Реймънд Чандлър
По-малката сестра (11)

Глава 11

Рижият лекар попълни смъртния акт и пъхна автоматичната писалка в джобчето на бялата си престилка. После захлопна папката с лека усмивка на лицето.

— Продупчен е гръбначният стълб, точно под тилната издутина — поясни безгрижно. — Много уязвимо местенце, ако знаеш къде е. А за теб не храня такива съмнения.

— Да не би за пръв път да се сблъсквам с такъв случай — изръмжа лейтенант Кристи Френч.

— Така е — съгласи се лекарят, погледна за последен път мъртвеца, обърна се и тръгна да излиза от стаята. — Ще се обадя на съдебния лекар — додаде през рамо.

— За тях трупът е като за нас с теб вареното зеле — кисело изрече Френч към затворената врата.

Помощникът му — казваше се Фред Бейфъс — беше коленичил до телефонната кутия. Нанесе с четчица прах за откриване на отпечатъци от пръсти, издуха излишния и се зае да разглежда под лупа размазания резултат. Поклати глава, отдели нещо от болта, с който се скрепваше кутията, и рече разочаровано:

— Работил е със сиви памучни ръкавици, каквито си слагат погребалните агенти. Струват четири цента чифтът — по цени на едро. Няма смисъл да търсим отпечатъци. Но по всичко личи, че е тършувал в тая кутия.

— Търсел е нещо, което може да се побере там — съгласи се Френч. — Не очаквах да намериш отпечатъци. С шишове действуват специалисти. Рано или късно ще се доберем до тях. Сега само оглеждаме набързо.

Той изпразваше джобовете на мъртвеца и нареждаше съдържанието им върху леглото, до мълчаливия и вече придобил восъчен цвят труп. Флак седеше на стола до прозореца и гледаше мрачно. По едно време се качи и заместник-управителят на хотела, помълча с угрижен вид и си отиде. Аз се бях облегнал на стената на банята и броях пръстите на ръцете си.

— Според мен шишът е женско оръжие — внезапно се обади Флак. — Струват десет цента и се продават навсякъде. Може да го пъхне в чорапа си, ако реши, че ще й потрябва, и там да си стои.

Кристи Френч му хвърли учуден поглед.

— С какви мацки се движиш, миличък? — попита Бейфъс. — Като знам колко струват копринените чорапи в днешно време, жените по-скоро биха напъхали в тях трион.

— Виж, за това не помислих — каза Флак.

— Мисленето остави на нас, миличък. За него е необходимо специално оборудване — продължи помощникът.

— Няма защо да се държите по този начин — обиди се детективът на хотела.

Бейфъс свали шапка и се поклони.

— Не ни лишавайте от нашите дребни удоволствия, мистър Флак.

— Освен това — допълни Френч, — ако беше жена, нямаше да го наръга само веднъж, а няколко пъти. Защото те дори не знаят колко пъти е необходимо. Пък и не само жените. А този тук е спец. Още с първия удар е улучил гръбначния стълб. Има и още нещо — за целта жертвата ти трябва да мълчи. А това означава повече от един човек. Иначе трябва да е бил упоен или убиецът да е негов приятел.

— Ако той ми е позвънил по телефона, не виждам как може да е бил упоен — обадих се аз.

Френч и Бейфъс ме изгледаха едновременно с еднакво изражение на търпелива досада.

— Именно „ако“ — рече Френч. — А след като не го познаваш, както твърдиш, винаги съществува вероятността да не си чувал и гласа му. Или може би се изразявам твърде изискано?

— Откъде да знам? Не съм чел писмата от вашите почитателки.

Френч се усмихна широко.

— Не се хаби с него — посъветва го Бейфъс. — Спести си приказките за петъчния женски клуб. Някои от бабките много си падат по тънкостите на убийството.

Френч сви цигара и я запали с огромна клечка кухненски кибрит, която драсна в облегалката на един стол. После въздъхна.

— Техниката на този вид убийства беше разработена в Бруклин — обясни той. — Момчетата на Моу Стейн Слънчицето се бяха специализирали по шишовете, но после опропастиха работата. По едно време не можеше да се мине през някое незастроено място, без да се натъкнеш на убит от тях. А после се прехвърлиха тук, или поне останките от бандата. Питам се защо.

— Може би защото при нас незастроените места са повече — рече Бейфъс.

— Странна работа, като си помисли човек — продължи Френч почти замечтано. — Когато през февруари Мойър Ревльото устрои засада на Слънчицето на авеню Франклин, убиецът действува с пищов. На Моу това никак не би харесало.

— Сигурно затова имаше такъв разочарован вид, когато измиха кръвта от лицето му — допълни Бейфъс.

— Кой е този Ревльо? — попита Флак.

— Вторият след Моу в тяхната организация — отговори Френч. — Това като нищо може да се окаже негова работа. Макар че едва ли би я свършил лично.

— Защо? — продължи да разпитва Флак с кисела физиономия.

— Ама вие тук не четете ли вестници? Мойър е станал джентълмен. Общува с изискани люде. Дори името си е сменил. А по време на убийството на Моу го бяхме задържали за организиране на хазартни игри. Затова нищо не можахме да разнищим. Но пък какво чудничко алиби му осигурихме. Така или иначе, сега е джентълмен, както вече казах, а джентълмените не ръгат хората с шишове за лед. Те си наемат други за тая работа.

— Имахте ли улики срещу Мойър? — обадих се аз.

Френч ме изгледа рязко.

— Защо питаш?

— Хрумна ми нещо. И никак не съм сигурен.

Френч ме огледа бавно.

— Между нас казано, ние дори не можахме да докажем, че арестуваният е Мойър. Но не го разпространявайте. Не знае никой друг освен него, адвоката му, прокурора, полицията, градската управа и най-много още стотина души. — Той се плесна по бедрото с портфейла на убития и седна на леглото. Подпря се небрежно на крака на трупа, запали цигара и продължи, като я размахваше. — Стига маймунджилъци. Да видим какво ни е известно, Фред. Първо, жертвата не е била особено умна. Представял се за доктор Дж. У. Хамбълтън и има визитки с адрес и телефонен номер в Ел Сентро. Две минути ни стигаха, за да установим, че няма такъв адрес, нито телефон. Един умен човек не би се подлагал така евтино на шамарите. Второ, закъсал е с финансите. Четиринайсет долара в портфейла и още два на дребно. Няма ключове от кола, личен сейф в банката или къща. Само от куфара и седем шперца. При това съвсем наскоро изпилени. Предполагам, че е възнамерявал да пообере клиентелата на хотела. Смяташ ли, че ще станат на вратите на тая кочина, Флак?

Флак се приближи да ги разгледа.

— Двата ми се виждат с подходящ размер, но не мога да кажа, без да съм ги пробвал. При нас шперц има само управителят, аз държа универсален ключ, с който мога да влизам, само ако гостът не е в стаята. — Той извади от джоба си ключ на дълга верижка и ги сравни. — Няма да станат, ако не се доизпилят — поклати глава. — Металът е много.

Френч изтръска пепел в дланта си и я издуха. Флак се върна да седне при прозореца.

— Трето — продължи полицаят. — Няма шофьорска книжка, нито друг документ за самоличност. Дрехите му не са купени в Ел Сентро. Занимавал се е с разни далавери, но няма фасон за фалшиви чекове.

— Не го виждаш в най-добрата му форма — вмъкна Бейфъс.

— Пък и хотелът е прекалено долнопробен за такава работа — настоя Френч. — Реномето му за нищо не става.

— Но моля ви! — възмути се Флак.

Френч го прекъсна, като махна с ръка.

— Познавам всички хотели в града, Флак. Това ми е работата. За петдесетачка мога ей сега да ти организирам в коя да е стая тук шоу с две стриптийзьорки и какви ли не други красоти. Не можеш да ме избудалкаш. Ти печелиш хляба си по един начин, аз по друг. Само не ме заблуждавай. Значи клиентът е имал нещо, което се е страхувал да държи у себе си. Знаел е, че някой го гони и вече го настига. Затова предложил на Марлоу стотачка, за да му го съхранява. В портфейла му обаче няма толкоз пари. Излиза, че си е правел сметката да му предложи част от евентуалната печалба. В такъв случай не става въпрос за крадени бижута. Трябва да е нещо полузаконно. Прав ли съм, Марлоу?

— Бихте могли да изпуснете „полу“-то.

Френч се подсмихна.

— Предметът трябва да е плосък или да може да се навие, за да влезе в телефонната кутия, под панделката на шапката, в Библията или в кутията с талк. Не знаем дали е бил намерен, защото престъпникът е разполагал с много малко време. Не повече от половин час.

— Ако човекът, който ми се обади, е бил доктор Хамбълтън — намесих се аз. — Вие сам поставихте това условие.

— Иначе не се връзва. Убийците едва ли ще искат да ускорят намирането на трупа. Защо им е да канят някого в стаята? — Той се обърна към Флак. — Има ли начин да се провери кой е идвал при него?

Детективът поклати мрачно глава.

— За да стигнеш асансьорите, няма нужда дори да минеш покрай регистрацията.

— Това може да е една от причините да дойде тук. Като изключим уютната обстановка — каза Бейфъс.

— Значи установихме — продължи Френч, — че който го е пречукал, е можел да влиза и излиза от хотела както намери за добре. Достатъчно е да знае номера на стаята. Друго не ни е известно, така ли е, Фред?

Бейфъс кимна.

— Не съвсем — обадих се пак. — Перуката му е добро качество, но все пак е само перука.

Френч и Бейфъс се извърнаха едновременно, много бързо. Френч се пресегна, внимателно повдигна косата на мъртвеца и подсвирна.

— Аз пък се чудех защо онова гадно докторче се подхилваше. Копелето дори дума не обели. Виждаш ли нещо интересно, Фред?

— Виждам плешив мъж.

— Нищо чудно, че не можеш да го познаеш. Марстън Далечния. Беше момче за всичко на Девор Асото.

— Я, вярно бе — изкикоти се Бейфъс, наведе се и нежно потупа плешивата глава. — Къде беше толкоз време, Марстън? Отдавна не съм те виждал, та чак те забравих. Но ти добре ме познаваш, нали, приятел? Аз съм си все същият добряк.

Мъжът в леглото изглеждаше стар, вкочанен и смален без перуката. Жълтата маска на смъртта бе започнала да втвърдява чертите на лицето му, да ги прави сурови.

— Олекна ми — спокойно заяви Френч. — С този няма да си трошим главите дълго време, всичко е ясно. Да върви по дяволите. — Той му нахлупи перуката на очите и стана от леглото. — С вас двамата нямам повече работа — обърна се към мен и Флак.

Флак излезе в коридора и рязко отвори вратата. Аз го последвах. Вървяхме към асансьора и мълчахме. Докато слизахме — също. Изпратих го до кабинета му, влязох вътре и затворих след себе си. Той ме погледна изненадано.

Седна на стола зад бюрото и посегна към телефона.

— Трябва да докладвам на заместник-управителя. Искаш ли нещо?

Аз потъркалях цигарата из пръстите си, запалих я и издухах дим към лицето му.

— Сто и петдесет долара.

Напрегнатите му очички станаха като кръгли дупки върху безизразното лице.

— Ако си решил да се майтапиш, сбъркал си адреса.

— Може да съм се заразил от онези шегобийци горе, но в случая не се будалкам.

И зачаках, като барабанях с пръсти по бюрото.

Ситни капчици пот избиха по горната устна на Флак, малко над мустачките.

— Имам работа — произнесе по-гърлено от обикновено. — Изчезвай и не се връщай.

— Ах, какъв си ми мъжага. Доктор Хамбълтън имаше сто шейсет и четири долара в портфейла, когато го пребърках. Нали си спомняш, че ми беше обещал стотачка за услугата? А сега в същия портфейл се оказаха само четиринайсет. Освен това аз наистина оставих вратата на стаята му отключена. Някой я беше заключил след мен. И този някой си ти, Флак.

Той хвана страничните облегалки на стола и ги стисна. Гласът му прозвуча като от дъното на кладенец:

— Нищо не можеш да докажеш.

— Искаш ли да опитам?

Флак измъкна пистолета от колана на панталоните и го остави на бюрото пред себе си. После го загледа, но явно нищо не научи от него. Така че пак вдигна очи към мен.

— Да делим наполовина, а? — предложи сломено.

Настъпи мълчание. Той извади стар опърпан портфейл и взе да рови из него. Измъкна шепа банкноти и ги разстла по бюрото, после ги раздели на две купчинки и побутна едната към мен.

— Искам всичките сто и петдесет — настоях аз.

Флак се сгърби в стола и загледа втренчено ръба на бюрото. Дълго мълча, после въздъхна. Събра двете купчинки в една и я тикна към мен.

— И без това вече не му трябваха. Вземай ги и изчезвай. Но да знаеш, че ще те запомня, приятелче. От вас, частните, направо ми се повдига. Откъде да знам, че не си задигнал хилядарка от джоба му?

— Аз щях да взема всичко. Същото се отнася и за убиеца. А ти защо остави четиринайсет?

— Защо ги оставих ли? — уморено повтори Флак, като шаваше с пръсти.

Взех банкнотите, преброих ги и му ги хвърли обратно.

— Ще ти кажа защо — отговорих вместо него. — Защото си в бизнеса и си преценил, че трябва да има поне за да плати стаята и един-два долара дребни. И полицаите предположиха същото. На, не ти ща парите. Трябва ми нещо друго.

Той ме зяпна с увиснало чене.

— Разкарай ги от очите ми — казах.

Флак ги натъпка обратно в портфейла си.

— Какво искаш? — Очите му се присвиха замислено. Езикът му издуваше долната устна. — Нямам чувството, че си в кой знае какво изгодно положение, за да ме изнудваш.

— Виж, тук грешиш. Ако сега се върна горе и кажа на Кристи Френч и Бейфъс, че вече съм бил в стаята и съм пребъркал трупа, сигурно ще ме направят на нищо. Но ще им стане ясно, че не съм премълчал, за да им погодя номер, а защото някъде в дъното се крие клиент, чиито интереси се опитвам да защищавам. Ще ми наприказват какво ли не, ще ме наругаят, и толкоз. Но ти няма да се отървеш само с това.

Млъкнах и се загледах в проблясващата влага, която оросяваше сега и челото му. Той преглътна с мъка, а очите му бяха като на болно животно.

— Стига си дрънкал, ами казвай какво има усмихна се след малко по вълчи. — Доста късно си се заел да я закриляш, а?

Дебелащината, станала втора негова природа, се възвръщаше — бавно, но сигурно.

Загасих цигарата извадих втора и преминах през бавния и излишен ритуал по паленето, чиято цел бе да си опазя престижа: хвърлих изгорялата клечка в пепелника, издухах дим на една страна, вдишах дълбоко, сякаш гнусната канцеларийка беше хълм с изглед към морето — с една дума, пуснах в ход всички изтъркани клишета на своя занаят.

— Добре — рекох. — Признавам, че е жена. Признавам също така, че може да е била горе при трупа, ако това ти доставя удоволствие. Предполагам, че причината за бягството й е шоковото състояние, в което е изпаднала.

— Ами да — злобно подхвърли Флак. Просташкият присмех се беше настанил вече удобно на мястото си. — А може и цял месец да не е убивала с шиш за лед. Нищо чудно да не е във форма.

— Защо тогава е взела ключа? — попитах аз повече себе си. — И защо по е оставила на регистрацията? Можела е просто да си тръгне, и толкоз. Освен да е мислела, че трябва да заключи. Защо да не го пусне в кофата с пясък и да го зарови вътре? Или просто да го вземе със себе си и да го изхвърли? Защо е направила нещо, което я свързва със стаята му? — Свалих очи и вперих във Флак оловнотежък поглед. — Друг въпрос е, разбира се, ако някой я е видял на излизане — с ключа в ръката — и я е последвал вън от хотела.

— Че защо му е потрябвало да я следи?

— Защото въпросният човек е можел, след като я е видял, да влезе веднага в стаята. Нали има универсален ключ.

Очите на Флак се стрелнаха към мен и веднага пак се сведоха надолу.

— Затова казвам, че е тръгнал след нея — продължих аз. — Сигурно е забелязал, че оставя ключа на регистрацията, и е излязъл след нея от хотела.

— Много си досетлив бе!

Аз се наведох и придърпах телефона.

— Най-добре да се обадя на Кристи и да приключим с тая работа. Колкото повече разсъждавам, толкова повече се плаша. Може пък наистина тя да го е убила. Не мога да прикривам убийци.

И свалих слушалката от вилката. Флак захлупи ръката ми с влажна лапа. Слушалката отскочи върху бюрото.

— Остави! — почти изхълца той. — Проследих я до една кола, паркирана на нашата улица. Взех номера. За бога, приятел, остави ми някакво изходче! — Той затършува като обезумял из джобовете си, — Знаеш ли колко изкарвам тук? За цигари, пури и нищо друго. Почакай малко. Мисля, че… — Занарежда пасианс с някакви кирливи пликове, спря се най-сетне на един и ми го подхвърли. — Ето номера на колата. Дори не го помня, ако това ти доставя удоволствие.

Взех плика — на него наистина имаше надраскан номер. Накриво и нечетливо — както, ако е бил писан набързо на улицата от човек, подложил ръка под листа. 6 N 333. Калифорния 1947.

— Сега доволен ли си?

Гласът на Флак. Или поне думите излязоха от неговата уста. Откъснах номера и му върнах плика.

— Четири пе триста двайсет и седем — произнесох, без да откъсвам очи от лицето му. Нищо не проблесна в погледа му. Нямаше следа от присмех или прикритост. — Как да съм сигурен обаче, че това не е просто случаен номер, който си имал преди това?

— Трябва да ми вярваш.

— Опиши колата.

— Спортен кадилак, не много нов, с вдигнат гюрук. Модел хиляда деветстотин четирийсет и втора година — приблизително. Цветът е прашносин.

— Сега опиши жената.

— Не искаш ли прекалено много за парите си, приятел?

— Парите са на доктор Хамбълтън.

Той се намръщи.

— Добре де. Руса. Бяло палто, обшито с цветни конци. Синя сламена шапка с широка периферия. Тъмни очила. Висока около метър и петдесет и пет. Телосложение на фотомодел.

— Би ли я познал — без очилата? — попитах предпазливо.

Той се престори на замислен. После поклати отрицателно глава.

— Кажи ми пак кой беше номерът на колата, Флаки? — опитах се да го изненадам.

— Кой номер?

Наведох се през бюрото и изтръсках пепелта от цигарата върху пистолета. После го погледнах в очите. Знаех обаче, че е изгубил играта. И той го знаеше. Взе пистолета, издуха пепелта и го прибра в чекмеджето.

— Хайде, разкарай се — изсъска през зъби. — Кажи на ченгетата, че съм пребъркал трупа. И какво от това? Най-много да изгубя работата си. Може да ме напъхат и в кафеза. Е и? Ще изляза оттам и ще съм още по-добре. Малкият Флаки няма защо да се притеснява за кафето и кифличките си. Да не мислиш, че тъмните цайси са ме заблудили? Толкова филми съм изгледал, че няма начин да не позная това хубаво задниче. Ако питаш мен, мацето доста време ще се мотае по екрана. Тя е от изгряващите… И кой знае — ухили се победоносно насреща ми — дали в близко бъдеще няма да й потрябва телохранител. Човек, който да й бъде подръка, да държи всичко под око, да внимава да не се забърка в някоя каша. Някой, който познава играта и по отношение на парите не иска майка си и баща си… Какво има?

Бях наклонил глава на една страна и се ослушвах.

— Стори ми се, че чух църковен звън.

— Наблизо няма църкви — каза той презрително. — Платиненият ти мозък дава фира.

— Една-единствена камбана. Бие много бавно.

Той също се ослуша.

— Нищо не чувам — рече остро.

— Няма и да чуеш. При това ти единствен на този свят няма да чуеш.

Флак седеше и ме гледаше, присвил противни очички, с лъщящи противни мустачки. Едната му ръка потръпваше.

Оставих го на мислите му, които сигурно бяха нищожни, грозни и уплашени като самия него.