Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Little Sister, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 34гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman(2007)
Допълнителна корекция
hammster(2012)

Издание:

Реймънд Чандлър. Дамата от езерото. По-малката сестра

„Народна култура“, София, 1986

Превела от английски: Жечка Георгиева

Рецензент: Жечка Георгиева

Американска. Първо издание

Литературна група — ХЛ. 04/9536622511/5557–153–86

Редактор: Мариана Неделчева

Художник: Стефан Десподов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректор: Евелина Тодорова

Дадена за набор февруари 1986 г. Подписана за печат април 1986 г.

Излязла от печат май 1986 г. Формат 84×108/32

Печатни коли 27. Издателски коли 22,68. УИК 24,01. Цена 3,20 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2

 

Raymond Chandler. The Lady in the Lake

Vintage Books, A Division of Random House, New York, 1976

Raymond Chandler. The Little Sister

Penguin Books Ltd, Harmonsworth, Middlesex England, 1966

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция от hammster

Глава 24

Насред стаята имаше дълга жълта дъбова маса. Ръбовете й бяха грапави от безбройните гасени фасове. Стъклата на прозореца бяха армирани. Зад масата, цялата осеяна с книжа, зърнах лейтенант Фред Бейфъс. В единия й край, наклонил стола си на двата му задни крака, седеше едър тромав мъж, чието лице ми се видя смътно познато, като от размазана снимка във вестник. Ченето му приличаше на пейка в парка. Беше захапал парче дърводелски молив. Стори ми се буден и май че дишаше, но иначе само седеше, и толкоз.

В другия край на масата бяха долепени две писалища от едновремешните, тип секретер, а зад тях — втори прозорец. Едното опираше в рамката му. До него на специална поставка за пишеща машина тракаше жена с оранжеви коси. Зад другото, поставено с тясната страна към стената, седеше Кристи Френч, бутнал назад въртящия се стол и качил крака на бюрото. Зяпаше през прозореца, който бе отворен и по този начин разкриваше великолепна панорама към паркинга за полицейски коли и гърба на таблото за обяви.

— Ей там седни — посочи ми Бейфъс.

Настаних се срещу него на дървен стол без странични облегалки — не беше нов, а като нов не е бил никак изящен.

— Това е лейтенант Моузес Маглашан от полицията на Бей Сити — продължи Бейфъс. — Никак не си пада по теб, по-малко дори от нас.

Лейтенант Маглашан извади от устата си дърводелския молив и се загледа в отпечатъците от зъбите си върху дебелия осмоъгълен огризък. После премести поглед върху мен. Очите му бавно, изучаващо ме опипаха, класифицираха, каталогизираха. Нищо не каза. Пак пъхна молива в устата си.

— Може да не съм нормален — рече Бейфъс, — но за мен имаш по-малко сексапил дори от една костенурка. — Извърна се към машинописката в ъгъла. — Мили!

Тя се прехвърли от машината към стенографския си бележник.

— Името му е Филип Марлоу — задиктува Бейфъс — Кой е номерът на разрешителното ти? — обърна се към мен.

Аз му го казах. Оранжевата царица го записа, без да вдигне очи. Ако кажа, че при вида на лицето й всяко дете би се разплакало, значи да я обидя. И закоравял отцеубиец би ревнал на глас.

— А сега, ако обичаш — продължи полицаят, — започни от самото начало и кажи всичко, което вчера пропусна да споменеш. Не си прави труда да сортираш материала. Остави го да се лее естествено. Доста неща са ни известни и докато говориш, ще сверяваме нашите сведения.

— Искате от мен изявление, така ли?

— И то много пълно. Смешно, нали?

— Изявлението ще бъде доброволно, без принуда. Правилно ли ви разбрах?

— Ами да. Те всички са такива — ухили се Бейфъс.

Маглашан ме загледа с немигащи очи. Оранжевата царица пак зачатка на машината. За нея още нямаше работа. Трийсетгодишният стаж бе усъвършенствувал чувството й за време.

Маглашан извади от джоба си тежка износена ръкавица от свинска кожа, надяна я на дясната си ръка, сви и изпъна пръсти.

— За какво ти е това? — попита Бейфъс.

— Гриза си ноктите. Странна работа. Само на дясната ръка. — Бавно повдигна очи и ги впери в мен. — Някои хубавци са по-доброволни от други — подхвърли небрежно. — Било свързано с бъбреците, така ми обясниха. Познавам някои от по-недоброволните, които, седмици след като станаха доброволни, трябваше на всеки петнайсет минути да ходят до клозета. Иначе се напикаваха.

— Айде бе! — учуди се Бейфъс.

— А има и такива, дето след това разговарят само шепнешком — продължи Маглашан. — Също като ударен през гърлото боксьор.

И ме погледна. Явно беше мой ред да се изкажа.

— Трети пък изобщо не стигат до клозета — рекох. — Колкото и да им се иска. Налага им се да седят в столове като този тук по трийсет часа, без да мърдат. След което падат и си спукват далака или им се пръска пикочният мехур. Престарават се да помагат на полицията. А призори ги намират мъртви в някоя канавка. Трябвало да отидат на лекар, но човек не може да предвиди всичко, нали, лейтенанте?

— Ние в Бей Сити всичко предвиждаме. Стига да има какво.

В ъгълчетата на челюстите му играеха твърди като бучки мускулчета.

— Чудесно бих се оправил с теб — изрече замечтано, впил в очите ми тежкия си поглед. — Направо чудесно.

— Не се и съмнявам, лейтенанте. В Бей Сити винаги съм прекарвал много добре — ако запазя съзнание.

— Ще те запазя дълго време в съзнание, миличък. Специално ще се постарая. Лично ще се погрижа за теб.

Кристи Френч бавно обърна глава и се прозя.

— От какво сте така мъжествени в Бей Сити? — попита. — Да не би да си киснете яйцата в саламура?

Бейфъс извади връхчето на езика си и го прекара през устните.

— Винаги сме били такива — отговори Маглашан, без да погледне Френч. — Много ни се нрави. Шегаджии като този ни поддържат тонуса. — Обърна се пак към мен. — Значи ти си кукличката, която ни се обади за Клозън. Много те бива да си играеш с телефонните автомати, нали, душко?

Нищо не казах.

— На теб ти говоря, маце. Зададох ти въпрос. А когато задавам въпроси, получавам отговори. Ясно ли е, красавецо?

— Продължавай да приказваш и току-виж, сам си отговорил на въпросите си — обади се Кристи. — А ако отговорът не ти хареса, защо не се фраснеш с ръкавицата по носа, за да докажеш колко си мъжествен?

Маглашан се изправи. По бузите му избиха червени петна колкото половиндоларови монети.

— Дойдох, за да ми окажете помощ — бавно изрече, като гледаше Френч. — Сарказми мога да чуя и вкъщи. От жена си. Не очаквах майтапи по мой адрес.

— Помощ ще получиш — обеща Френч. — Само не се опитвай да ни отнемеш ролите във филма с този диалог от трийсетте години. — Завъртя се в стола и ме погледна. — Хайде да извадим чист лист хартия и да се направим, че току-що сме започнали разследването. Знам всичките ти аргументи. Не ми е работа да преценявам доколко са състоятелни. Въпросът е — ще приказваш ли, или да те задържим като свидетел?

— Питайте. Ако отговорите не ви харесат, тогава ме задръжте. Но в такъв случай имам право да се обадя на адвоката си.

— Така е — съгласи се той. — Ако те задържим. Но не сме длъжни. Можем просто да те разпитваме. Понякога са необходими дни наред.

— А междувременно ще кльопаш затворническа помия — жизнерадостно обеща Бейфъс.

— Откровено казано, няма да е в рамките на закона — продължи Френч. — Но го правим. Сигурно и ти вършиш сума ти неща, дето не бива. Би ли нарекъл играта си в случая законна?

— Не.

— Ха! — изхриптя гърлено Маглашан.

Погледнах оранжевата царица, която пак се бе заловила за стенографския бележник — мълчалива и безразлична.

— Сигурно имаш клиент, когото трябва да прикриваш — рече Кристи.

— Може би.

— По-скоро имаше. Тя те продаде.

Нищо не казах.

— Името й е Орфамей Куест — продължи той, като не откъсваше поглед от лицето ми.

— Задавай въпросите.

— Какво се случи на Айдахо Стрийт?

— Отидох там да търся брат й. Беше ми казала, че е сменил квартирата си, а тя е пристигнала в Калифорния да се срещне с него. Притесняваше се. Домоуправителят Клозън беше толкова пиян, че две смислени думи не можеше да каже. Прегледах домовата книга и видях, че в стаята на Куест се е нанесъл друг наемател. Разговарях с него, но нищо съществено не научих.

Френч взе един молив от бюрото и започна да почуква с него зъбите си.

— Видя ли повторно този човек?

— Да. Казах му кой съм. Когато слязох пак долу, Клозън беше убит, а някой бе откъснал от домовата книга страницата с името на Куест. Обадих се в полицията.

— Но не остана да я дочакаш?

— Нямах никакви сведения за смъртта на Клозън.

— Но не остана да дочакаш полицията — повтори Френч.

Маглашан изръмжа свирепо и метна дърводелския молив през цялата стая. Той отскочи от стената и се търкулна по пода.

— Така е.

— В Бей Сити — каза Маглашан — бихме те пречукали за това.

— В Бей Сити бихте ме пречукали за това, че съм си сложил синя вратовръзка.

Той понечи да се надигне. Бейфъс го изгледа накриво и рече:

— Остави Кристи да се оправя с него. Последната дума е наша.

— За тази работа спокойно можем да ти отнемем разрешителното — каза Френч с равен тон.

— Аз сам се отказвам от него. Този бизнес и без това не ми е по сърце.

— Стигнахме дотам, че си се върнал в кантората си. После?

— Докладвах на клиентката. Сетне ми се обади някакъв мъж и ме помоли да отида в хотел „Ван Найс“. Оказа се същият, с когото разговарях на Айдахо Стрийт, само името му беше различно.

— Можеше да ни съобщиш това, не мислиш ли?

— Ако ви бях казал, трябваше да изплюя всичко от самото начало, а това е в разрез с професионалната ми етика.

Френч кимна и почука с нокът по молива. После произнесе бавно:

— Убийството преустановява спазването на всякакви етики. А две убийства — двойно. Ако са извършени по един и същ начин — тройно. Не ми харесваш, Марлоу. Никак не ми харесваш.

— Аз и на моята клиентка не се харесвам. След днешните събития.

— Какви са те?

— Обади се, че брат й бил позвънил от къщата на този лекар, доктор Лагарди. Бил в опасност. Да съм хукнел веднага да се грижи за него. И аз хукнах. Докторът и медицинската сестра бяха затворили кабинета. Държаха се като изплашени. Той каза, че полицията го била навестила.

Погледнах Маглашан.

— Поредното ти телефонно обаждане — изръмжа.

— Този път не съм аз.

— Добре, продължавай — каза след малко Френч.

— Лагарди отрече, че познава Орин Куест. После отпрати сестрата, подхвърли ми упойваща цигара и аз изгубих съзнание. Когато дойдох на себе си, бях сам в къщата. Скоро се оказа, че не било така. По вратата взе да дращи Орин Куест, или поне външната му обвивка. Щом отворих, рухна на пода и умря. С последните си мижави силици се опита да ме промуши с шиш за лед.

Размърдах рамене. Усетих леко смъдене между лопатките, нищо повече.

Френч впи тежък поглед в Маглашан, който поклати глава, но Френч продължи да го фиксира. Бейфъс взе тихичко да си подсвирква. Отначало не разпознах мелодията, но после се сетих коя е — „Старият Моузес умря“.

Френч се обърна към мен и произнесе бавно:

— До тялото не бе намерен никакъв шиш.

— Падна от ръката му — настоях аз.

— Май че пак ще трябва да надяна ръкавицата си — обади се Маглашан. Опъна я добре на ръката си. — Тук някой много лъже, но не съм аз.

— Хайде стига — каза Френч. — Без театър. Дори да е имал шиш в ръката, това не значи, че го е стискал по рождение.

— Силно изпилен — допълних. — Седем сантиметра от дръжката до върха. В железарските магазини ги продават по-различни.

— Защо му е трябвало да те промушва? — попита Бейфъс с подигравателната си усмивка. — Нали си негов човек? Отишъл си да го съхраниш цял-целеничък за кака му.

— Просто се бях изпречил на пътя му. Шавах срещу светлината и може да ме е взел за човека, който е стрелял в него. Умираше прав. За пръв път го виждах. Ако той ме е познавал, аз не знам.

— Между вас е могла да разцъфне красива дружба — въздъхна Бейфъс. — Като изключим шиша, разбира се.

— Но фактът, че го стискаше в ръка и се опита да ме наръга, все пак означава нещо — рекох.

— По-точно?

— Човек в неговото състояние действува инстинктивно. Не изобретява нови методи. Улучи ме между лопатките — последно немощно усилие на умиращ. Но ако беше напълно здрав, мястото можеше да е друго, а пробождането — много по-дълбоко.

— Още колко време ще се размотаваме с тая маймуна? — попита Маглашан. — Разговаряте с него като с човек. Я ме оставете да му кажа туй-онуй, както аз си знам.

— Капитанът не обича такива работи — небрежно подхвърли Френч.

— Като не обича, да върви по дяволите.

— А още по-малко обича, когато разни селски ченгета го пращат по дяволите.

Маглашан стисна зъби и челюстите му побеляха. Очите му се присвиха и засвяткаха. Пое си дълбоко въздух през носа.

— Много ви благодаря за съдействието — рече и се изправи. — Време е да си вървя.

Заобиколи масата и спря до мен. С лявата ръка повдигна брадичката ми.

— Пак ще се видим, душко. В моя град.

И ме перна през лицето с ръкавицата. Копчетата опариха кожата ми. Вдигнах ръка и потърках долната си устна.

— За бога, Маглашан, седни и остави човека да си каже думата! — рече Френч. — И не давай воля на ръцете си.

— Иначе какво ще ми направиш?

Френч само сви рамене. След малко Маглашан изтри уста с огромната си ръка и бавно се върна на мястото си.

— Кажи ни мнението си, Марлоу.

— По всяка вероятност една от дейностите на Клозън е била продажбата на марихуана. Подуших я още щом влязох в стаята му. В кухнята дребно човече с вид на закоравял престъпник броеше пари. Имаше пистолет и наточена кръгла пила, които се опита да пусне в действие. Отнех му ги и той си тръгна. Предполагам, че беше снабдителят. Клозън обаче се пропил до такава степен, че вече за нищо не можели да му имат доверие. А в такива организации много мразят това. Снабдителят ме взе за полицай. Хора като тях не биха искали Клозън да попадне в ареста. Лесно би изплюл и майчиното си мляко. Щом надушиха полиция около къщата, с Клозън беше свършено.

Френч погледна Маглашан.

— Връзва ли се с твоите сведения?

— Не е изключено — неохотно изръмжа мъжагата.

— Дори да е така, какво общо има това с Орин Куест?

— Всеки може да опре до марихуаната. Дори е много привлекателна, ако ти е тъпо и самотно, ако си потиснат и без работа. Пушенето й обаче притъпява чувствата и изкривява съзнанието. При това на различните хора действува по различен начин. Някои загрубяват душевно, на други спира да им пука. Да предположим, че Куест се е опитал да изнуди някого, като заплашил да обади в полицията. Нищо чудно и трите убийства да са свързани с търговията на марихуана.

— Това обаче не пасва с изпиления шиш в ръката му — обади се Бейфъс.

— Според лейтенант Маглашан шиш не е имало. Сигурно ми се е сторило. А може случайно да е попаднал у него. Нищо чудно шишът да е от домашните уреди в къщата на доктор Лагарди. Научихте ли нещо за него?

Бейфъс поклати глава.

— Засега нищо.

— Щом не ме уби, значи едва ли е убивал. Куест казал на сестра си — предавам нейните думи, — че работел при доктора, но го преследвали гангстери.

— Какво мислиш за тоя Лагарди? — попита Френч, като бучкаше с молива попивателната преса.

— Практикувал е в Кливланд. На широка нога, в центъра на града. Сигурно има основателни причини да се укрива в Бей Сити.

— Кливланд, казваш? — бавно произнесе Френч, загледан в тавана.

Бейфъс сведе очи към книжата върху бюрото. Маглашан изръмжа:

— Явно се занимава с аборти. Отдавна го държа под око.

— Кое око? — кротко попита Бейфъс.

Маглашан пламна.

— Сигурно второто, свободното от Айдахо Стрийт — обади се и Френч.

Маглашан рязко се изправи.

— Вие, момчета, се имате за много умни, но нека ви кажа, че макар нашето градче да е малко, полицията ни е два пъти по-малобройна, отколкото се полага. На мен ми харесва версията с марихуаната. Работата ми ще се съкрати наполовина. Веднага ще се заема.

И напусна с тежка стъпка стаята. Френч и Бейфъс го изпратиха с очи. Щом вратата се затвори, двамата се спогледаха.

— Хващам се на бас, че обиските ще започнат още тази вечер — рече Бейфъс.

Френч кимна.

— В някой апартамент над обществена пералня — продължи Бейфъс. — Сетне ще обиколят плажа, ще приберат четирима бездомници, ще ги напъхат там и ще извикат фотографи от пресата да ги снимат.

— Много плямпаш, Фред.

Бейфъс се усмихна и млъкна.

— Щом си започнал да гадаеш — обърна се Френч към мен, — какво са търсели във „Ван Найс“?

— Квитанция за куфар с марихуана, даден някъде на багаж.

— Звучи добре. Продължавай да гадаеш — къде е била скрита квитанцията?

— И за това съм мислил. Когато разговарях с Хикс в Бей Сити, той беше без перука. Което е нормално, ако човек си е у дома. Обаче върху леглото във „Вайн Найс“ беше с нея. Може би друг му я бе надянал?

— Е и?

— Хубаво скривалище за квитанция.

— Да, може да се прикрепи с парченце скоч. Добро хрумване.

Настъпи мълчание. Оранжевата царица отново затрака на машината. Аз гледах ноктите си. Можеха да бъдат по-чисти. Френч се обади пръв:

— Не си въобразявай, че си се оневинил, Марлоу. Как стана така, че доктор Лагарди отвори дума за Кливланд?

— Никаква дума не е отварял. Аз си направих труда да проверя. Един лекар не променя името си, ако иска да продължи да практикува. Шишът за лед те наведе на мисълта за Мойър Ревльото, а той е действувал в Кливланд. Същото се отнася за Моу Стейн Слънчицето. Вярно, че техниката е различна, но все пак шишът си е шиш. Ти сам спомена, че може да са се усъвършенствували. А има ли гангстери, някъде в дъното се спотайва и лекар.

— Гадаеш напосоки — каза Френч. — Доводите ти са съшити с бели конци.

— Ще си помогна ли, ако ги потъмня?

— Можеш ли?

— Ще опитам.

Френч въздъхна.

— Малката Куест е наред, разговарях с майка й в Канзас. Наистина е пристигнала да търси брат си и те е наела за тази цел. Нарисува ти доста добър портрет. Донякъде. Действително го подозирала, че се е забъркал в някоя каша. Спечели ли нещо от цялата работа?

— Не бих казал. Върнах й хонорара. Тя беше почти без пари.

— Е, поне няма да плащаш данъци върху него — обади се Бейфъс.

— Стига сме се занимавали с тоя случай — рече Френч. — Сега вече е ред на прокурора, а аз добре познавам Ендикът и мога да ви кажа, че ще мине поне една седмица, преди да реши да предприеме нещо.

И махна към вратата. Аз станах.

— Ще имате ли нещо против, ако не напускам града?

Не си направиха труда да ми отговорят. Раната от шиша все така смъдеше, а мястото наоколо беше схванато. Бузата и устата ме боляха от удара, нанесен от Маглашан с ръкавицата от свинска кожа, която — по всичко личеше — често бе влизала в употреба. Бях загазил, плувах много надълбоко и не можех да изляза на повърхността. Водата беше мръсна, мътна, в устата си усещах солен вкус.

А те седяха и ме гледаха. Оранжевата царица чаткаше на машината. За нея полицейските разпити бяха като чифт крака за балетмайстор. Лицата на двамата изглеждаха спокойни, калени, като на здрави мъже, поставени в тежки условия. Очите им бяха типични — мътни, сиви — цветът на замръзваща вода. Твърдо стиснати устни, мрежа от бръчици около очите, неподвижен, безизразен, кух поглед — не бих го нарекъл жесток, ала все пак на хиляди километри от любезността. Безлични костюми конфекция, носени без капка елегантност, по-скоро с презрение. Изглеждат бедни, но горди с получената власт и винаги са нащрек да не пропуснат да я демонстрират, да ти я наврат в мутрата, да натискат, докато те заболи и започнеш да се гърчиш, безмилостни, но без злоба, жестоки, и все пак понякога човечни. Какво искате от тях? Думата цивилизация нищо не им говори. От нея са видели само провали, мръсотия, утайка, извращения и омраза.

— К’во стоиш? — рязко попита Бейфъс. — Да не чакаш да те цункаме? Няма ли да кажеш нещо остроумно? Жалко.

Гласът му заглъхна монотонно. Намръщи се и взе един молив от бюрото. С бързо движение го счупи и протегна към мен двете половинки.

— Давам ти една хилава възможност да се оневиниш, иначе ей така ще те строша — произнесе тихо, без следа от усмивка. — Върви да разчистиш цялата бъркотия. Иначе за какво мислиш, че те пускаме? Маглашан ти дава само отсрочка. Използувай я.

Вдигнах ръка и потърках устните си. Имах чувството, че устата ми е претъпкана със зъби.

Бейфъс наведе очи, взе лист хартия и се зачете. Кристи Френч се извъртя, вдигна крака на бюрото и се зазяпа през прозореца към паркинга. Оранжевата царица спря да пише на машината. Стаята внезапно се изпълни с тишина, тежка като клисав хляб.

Излязох, като порех тишината, сякаш плувах под вода.