Реймънд Чандлър
По-малката сестра (21)

Глава 21

Заупокойната служба в погребалното бюро беше към своя край. Пред входа чакаше огромна сива катафалка. Двете страни на улицата бяха задръстени от коли, а до къщата на доктор Лагарди бяха паркирали три черни лимузини. От параклиса чинно излизаха хора с траурни физиономии и се качваха в автомобилите. Спрях малко по-долу и зачаках. Нито една кола не потегли. Тогава се зададоха трима души, които почти носеха на ръце облечена в черно жена, с плътна воалетка пред лицето. Шефът на погребалното бюро пърхаше грациозно наоколо като заключителен Шопенов акорд. Спокойното му сивкаво лице бе тъй издължено, че можеше да го намотае около врата си.

Любителите носачи — приятели на покойния — изнесоха ковчега от страничната врата. Професионалните гробари го поеха с лекота и го плъзнаха през задната врата на катафалката, сякаш тежеше колкото тава с кифли. За нула време го затрупаха с цветя. Стъклената врата се затвори и по цялата улица започнаха да се палят двигатели.

След минута на отсрещния тротоар остана само един автомобил плюс погребалният агент, който тръгна да брои печалбата. Помириса един розов храст и изчезна с лъчезарна усмивка в прекрасния вход на бюро „Венец“. Светът отново опустя. Единствената останала кола не бе помръднала. Минах покрай нея, направих пълен завой и спрях до задната й броня. Шофьорът беше в синя униформа, с фуражка с лъскава козирка. Решаваше кръстословицата от сутрешния вестник. Надянах на носа си чифт огледални слънчеви очила, бавно минах покрай него и се запътих към къщата на доктор Лагарди. Не ме погледна. Извървях няколко метра, свалих очилата и се престорих, че бърша стъклата. Образът му се отрази в едното огледало. Все така не вдигаше очи. Просто си решаваше кръстословица, и толкоз. Сложих си пак очилата и застанах пред входната врата.

Надписът гласеше: „Позвънете и влезте“. Позвъних, но вратата не се отваряше. Почаках. Отново натиснах копчето. Почаках. Отвътре — нито звук. Изведнъж вратата едва-едва се открехна и през процепа ме погледна жена с бяла престилка и слабо безизразно лице.

— Извинете, днес докторът не приема пациенти.

Примигна, като видя огледалните слънчеви очила. Не и харесаха. Езикът й неспокойно зашари из устата.

— Търся мистър Куест. Орин Куест.

— Кого?

В очите й прочетох бледия отблясък на ужас.

— Куест. „К“ като конфиденциален, „у“ като урбанизация, „е“ като екстраполация, „с“ като сублимация, „т“ като трътка. Всички заедно се четат като „брат“.

Тя ме погледна така, сякаш бях излязъл от дъното на океана с удавена сирена под мишница.

— Извинете, но доктор Лагарди не е…

Невидима ръка я издърпа назад и в тесния процеп се появи мургав мъж с измъчено изражение на лицето.

— Аз съм доктор Лагарди. Какво желаете, моля?

Подадох му визитката си. Той я прочете, после ме изгледа. Имаше вид на човек, който очаква всеки момент да се случи непоправимо нещастие.

— Разговаряхме по телефона. Относно Клозън.

— Влезте, ако обичате — бързо изрече той. — Не си спомням, но заповядайте вътре.

Влязох в мрачна стая със спуснати щори на затворените прозорци. Беше тъмно и студено.

Сестрата отстъпи заднишком и седна зад малко бюро. Обикновена всекидневна с боядисани в бяло врати и прозорци, които — съдейки по вероятната възраст на къщата — някога са били тъмни. В трапезарията се минаваше през отворена портална врата. Имаше кресла и маса със списания. Приличаше на това, което беше — приемна на лекар в бивша жилищна сграда.

Телефонът пред медицинската сестра започна да звъни. Тя се стресна, ръката й посегна към него, после замръзна. Втренчи поглед в апарата. След малко той млъкна.

— Кое име споменахте? — кротко попита докторът.

— Орин Куест. Сестра му каза, че работел при вас. От няколко дни го търся. Снощи й се обадил. Според нея — оттук.

— В къщата няма такъв човек — вежливо заяви той. — И никога не е имало.

— Изобщо ли не го познавате?

— Дори името му не съм чувал.

— Тогава не мога да си обясня защо е казал на сестра си, че е тук.

Сестрата скришом избърса очите си. Телефонът отново иззвъня и тя пак подскочи.

— Не го вдигай — нареди докторът, без да се обърне към нея.

Оставихме го да се назвъни. В такива случаи всички стоят и чакат. Накрая млъкна.

— Защо не си тръгнете, мис Уотсън? Нямате повече работа.

— Благодаря, докторе. — Тя обаче остана да седи неподвижно, свела поглед. Стисна силно очи и пак ги отвори. После поклати отчаяно глава.

Доктор Лагарди ме погледна.

— Заповядайте в кабинета ми.

Излязохме през друга врата в тъмен коридор. Стъпвах като по черупки от яйца. Атмосферата в къщата бе наелектризирана с нещо тревожно. Докторът отвори една врата и ме покани, доколкото разбрах, в бивша спалня, макар че сега приличаше на истински спретнат лекарски кабинет. През отворена врата се виждаше част от приемната. В ъгъла бе включен стерилизатор, в който вряха куп игли.

— Колко много игли — рекох аз, — нали съм си схватлив.

— Седнете, мистър Марлоу.

Той се настани зад бюрото и взе дълъг тънък нож за отваряне на писма. Погледна ме с тъжни очи.

— Пак повтарям, че не познавам човек на име Орин Куест. И не мога да си представя защо му е потрябвало да твърди, че се намира в къщата ми.

— За да се крие.

Той вдигна вежди.

— От какво?

— От хора, които биха желали да го промушат в тила с шиш за трошене на лед. Защото прекалено бързо действува със своята „Лейка“. Фотографира хората, когато предпочитат да не ги закачат. Може да е нещо друго — например да е подразбрал, че някъде продават цигари с марихуана. Достатъчно ли съм ясен?

— Значи вие изпратихте тук полицията — хладно изрече той.

Нищо не казах.

— Вие сте съобщили за смъртта на Клозън — продължи докторът.

Останах ням.

— Обадихте се и ме питахте дали познавам Клозън. Казах, че не съм го чувал.

— Което не беше вярно.

— Изобщо не бях длъжен да ви давам сведения, мистър Марлоу.

Кимнах, извадих цигара и я запалих. Докторът хвърли поглед към часовника си, извърна се в стола и изключи стерилизатора. Аз пак се зазяпах в иглите. Колко много бяха! Вече бях имал неприятности в Бей Сити с един човек, който вареше купища игли.

— На какво разчитате? — попитах. — На пристанището на яхтклуба?

Той пак взе зловещия нож със сребърна дръжка във формата на гола жена. Убоде възглавничката на палеца си. Показа се бисерна капка кръв. Докторът я близна.

— Обичам вкуса на кръвта — поясни тихо.

Някъде в далечината се отвори и затвори врата. И двамата наострихме уши. Чуха се отдалечаващи се по стъпалата пред къщата стъпки. Ние все така старателно се ослушвахме.

— Мис Уотсън си тръгна. Сега сме сами. — Обмисли думите си и отново близна палеца. Грижливо постави ножа върху попивателната. — Споменахте пристанището на яхтклуба. Сигурно мислите, че понеже Мексико е близо… Лекотата, с която може да се пренася марихуана…

— Вече не мисля за това — прекъснах го аз и пак се вторачих в иглите. Той проследи погледа ми. После сви рамене. — Защо са толкова много?

— Влиза ли ви в работата?

— Ни най-малко.

— Обаче очаквате отговори на въпросите си.

— Само си приказвам. Чакам нещо да се случи. Защото в тази къща нещо ще се случи. Лъха от всеки ъгъл.

Доктор Лагарди изсмука още една капка кръв. Аз го гледах втренчено. Само че не успях да надникна в душата му. Спокоен, мургав, съсипан, а в очите му се четеше покруса. Ала все още се държеше любезно.

— Нека аз ви разкажа за иглите — предложих.

— Но моля ви, разбира се.

И пак взе дългия тънък нож.

— Недейте — казах рязко. — Тръпки ме побиват. Сякаш галите змия.

Той го остави внимателно и се усмихна.

— Май говорим за какво ли не, освен за същественото.

— Ще стигнем и до него. Та думата ми беше за иглите. Преди няколко години разследвах един случай във вашия град и имах работа с някой си доктор Олмър. Живееше на Олтеър Стрийт. Практикуваше професията си по много особен начин. Излизаше нощем с пълна чанта със спринцовки. Готови да бъдат пуснати в действие, заредени с опиати. И клиентите му бяха особени. Алкохолици, богати наркомани — такива има много повече, отколкото мислите, — превъзбудени хора, които не са в състояние да се отпуснат по естествен начин, страдащи от безсъние невротици. Те вече не могат без хапчета или инжекция, която да им помогне да прескочат още веднъж трапа. Но от един момент нататък животът им се превръща предимно в трапове. Разкошен бизнес за доктор Олмър. Те много си падаха по него. Вече мога спокойно да разкажа историята. Той умря преди година.

— Да не мислите, че съм наследил бизнеса му?

— Все някой трябва да го е наследил. Докато има пациенти, ще има и лекар като Олмър.

Той ме погледна още по-уморено.

— Вие сте едно магаре, приятелю. Не познавам доктор Олмър. И не практикувам онова, което му приписвате. А що се отнася до иглите — за да приключим с този въпрос веднъж завинаги, — в днешно време те твърде често се използуват в медицината за съвсем невинни лекарства, например за витамини. А иглите се изтъпяват. Тогава много боли. Затова лекарят за един ден може да използува над десет-петнайсет. Без наркотици в нито една от тях.

И като вдигна бавно глава, ме изгледа с откровено презрение.

— Може и да греша. Първо подуших марихуана вчера в стаята на Клозън, а после той ви се обади — при това ви наричаше с малкото име. Всичко това може да ме е навело на прибързани и неправилни изводи.

— Имал съм работа с наркомани. Кой лекар е нямал? Пълна загуба на време.

— Понякога успяват да ги излекуват.

— Може да ги лишиш от наркотика. След едногодишни мъки започват да свикват без него. Но това не е излекуване, приятелю. Така не се премахва нервната или емоционална подбуда, която ги е тласнала към опиатите. По този начин само ги превръщат в затъпели излишни хора, които седят на припек, скръстили ръце, и накрая умират от скука и изтощение.

— Теорията ви е твърде сурова.

— Вие повдигнахте въпроса. Аз го приключих. Но ще засегна друг. Сигурно сте забелязали, че в къщата цари известно напрежение. Дори с тези идиотски очила, които вече можете да махнете. Ни най-малко не приличате на Кари Грант.

— Съвсем ги забравих — казах аз и ги свалих.

— При нас идва полицията, мистър Марлоу. Някой си лейтенант Маглашан, който разследва смъртта на Клозън. С удоволствие ще се запознае и с вас. Може ли да му се обадя? Убеден съм, че веднага ще дойде.

— Ами обадете му се. Аз само се отбих — бях тръгнал да се самоубивам.

Ръката му посегна към телефона, но магнетичното привличане на ножа се оказа по-силно. Пак го взе. Явно не можеше без него.

— Да не убиете човек с това.

— Като нищо — усмихна се леко лекарят.

— Стига да го забиете в тила, на дълбочина три сантиметра, малко под тилната издутина.

— По-лесно е с шиш за лед. Особено ако е къс и силно изпилен. За да не се изкриви. Дори да не улучиш прешлените, пак ще постигнеш целта.

— Значи са нужни знания по медицина?

Извадих стар смачкан пакет „Кемълс“ и едва измъкнах една цигара от целофана. А той само се усмихваше. Съвсем леко, доста тъжно. Но това не беше усмивката на изплашен човек.

— Не биха навредили — съгласи се кротко. — Но всеки що-годе сръчен мъж би овладял техниката за десетина минути.

— Орин Куест е следвал две години медицина.

— Казах ви вече, че не познавам човек с такова име.

— Чух, но не ви повярвах.

Докторът сви рамене. Очите му отново неудържимо бяха привлечени от острието на ножа.

— Ние с вас сме големи сладури — продължих аз. — Седим и си разменяме реплики през бюрото. Все едно, че всичко е наред и нямаме никакви грижи. А до довечера и двамата ще бъдем в кафеза.

Той вдигна учудено вежди.

— Вие за това, че сте били на „ти“ с Клозън и вероятно последен сте разговаряли с него. А аз, защото върша неща, които ченгетата не прощават на един частен детектив. Крия улики, сведения, откривам трупове, а не се явявам чинно, свел глава и мачкащ шапка, пред прелестната полиция на Бей Сити. С мен е свършено, две мнения няма. Ала днес следобед из въздуха витае безумен аромат. Затова може би не ми пука. А нищо чудно да съм се влюбил. Защото всичко ми е безразлично.

— Вие сте пиян — бавно произнесе докторът.

— Опиянен съм от „Шанел номер пет“, целувки, бледия проблясък на великолепни крака, закачливото приканване на бездънни сини очи. И други безобидни неща.

Той стана още по-тъжен.

— Жените могат да подкопаят силата на един мъж, не мислите ли? — попита.

— Да поговорим за Клозън.

— Безнадежден алкохолик. Сигурно разбирате какво означава това. Такива като него пият, пият, а нищо не ядат. Така постепенно недостигът на витамини ги довежда до делириум тременс. Помага им едно-единствено нещо. — Той се обърна и погледна стерилизатора. — Игла след игла. Чувствувам се омърсен. Аз съм завършил в Сорбоната, обаче практикувам сред мръсни хорица в мръсно градче.

— Защо?

— Защото преди години ми се случи нещо — в друг град. Не задавайте прекалено много въпроси, мистър Марлоу.

— Той ви наричаше с малкото ви име.

— Това е присъщо на хората от определена класа. Най-вече на дребните актьори. И на дребните мошеници.

— Аха. Това ли е всичко?

— Да.

— Тогава появата на полицията тук не ви е разстроила във връзка с Клозън. Страхувате се само заради онова, което се е случило другаде преди много време. Може дори да е любов.

— Любов?

Той отрони думата бавно, сякаш я опитваше на вкус. След нея остана тъжна крива усмивка, както мирис на барут след изстрел. Сви рамене и побутна към мен кутия за цигари, която до този момент бе скрита от погледа ми зад купчина папки.

— Значи не е любов. Просто се опитвам да чета мислите ви. Завършили сте в Сорбоната, а имате дребна практика в евтино и покварено градче. Познавам го добре. Затова въпросът е — какво правите тук? Какво общо имате с хора като Клозън? Къде е засечката, докторе, какво сте извършили? Наркотици, аборти или може би сте лекували гангстери в някой размирен град в Източните щати.

— Например? — едва-едва се усмихна той.

— Например Кливланд.

— Идеята ви, приятелю, е безумна.

Гласът му бе станал леден.

— Никак даже не е безумна. Но хора като мен, с ограничен мозъчен капацитет, по принцип се опитват да натъкмят фактите така, че да паснат. Често грешат, разбира се, но в моя случай става дума за професионално заболяване. Та историята, както я виждам, е следната, ако желаете да ме изслушате.

— Слушам ви.

И като взе пак ножа, започна да боде с него попивателната.

— Познавали сте Клозън. Той бе убит много умело с шиш за лед, и то докато се намирах в къщата — разговарях на горния етаж с един професионален изнудвач на име Хикс. Хикс побърза да се изнесе, като пътем отмъкна и една страница от домовата книга — страницата с името на Орни Куест. Същия ден късно следобед и Хикс беше убит с шиш за лед, само че в Лос Анджелис. Стаята му бе претършувана. Заварих и една жена, отишла да откупи нещо от него. Не бе успяла обаче. Аз разполагах с повече време за претърсване и го намерих. Предположение номер едно: Клозън и Хикс са били убити от един и същ човек, но не обезателно по една и съща причина. Хикс може да е пострадал, защото е изместил някого от бизнеса, а Клозън — понеже е дрънкал в пияно състояние и би могъл да има представа кой би очистил Хикс. Дотук как е?

— Всичко това не представлява интерес за мен.

— Обаче ме слушате. Предполагам, от добро възпитание. Добре. Да продължим. Какво намерих в стаята на Хикс? Снимка на кинозвезда и бивш кливландски гангстер, понастоящем собственик на ресторант в Холивуд, които обядват в един определен ден. Денят, когато въпросният бивш кливландски гангстер би трябвало да се е намирал в затвора. Денят, когато едновремешен негов партньор бил застрелян на авеню Франклин в Лос Анджелис. А защо е бил в затвора? Защото на полицията анонимно било съобщено кой е, а независимо какво приказват за лосанджелиската полиция, тя наистина се опитва да изчисти града от гангстерите, пришълци от Източните щати. Кой се обадил? Човекът, когото арестували, защото бившият партньор започнал да му създава главоболия и трябвало да бъде ликвидиран, а какво по-прекрасно алиби от това да се намираш в затвора в момента на престъплението?

— Фантастично — уморено се усмихна доктор Лагарди. — Направо фантастично.

— Така е. Нататък става още по. Полицията не могла да намери никакви доказателства срещу бившия гангстер, защото колегите им от Кливланд не проявили интерес. Наложило се да го пуснат. Но ако бяха видели снимката, това нямаше да се случи. Което я превръща в прекрасен материал за изнудване: първо, на бившия гангстер, ако това наистина е той, и второ, на кинозвездата, задето се разхожда с него на обществени места. Един ловък мъж би забогатял с тази снимка в джоба. Хикс обаче не се оказал такъв. Нов ред. Предположение номер две: снимката е била направена от Орин Куест, когото се опитвам да издиря. Използуван е „Контакс“ или „Лейка“, без светкавица и без обектите да усетят, че ги фотографират. Куест имал и „Лейка“, и навика да изненадва хората по този начин. В случая, разбира се, намерението му било доста по-меркантилно. Въпросът е по какъв начин е бил допуснат до двойката и е могъл да направи снимката. Отговорът е — кинозвездата е негова сестра. Тя би допуснала своя брат наблизо, би му позволила да разговаря с нея. Той бил без работа и имал нужда от пари. По всяка вероятност тя му е дала някаква сума при условие, че я остави на мира. Не желае да има нищо общо със семейството си. Все още ли ви се вижда фантастично, докторе?

Той ме загледа навъсено.

— Не знам — произнесе бавно. — Нещата се проясняват. Но защо ми разказвате тази доста опасна история?

Взе цигара от кутията и ми подхвърли една. Улових я и я огледах. Египетски тютюн, по-дебела от обикновените, овална, малко по-ароматна, отколкото ги обичам. Не запалих, а продължих да я държа, без да откъсвам поглед от тъмните му тъжни очи. Той запали своята и нервно запафка.

— Сега ще ви включа в играта — обещах. — Познавали сте Клозън. Твърдите, че отношенията ви били професионални. Аз му казах, че съм ченге. Той незабавно се опита да ви позвъни. Беше прекалено пиян и не можеше да говори. Видях кой номер набра и по-късно ви съобщих за смъртта му. Защо? Ако бяхте чист, веднага трябваше да се обадите в полицията. А вие не го сторихте. Защо? Покрай Клозън може да сте виждали някои от наемателите му. Няма доказателства, но е възможно. Предположение номер три: познавали сте Хикс или Орин Куест, а може би и двамата. Лосанджелиската полиция не установи самоличността на бившия кливландски хубавец — да го наречем с новото му име Стийлгрейв. Но някой е можел да го разпознае, щом като си струва да убиват хора за една снимка. Практикували ли сте медицина в Кливланд, докторе?

— Не, разбира се.

Гласът му сякаш долетя отдалече. И очите му гледаха в далечината. Устните му едва се разтваряха, колкото да пропуснат цигарата. Стоеше съвсем неподвижно.

— В телефонната централа има указатели от цялата страна — пълна стая. Проверих вашето име. Държали сте кабинет в луксозна сграда в центъра на града. А сега — тази забутана къща и мижава клиентела в малко крайбрежно градче. Бихте предпочели да смените името си, но това не е възможно, защото документите за практикуване на професията са издадени на доктор Лагарди. Някой стои зад цялата работа. Клозън е несретник, Хикс — глупак, Орин Куест — злобен психопат. Но биха могли да бъдат използувани. Вие едва ли бихте се изправили лично срещу Стийлгрейв. Нямаше да сте жив дори колкото да измиете зъбите си. Налагало се да действувате чрез подставени лица — при това скъпо струващи. Е, постигаме ли нещо?

Той се усмихна и се облегна назад с въздишка.

— Предположение номер четири: мистър Марлоу, вие сте безподобен глупак.

Ухилих се до уши и посегнах към кибрита, за да запаля тлъстата египетска цигара.

— На всичкото отгоре — продължих — ми се обади сестрата на Орин Куест да ми съобщи, че той се намира във вашата къща. Взети поотделно, доводите ми са слабички, признавам. Но се фокусират все върху вашата особа.

И запафках миролюбиво.

Той не ме изпускаше от очи. Лицето му сякаш започна да става вълнообразно, да се размазва, да отплува надалеч и пак да се връща. Усетих присвиване в гърдите. Умът ми заработи със скоростта на препускаща костенурка.

— Какво става? — чух собствения си шепот.

Опрях ръце на страничните облегалки на стола и се надигнах.

— Май сглупих, а? — изрекох с цигарата в уста, като продължих да я пуша. „Сглупих“ не беше точната дума. Ще трябва да измисля нова, подходяща за случая.

Бях станал от стола, но усещах краката си натопени в два варела с цимент. Когато проговорих, думите излизаха като през памук.

Пуснах облегалките и посегнах към цигарата. Два пъти не я уцелих, но третия път сполучих. Не я усетих като цигара, а като слонски крак. С остри нокти. Забиха се в дланта ми. Тръснах ръка и слонът отмести крак.

Размазана, но затова пък гигантска фигура се извиси над мен и някакво муле ме ритна в гърдите. Строполих се на килима.

— Малко калиев хидроцианид — каза глас по презокеанския телефон. — От него не се умира, дори не е опасен. Само отпуска…

Заех се с непосилната задача да стана от пода. Опитайте някой път. Но преди това да ви заковат за паркета. Светът направи лупинг. След малко се поуспокои. Избрах четирийсет и пет градусов наклон. Събрах сили и тръгнах. На хоризонта се мержелееше нещо — заприлича ми на гробницата на Наполеон. Доста подходяща цел. Запреплитах крака натам. Сърцето ми биеше хем бързо, хем тежко, белите дробове не ми се подчиняваха. Както ако ти изкарат въздуха при игра на ръгби. Имаш чувството, че вече няма да поемеш кислород. Никога, никога, никога.

Гробницата на Наполеон се оказа сал на гребена на вълна. Върху сала имаше мъж. Бях го виждал някъде. Симпатяга, добре се разбирахме. Запътих се към него и рамото ми фрасна стената. Ударът ме завъртя. Опитах да се вкопча с нокти в нещо, да се задържа. Нямаше в какво — освен в килима. Как се озовах там? Какво ли питам? Тайна. Зададеш въпрос, и веднага ти навират лицето в пода. Запълзях. На бившите си ръце и крака. Нямах усещане, което да представя като доказателство. Пъплех бавно към тъмна дървена стена. Или може би от черен мрамор. Пак гробницата на Наполеон. Какво толкова съм му сторил на този човек? Защо току ми завира гробницата си в лицето?

— Искам вода — произнесох.

Ослушах се за ехото. То не последва. Никой нищо не каза. Може би не съм проговарял? Може да е било моментно хрумване, от което съм се отказал. Цианкалий. Твърде дълга дума, когато пълзиш през тунели. Не било смъртоносно, така каза. Добре бе, щом е само на майтап… Да го наречем полусмъртоносно. Филип Марлоу, трийсет и осем годишен, частен детектив със съмнителна репутация, бил арестуван от полицията снощи, както пълзял през градската канализация с роял на гърба. При разпита Марлоу заявил, че го носел на махараджата на Тъпбахран. На въпроса защо е надянал шпори, отвърнал, че тайната на клиента е свещена. Марлоу е задържан за по-нататъшно разпитване. Лейтенант Хорнсайд ни осведоми, че полицията не може да прави за момента други изявления. Запитан дали роялът е бил настроен, лейтенант Хорнсайд отговори, че след като свирил „Котешкия валс“ в продължение на трийсет и пет секунди, установил, че няма струни. При което намекна, че имало нещо друго. „В близките дванайсет часа ще дам пресконференция — рязко завърши лейтенант Хорнсайд. — Бродят слухове, че всъщност Марлоу се опитвал да се отърве от нечий труп.“

От тъмнината изплува лице. Промених посоката и се насочих към него. Но беше твърде късно, слънцето залязваше. Бързо се стъмваше. Нямаше никакво лице. Нито стена, нито пък бюро. Миг по-късно нямаше и под. Нямаше нищо.

И аз не бях там.