Реймънд Чандлър
По-малката сестра (27)

Глава 27

Отидох до гаража, като стъпвах безшумно на гумените си подметки, и се опитах да отворя някоя от широките врати. Дръжки нямаше, значи се задействуваха механично. Осветих рамката с джобното си фенерче, но не видях никакво копче.

Зарязах гаража и се промъкнах към контейнерите с боклука. Дървени стълби водеха към задния вход. Не допуснах, че ще е отворен за мое улеснение. Под площадката на стълбите имаше втора врата. Оказа се отключена и отвътре ме лъхна на тъмнина и евкалиптови цепеници. Затворих след себе си и отново пуснах в действие фенерчето. В ъгъла видях втора стълба, до нея — кухненски асансьор. Не успях да го задействувам, затова тръгнах нагоре по стълбите.

Някъде в далечината се чу приглушен звън. Спрях. Звъненето също. Тръгнах. Не се възобнови. Стигнах до една врата без дръжка, плътно затворена. Пак механично задействуване.

Само че този път открих къде е номерът — подвижната продълговата пластинка, монтирана в рамката. Беше докосвана от твърде много прашни ръце. Натиснах я и ключалката се освободи. Отворих предпазливо като млад гинеколог, който изражда първото си бебе.

Видях коридор с отворена към кухнята врата. През капаците на прозорците се просмукваше лунна светлина и падаше върху белия ъгъл на печка и хромиран тиган на едно от колелата. Помещението бе колкото бална зала. През отворен свод се виждаше килер, догоре с фаянсови плочки. Умивалник, огромен вграден хладилник и какви ли не електрифицирани приспособления за приготвяне на напитки. Избираш си отровата, натискаш копчето и след четири дни се събуждаш върху масата за масажи на изтрезвителното за богаташи.

От килера се излизаше през двукрила врата. Попаднах в потънала в мрак трапезария с остъклена зимна градина, в която лунната светлина нахлуваше като вода през отворени шлюзове на язовир.

Покрит с килим коридор. През втори свод се виждаше вита стълба, която чезнеше нагоре в тъмното, но по много сияен начин — явно бе направена от стъклени блокове и неръждаема стомана.

Най-сетне стигнах дневната. Завесите бяха спуснати; и тук цареше мрак, но някак си се усещаше по-големият мащаб. Тъмнината тегнеше, а носът ми подсказа, че съвсем наскоро тук е имало някой. Спрях да дишам и се ослушах. Може би от мрака ме дебнеха тигри? Или мъже с огромни пистолети, стъпили твърдо на разкрачени крака, дишащи безшумно с отворена уста. Или само твърде много неуместно въображение.

Примъкнах се към стената и затърсих пипнешком ключа на лампата. Поне ключове винаги има. Навсякъде. Обикновено са от дясната страна. Влизаш в тъмна стая и искаш да светнеш. Добре, ето го ключа, където му е мястото, на подходяща височина. Но не и тук. Тази къща бе съвсем различна. По друг начин се отнасяха към вратите и лампите. Може би този път номерът бе по-сложен? Дали не трябваше да изпея гамата в до мажор? Или да стъпя върху копче, скрито под килима? Нищо чудно, ако трябва просто да изрека: „Да бъде светлина!“, така, че гласът ми да бъде подет от микрофон, вибрациите — превърнати в нискочестотен електрически импулс и предадени на трансформатор, който при определен волтаж ще включи живачен ключ.

Тази нощ не бях наред. Искаше ми се да имам компания в тъмното, готов бях да платя скъпо и прескъпо, за да я получа. Лугерът под мишницата и трийсет и два калибровият в ръката ми даваха страхотно самочувствие. Марлоу. Двата Пищова.

Изгладих бръчките около устата си и рекох високо:

— Ало! Някой има ли нужда от детектив?

Никакъв отговор, нито дори ехо. Гласът ми тупна в тишината като уморена глава върху пухена възглавница.

Миг по-късно високо зад корниза, обикалящ тавана на просторната стая, засия кехлибарена светлина, която много бавно се усилваше, сякаш се контролираше от реостат като в театрите. Прозорците се оказаха закрити от тежки завеси с кайсиев цвят.

Стените бяха в същия нюанс. В дъното имаше бар — уютно местенце, скътано до килера. Ниша с малки маси и тапицирани скамейки. Лампиони, меки кресла за един или двама души и обичайните дрънкулки, които могат да се видят във всяка дневна. Насред стаята имаше дълги покрити маси.

Онези момчета, дето ни спряха долу на пътя, в края на краищата се оказаха прави. Ала домът бе мъртъв. Стаята бе безжизнена. Не съвсем обаче.

На един от фатерщуловете се бе облегнала блондинка с кожено палто в бледошоколадов цвят. Ръцете й бяха пъхнати в джобовете, косата — небрежно бухнала, а лицето не бе тебеширенобяло само защото светлината не беше бяла.

— Здравей — каза с безжизнен глас. — Все пай ми се струва, че закъсня.

— За какво съм закъснял?

Отидох при нея — нещо, което винаги ми доставяше удоволствие. Дори тогава, в оная прекалено смълчана къща.

— Много си мил. По-рано не го мислех. Намери начин да дойдеш. Ти…

Гласът й изключи, задушен в гърлото.

— Искам да пийна нещо — продължи след безкрайна пауза. — Иначе ще се строполя на пода.

— Палтото ти е прекрасно.

Вече бях при нея. Посегнах и го докоснах. Тя не помръдна. Устните й се движеха непрекъснато, трепереха.

— Бялка. Четирийсет хиляди долара. Под наем. За филма.

— Това част от декора ли е? — посочих стаята.

— Това е последната сцена — за мен. Много… много искам да пийна нещо. Ако се опитам да направя една крачка…

Ясният глас премина в шепот, после — в нищо. Клепачите й затрепкаха.

— Давай, припадай. Ще те хвана, преди да си залитнала.

Бледа усмивка поведе борба да промени израза на лицето. Тя стисна устни, положи всички усилия да се задържи на крака.

— Та защо съм закъснял? — настоях аз. — И за какво?

— За да те застрелят.

— Язък. Така разчитах на това. Мис Гонсалес ме докара.

— Знам.

Посегнах пак към кожата. Много е приятно да галиш четирийсет хиляди долара, макар и под наем.

— Долорес ще остане разочарована — произнесе тя с побеляла уста.

— Мислиш ли?

— Доведе те, за да бъдеш убит. Както направи със Стейн.

— Може би първоначалните й намерения са били такива. Но после ги промени.

Тя се изсмя. Глупав пресилен смях, като на малко момиченце, което иска да се прави на високомерно по време на детска забава.

— Страшен си с жените — прошепна. — Как го правиш, дявол да те вземе? Да не използуваш опиати? Да кажеш, че си елегантен или имаш пари, или си обаятелна личност… Нищо подобно. Нито си млад, нито хубав. Добрите времена са вече зад гърба ти…

Говорът й ставаше все по-бърз, като мотор със счупен регулатор. Накрая вече дърдореше. Като млъкна, чух въздишка, коленете й се подкосиха и тя рухна като отсечено дърво, право в ръцете ми.

Ако се преструваше, много добре го изигра. Девет пищова в девет джоба да бях имал, щяха да ми помогнат колкото девет розови свещички върху торта за рожден ден.

Обаче нищо не се случи. Никакви престъпници не се нахвърлиха отгоре ми с автоматично оръжие, Стийлгрейв не ми се ухили със сухата нехайна — усмивка на професионален убиец. Зад гърба си не чух крадливи стъпки.

Момичето висеше в ръцете ми като мокър пешкир, по-леко от Орин Куест, защото не беше толкова мъртво, но достатъчно тежко, за да ме заболят сухожилията зад коленете. Когато отдръпнах главата й от гърдите си, очите й се оказаха затворени. Дишаше безшумно, разтворените й устни бяха посинели.

Пъхнах дясна ръка под коленете й и я отнесох на тапициран със златен брокат диван. После отидох до барчето. В единия му ъгъл имаше телефон; не можех да стигна бутилките, затова се прехвърлих от другата страна и открих едно шише, което ми се стори подходящо за случая — със синьо-сребрист етикет и пет звездички. Тапата лесно се отвори. Налях от тъмния и много ароматичен коняк в неподходяща чаша и пак се преметнах през бара, като взех и бутилката.

Тя не бе помръднала, само очите й бяха отворени.

— В състояние ли си да държиш чаша?

Да, но все пак трябваше да й помогна. Отпи от коняка и притисна силно устни към стъклото, сякаш за да не треперят. Дъхът й замъгли отвътре чашата. После се усмихна.

— Много е студено тази вечер. — Спусна крака на пода. — Налей ми още — подаде чашата си. — А твоята къде е?

— Няма да пия. Нервите ми и без това са опънати.

Втората чаша я разтърси. Ала устните й вече не бяха сини и не светеха като стопове на кола, бръчиците около очите й не изпъкваха както преди.

— Кой ти е опънал нервите?

— Ами сума ти жени, които ме прегръщат, припадат в ръцете ми, целуват ме и какво ли не още. Доста напрегнати два дни за претрепано ченге без собствена яхта.

— Без яхта! Това е ужасно. Аз съм израснала в богато семейство.

— Не се и съмнявам. Родила си се с кадилак в устата. Искаш ли да позная къде?

Тя присви очи.

— Можеш ли?

— Да не мислиш, че е голяма тайна?

— Аз… такова… — Не можа да довърши, само махна безпомощно с ръка. — Тази вечер си забравям репликите.

— Това е от диалозите в сценариите — сковават те.

— Не ти ли се струва, че разговаряме като побъркани?

— Тогава да вложим малко здрав разум. Къде е Стийлгрейв?

Само ме погледна, подаде ми празната си чаша, аз я поех и я оставих някъде, без да откъсвам очи от лицето й. И тя не откъсваше очи от моето. Измина една дълга минута.

— Тук беше — произнесе най-сетне бавно, сякаш сега измисляше думите. — Може ли една цигара?

— Старият номер с цигарите — да се убие времето.

Извадих две, сложих ги в устата си и ги запалих. Наведох се и пъхнах една в нейната, с цвят на рубин.

— Какъв старомоден жест — рече. — Може би само въздушната целувка е по-банална.

— Сексът е чудесно нещо. Особено когато не ти се иска да отговаряш на въпроси — казах.

Запафка, премигна от дима и протегна ръка, за да нагласи цигарата. За толкова години не се научих да я поставям така, че момичетата да не я оправят след мен.

Отметна глава, меките, свободно пуснати коси се залюляха край лицето и, а тя ме погледна да види дали съм очарован. От мъртвешката й бледност не бе останала и следа. Бузите й пламтяха. Ала очите й дебнеха, изчакваха.

— Много си мил — рече, след като не направих нищо сензационно. — Като се има предвид що за човек си.

Понесох и това, без да ми мигне окото.

— Всъщност аз изобщо не те познавам. — Изсмя се внезапно, неизвестно откъде се появи сълза и се плъзна по бузата й. — Може поначало да си много мил. — Извади цигарата и захапа ръката си. — Какво ми става? Да не се напих?

— Опитваш се да печелиш време — обясних. — Само не мога да разбера дали за да успее някой да дойде, или да се измъкне от къщата и да се отдалечи на по-голямо разстояние. А може наистина да е от коняка и шоковото състояние. Искаш като малко момиченце да се наплачеш в престилката на майка си.

— В никакъв случай. Ще постигна много повече, ако се разрева на рамото на някой варел.

— Добре. Обсъдихме този въпрос. Сега — къде е Стийлгрейв?

— Би трябвало да се радваш, че е там, където е. Защото щеше да те убие. Или поне вярваше, че е наложително.

— Затова ли ме извика тук? Толкова ли го обичаше?

Тя издуха пепелта, паднала върху опакото на ръката й. Една от прашинките попадна в окото ми и аз премигнах.

— Сигурно… някога. — Сложи ръка на коляното си, разпери пръсти и се зае да изучава ноктите си. Бавно вдигна очи, но без да помръдне глава. — Преди хиляди години срещнах един много мил и кротък мъж, който умееше да се държи пред хората и не развяваше чара си из градските кръчми. Да, харесвах го. Много го харесвах. — Вдигна ръка и я захапа. После я пъхна в джоба на коженото палто и извади автоматичен пистолет с бяла кокалена дръжка — братчето на онзи, който бе у мен. — А накрая доказах любовта си ето с това. — Взех го и помирисах дулото. Ставаха два, е които бе стреляно. — Няма ли да го увиеш в носната си кърпа, както правят във филмите?

Но аз просто го пуснах в другия си джоб — да прави компания на няколко интересни трохи тютюн за лула и на две-три семенца, каквито има само по югоизточния склон на Бевърли Хилс. Може би щеше да забавлява химиците от полицейската лаборатория, поне за известно време.