Метаданни
Данни
- Серия
- Филип Марлоу (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Little Sister, 1949 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Жечка Георгиева, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 34гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Реймънд Чандлър. Дамата от езерото. По-малката сестра
„Народна култура“, София, 1986
Превела от английски: Жечка Георгиева
Рецензент: Жечка Георгиева
Американска. Първо издание
Литературна група — ХЛ. 04/9536622511/5557–153–86
Редактор: Мариана Неделчева
Художник: Стефан Десподов
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Йордан Зашев
Коректор: Евелина Тодорова
Дадена за набор февруари 1986 г. Подписана за печат април 1986 г.
Излязла от печат май 1986 г. Формат 84×108/32
Печатни коли 27. Издателски коли 22,68. УИК 24,01. Цена 3,20 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4
ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2
Raymond Chandler. The Lady in the Lake
Vintage Books, A Division of Random House, New York, 1976
Raymond Chandler. The Little Sister
Penguin Books Ltd, Harmonsworth, Middlesex England, 1966
История
- —Добавяне
- —Корекция от hammster
Глава 16
На другата сутрин в осем часа и четирийсет и пет минути бях паркирал на десетина метра от фотоателие „Бей Сити“, закусил, умиротворен, и четях местния вестник през чифт слънчеви очила. Вече се бях справил с лосанджелиския печат, който не съдържаше никакви сведения за шишове в хотел „Вай Найс“ или където и да било другаде. Нямаше дори „Тайнствена смърт в един хотел в центъра“, без да се споменават имена или оръжия. Затова пък „Бей Сити Нюз“ бе имал време и място, които да посвети на едно убийство. При това на първа страница, непосредствено до информацията за новата цена на месото:
МЕСТЕН ЖИТЕЛ, НАМЕРЕН ПРОБОДЕН В ПАНСИОН НА АЙДАХО СТРИЙТ
„Късно снощи, в отговор на анонимно телефонно обаждане, полицията препуснала с все сили към един адрес на Айдахо Стрийт, точно срещу склада за дървени материали на компанията «Джансинг». Когато влезли в незаключената стая, полицаите намерили четирийсет и пет годишния управител на пансиона Лестър Клозън убит. Той бил прободен във врата с шиш за трошене на лед, който още стърчал от трупа. След предварителния оглед съдебният лекар Франк Крауди заяви, че Клозън бил в силно опиянено състояние и вероятно в безсъзнание по време на смъртта си. Полицията не забелязала никакви следи от борба. Лейтенант Моузес Маглашан незабавно се зае с делото и разпита наемателите на пансиона, след като те се завърнаха от работа, ала засега никаква светлина не е хвърлена върху обстоятелствата около престъплението. В интервю пред наш репортер съдебният лекар Крауди заяви, че смъртта на Клозън може да е и самоубийство, обаче разположението на раната го карало да се съмнява в това. При обстойния преглед на домовата книга се оказа, че неотдавна от нея била откъсната една страница. След като разпита подробно наемателите, лейтенант Маглашан направи изявление, че по коридорите на пансиона няколко пъти бил забелязан набит мъж на средна възраст с кестенява коса и груби черти на лицето, ала никой от наемателите не знаел как се казва, нито с какво се занимава. След направената щателна проверка на всички стаи Маглашан е на мнение, че съвсем наскоро един от наемателите се е изнесъл много набързо. Обаче скъсаната страница от домовата книга, характерните особености на квартала и липсата на точно описание на изчезналия наемател правят разследването изключително трудно.
«Засега не мога да кажа нищо относно причината за убийството на Клозън — заяви късно снощи лейтенант Маглашан. — Но от известно време държа под око този човек. Повечето от неговите съучастници са ми известни. Случаят е изключително труден, но ние ще го решим.»“
Много хубава дописка, при това името на Маглашан се споменаваше едва дванайсет пъти, плюс на още две места в текстовете под снимките. На трета страница беше фотографиран с шиша в ръка, вперил в него дълбокомислен поглед, придружен от сбърчени вежди. Имаше и снимка на пансиона, която му придаваше незаслужено благопристоен вид, и още една на покрито с чаршаф тяло върху кушетка, което лейтенант Маглашан сурово сочеше с пръст. Не бе забравен портретът на кмета с дяволски делови вид, седнал зад служебното си бюро, и интервю на тема престъпността след войната. В него той казваше всичко, което би могло да се очаква — разводнена версия на Едгар Хувър[1] с още по-лоша граматика и словоред.
В девет без три вратата на фотоателието се отвори и възрастен негър се зае да мете мръсотията от тротоара и да я избутва в канавката. Точно в девет спретнато облечен млад мъж с очила натисна копчето на ключалката, за да не може вратата да се заключва, и аз влязох, стиснал оранжевата квитанция, която доктор Хамбълтън бе прикрепил към опакото на перуката си.
Спретнатият младеж ме изгледа зорко, докато разменях квитанцията и малко пари срещу плик с миниатюрен негатив и пет-шест лъскави снимки, осем пъти по-големи от негатива. Нищо не каза, но погледът му красноречиво говореше, че си спомня — друг човек му е поръчал снимките.
Излязох, настаних се в колата и заразглеждах плячката. Фотографиите изобразяваха мъж и русо момиче, седнали в тясно сепаре в някакъв ресторант. На масата пред тях имаше храна. Гледаха нагоре, сякаш вниманието им е било внезапно привлечено и не са могли да реагират, преди да щракне апаратът. От осветлението ставаше ясно, че не е използувана светкавица.
Момичето беше Мейвис Уелд. Мъжът бе доста дребен, твърде мургав, прекалено безизразен. Не го познавах. Пък и нямаше защо. Кожената тапицерия на канапето бе изпъстрена с фигурки на танцуващи двойки. Значи ресторантът беше „Танцьорите“. Това правеше историята още по-смайваща. Всеки любител фотограф, дръзнал да снима в този ресторант без предварителното съгласие на управителя, би се намерил с ритник в задника чак в Холивуд. Затова предположих, че работата е била свършена със скрит обектив, както Рут Снайдър[2] бе фотографирана на електрическия стол. Малкият апарат е бил провесен на каишка под сакото, само обективът се е подавал леко навън. Не беше особено трудно да се досетя кой е авторът на снимката. Мистър Орин Куест сигурно е изчезнал с голяма бързина и ловкост от заведението, за да запази главата на раменете си.
Прибрах плика и съдържанието му в джоба си, при което пръстите ми напипаха смачкано листче хартия. Извадих го и прочетох: „Доктор Винсънт Лагарди, Бей Сити, Уайоминг Стрийт № 965“. Същият Винс, с когото разговарях по телефона и комуто Лестър Клозън май се опитваше да позвъни.
Възрастен полицай се разхождаше покрай паркираните коли и драскаше гумите им с жълт тебешир. Попитах го къде се намира Уайоминг Стрийт и потеглих натам. Уличката бе разположена далеч от търговския център, успоредно на две, означени само с цифри улици. Номер 965 беше ъглова сиво-бяла дървена къща, а до вратата на месингова табелка пишеше: „Доктор Винсънт Лагарди, приемни часове сутрин от 10 до 12, следобед от 14,30 до 16 ч.“
Къщата имаше спокоен и благопристоен вид. По стълбите към вратата се изкачваше жена, която влачеше подире си съпротивляващо се хлапе. Прочете надписа, погледна часовника си, прикрепен като брошка върху ревера й, и задъвка нерешително устна. Хлапето се озърна предпазливо и я ритна в глезена. Тя се намръщи, но произнесе търпеливо и кротко:
— Не бива да постъпваш така с леля Фърн, Джони.
После отвори вратата и вмъкна вътре малкия маймунек. По диагонал срещу къщата имаше огромна бяла постройка в колониален стил, отпред с покрита веранда с колони, само че несиметрично малка за размерите на сградата.
На моравата пред верандата бяха поставени прожектори. Пътеката, която водеше към къщата, бе обрамчена с разцъфнали розови храсти. На голяма сребриста табела над верандата с черни букви пишеше: „Дом на спокойствието «Венец»“. Попитах се как ли се чувствува доктор Лагарди, като гледа през прозорците си погребалното бюро. Може би повече внимаваше.
Завих на кръстовището и потеглих обратно към Лос Анджелис. Качих се в кантората да прегледам пощата и да заключа в олющения, видял по-добри времена зелен сейф плячката от фотоателието — с изключение на една снимка. Седнах, зад бюрото и се заех да я разглеждам под луна. Качеството й беше много добро, всички подробности се виждаха ясно. На масата пред слабия мургав безизразен мъж лежеше вечерен вестник — „Нюз Кроникъл“. Четеше се дори заглавието с едри букви: на първа страница: „БОКСЬОР ПОЛУТЕЖКА КАТЕГОРИЯ УМИРА ОТ ТРАВМИ, ПОЛУЧЕНИ НА РИНГА“. Само обедно или вечерно спортно издание би поместило на първа страница такова заглавие. Придърпах телефона, но той звънна, преди да сваля слушалката.
— Ти ли си, Марлоу? Кристи Френч на телефона. Нещо ново тази заран?
— Ако телеграфът ти работи няма какво мен да питаш. Четох един вестник от Бей Сити.
— Да, и ние научихме — небрежно подхвърли полицаят. — Май трябва да е същият убиец, не мислиш ли? И инициалите, и описанието, и методът на убийството, и времето — всичко съвпада. Моля се на господа бандата на Моу Стейн да не е възобновила действията си.
— Ако е така, значи са сменили техниката си. Снощи четох за тях. Винаги са мушкали жертвите си многократно. Единият от убитите имал над сто рани.
— Човек се учи — уклончиво издума Френч, сякаш не му се говореше на тази тема. — Всъщност аз ти се обадих във връзка с Флак. Да си го виждал от вчера следобед?
— Не.
— Духнал е. Не се явил на работа. От хотела се обадили на хазайката му. Снощи си стегнал багажа и напуснал в неизвестна посока.
— Нито съм го виждал, нито съм го чувал.
— Не ти ли се видя малко странно, че нашият труп имаше само четиринайсет долара в джоба си?
— Видя ми се, как да не ми се видя. Но ти сам отговори на този въпрос.
— Знам, ама аз просто си приказвах. Сега вече съм на друго мнение. Флак или е бил уплашен, или е докопал отнякъде пари. Може да е видял нещо, което не е споделил с нас, а после са му платили да си мълчи. Или пък е задигнал парите на мъртвеца, като е оставил само четиринайсет долара, за да не изглежда подозрително.
— И едното, и другото ми се струва вероятно. А може да са и двете. Онзи, който е претършувал стаята, не е търсил пари.
— Защо мислиш така?
— Защото, когато ми се обади доктор Хамбълтън, аз му препоръчах сейфа на хотела, но той отхвърли предложението ми.
— Такъв като него от всяко положение не би те наел, за да му пазиш парите. Изобщо не би ти се доверил. Искал е да го охраняваш или да му станеш съдружник… А може просто да е имал нужда от куриер.
— В такъв случай, съжалявам. Съобщих ви всичко, което ми каза, дума по дума.
— Щом си го заварил мъртъв — продължи Френч някак си прекалено небрежно и провлачено, — не виждам защо е трябвало да му даваш визитната си картичка.
Стиснах здраво слушалката и светкавично върнах мислите си назад към разговора ми с Хикс в пансиона на Айдахо Стрийт. Видях го как държи с два пръста визитката и чете какво пише. Видях и себе си — как я грабвам от ръката му, преди да я прибере. Поех си дълбоко въздух и бавно го издишах.
— Няма такова нещо — отговорих. — И престани с тези опити да ми изкараш ума.
— Да, ама не те лъжа, приятел. Визитката ти беше в малкото джобче на панталоните му, сгъната на две. Затова не сме я видели първия път.
— Дадох една на Флак — казах със сковани устни.
Настъпи тишина. Дочувах смътни гласове, тракане на пишеща машина. Накрая Френч изрече сухо:
— Може да е така. До скоро виждане.
И рязко затвори.
Аз пък бавно оставих слушалката и разтворих схванатите си пръсти. Загледах се в снимката. Разбрах само, че двама души, единият от които познавах, са обядвали в „Танцьорите“. От вестника научавах, или по-скоро щях да науча, кога е станало това.
Позвъних в „Нюз Кроникъл“ и помолих да ме свържат със спортната редакция. След четири минути записвах в един бележник: „Ричи Бело, популярен млад боксьор в полутежка категория, починал в болницата малко преди полунощ на 19-и февруари от травми, получени предишната вечер на ринга по време на мач на стадион «Холивуд Лийджън». Обедният спортен брой на «Нюз Кроникъл» на 20-и февруари бил посветен на това събитие.“
Набрах още веднъж същия номер и помолих да ме свържат с Кени Хейст в стаята на репортерите. Едно време Кени пишеше за углавните престъпления и го познавах от години. Побъбрихме известно време, после попитах:
— Кой писа за убийството на Моу Стейн Слънчицето във вашия вестник?
— Тод Бароу. Сега обаче работи в „Поуст-Диспач“, Защо питаш?
— Бих искал да науча някои подробности, ако има такива.
Той обеща да даде заявка в архива за досието и да ми се обади. Изпълни обещанието си след десет минути.
— Бил прострелян два пъти, в главата, в собствената си кола, на две преки от Шато Берси, на авеню Франклин. Около единайсет часа и петнайсет минути вечерта.
— Датата не беше ли двайсети февруари?
— Чакай да видя… Да, точно така. Никакви свидетели, никой не е арестуван, като изключим обичайната полицейска колекция от агенти по залагането, безработни боксови менажери и други професионални заподозрени. Защо се интересуваш?
— Май че един негов приятел е бил по същото време в града?
— Тук не пише за това. Как се казва?
— Мойър Ревльото. Познат полицай ми каза, че някакъв холивудски богаташ бил арестуван и освободен поради липса на доказателства.
— Един момент… Като че ли си спомням нещо… Казва се Стийлгрейв и е собственик на „Танцьорите“. Подозират го, че е професионален комарджия и какво ли не още. Приятен човечец, познавам го. Цялата работа беше пълен провал.
— Как така?
— Ами някакъв умник се обадил анонимно в полицията, че той е Мойър Ревльото, и десет дни го държали в пандиза и чакали потвърждение от Кливланд. Кливланд обаче нищо не потвърдил. Но това няма връзка с убийството на Стейн. Стийлгрейв през цялата тази седмица бил зад решетките. Твоят познат полицай е чел евтини криминални списания.
— Те друго не четат. Затова и езикът им е на съответното равнище. Много ти благодаря, Кени.
Сбогувахме се, затворих, облегнах се назад и се загледах в снимката. След малко извадих ножичка, изрязах мястото със сгънатия вестник, пъхнах двете парчета в различни пликове и ги прибрах в джоба си заедно с листчето от бележника.
Набрах номера на Мейвис Уелд. След няколко сигнала се обади женски глас. Беше хладен, официален и не можех да преценя дали ми е познат. При това каза само: „Ало?“
— Обажда се Филип Марлоу. Вкъщи ли е мис Уелд?
— Мис Уелд ще се прибере късно вечерта. Да й предам ли нещо?
— Много е важно. Къде мога да я намеря?
— Съжалявам, но нищо не мога да ви кажа.
— Дали нейният импресарио знае?
— Възможно е.
— Сигурна ли сте, че вие не сте мис Уелд?
— Мис Уелд не е у дома.
И затвори.
Поседях, замислен над гласа й. Първо реших, че е тя, после — че не е. Колкото повече мислех, толкова по-несигурен ставах. Слязох на паркинга и изкарах колата.