Реймънд Чандлър
По-малката сестра (22)

Глава 22

Грамадна черна горила притискаше лицето ми с грамадна черна лапа и се опитваше да го слее с тила ми. Аз понечих да й върна със същото. При спор винаги се оказвам губещата страна — това е моя специалност. После осъзнах, че всъщност иска да ми попречи да си отворя очите.

Затова реших на всяка цена да ги отворя. Други са го правили, защо не и аз. Насъбрах сили и много бавно, като се стараех да държа гърба си изправен, да напрегна бедра и колене и да използувам ръцете като въжета, повдигнах страшната тежест от клепачите си.

Лежах на пода по гръб — положение, в което нееднократно съм изпадал по професионални причини — и гледах тавана. Обърнах глава на едната, после на другата страна. Белите ми дробове бяха като схванати, усещах устата си суха. Стаята се оказа чисто и просто приемната на доктор Лагарди. Същият стол, същото бюро, същите стени и прозорец. Във въздуха висеше затворена с капаци тишина.

Коленичих, стегнах се и разтърсих глава. Тя полетя в шеметен въртеж, като бумеранг. Издигна се на хиляда и петстотин метра, но аз я улових и укротих. Замигах с очи. Същият под, същото бюро, същите стени. И нито следа от доктор Лагарди.

Облизах устни и издадох странни звуци, на които никой не обърна внимание. Изправих се на крака. Бях замаян като дервиш, безсилен като повредена перална машина, смазан като настъпен банан, неуверен като синигер и със същите шансове за успех като балерина с дървен крак.

Промъкнах се пипнешком зад бюрото и се пльоснах в стола на доктора. Взех да тършувам неуверено из чекмеджетата с надеждата да открия бутилка с подкрепително. Уви. Станах отново. Сякаш изправих мъртъв слон. Запреплитах крака из кабинета, надничах в лъскавите шкафчета, покрити с бял емайл, които съдържаха всичко, спешно необходимо на някой друг. След четири години каторжен труд докопах шишенце с около двеста грама етилов алкохол. Така твърдеше етикетът. Остана да намеря чаша и вода. Един истински мъж трябва да се справи с такава задача. Запътих се към стаята за прегледи. Въздухът продължаваше да мирише на презрели праскови. На влизане през вратата се ударих и в двете страни на рамката и поспрях да събера пресни впечатления.

В същия миг откъм коридора се дочуха стъпки. Облегнах се уморено на рамката и се ослушах.

Бавни, провлачени стъпки, с паузи между всяка. Отначало ми се сториха боязливи, а после много, много немощни. Старец, който се опитва да се добере до сетното си кресло. Станахме двама. Сетих се, и аз не знам защо, за бащата на Орфамей на верандата в Манхатън, щата Канзас, видях го как бавно се тътри към своя люлеещ се стол, с изстинала лула в ръката, за да погледа моравата и да попуши икономично — без кибрит и без тютюн, които да изплескат килима в хола. Преместих стола му на по-удобно място — в сянката в дъното на верандата, където пълзящите растения са най-гъсти, и му помогнах да седне. Той ме погледна и ми благодари с половината от лицето си, която не беше парализирана. Ноктите му драскаха по страничните облегалки, докато се опираше о задната.

Ноктите драскаха, но не по облегалки. Звукът беше истински, идваше отблизо, откъм затворената врата, през която се излизаше в коридора. Тъничко немощно дращене — вероятно някое коте искаше да влезе. Дадено, Марлоу, ти така си падаш по животните. Иди отвори на котето. Запътих се натам с помощта на кушетката, която имаше удобни ръкохватки, и закачените хубави чисти пешкири. Дращенето престана. Горкото котенце, чака отвън да го пуснат в стаята. От окото ми се отрони сълза и се плъзна по набраздената ми буза. Пуснах масата и извървях безпрепятствено цели четири метра до вратата. Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Все още усещах белите си дробове така, сякаш две години са били на склад. Поех дълбоко въздух, хванах дръжката и отворих. В същия миг се сетих да посегна към пистолета. Сетих се, но с това си останах. Аз съм от хората, които обичат да отнесат хрумването си на ярка светлина и добре да го огледат. За да предприема нещо, трябваше да пусна дръжката. А това не бе по силите ми, така че я натиснах и отворих вратата.

Той висеше на рамката на четири изкривени пръста от бял восък. Бледи, сивкавосини, широко разтворени, очите му бяха хлътнали в орбитите си. Гледаше, но не ме виждаше, макар че лицата ни бяха на сантиметри едно от друго. Дъхът му се смеси с моя, който беше учестен и стържещ. Неговият приличаше на далечен шепот, но още не бе преминал в предсмъртно хриптене. От устата му излизаше кървава пяна и се стичаше по брадичката. Нещо ме накара да погледна надолу. По вътрешната страна на крачола се стичаше кръв, пълнеше обувката му, а оттам, без да бърза — на пода. Вече имаше малка локва.

Раната не се виждаше. Зъбите му изтракаха и ми се стори, че ще проговори или поне ще се опита. Ала друг звук не последва. Спря да диша. Челюстта му се отпусна. Предсмъртното хъркане започна. То, разбира се, не е никакво хъркане. Дори няма нищо общо с хъркането.

Гумените му подметки изскърцаха по линолеума между прага и килима. Белите пръсти се свлякоха от рамката на вратата. Краката се подкосиха. Отказваха да държат тялото. Преплетоха се като ножици. Трупът му се завъртя във въздуха като плувец, подхванат от вълна, и се метна към мен.

В същия миг другата му ръка, която дотогава не се виждаше, се вдигна нагоре в конвулсивен замах, зад който като че ли нямаше жив импулс и не можеше да има. Отпусна се върху лявото ми рамо, докато посягах към него. Пчела ме ужили между лопатките. Оставих шишето с алкохола, което държах, още нещо тупна на пода и издрънча в перваза на стената.

Стиснах здраво зъби, разкрачих се и го хванах под мишниците. Тежеше за петима. Отстъпих назад и се опитах да го задържа в изправено положение. Все едно, че вдигах отсечено дърво. Строполих се заедно с него. Главата му се фрасна в пода. Нищо не можех да направя. Нямах сили. Понагласих го и се отместих. Коленичих и се ослушах. Хъркането спря. Настъпи продължителна тишина. Сетне приглушена въздишка, много тиха, ленива и небързаща за никъде. Пак тишина. Втора въздишка, още по-мудна, кротка и благодушна, като летен полъх сред кимащи рози.

Някаква промяна настъпи в лицето му, а сетне — онзи неуловим, винаги озадачаващ и неразгадаем миг, когато идва изглаждането, връщането през годините към първоначалната непоквара. В израза се четеше бегла насмешка, ъгълчетата на устните се повдигнаха почти дяволито. Което, разбира се, беше много глупаво, тъй като отлично знаех, че Орин Куест никога не е бил такъв.

В далечината зави сирена. Останах коленичил, наострил уши. Воят отмина къщата. Изправих се и отидох да погледна през прозореца. Пред погребалното бюро се строяваше ново шествие. Улицата пак бе задръстена от коли. Хората бавно минаваха покрай розовите храсти. Много, много бавно, а мъжете сваляха шапки доста преди да стигнат входа с колоните.

Пуснах пердето и вдигнах шишето с етилов алкохол, избърсах го с носната си кърпа и го оставих настрана. Вече не ме интересуваше. Когато се навеждах, ужилването между лопатките ми напомни, че има още нещо за вдигане. Нещо с кръгла бяла дървена дръжка, което се въргаляше до перваза. Шиш за лед с изпилено острие, дълго не повече от седем сантиметра. Вдигнах го към светлината и огледах острия като игла връх. Можеше да е изцапан с моя кръв. Лека прокарах пръст по него. Нямаше кръв. Беше много наточен.

Пак пуснах носната кърпа в действие, наведох се и пъхнах шиша в ръката му — бяла и восъчна на фона на мъхнатия тъмен килим. Получи се прекалено изкуствено. Разтърсих ръката му, та дланта да се опре на пода. Хрумна ми да пребъркам джобовете му, но това сигурно вече бе свършено от далеч по-безжалостна ръка от моята.

Обзет от внезапна паника, претърсих своите. Нищо не липсваше. Дори лугерът си беше под мишницата ми. Извадих го и го помирисах. Не беше стреляно с него — нещо, което можех да установя и без да го погледна. Човек не се разхожда много-много, ако е бил застрелян с лугер.

Прекрачих тъмночервената локва до вратата и огледах коридора. Къщата бе все тъй притихнала, дебнеща. Кървавата следа ме отведе отсреща — в една стая, обзаведена като работна. Имаше кушетка, бюро, книги и медицински списания, пепелник с пет тлъсти овални угарки. Металният блясък до крака на кушетката се оказа гилза от автоматичен пистолет 32-ри калибър. Под бюрото открих втора. Прибрах ги в джоба си.

Върнах се в коридора и се качих по стълбите. Имаше две спални, и двете използувани, но в първата почти нямаше дрехи. В пепелника зърнах още няколко от овалните фасове на доктор Лагарди. Другата стая съдържаше оскъдния гардероб на Орин Куест: втория му костюм, грижливо окачено палто, ризи, чорапи и бельо, също тъй старателно подредени в чекмеджетата на скрина. В дъното, под ризите, открих фотоапарат „Лейка“ и специален обектив.

Оставих всичко както си беше и се върнах долу в стаята, където лежеше мъртвият, изпълнен с безразличие към всички тези дреболии. Избърсах още няколко брави, нали съм си педант, поколебах се пред телефона, но си тръгнах, без да го докосна. Фактът, че се разхождах здрав и читав, убедително доказваше, че добрият доктор Лагарди не бе убивал никого.

Хора все така пъплеха към странно малкия вход на погребалния дом. Вътре стенеше орган.

Заобиколих ъгъла, влязох в колата си и потеглих. Карах бавно и дишах дълбоко с пълни гърди, ала кислородът не ми достигаше.

Бей Сити свършва на около шест километра от океана. Спрях пред последната дрогерия. Беше време за поредното ми анонимно телефонно обаждане. Елате да си приберете трупа, ако обичате. Кой съм аз ли? Просто късметлия, който все ви върши работата и ги открива вместо вас. Пък съм и скромен. Не държа да споменавате името ми във вестниците.

Погледнах през витрината на дрогерията. Очилато момиче четеше списание. Напомни ми с нещо за Орфамей Куест. Гърлото ми се сви.

Отпуснах съединителя и продължих напред. Тя имаше право да научи първа, а полицията да си гледа работата. И без това бях прескочил всички граници на закона.