Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Little Sister, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 34гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman(2007)
Допълнителна корекция
hammster(2012)

Издание:

Реймънд Чандлър. Дамата от езерото. По-малката сестра

„Народна култура“, София, 1986

Превела от английски: Жечка Георгиева

Рецензент: Жечка Георгиева

Американска. Първо издание

Литературна група — ХЛ. 04/9536622511/5557–153–86

Редактор: Мариана Неделчева

Художник: Стефан Десподов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректор: Евелина Тодорова

Дадена за набор февруари 1986 г. Подписана за печат април 1986 г.

Излязла от печат май 1986 г. Формат 84×108/32

Печатни коли 27. Издателски коли 22,68. УИК 24,01. Цена 3,20 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2

 

Raymond Chandler. The Lady in the Lake

Vintage Books, A Division of Random House, New York, 1976

Raymond Chandler. The Little Sister

Penguin Books Ltd, Harmonsworth, Middlesex England, 1966

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция от hammster

Глава 15

Този път влезе доста пъргаво. Крачките й бяха ситни, забързани и изпълнени с решителност. На устните й трептеше едва доловима самодоволна усмивка. Остави чантата си на пода с категоричен жест, настани се в креслото за клиенти и продължи да се усмихва.

— Много мило, че ме изчакахте. При това съм сигурна, че още не сте вечеряли.

— Нищо подобно. Вечерях. А сега пия уиски. Вие никак не одобрявате пиенето на уиски, ако не греша?

— Прав сте, не го одобрявам.

— Чудно. Все се боях да не сте си променили становището.

Взех шишето и си налях още една доза. Отпих, като й се хилех цинично над ръба на чашата.

— Ако продължавате в този дух, няма да сте в състояние да ме изслушате — изрепчи се тя.

— Като казахте убийство, та се сетих — познавам ли убития? Защото, доколкото виждам, вие сте все още жива.

— Грубиянството ви е напълно излишно. Аз не съм виновна. Вие се усъмнихте в думите ми и трябваше по някакъв начин да ви убедя. Орин наистина ми се обади. Отказа обаче да ми съобщи къде се намира и какво прави. Не знам защо.

— Защото иска сама да го откриете. Калява характера ви.

— Не е смешно. Дори не е остроумно.

— Но не можете да отречете, че е злобничко. Кой е убитият? Или може би това също е тайна?

Тя си поигра с дръжката на чантата — не за да прикрие смущението си, тъй като изобщо не бе смутена. Но това бе достатъчен повод за мен да отпия пак от чашата.

— Онзи отвратителен управител, за когото ви говорих — той е убит. Мистър… мистър… забравих му името.

— Хайде и двамата да го забравим. Поне веднъж да бъдем солидарни. — Прибрах бутилката в чекмеджето и станах. — Виж какво, Орфамей. Не те питам как си разбрала всичко това. Или по-скоро как Орин е научил за убийството. Нито дали изобщо знае за него. Нали си го открила? От мен това се искаше. По-точно той те е открил, което е едно и също.

— Не е едно и също! — възкликна тя. — Всъщност не знам къде е. Той отказа да ми съобщи.

— Е, ако новото му жилище прилича на предишното, не го виня.

Тя сви устни в знак на решително неодобрение.

— Всъщност Орин не пожела нищо да ми каже.

— Какво има да се говори за разни дреболии като убийства.

Момичето се изсмя жизнерадостно.

— Казах го само за да ви сплаша. Всъщност никой не е убит, мистър Марлоу. Разговаряхте така студено с мен, като чужд. А аз исках още малко да ми помогнете. Затова… просто си го измислих.

Поех дълбоко въздух, повторих операцията няколко пъти и заразглеждах ръцете си. Бавно изопнах пръсти. Сетне се изправих. Нищо не казах.

— Много ли ми се сърдите? — боязливо попита Орфамей, като чертаеше кръгче по бюрото.

— Би трябвало да ти ударя един шамар. И престани да ми се правиш на вода ненапита. Защото тогава може да не те ударя по лицето.

Дъхът й рязко секна.

— Как… как смеете!

— Вече съм чувал тази реплика. Прекалено често я използуват. Затваряй си устата и върви по дяволите! Да не си въобразяваш, че ми е много приятно да се плаша до смърт? Ах, да — да не забравя. — Отворих чекмеджето, като за малко да го изтръгна, извадих двайсетте долара и ги хвърлих пред нея. — Вземи си парите. Направи дарение на някоя болница или научна лаборатория. Притеснявам се, когато държа толкова пари у себе си.

Ръката й машинално посегна да ги вземе. Очите зад цайсите бяха кръгли, учудени.

— Божичко! — Вдигна чантата си с достойнство. — Вярвайте ми, не знаех, че сте толкова плашлив. Мислех ви за по-юначен.

— Само се правя на такъв — изръмжах и заобиколих бюрото. Тя се облегна назад, по-далеч от мен. — Юнак съм само с момиченца като теб, дето още нямат маникюр. Иначе по душа съм пихтия.

Хванах я за ръката и с рязко движение я изправих на крака. Тя отметна назад глава. Разтвори устни. Днес бях неотразим с жените.

— Нали ще намерите Орин? — прошепна. — Аз ви излъгах. Всичко беше лъжа. Не ми се е обаждал. Нищо… нищо не знам.

— Я, парфюм! — подуших аз. — Ах ти, душичка такава! Сложила си парфюм зад ушите! Само заради мен ли?

Тя едва-едва кимна с глава. Очите й се топяха.

— Свали ми очилата — прошепна отново. — Нямам нищо против, Филип, ако пиеш от време на време по малко уиски. Вярвай ми, така е.

Лицата ни бяха на десетина сантиметра едно от друго. Страхувах се да сваля очилата й. За да не я фрасна по носа.

— Да — изграчих с глас като Орсън Уелс, натъпкал устата си със солети. — Ще ти го издиря, миличка, ако все още е жив. И то безплатно. Нито цент няма да ти взема за разноските. Само едно ще те помоля.

— Кажи, Филип — изрече нежно и отвори още малко устенцата си.

— Коя е черната овца в семейството ви?

Орфамей се изтръгна от ръцете ми като стреснат фавън, ако можете да си представите как прегръщам стреснат фавън и той се изтръгва от прегръдките ми. И ме загледа с каменно лице.

— Ти самата каза, че не Орин е черната овца в семейството. Помниш ли? Като наблегна много особено на „не“-то. А сестра си Лейла само спомена, сякаш темата ти е крайно неприятна.

— Аз… изобщо не си спомням такова нещо — много бавно произнесе тя.

— Та затова си зададох въпроса — продължих, — под какво име се подвизава на екрана?

— На екрана ли? — попита разсеяно. — А, искаш да кажеш в киното? Изобщо не съм споменавала, че играе във филми. Нищо такова не съм говорила.

Огрях я с голямата си уютна, крива усмивка. Това я хвърли в неочакван бяс.

— Гледай си работата и не закачай сестра ми Лейла! Забранявам ти да подмяташ мръсни забележки по неин адрес!

— Какви мръсни забележки? Да опитам ли да се досетя?

— Мислиш само за пиене и за жени! — разкрещя се Орфамей. — Мразя те!

Втурна се към вратата, за малко да я изтръгне от пантите, излезе и хукна по коридора.

Заобиколих пак бюрото и се отпуснах на стола. Странно момиче. Много странно. След малко, както и очаквах, задрънча телефонът. При четвъртото иззвъняване подпрях глава върху ръката си, свалих пипнешком слушалката и я заврях в лицето си.

— Погребално бюро „Ътър МакКинли“.

— Каквооо? — попита женски глас и избухна в писклив смях.

Този номер се ползуваше със страхотен успех сред полицаите. През 1921 година. Бисер на остроумието. Загасих лампите и си тръгнах.