Реймънд Чандлър
По-малката сестра (28)

Глава 28

Гледах я и хапех долната си устна. Тя също ме гледаше. Не забелязах промяна в израза на лицето й. После бавно обиколих с очи стаята. Повдигнах калъфа на една от дългите маси. Беше пригодена за рулетка, но липсваше колелото. Под масата нямаше нищо.

— Виж креслото с магнолиите — обади се тя.

Не го посочи с очи и трябваше сам да го търся. Това ми отне изумително много време. Оказа се фатерщул, тапициран с кретон на цветя. Някога, много отдавна, тези кресла са предпазвали хората от течение, когато са седели, превити на две, пред камината с нискокалорийни въглища.

Креслото беше с гръб към мен. Приближих се много бавно. Обърнато бе към стената. Въпреки това се учудих, че отивайки към бара, не съм го забелязал. Той се бе скупчил в единия ъгъл с отметната назад глава. Карамфилът в петлицата бе червен с бяло по крайчетата и съвършено свеж, сякаш цветарката току-що го е забола на ревера. Очите му бяха полуотворени, вперени в тавана. Куршумът бе влязъл през външното джобче на двуредното му сако, изстрелян от някой, който много добре знае точно къде е сърцето.

Докоснах бузата му — беше още топла. Вдигнах ръката и я пуснах. Съвсем безжизнена. Сложих пръст на вратната артерия. Кръв не циркулираше в тялото му, а по сакото почти нямаше. Избърсах ръце в носната си кърпа и останах известно време, загледан в спокойното му дребно лице. Всичко, което бях свършил или не успях да свърша, всичките ми грешки и сполуки — всичко отиваше на вятъра.

Върнах се при нея, седнах и стиснах коленете си.

— Какво друго можех да направя? — попита. — Той уби брат ми.

— Брат ти не беше ангел небесен.

— Нямаше защо да го убива.

— Все някой трябваше да го направи… и по възможност по-бързо.

Очите й се разтвориха широко.

— Не си ли си задавала въпроса защо Стийлгрейв не ме преследваше и защо те остави да отидеш във „Ван Найс“, вместо сам да стори това? Никога ли не си се питала защо човек с неговите възможности и опит изобщо не предприе нищо, за да докопа фотографиите, при това, без да подбира средствата? — Тя мълчеше. — Откога знаеш за съществуването на снимките?

— От няколко седмици, близо два месеца. Получих една по пощата няколко дни след като… след като обядвахме заедно.

— След като Стейн беше убит.

— Да, разбира се.

— Помисли ли, че Стийлгрейв го е убил?

— Не, от къде на къде? Едва тази вечер…

— А след като получи снимката? Какво стана?

— Брат ми Орин се обади. Каза, че го съкратили и бил без пари. Искаше да му дам. Дума не спомена за фотографията. И нямаше защо. Можеше да бъде направена при един-единствен случай.

— Как е научил номера ти?

— Телефонния ли? А ти как го научи?

— Купих го.

— Ами… — Тя махна неопределено с ръка. — Защо не извикаш полицията и да приключим с тази история?

— Почакай малко. Какво стана след това? Продължи ли да получаваш снимки?

— По една на седмица. Показах му ги — махна към кретоненото кресло. — Той много се ядоса. Не му казах за Орин.

— Вероятно е знаел. Такива като него винаги научават.

— Сигурно.

— Но не и къде се е криел. Иначе нямаше да чака толкова дълго. Кога каза на Стийлгрейв?

Отмести поглед. Взе да пощипва ръката си.

— Днес — произнесе едва чуто.

— Защо днес?

Дъхът й секна.

— Моля те. Не ми задавай излишни въпроси. Не ме измъчвай. Не можеш да ми помогнеш. Когато се обадих на Долорес, мислех, че ще можеш. Но вече не.

— Добре. Явно не си в състояние да проумееш нещо. Стийлгрейв е знаел, че който се крие зад снимката, иска пари. Много пари. Знаел е, че рано или късно изнудвачът ще трябва да се появи. Той именно това е чакал. Изобщо не му е пукало за самата фотография, само доколкото е засягала теб.

— И го доказа, няма що — уморено изрече момичето.

— По свой начин — да.

Гласът й стана смразяващо студен.

— Той уби брат ми. Сам си призна. Гангстерът показа лицето си. Какви ли не хора можеш да срещнеш в Холивуд… включително и мен.

— Нали някога си го обичала — напомних й грубо.

По бузите й избиха червени петна.

— Никого не обичам. Писнало ми е да обичам. — Бегло погледна към креслото с убития. — А него снощи спрях да обичам. Разпита ме за теб — кой си, какво си и така нататък. Казах му. Казах му също така, че ще се наложи да призная, дето съм била във „Ван Найс“ и че мъжът вече е бил мъртъв.

— Щеше ли да съобщиш в полицията?

— Щях да кажа на Джулиъс Опънхеймър. Той знае как да се справи с такава ситуация.

— Поне някое от кучетата му ще знае.

Тя не се усмихна. Нито пък аз.

— Ако Опънхеймър не е в състояние да уреди въпроса, с филмовата ми кариера е свършено — додаде безучастно. — Макар че сега вече — край на всичко.

Извадих цигара и запалих. Предложих и на нея. Отказа. Нямаше закъде да бързам. Времето бе престанало да ме стиска в лапите си. Както и всичко останало. Беше ми безразлично.

— Много бързаш — обадих се след малко. — Когато си отишла в хотела, още не си знаела, че Стийлгрейв е Мойър Ревльото.

— Не, не знаех.

— Тогава защо отиде?

— За да откупя снимките.

— Нещо не се връзва. Те не би трябвало да значат нищо друго за теб, освен че двамата обядвате кротко в ресторант.

Загледа ме втренчено, стисна очи, после широко ги отвори.

— Няма да се разрева. Казах, че не съм знаела. Но когато влезе в затвора, разбрах, че в живота му има нещо, което той не иска да бъде достояние на хората. Досещах се, че не е особено почтено. Но и през ум не ми мина, че става дума за убийства.

— Ъхъ — промърморих аз, станах и отново заобиколих креслото с високата облегалка.

Очите й бавно се придвижиха, проследиха ме. Наведох се над Стийлгрейв и го опипах под лявата мишница. Имаше кобур с пистолет. Не го докоснах. Върнах се и пак седнах срещу нея.

— Много скъпо ще излезе потулването на тази история.

За пръв път се усмихна. Едва-едва, но все пак беше усмивка.

— Нямам много пари. Затова по-добре да забравим този начин.

— Обаче Опънхеймър има. За него ти означаваш милиони.

— Не би рискувал. Киноиндустрията напоследък и без това е подложена на нападки. Ще поеме загубите и след половин година всичко ще забрави.

— Нали каза, че ще отидеш при него.

— Казах, че ако закъсам, без да съм виновна, ще се обърна към мистър Опънхеймър. А аз извърших нещо.

— А Балу? Все пак значиш много за него.

— Никой пет пари не дава за мен. Забрави цялата история, Марлоу. Знам, че си добронамерен, но познавам тези хора.

— Значи оставам само аз. Затова си ме повикала.

— Прекрасно. Ти ще оправиш всичко, миличък. Безплатно.

Гласът й отново бе станал чуплив, кух.

Седнах до нея на канапето. Хванах ръката й, извадих я от джоба и я стиснах. Беше леденостудена въпреки коженото палто.

Обърна се и ме загледа право в очите. Поклати леко глава.

— Вярвай ми, не заслужавам… дори да спиш с мен.

Обърнах ръката й и разтворих пръстите. Бяха схванати, съпротивляваха се. Разтворих ги един по един, погладих дланта.

— А сега ми кажи защо носеше пистолет.

— Пистолет ли?

— Не печели време, за да обмислиш отговора. Имаше ли намерение да го убиеш?

— А защо не, миличък? Мислех си, че държи на мен. Изглежда, съм суетна. А той ме измами. Стийлгрейвовците не държат на никого. Същото се отнася вече и до разните Мейвис Уелд.

Отдръпна се от мен и се усмихна.

— Не биваше да ти давам пистолета. Ако те бях убила, имах някакъв шанс да се измъкна.

Извадих го и й го подадох. Тя го взе и бързо се изправи. Насочи го към мен. Устните й отново се опънаха в тънка уморена усмивка. Пръстът й обгърна спусъка, без да трепне.

— Стреляй по-нагоре. Сложил съм си непробиваемо за куршуми бельо.

Отпусна оръжието и остана така, загледана в мен. После го хвърли на дивана.

— Сценарият не ми допада. Репликите издишат. Не са за мен, нали разбираш?

Засмя се и впери очи в пода. Носът на обувката й зашари по килима.

— Добре си побъбрихме, миличък. Телефонът е ей там, върху бара.

— Благодаря. Знаеш ли номера на Долорес?

— Защо пък нейния?

Не отговорих. Тя ми го каза. Прекосих стаята, отидох до бара, вдигнах слушалката, набрах. Същите встъпителни думи: „Добър вечер, тук е Шато Берси. Кой търси мис Гонсалес, ако обичате? Един момент, моля. Зън-зън, зън-зън.“ Зноен глас:

— Ало?

— Марлоу на телефона. Наистина ли ме изпрати да бъда убит?

Почти чух как дъхът й секна. Но не съвсем. Такива неща всъщност не се чуват по телефона. Понякога обаче имаш това чувство.

— Амиго! Толкова се радвам, че се обаждаш! Толкова се радвам!

— Изпрати ли ме, или не?

— Ами… не знам. Тъжно ми е, като си помисля, че може и да съм го сторила. Много си ми симпатичен.

— Тук имам неприятности.

— А той… — Дълга пауза. Все пак разговорът минава през телефонистка. Трябва да се внимава. — Там ли е?

— Ами… би могло да се каже. Хем е тук, хем го няма.

Този път вече чух дъха й. Разтеглена въздишка, преминала почти в изсвирване.

— Кой друг е там?

— Никой. Само аз и домашното ми. Искам да те попитам нещо. Много е важно. Кажи ми истината. Откъде взе онова нещо, което ми даде тази вечер?

— От него, откъде. Той ми го даде.

— Кога?

— Късно следобед. Защо?

— Колко късно?

— Към шест часа, ако не се лъжа.

— А защо ти го даде?

— Помоли ме да го пазя. Винаги има в себе си…

— Защо искаше да му го пазиш?

— Не ми каза, амиго. Но често вършеше такива неща, без да обяснява постъпките си.

— Нещо не ти ли се видя странно в предмета, който ти даде?

— Ами… не, не, разбира се.

— Лъжеш. Забелязала си, че с него е било стреляно и че мирише на барут.

— Не е вярно…

— Вярно е. И си се запитала защо. Не си искала да остане у теб. Затова не си го приела. Върнала си му го. Пък и не обичаш да държиш такива неща у себе си.

Продължително мълчание. Най-сетне рече:

— Да, разбирам. Защо обаче е искал да бъде у мен? Искам да кажа, щом това се е случило.

— Не ти е дал обяснение. Просто се опитал да ти пробута пистолет, но номерът не минал. Запомни ли?

— Това ли да твърдя?

— Си.

— Безопасно ли ще е за мен?

— Че откога започна да се грижиш за безопасността си?

Засмя се.

— Ах, амиго, толкова добре ме разбираш.

— Лека нощ.

— Един момент, така и не ми каза какво се е случило.

— Та аз дори не съм ти се обаждал по телефон.

Затворих и се обърнах.

Мейвис Уелд бе застанала насред стаята и ме наблюдаваше.

— Колата ти тук ли е? — попитах.

— Да.

— Заминавай тогава.

— А после?

— Засега просто се прибери у дома. Нищо друго.

— Няма да ти се размине — произнесе тихо.

— Нали си ми клиентка.

— Не мога да го допусна. Аз го убих. От къде на къде да замесвам и теб?

— Не се бави. Излез през черния вход. Не през вратата, където ме остави Долорес.

Гледа ме известно време право в очите и повтори напрегнато:

— Но аз го убих!

— Не чувам какво говориш.

Прехапа долната си устна, при това доста жестоко. Като че спря да диша. Стоеше сковано. Приближих се до нея и докоснах бузата й с пръст. Натиснах силно, докато побелялото място се зачерви.

— Ако се интересуваш защо го правя — казах, — причината не е в теб. Всичко е заради ченгетата. В тази игра участвувах с маркирани карти. Те го знаят не по-зле от мен. Сега просто ще им предоставя възможност да ми го върнат тъпкано.

— Като че ли някога са искали разрешение за това — промърмори тя, рязко се обърна и си тръгна.

Мина през свода. Зачаках да ме погледне. Не го направи. След малко чух тихо бръмчене. После по-силен и тъп звук — вдигаше се вратата на гаража. Някъде далече се запали мотор. Заглъхна, пауза, отново бръмченето.

Когато спрях да го чувам, моторът вече се бе отдалечил. Настъпи тишина, която се спусна върху мен на тежки свободни гънки като коженото палто около раменете на Мейвис Уелд.

Отнесох чашата и шишето коняк на бара, покатерих се през него, измих чашата в малкия умивалник и върнах бутилката на мястото й. Този път налучках номера и отворих вратата в дъното на бара, срещу телефона. Върнах се при Стийлгрейв.

Извадих пистолета, който Долорес ми бе дала, изтрих го, сложих го в отпуснатата му ръка, подържах го така известно време и го пуснах. Той падна с тъп звук на килима. Разположението му ми се видя естествено. За отпечатъците и не мислех. Отдавна трябва да се е научил да не ги оставя върху пистолет.

Оставаха ми още три. Извадих онзи под мишницата му и го скрих на една от лавиците на бара, под тезгяха, като го увих в кърпа. Лугера не закачих изобщо. Не можех да реша как да постъпя с втория пистолет с бяла кокалена дръжка. Опитах се да преценя на какво разстояние от Стийлгрейв е било стреляно. Достатъчно далеч, за да не се получи опърляне, но вероятно не много. Застанах на метър от трупа и стрелях три пъти — не в него. Куршумите се забиха миролюбиво в стената. Домъкнах едно кресло и го обърнах към средата на стаята. Оставих пистолета върху калъфа на една от масите за игра. Докоснах големия мускул на врата му, защото вкочанясването обикновено започва от него. Не можах обаче да преценя дали вече се втвърдява. Но кожата му бе изстинала още повече.

Не разполагах с кой знае колко време да се забавлявам.

Отидох до телефона и набрах номера на полицейското управление на Лос Анджелис. Помолих телефонистката да ме свърже с Кристи Френч. Обади ми се друго ченге от неговия отдел да каже, че се бил прибрал у дома, и да попита какво има. Отговорих, че го търся по личен въпрос и Френч чака да му се обадя. Тогава ми даде домашния му номер — много неохотно, но не защото им пука, а защото страшно мразят да дават каквото и да било.

Набрах, отговори ми женски глас и изкрещя името му. Той ми се стори отпочинал и спокоен.

— Марлоу на телефона. Какво правиш?

— Чета приказки на детето. Време му е да ляга. Нещо ново?

— Помниш ли какво ми каза вчера във „Ван Найс“ — че ако някой ти даде сведения за Мойър Ревльото, ще има в твое лице приятел.

— Ъхъ.

— Имам нужда от приятел.

Не ми се стори обаче много заинтригуван.

— Какво знаеш за него?

— Предполагам, че той и Стийлгрейв са едно и също лице.

— Твърде много предполагаш, малкият. Държахме го в аквариума, защото и ние така мислехме. Само дето доникъде не стигнахме.

— Действували сте въз основа на анонимно обаждане. Той самият ви е позвънил. Трябвало му е сигурно алиби за нощта, когато Стейн е бил убит.

— Това предположения ли са, или имаш доказателства?

— Ако някой излезе от затвора с пропуск от лекаря, това отразява ли се в документацията?

Мълчание. Чух детски глас, който хленчеше, и женски, който му говореше нещо.

— Случвало се е — бавно отговори Френч. — Не знам. Трудно е да се изработи. Сто на сто трябва да го придружава пазач. С него ли се е спогодил?

— Така мисля.

— Запази мислите за себе си. Нещо друго?

— Намирам се на Стилуд Хайтс. В голямата къща, пригодена за игрален дом, което никак не се е понравило на хората от квартала.

— Четох за това. Стийлгрейв там ли е?

— Да. Двамата сме сами.

Второ мълчание. Детето ревна, стори ми се, че чух шамар. Писъкът се засили. Френч закрещя на някого.

— Нека ми се обади — рече най-сетне.

— Нещо не съобразяваш тази вечер, Кристи. Защо ти позвъних, как мислиш?

— Ъхъ. Глупости приказвам. Какъв е адресът там?

— Не знам. В дъното на Тауър Роуд на Стилуд Хайтс, а телефонният номер е Холдейл девет петдесет трийсет и три. Ще те чакам.

Той повтори адреса и додаде бавно:

— Но този път да чакаш, ясно ли е?

— Все някога трябваше да ми се случи.

Телефонът щракна и аз затворих.

Обиколих къщата, загасих лампите, излязох през задния вход и зачаках на горната площадка на стълбите. Открих копче за прожектор, насочен към паркинга, и го щракнах. Слязох и обиколих закума. Портата все така зееше отворена. Бутнах двете крила, закачих веригата, щракнах катинара. Върнах се бавно, загледан нагоре в луната, вдишвах нощния въздух, заслушах се в дървесните жаби и щурците. Отидох при главния вход и светнах лампата над него. Отпред имаше просторен паркинг и кръгла морава с рози. Но за да се измъкнеш с кола, трябваше да заобиколиш къщата.

Наоколо беше пусто и мъртво — с изключение на пътя, който минаваше през съседното имение. Запитах се кой ли живее там. Далече през дърветата проблясваха светлините на голяма къща. „Трябва да е важна клечка от Холивуд — рекох си, — някой спец по лигавите целувки, преливащи в порнографски сцени.“

Върнах се в къщата и пипнах пистолета, с който бях стрелял. Беше изстинал. И мистър Стийлгрейв бе започнал да прилича на човек, който възнамерява да си остане мъртъв.

Никакви полицейски сирени. Ала най-сетне чух как по хълма се изкачва кола. Излязохме да я посрещнем — аз и прекрасната ми мечта.