенант Маглашан от Бей Сити го бе запратил по стената. Бюрото, зад което седеше Кристи Френч, бе поръсено с пепел от цигари. На ръба на стъкления пепелник едва се крепеше угарка от пура. Около лампата се въртеше нощна пеперуда. Самата лампа висеше на шнур и имаше стъклен абажур в зелено и бяло, каквито още се срещат в провинциалните хотели.

— Уморен ли си? — попита ме полицаят.

— Страшно.

— За какво ти е да се забъркваш в тези сложни каши? Не виждам никакъв смисъл.

— Не виждаш смисъл в това да застреляш някого?

Усмихна се топло.

— Никого не си застрелял.

— Защо мислиш така?

— Здравият разум ми го подсказва… и дългогодишният ми опит.

— На теб работата май ти допада.

— Дежуря нощем. По този начин дните ми са свободни и мога да свиря. Вече дванайсет години с това се занимавам. Какви ли не съм виждал да идват и да си отиват.

Измъкна още едно асо — съвсем навреме. Иначе се задръствахме.

— Много признания ли правят пред теб?

— Аз не съм по тая част. Само настройвам на подходяща вълна.

— Защо издаваш играта?

Той се облегна назад и потропа по масата с ръба на картата.

— Нищо не издавам. Ти си ни пределно ясен — и то много отдавна.

— Тогава защо ме държите?

Не отговори. Погледна часовника на стената.

— Май че е време да похапнем. — Стана, отиде до вратата, открехна я и поговори тихо с някой отвън. Върна се, седна и погледна какво сме наредили. — Няма смисъл да продължаваме. Още три и се запушва. Искаш ли да започнем наново?

— Искам изобщо да не започваме. Не съм по картите. Играя шах.

Хвърли ми бърз поглед.

— Защо не каза? И аз бих предпочел шах.

— А най бих предпочел вряло черно кафе, горчиво като грях.

— Ей сега ще донесат. Не обещавам обаче, че ще бъде такова, на каквото си свикнал.

— Ами — храня се, където ми падне… Щом аз не съм го застрелял, кой тогава?

— Май това именно ги дразни.

— Би трябвало да се радват, че е убит.

— Сигурно са доволни. Но не им харесва начинът.

— Останах с впечатлението, че работата е свършена изрядно.

Той ме изгледа, без да каже нищо. Беше събрал картите и ги държеше накуп в ръцете си. Изравни краищата им, обърна ги с картинките нагоре и бързо ги раздели на две колоди. Стичаха се от ръцете му като ручей със замъглени очертания.

— Де да беше толкова бърз с пистолета — започнах аз.

Потокът от карти секна. Без да забележа някакво движение, мястото им бе заето от колта. Държеше го небрежно в дясната ръка, насочен към ъгъла на стаята. Миг след това изчезна и картите отново потекоха.

— Прахосваш си таланта — казах. — Мястото ти е в Лас Вегас.

Взе едната колода, разбърка я леко и бързо, сече и ми раздаде кинг флаш роял на пики.

— „Стайнуеят“ е по-безопасен — заяви.

Вратата се отвори и влезе униформен полицай с поднос в ръце.

Ядохме говежда консерва и пихме горещо, но слабо кафе. Докато свърши ме, настъпи утрото.

В осем и четвърт се появи Кристи Френч с килната назад шапка и тъмни кръгове под очите.

Отместих поглед към дребния мъж срещу мен. Но него вече го нямаше. Картите също бяха изчезнали. Остана само столът, грижливо прибран и чиниите, подредени върху подноса. За миг усетих странни тръпки по гърба си.

Кристи Френч заобиколи масата, дръпна рязко стола, седна и подпря глава. Свали шапка и разроши коса. Впери в мен сурови, мрачни очи. Отново бях в царството на ченгетата.

Бележки

[1] По името на Робърт Канфийлд, американец, измислил играта. Представлява вид пасианс. — Б.пр.