Реймънд Чандлър
По-малката сестра (29)

Глава 29

Нахълтаха както се полага — едри, груби, безшумни, със святкащи от наблюдателност и предпазливи от недоверие очи.

— Хубава къщичка — обади се Френч. — Къде е клиентът ни?

— Ей го там — посочи Бейфъс, без да изчака моя отговор.

Прекосиха с отмерена крачка стаята, застанаха пред него и го загледаха тържествено.

— Май че е мъртъв, какво ще кажеш? — произнесе Бейфъс първата реплика от представлението.

Френч се наведе и вдигна падналия пистолет, като хвана предпазителя с два пръста. Очите му се стрелнаха встрани, посочи с вирване на брадичката втория пистолет с бяла дръжка. Бейфъс го взе, като промуши молив в цевта.

— Надявам се, че отпечатъците са си на мястото — каза Бейфъс, докато душеше дулото. — Да, тази кукличка не е стояла със скръстени ръце. А твоята, Кристи?

— Стреляла е. — Помириса го повторно. — Но не съвсем скоро. — Извади от джоба си миниатюрно фенерче и освети цевта — Преди няколко часа.

— В Бей Сити, в една къща на Уайоминг Стрийт — обадих се аз.

Главите им се извърнаха към мен в пълен унисон.

— Това предположение ли е? — бавно попита Френч.

— Да.

Той отиде до покритата с калъф маса и остави пистолета на известно разстояние от другия.

— Най-добре е веднага да ги маркираш, Фред, защото са съвсем еднакви. Ще се подпишем и двамата на етикетите.

Бейфъс кимна и взе да рови из джобовете си. Извади две картончета, завързани на връвчици. Полицаите винаги носят такива неща.

Френч дойде пак при мен.

— А сега да оставим предположенията и да поговорим за онова, което ти е известно със сигурност.

— Привечер една позната ми се обади, че мой клиент е в опасност тук в тази къща — от него — кимнах към мъртвеца в креслото. — Тя ме докара. Пътят беше преграден, така че няколко души ни видяха. Остави ме пред вратата и се прибра.

— Как се казва?

— Долорес Гонсалес. Живее в Шато Берси, на авеню Франклин. Киноартистка е.

— Не думай! — завъртя Бейфъс очи.

— А клиентът ти кой е? — попита Френч. — Пак ли тя?

— Не. Няма нищо общо с нея.

— И име ли няма?

— Засега поне.

Те впериха очи в мен. Лицата им бяха жестоки, умни. Френч рязко стисна зъби, мускулите на челюстите му изпъкнаха.

— Нови правила ли въвеждаме? — изрече тихо.

— Не познаваш добре нашия прокурор, Марлоу — каза Бейфъс. — Той си пада по рекламата и я хруска, както аз хрускам пресен грах.

— Освен това няма да те оставим ти да диктуваш условията — додаде Френч.

— Тя няма име — повторих упорито.

— Имаме поне десетина начина да го научим, малкия — заяви Бейфъс. — Защо да бъде сложно за всички ни?

— Никаква гласност — настоях. — Освен ако няма конкретни обвинения.

— Няма да ти се размине, Марлоу.

— По дяволите! — ядосах се аз. — Този човек е убиецът на Орин Куест. Отнесете пистолета в града, сравнете куршумите, намерени в тялото му, и сами ще се убедите. Дайте ми поне този шанс, преди да ме набутате в задънена улица.

— Не бих ти дал и изгорена кибритена клечка — каза Френч.

Аз премълчах. Той ме гледаше със смразяваща ненавист. Устата му бавно се отвори, гласът му бе надебелен:

— Ти беше ли тук, когато са го пречукали?

— Не.

— А кой е бил?

— Той — погледнах мъртвия Стийлгрейв.

— Кой друг?

— Не искам да лъжа. Затова няма да кажа нищо, което не желая да разкрия… освен при условията, които споменах. Не знам кой е бил тук, когато са го убили.

— Кой беше тук, когато пристигна в къщата?

Не отговорих. Той бавно извърна глава и каза на Бейфъс:

— Сложи му белезници. Зад гърба.

Бейфъс се поколеба. После извади чифт стоманени белезници от левия си заден джоб и се приближи до мен.

— Дай си ръцете отзад — каза смутено.

Подчиних се. Той ми ги сложи. Френч се приближи бавно и застана пред мен. Очите му бяха притворени. Кожата около тях бе посивяла от умора.

— Сега ще произнеса малка реч, която никак няма да ти допадне.

Нищо не казах.

— Такива сме си ние, малкия. Ченгета. И всички ни мразят до мозъка на костите си. И само ти ни липсваш, понеже си нямаме никакви неприятности. Не ни стига, дето шефовете ни правят на луди, не ни стига градската управа, която се чуди за какво да се заяде с нас, не ни стигат дневни дежурства, нощни дежурства, Търговската палата, негова милост кметът в кабинета с лампериите, дето е четири пъти по-голям от трите скапани стайчета, в които се гъчка целият ни криминален отдел, не ни стигат сто и четиринайсетте убийства миналата година, които трябва да разкрием от тези три стайчета, в които няма достатъчно столове дори за дежурните. Целият ни живот минава в ровене из мръсно бельо и дишане на чужда смрад. Катерим се по тъмни стълбища, за да пипнем въоръжено хлапе, нагълтало наркотици, само че понякога стигаме до горната площадка и жените ни чакат за вечеря, но не ни дочакват. Не знаем вече що е дом. Нощем се прибираме претрепани като кучета, та чак нямаме сили да хапнем, да дремнем или да прочетем лъжите, които вестниците пишат за нас. Затова лежим в тъмното с отворени очи в евтина къща на евтина улица и слушаме как се забавляват пияните в съседния блок. И тъкмо да се унесем, телефонът задрънчава и ние ставаме, за да започне всичко отново. Каквото и да направим, все сме криви. Винаги. Ако онзи си признае, значи сме го пребили от бой. В съда разни мръсни адвокатчета ни наричат гестапо и ни се подиграват, като пообъркаме граматиката. Ако стъпим накриво, веднага ни понижават, надяват ни униформата, пращат ни да обикаляме бордеите и прекарваме чудните прохладни летни вечери, като вадим пияниците от канавките, отнемаме ножове на хулигани с кожени якета и слушаме как ни ругаят проститутките. Но всичко това ни е малко, за да сме напълно щастливи. Трябваш ни и ти.

Млъкна да си поеме дъх. Лицето му лъщеше, явно от пот. Леко се наведе напред.

— Да, трябваш ни и ти. Трябват ни умници с разрешителни за детективи, които потулват сведения, крият се зад ъглите и вдигат прах, за да го вдишваме. Трябваш ни ти, за да унищожаваш уликите и да режисираш сцени, които не биха заблудили и болно бебе. Нали няма да ми се сърдиш, ако те нарека евтин, подъл, играещ двойна игра мръсник, който знае само да наднича в хорските ключалки?

— А искаш ли да ти се разсърдя?

Той се изправи.

— И още как! Направо нямам търпение.

— Част от това, което каза, е вярно — рекох. — Не всичко обаче. И частният детектив иска да е на чисто е полицията. Но е много трудно да разбере човек кой определя правилата в тая игра. Понякога частният няма доверие на полицията и напълно основателно. Друг път се накисва, без да иска, и трябва да изиграе картите си така, както са били раздадени. А той би предпочел ново раздаване. Би предпочел да продължи да си вади хляба.

— Вече нямаш разрешително — заяви Френч. — Поне този проблем няма да ме тревожи отсега нататък.

— Разрешителното ми ще бъде анулирано от комисията, която ми го е дала. Не и преди това.

— Дай да продължим работата, Кристи — тихо се обади Бейфъс. — Това може да почака.

— Ще я продължа — заяви Френч. — Само че както аз си знам. Този още не е започнал да остроумничи. Чакам го да се прояви. Да ми отговори нещо мъдро и хитро. Само не ми казвай, че си изчерпал запаса си от духовитости, Марлоу.

— Какво по-точно очакваш от мен?

— Познай де.

— Тази вечер си в людоедско настроение. Решил си да ме прекършиш. Но ти е нужно оправдание. Искаш да ти го предоставя, така ли?

— Това би ме улеснило — изсъска през зъби.

— Ти как ще постъпиш на мое място?

— Никога не бих паднал толкова ниско.

Облиза горната си устна. Дясната му ръка висеше отпуснато. Без да съзнава, свиваше и отпускаше пръсти.

— Успокой се, Кристи — намеси се Бейфъс. — Остави го.

Ала Френч не помръдна. Бейфъс се приближи и застана между нас.

— Махни се, Фред! — каза Френч.

— Няма.

Френч сви юмрук и го фрасна яко по брадичката. Бейфъс залитна назад, като повлече и мен. Краката му се подкосиха. Сви се одве и се закашля. Бавно разтърси глава, както беше приведен. След малко се изправи, изръмжа, обърна се, погледна ме и широко ми се усмихна.

— Това е нов начин на обработка трета степен. Ченгетата се претрепват взаимно и заподозреният си признава, защото не издържа на мъчителната гледка.

Вдигна ръка и разтри челюстта си. Вече беше подута. Устата му се усмихваше, ала очите му все още бяха замътени. Френч стоеше, без да помръдне, без да каже дума.

Бейфъс извади цигари, взе една и подаде пакета на Френч. Френч само погледна партньора си.

— Седемнайсет години съм ченге. Дори жена ми вече ме мрази.

Вдигна ръка и леко потупа Бейфъс по бузата. Бейфъс продължи да се усмихва.

— Теб ли ударих, Фред?

— Никой не ме е удрял, Кристи. Поне не си спомням такова нещо.

— Свали белезниците и го отведи в колата. Арестуван е. Ако сметнеш за нужно, закови го за оградата.

— Дадено. — Бейфъс ме заобиколи, отключи белезниците. — Хайде, малкият.

Аз не откъсвах очи от Френч. А той ме гледаше, сякаш бях тапет. Май не ме виждаше. Минах под свода и излязох от къщата.