Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Little Sister, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 34гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman(2007)
Допълнителна корекция
hammster(2012)

Издание:

Реймънд Чандлър. Дамата от езерото. По-малката сестра

„Народна култура“, София, 1986

Превела от английски: Жечка Георгиева

Рецензент: Жечка Георгиева

Американска. Първо издание

Литературна група — ХЛ. 04/9536622511/5557–153–86

Редактор: Мариана Неделчева

Художник: Стефан Десподов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректор: Евелина Тодорова

Дадена за набор февруари 1986 г. Подписана за печат април 1986 г.

Излязла от печат май 1986 г. Формат 84×108/32

Печатни коли 27. Издателски коли 22,68. УИК 24,01. Цена 3,20 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2

 

Raymond Chandler. The Lady in the Lake

Vintage Books, A Division of Random House, New York, 1976

Raymond Chandler. The Little Sister

Penguin Books Ltd, Harmonsworth, Middlesex England, 1966

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция от hammster

Глава 17

На терасата на „Танцьорите“ няколко подранили клиенти се канеха да започнат пиенето. Сенникът пред остъклената зала на втория етаж беше опънат. Подминах плавната извивка на пътя, който се спуска към Стрип, и спрях срещу двуетажно квадратно здание от яркочервени тухли с малки бели еркерни прозорци, покрита веранда с гръцки колони и старинна оловна брава с топка, поне доколкото можех да видя от тази страна на улицата. Върху стъклото на полукръглото прозорче над вратата с черни, строго стилизирани букви бе изписано името Шеридан Балу. Заключих колата, прекосих улицата и застанах пред вратата. Беше бяла, висока и широка, а през ключалката спокойно можеше да се промуши мишка. Всъщност тя беше декоративна, истинският заключващ механизъм беше скрит вътре. Посегнах към чукалото, но и за него бяха помислили. Беше неподвижно и не ставаше за чукане.

Потупах една от стройните бели колони и влязох направо в приемната, която заемаше цялата предна част на къщата. Обзаведена бе с тъмни мебели, на вид старинни; имаше множество кресла и канапета, тапицирани с материя на баклавички, която приличаше на кретон. Пердетата бяха дантелени, а сандъчетата пред прозорците — облечени в същия кретон като мебелите. Имаше килим на цветя и много хора, които чакаха да бъдат приети от мистър Шеридан Балу.

Някои бяха весели, жизнерадостни и изпълнени с надежда. Други, изглежда, бяха прекарали тук последните няколко дена. В ъгъла дребна млада негърка подсмърчаше в носната си кърпичка. Никой не й обръщаше внимание. Преди компанията да съобрази, че нищо не купувам и не работя тук, бяха ми поднесени няколко профила под изгоден ъгъл — за профилите, разбира се.

Зад стилно бюро седеше червенокоса дама с опасен вид и говореше по бял телефон. Приближих се до нея и тя ме надупчи с две леденосини сачми, които в нейния случай минаваха за очи, а после се загледа в корниза.

— Не — каза в слушалката. — Не. Съжалявам. Мисля, че е излишно. Засега е твърде зает.

Затвори, отметна нещо в списъка пред себе си и отново впери в мен стоманен поглед.

— Добро утро. Бих искал да се срещна е мистър Балу.

И сложих на бюрото една от визитките си. Тя я пое за ъгълчето и й се усмихна.

— Днес ли? — попита любезно. — Или през седмицата?

— Обикновено колко се чака?

— Стигало се е до половин година — жизнерадостно ми обясни рижата. — Някой друг не може ли да ви услужи?

— Не.

— Тогава много съжалявам. Нямате никакъв шанс. Но наминете пак. Някъде през ноември.

Облеклото й се състоеше от бяла вълнена пола, виненочервена копринена блузка и жакет с къси ръкави от черно кадифе. Косата й бе слънчев пламък. На ръката си бе сложила златна гривна с топаз, на ушите — обици с топази, на ръката — пръстен с топаз, с формата на щит. Ноктите й бяха точно в тон с блузата. Като я гледах, имах чувството, че се е обличала две седмици.

— Налага се да го видя — настоях аз.

Тя отново прочете визитката. Усмихна ми се сияйно.

— Всички казват така, мистър… ъъ… Марлоу. Погледнете тези прекрасни хора. До един чакат отпреди два часа — тогава отворихме агенцията.

— Моята работа е много важна.

— Не се и съмнявам. Мога ли да попитам в какъв смисъл?

— Искам да му продам малко клюки.

Червенокосата извади от кристална кутия цигара и я запали с кристална запалка.

— Да продадете? Искате да кажете — за пари? В Холивуд?

— Не е изключено.

— Що за клюки са това? Не се страхувайте, че може да ме шокирате.

— Малко са неприлични. Мис… мис… — извих аз глава, за да прочета табелката върху бюрото.

— Хелън Грейди. Е, благопристойните неприлични клюки никому не са навредили, нали така?

— Не съм казал, че са благопристойни.

Тя се облегна внимателно назад и издуха дим в лицето ми.

— С други думи, изнудване. — Въздишка. — Защо не се изметеш веднага, приятелче? Преди да съм насъскала подире ти пет тлъсти ченгета.

Приседнах на ръба на бюрото й, сграбчих шепа от синкавия цигарен дим и го хвърлих към косата й. Тя сърдито се отдръпна.

— Хайде, изчезвай, простак такъв!

Гласът й би могъл да се използува като разтворител за бои и лакове.

— Охо! Къде отиде изисканият колежански изговор?

Без да обръща глава, тя рязко повика:

— Мис Вейн!

Високо, стройно, елегантно момиче с високомерно вирнати вежди вдигна очи към нас. Току-що беше влязло през врата, камуфлирана като стъклопис. Приближи се и мис Грейди му подаде визитката, като произнесе думата „спинк“. Мис Вейн изчезна през стъклописа.

— Седни да ти починат краката — удостои ме пак с вниманието си мис Грейди. — Може да чакаш цяла седмица.

Седнах в кретонен фатерщул, чиято облегалка стърчеше с една педя над темето ми, от което се почувствувах смален.

Червенокосата ме дари още веднъж с наточената си на фин брус усмивка и пак сведе глава над телефона.

Аз се огледах. Момичето в ъгъла бе спряло да плаче и сега най-спокойно и безгрижно си гримираше лицето. Един много висок, изискан индивид вдигна с елегантен жест изящната си ръка, за да погледне шикарния часовник, и плавно се изправи на крака. Нагласи под екстравагантен ъгъл меката седефеносива шапка на главата си, провери в ред ли са жълтите ръкавици от шевро и бастунчето със сребърна дръжка и се приближи морно до рижата секретарка.

— Вече два часа очаквам среща с мистър Балу — произнесе смразяващо с богат гальовен тембър и възхитително английско произношение, модулирани в резултат на многобройни упражнения. — Не съм свикнал да чакам когото и да било цели два часа.

— Съжалявам, мистър Фортескю, но мистър Балу е неописуемо зает тази сутрин.

— Аз пък съжалявам, че не мога да му оставя чек — продължи елегантният висок индивид с отегчена презрителност. — Това вероятно е единственото, което е в състояние да привлече вниманието му. Ала поради липсата на такъв…

— Един момент, малкият — прекъсна го червенокосата, вдигна телефона и заговори: — Да?… Друг да твърди същото освен Голдуин? Не можеш ли да се свържеш с някой, недотам откачен?… Хайде, опитай пак.

И тресна слушалката. Високият индивид не бе помръднал.

— Поради липсата на такъв — продължи той, сякаш изобщо не бе спирал да приказва — ще ви помоля да му предадете едно лично послание.

— С удоволствие, стига да имам тази възможност.

— Предайте му освен моите почитания, че е смрадлив пор.

— Нека бъде скункс[1], миличък. Той е зле с британския английски.

— Добре тогава, скункс, и то на квадрат. С ароматна прибавка на сероводород и много евтин курвенски парфюм — уточни Фортескю, нагласи шапката и хвърли прощален поглед на профила си в огледалото. — Желая ви приятен ден и по дяволите Шеридан Балу.

И високият актьор се изнесе елегантно, като си отвори вратата с бастунчето.

— Какво му е на тоя? — поинтересувах се аз.

Тя ме изгледа със съжаление.

— На Били Фортескю? Нищо му няма. Не получава роли, затова се мъкне тук всяка сутрин и изпълнява този номер. Наумил си е, че някой може да го види и да го хареса.

Бавно си затворих устата. Може цял живот да прекараш в Холивуд и никога да не видиш онова, което показват в киното.

Мис Вейн се появи отново през стъклописа и ми кимна. Минах покрай нея.

— Насам. Втората врата вдясно.

И не ме изпусна от очи, докато вървях по коридора към втората врата, която зееше отворена. Влязох и затворих след себе си.

Зад бюрото седеше шишкав беловлас евреин и нежно ми се усмихваше.

— Здравей. Аз съм Моузес Спинк. Какво има, приятел? Паркирай тялото си. Искаш ли цигара?

Отвори нещо с формата на сандъче и ми предложи цигара, не по-дълга от трийсет сантиметра. Поставена в собствена стъклена тръбичка.

— Не, благодаря. Пуша лула.

Той въздъхна.

— Добре. Говори. Името ти е Марлоу, нали? Ъ? Марлоу, Марлоу… Чувал ли съм това име?

— Едва ли. Аз например за пръв път чувам името Спинк. Исках да се срещна с някой си Балу. Това да ти звучи като Спинк? На мен Спинк не ми трябва. И между нас да си остане, всички спинковци да вървят по дяволите.

— Значи си антисемит, а? — великодушно махна той с ръка, върху която проблесна като светофар светложълт диамант. — Недей така. Седни и отупай прашния си мозък. Не ме познаваш и не желаеш да ме опознаеш. Добре. Не се обиждам. В бизнес като нашия все трябва да има някой, който да не е обидчив.

— Балу — напомних му аз.

— Ама недей така бе, приятел. Бъди разумен. Шери Балу е страшно зает. Работи по двайсет часа на ден и пак не може да навакса с програмата си. Седни и поговори с малкия Спинки.

— Ти за какво си тук?

— Аз съм нещо като охрана. Пазя спокойствието му. Човек като Шери не може да приема всекиго. Затова аз се срещам с хората вместо него. Ние сме едно и също — до известна степен, както сам разбираш.

— Аз минавам степента, до която ти стигаш.

— Не е изключено — любезно се съгласи Спинк. Обели широката лента на алуминиев калъф за пура, извади нежно пурата и я огледа да няма белези по рождение. — Не твърдя, че е изключено. Защо не ми докажеш с нещо? За да сме сигурни. Засега само се правиш на много важен. Но ние така сме обръгнали, че изобщо не се впечатляваме.

Гледах как срязва кранчето на скъпата пура и я пали.

— А къде е гаранцията, че няма да играеш двойна игра за сметка на шефа си? — попитах хитро.

Спинк запремигва с очички и не бих се заклел, че в тях не проблеснаха сълзи.

— Аз да свия номер на Шери Балу? — попита шепнешком, като на погребение, струващо шестстотин долара. — По-скоро бих измамил родната си майка.

— Това нищо не ми говори, не познавам майка ти.

Спинк остави пурата върху пепелник с размерите на вана за птички, за да разпери и двете си ръце. Мъка разяждаше сърцето му.

— Ех, приятелю! Така не се говори! — изхлипа той. — Та аз обичам Шери Балу като роден баща. Дори повече. Баща ми… Но да не говорим за това. Хайде. Бъди човек. Гласувай ми малко доверие и дружелюбие, нищо, че това са старомодни понятия. Сподели клюките с малки Спинки, а?

Извадих плика от джоба си и му го подхвърлих през бюрото. Той измъкна снимката и я заразглежда много сериозно. После я остави с лицето надолу, вдигна очи към мен, свали ги, пак ги вдигна.

— Е? — попита сковано, а гласът му внезапно се изпразни от доверието и дружелюбието, към които призоваваше. — Какво толкоз?

— Трябва ли да ти казвам кое е момичето?

— Кой е мъжът? — рязко попита Спинк.

Не отговорих.

— Попитах кой е мъжът! — почти се разкрещя той. — Изплюй камъчето, мръсник такъв! Хайде!

Продължих да мълча. Той посегна бавно към телефона, без да откъсва от мен суровите си бляскави очи.

— Хайде де, обади се — насърчих го аз. — Обади се в участъка и поискай да разговаряш с лейтенант Кристи Френч от криминалния отдел. И той много трудно се поддава на убеждаване.

Спинк свали ръка от слушалката. Бавно се изправи и излезе с фотографията в ръка. Аз зачаках. Отвън се чуваше приглушеното монотонно движение по Сънсет булевард. Минутите капеха безшумно в дълбок кладенец. Пушекът от прясно запалената пура се заиграваше за миг във въздуха, преди да го изсмуче климатичната инсталация. Аз се загледах в безбройните снимки с автографи по стената, до една посветени с вечна любов на Шери Балу. Предположих, че щом като са в кабинета на Спинк, значи са бивши клиенти.

Бележки

[1] Животно от рода на поровете, живеещо в Америка. В случай на опасност изпуска много неприятна миризма. — Б.пр.