Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Изпитанието на близнаците (9)

Глава 6

Кулата на Върховното чародейство се възправяше пред тях — създадена от сенки, заобиколена от луните и звездите, сякаш родена от самата утроба на нощта. В продължение на векове Кулата се бе издигала като непоклатим бастион на магията, съкровищница за книгите и предметите на Изкуството, трупани с години из залите й.

Тъкмо тук бяха дошли маговете, принудени от Царя жрец да напуснат Кулата в Палантас, носейки със себе си безценни предмети, или поне онази част от тях, които бяха успели да спасят от разгневените тълпи. Мястото предлагаше спокойствие и закрила. Нищо не можеше да премине през магическата гора Уейрит. Тук младите послушници, кандидати за честта да се превърнат в пълноправни магьосници, биваха подлагани на Изпитанието, което по-скоро се превръщаше в тяхно наказание и сигурна смърт в случай на неуспех.

Тук бе дошъл и Рейстлин, за да предложи душата си на Фистандантилус. И тук Карамон бе принуден да наблюдава как брат му убива илюзорния образ на собствения си близнак.

Вече бяха идвали на това място двамата с Тас, за да донесат бездиханното тяло на лейди Кризания и пак тук бяха присъствали на Съвета на трите ордена — на Черните, Червените и Белите мантии. Тук научиха за амбициите на Рейстлин да предизвика самата Царица на Мрака, срещнаха неговия ученик и шпионин на Съвета — Даламар, а Карамон и лейди Кризания бяха изпратени обратно във времето от Пар-Салиан, за да се появят в Истар, точно преди огнената планина да се стовари върху града.

Тук, без да иска, Тасълхоф бе нарушил структурата на заклинанието на магьосника, след като скочи при Карамон в желанието си да го последва. А присъствието на кендера — забранявано от всички закони на магическото изкуство — бе позволило на времето да поеме по ново русло.

Ето че двамата с Карамон се завръщаха — за да открият какво?

Едрият войн се загледа към Кулата с натежало от предчувствия сърце. Усещаше как куражът бързо го напуска. Не можеше да влезе в нея, не и докато чуваше този жалостив, непрестанен, отекващ писък в ушите си. По-добре бе да се върне назад, дори това да означаваше да се изправи срещу Гората и нейните ужаси — там поне го очакваше бърза смърт. Пък и напълно бе забравил за портите. Изработени от злато и сребро, портите продължаваха да стоят на мястото си и да препречват пътя му към вътрешността. Фината им, подобна на паяжина плетеница, се очертаваше на фона на звездното небе. Изглеждаха толкова леки, че дори кендерът можеше да ги помести с едно докосване. И все пак магията ги правеше непоклатими. Дори сблъсъкът с армия от разярени великани едва ли би имал някакъв ефект върху тях.

Писъкът продължаваше, вече по-силен и по-близък. Всъщност се чуваше от толкова близо, че без съмнение можеше да се разнася от…

Карамон пристъпи със свъсени вежди. Портата вече се виждаше далече по-ясно.

Чак сега съзря откъде идваше звукът…

Портата дори не беше затворена. Едното от крилата стоеше на мястото си, удържано от магията, ала другото бе потрошено и сега се поклащаше напред-назад в горещия непрестанен вятър, увиснало само на едната си панта. Именно то издаваше непоносимия писък.

— Не е заключено — рече разочаровано Тас. Кендерът вече се бе готвил да пусне в действие ключарските си принадлежности.

— Не е — съгласи се Карамон, вторачен в скърцащата панта. — Сигурно това е гласът, който чухме: звука на ръждясал метал. — Предполагаше, че последното би трябвало да го успокои, но вместо това знаеше, че мистерията само се е задълбочила. — Ако Пар-Салиан не е там горе — очите му се насочиха преценяващо към мрачните форми на черната, очевидно празна Кула, — кой тогава ни позволи да прекосим Гората?

— Може би никой — рече с надежда Тас. — Ако няма никой, Карамон, защо просто не си тръгваме?

— Все някой трябва да има — измърмори приятелят му. — Тези дървета не пускат натрапниците да преминават просто така.

Тас въздъхна унило и наведе глава. Карамон виждаше бледото му изцапано лице в светлината на луните. Под очите на кендера се бяха появили тъмни сенки, а една сълза се стичаше по носа му.

Войнът го потупа по рамото.

— Още съвсем мъничко — рече нежно. — Ще издържиш ли поне още мъничко, Тас?

Кендерът бързо вдигна очи и преглътна предателските сълзи, след което се усмихна широко и бодро:

— Разбира се, Карамон. — И дори и фактът, че гърлото му беше пресъхнало от жажда, не можа да го възпре да добави: — Знаеш си ме. Винаги готов за приключение. Вътре сигурно има куп интересни магически дреболии, не мислиш ли? — Загледа съм към смълчаната Кула. — Кой би ги изпуснал. Без магически пръстени де. Стигат ми. Първият ме приземи право върху замъка на магьосник, където срещнах откачен демон, а вторият ме превърна в мишка и…

Доволен, че кендерът очевидно отново се чувства по-добре, Карамон го остави да бъбри и пристъпи към портата. Бутна настрани клатещото се крило. За негова изненада то просто се откърши — отслабената панта най-сетне поддаде. Портата се стовари върху сивия паваж с трясък, който накара и двамата несъзнателно да се свият. Ехото се отрази в гладките черни стени на Кулата и разпръсна застиналия въздух на горещата нощ на хиляди парченца.

— Е, сега поне знаят, че сме тук — сви рамене Тас.

Ръката на Карамон несъзнателно бе легнала върху дръжката на меча, без да го вади от ножницата. Постепенно ехото заглъхна. Тишината се спусна още по-плътно. Не последва нищо. Не се появи, който и да било. Никой не им извика.

Кендерът се обърна, за да помогне на приятеля си да закуца напред.

— Най-малкото няма да ни се налага повече да слушаме това протяжно скърцане — рече, докато прекрачваха повалената порта. — Трябва да призная, че вече започваше да ми лази по нервите. Определено не звучеше като скърцане на врата, ако разбираш какво искам да кажа. Звучеше по-скоро като… като…

— Като това — прошепна Карамон.

Писъкът процепи нощта, разпръсквайки изпълнената с лунни лъчи тъмнина, само че този път бе по-различен. Имаше думи — думи, които се чуваха, но не можеха да бъдат различени.

Войнът извърна неволно глава към портата, макар да знаеше какво ще види. Строшеното крило все така лежеше неподвижно на земята.

— Карамон — Тас преглътна. — Идва оттам… от… Кулата…

 

 

— Стига! — изкрещя Пар-Салиан. — Сложи край на мъките ми! Не мога повече!

А колко трябваше да понеса аз от теб, о, Най-велики измежду Белите мантии? — разнесе се един тих, подигравателен глас в съзнанието му. Магьосникът се загърчи в агония, ала гласът продължи настоятелно, неотстъпчиво, сякаш одираше кожата му с някакво извратено удоволствие: — Доведе ме тук и му остави в неговите ръце — в ръцете на Фистандантилус! Тогава просто стоеше и наблюдаваше как изстисква всичките ми жизнени сили, само за да остане в това измерение.

— Ти сам сключи тази сделка — изкрещя Пар-Салиан. Древният му глас отекна из празните зали и коридори на Кулата. — Имаше пълно право да му откажеш…

И какво? Да умра с достойнство? — гласът се изсмя. — Що за избор ми предлагаш? Аз исках да живея! Да израствам в изкуството си! И наистина го направих. А ти, в своята несправедливост, ме надари с тези подобни на пясъчни часовници очи — очи, с които да не виждам нищо друго край себе си, освен смърт и разложение. Сега ти се огледай, Пар-Салиан! Какво виждаш? Само смърт… Смърт и разложение… Сега сме квит…

Пар-Салиан простена. Гласът продължи безмилостно, без всякакво съжаление:

Да, квит сме. А сега ще те превърна в прах. Но искам дори в последните си мъчителни мигове да станеш свидетел на моя триумф. В небето вече грее собственото ми съзвездие. Царицата линее. Съвсем скоро съзвездието й ще отслабне и ще изчезне завинаги. Последният ми противник, Паладин, вече ме очаква. Но той не е особено голямо предизвикателство — просто старец, прегърбен, сбръчкан и безполезен. Тъгата му само доказва близката му гибел. Защото той е слаб, Пар-Салиан, слаб и наранен и вече не може да бъде излекуван, подобно на Кризания, бедната му служителка, която намери смъртта си сред вечно изплъзващите се измерения на Бездната. Ще ти позволя да гледаш, додето го унищожавам. А когато битката приключи и Платиненият дракон залезе от небето, когато Солинари помръкне за вечни времена, когато станеш свидетел и признаеш могъществото на Черната луна и ми отдадеш почитта, която заслужавам като нов и единствен бог, тогава ще ти позволя да се оттеглиш, за да намериш утеха в смъртта!

Астинус от Палантас записваше думите му, така както бе записал и писъците на Пар-Салиан. С все същите отсечени, твърди, черни, удебелени букви той продължаваше да пише. Бавно, без да бърза. Седеше недалече от великия Портал в Кулата на Върховното чародейство и се взираше в сенчестите му дълбини, виждайки съвсем ясно черната фигура там — по-черна дори от всеобхватната тъмнина, която я придружаваше. В сърцето на чернотата се виждаха две пламтящи златни очи със зеници във формата на пясъчни часовници, които отвръщаха на погледа му или на този на облечения в бели дрехи магьосник недалече от него.

Защото Пар-Салиан бе затворник в собствената си Кула.

От кръста нагоре той бе жив човек — белите му дълги коси се вееха около раменете му, белите дрехи покриваха състареното и съсухрено тяло, а черните му очи се взираха към Портала. Гледките, на които го бяха принудили да стане свидетел, бяха ужасяващи и едва ли не го бяха накарали доброволно да изгуби разсъдъка си. Не можеше да стори друго, освен да се взира натам — от кръста нагоре Пар-Салиан бе жив човек. Но от кръста надолу магьосникът бе превърнат в мраморна колона. Прокълнат от самия Рейстлин, Пар-Салиан стоеше в най-високата зала на собствената си Кула и наблюдаваше в мъчителна и безкрайна агония края на света.

Близо до него седеше Астинус — Историкът на Света, Летописецът, и дописваше последната глава от кратката, бляскава история на Крин. Палантас, градът, в който Астинус бе живял и работил, където се бе издигала Великата библиотека, сега приличаше на купчина пепел и овъглени руини. Не му оставаше нищо друго, освен да дойде на последното непокътнато място в света и да запише последните ужасяващи мигове от мъчителната смърт на Крин. Когато всичко свършеше, щеше да затвори книгата и да я положи върху олтара на Гилиан, Бога на Неутралитета. И с това щеше да настъпи свършекът на всичко.

Астинус довърши изречението, което пишеше и доловил втренчения поглед на облечената в черна мантия фигура в Портала, вдигна глава и се вгледа в златните й очи.

Тъй както беше пръв, Астинус — рече фигурата, — ще бъдеш и последен. Щом запишеш крайната ми победа, книгата ще бъде затворена, а аз ще властвам, без да има кой да ми се противопостави.

— Така е. Властта ти ще бъде безспорна. Защото ще властваш над един мъртъв свят. Свят, разрушен от собствената ти магия. Ще бъдеш сам. Сам. В безформената, вечна бездна на нищото — отвърна с хладен тон историкът, без и за секунда да престава да пише. До него Пар-Салиан изстена злочесто и заскуба белите си коси.

Виждайки така, както виждаше всичко — сякаш без да му се налага да гледа — Астинус видя как фигурата в черно стисна юмруци:

Лъжа! Лъжеш, стари приятелю! Аз ще създавам! Нови светове, които ще бъдат само мои. Нови хора. Ще сътворя нови раси, за да бъда боготворен!

— Злото не може да твори — отбеляза безучастно историкът. — То може единствено да руши. Такава е съдбата му: да се обръща само срещу себе си и да се самоизяжда. Вече чувстваш как душата ти се съсухря. Погледни в лицето на Паладин, Рейстлин. Вгледай се в него тъй, както ти бе позволено да го видиш сред Равнините на Дергот, когато лежеше на смъртния си одър, повален от меча на джуджето, а лейди Кризания положи ръце върху теб, за да те излекува. Тогава също разпозна огорчението и тъгата, приятелю. И знаеш, както го знаеш и сега, че той бе огорчен не от себе си, а от теб…

… За нас ще бъде лесно отново да потънем в лишения си от сънища сън. Ала за теб, Рейстлин, не ще има почивка. Чака те единствено безкрайна нощ, безкрайно вслушване за звуци, които нивга не ще чуеш, безкрайно взиране в бездна, която не съдържа нито светлина, нито мрак. Устата ти ще произнася думи, които никой никога няма да разбере и ще кроиш планове — безплодни в самия си зародиш, додето се въртиш отново и отново сам около себе си. Най-сетне в лудостта и отчаянието си, ще сграбчиш опашката на собственото си съществуване и като обезумяла от глад змия, ще се погълнеш сам в усилието да нахраниш душата си…

… Но няма да откриеш нищо, освен празнота. Ще бъдеш сам за вечни времена — мъничка точица, сред празнотата, алчен за всичко, в желанието си да утолиш безпределния си глад…

Порталът затрептя. Астинус бързо вдигна поглед от книгата, почувствал как волята зад златните очи внезапно се разколебава. Вторачен към дълбините им, отвъд огледалните им повърхности, историкът за миг — само за секунда — видя доказателството за присъствието на измъчената душа, която току-що бе описал. Измъчена, изплашена и самотна, уловена в собствения си капан, търсеща спасение. И за пръв път в живота си, Астинус усети как го обзема състрадание. Едната му ръка несъзнателно отбеляза мястото, до което бе стигнал в книгата, а другата се протегна към Портала. Той понечи да се изправи…

Ала ето, че се разнесе смях… горчив, зловещ и подигравателен — не към него, а насочен срещу онзи, който се смееше.

Облечената в черна мантия фигура в Портала бе изчезнала.

Историкът с въздишка зае отново мястото си почти в същия миг, в който в дълбините на Портала заискри магическа светлина. Отвърна й пламтящо бяло зарево — започваше сетният сблъсък между Паладин и младия мъж, който бе имал дързостта да победи Царицата на Мрака и да заеме мястото й.

Светлината се изля и извън Портала, почти заслепявайки историка и магьосника. Разнесе се тътен, а камъните, самите основи на Кулата потръпнаха от зловещия грохот. Изви се вятър, чийто вой напълно удави в себе си стенанията на Пар-Салиан.

Древният маг вдигна изнуреното си, белязано от мъчението лице и се загледа с ужасено изражение към прозорците:

— Това е краят — прошепна. Изкривените му пръсти безпомощно се свиваха и разпускаха. — Краят на всички неща.

— Да — отвърна Астинус и се намръщи, когато едно внезапно олюляване на Кулата го накара да допусне грешка в написаното. Той улови по-здраво книгата и продължи да отбелязва случващото се, без да откъсва взор от Портала, додето пред очите му се разиграваше последната битка за надмощие над света.

Само след няколко минути всичко бе свършило. Бялата светлина премигна кратко и красиво. Сетне отмря.

В сърцевината на Портала се възцари всеобхватен мрак.

Пар-Салиан зарида. Сълзите му капеха върху каменния под. От докосването им Кулата потръпваше като живо същество, сякаш най-после прозряла горчивата си участ.

Без да обръща внимание на падащите камъни и полюляването, Астинус безстрастно вписа финалните думи:

„И на Четвъртоден, месец Пети, в годината 358, светът намери своя край.“

С дълбока въздишка историкът понечи да затвори книгата.

Нечия ръка се стовари през страниците:

— Не — рече един твърд глас. — Нищо още не е свършило.

 

 

Ръцете на Астинус трепнаха, една голяма капка мастило се откъсна от перото му и падна върху хартията, заличавайки последните думи.

— Карамон? Карамон Маджере! — извика нещастно Пар-Салиан и протегна немощно пръсти към него. — Значи теб чух в Гората!

— Съмняваше ли се? — изръмжа войнът.

Макар да бе шокиран и ужасен от жалката гледка, която представляваше в този момент сломеният магьосник, Карамон трудно можеше да се насили да изпита някакво съжаление към него. Загледан към превърнатия от кръста надолу в мрамор Пар-Салиан, той още веднъж си припомни много добре какво бе причинил този човек на собствения му близнак, както и онова, което бе изпитал сам, след като заедно с лейди Кризания ги бяха изпратили в Истар.

— Не, не се съмнявах! — магьосникът закърши ръце. — Съмнявах се в собствения си разсъдък! Не разбираш ли? Как е възможно да си тук? Как си оцелял след магическите битки, които унищожиха света?

— Не му се е наложило — обади се сурово Астинус. Историкът най-сетне бе възвърнал самообладанието си. Той остави книгата на пода до краката си и се изправи. Втренчи се недоволно в Карамон и обвинително го посочи с пръст. — Що за номер е това? Ти умря! Какъв е смисълът…

Без да каже дума, войнът издърпа Тасълхоф иззад себе си. Дълбоко впечатлен от сериозността на случая, кендерът се сви в него и впери изпълнен с молба поглед в Пар-Салиан:

— Искаш ли… искаш ли да им обясня всичко, Карамон? — попита тихичко и съвсем възпитано той. Тътенът почти заглушаваше думите му. — П-понеже наистина мисля, че трябва да кажа защо разстроих заклинанието за пътуване във времето, а после Рейстлин ми даде неправилни указания и устройството се развали, макар признавам, вината да беше отчасти моя, и как накрая свърших в Бездната, където срещнах бедния Гнимш. — Очите на Тас се изпълниха със сълзи. — И как Рейстлин го уби…

— Всичко това ми е известно — прекъсна го нетърпеливо Астинус. — Значи си се оказал тук благодарение на кендера. Разполагаме с малко време. Какво възнамеряваш да правиш сега, Карамон Маджере?

Огромният войн обърна очи към Пар-Салиан:

— Честно казано, не питая особено добри чувства към теб, чародеецо. Поне в това съм на едно мнение със своя брат. Може и да си имал причини за онова, което стори на мен и лейди Кризания. Ако е така — той вдигна ръка, за да попречи на магьосника да го прекъсне, — ако е така, тогава оставям на теб да живееш с мисълта за деянието си, защото за мен всичко е минало. Но сега знай, че имам възможността да изменям хода на времето. Същото ми каза и Рейстлин. Заради кендера можем да променим всичко, което се е случило…

… Разполагам с магическото устройство. И мога да се отправя, към която и да е точка от времето. Кажи ми кога и какво се е случило, за да се окажем в центъра на това ужасно опустошение и аз ще се погрижа да го предотвратя, стига да мога.

Карамон отмести очи от Пар-Салиан и ги впери в Астинус. Историкът поклати глава:

— Не гледай мен, Карамон Маджере. Както и във всичко друго, аз съм неутрална страна. Не разчитай на помощта ми. Но мога да те предупредя, че дори и да се върнеш, най-вероятно няма да успееш да промениш каквото и да е. Камъче в пълноводна, бърза река, това е всичко, което може би ще се окажеш.

Войнът кимна.

— Дори и да е тъй, поне ще умра със съзнанието, че съм се опитал да изкупя провала си.

Астинус го изгледа проницателно.

— За какъв провал говориш, войнико? Като тръгна по дирите на своя близнак, ти рискува живота си. Даде най-доброто от себе си, положи огромни усилия да го убедиш, че пътя, който е поел, е пътят на мрака и ще го отведе единствено до собствената му гибел. — Историкът посочи Портала: — Чу ли разговора ми с него? Знаеш ли срещу какво е изправен сега?

Останал без думи, Карамон отново кимна. Лицето му бе пребледняло и измъчено.

— Тогава ми кажи — рече с хладен тон Астинус.

Кулата потрепери. Вятърът засвири покрай стените, а една гигантска мълния превърна чезнещата, обгърнала света нощ, в ярък, ослепителен ден. Откритата зала на върха на Кулата се разтърси несигурно. И макар да бяха съвсем сами, Карамон си даде сметка, че чува нечии ридания. Съвсем бавно осъзна, че плачеше самата Кула. Той се огледа смутено.

— Имаш достатъчно време — каза историкът. Той се настани отново на стола си и взе книгата. Но не я затвори. — Може би не много, но все пак достатъчно. В какво, каза, си се провалил?

Войнът си пое разтреперано дъх. Сетне веждите му се сключиха. Намръщен и гневен, той се вторачи в Пар-Салиан:

— Измама, нали чародеецо? Нищо повече от измама, за да можете вие, магьосниците, да постигнете онова, което можех да сторя единствено аз: да отклоня Рейстлин от ужасните му амбиции? Но се провалихте. Изпратихте Кризания обратно във времето, за да се отървете от нея, защото ви плашеше. Но нейната воля и нейната любов се оказаха много по-силни, отколкото предполагахте. Тя оцеля и заслепена от любовта си, последва Рейстлин в Бездната. — Той го изгледа заплашително. — Не разбирам само целта на Паладин. Защо откликна на молитвите й и им позволи да стигнат толкова далече…

— Не ти е съдено да разбираш пътеките на боговете, Карамон Маджере — прекъсна го студено Астинус. — Кой си ти, че да ги съдиш? Да, възможно е понякога и те да допускат грешки. Възможно е също нерядко да рискуват най-доброто, с което разполагат, за да постигнат нещо още по-добро.

— Нека бъде както казваш ти — продължи войнът с потъмняло и угрижено лице. — Маговете изпратиха Кризания назад във времето и по този начин връчиха на Рейстлин един от ключовете, от които се нуждаеше, за да проникне през Портала. И се провалиха. Боговете се провалиха. Провалих се и аз. — Карамон прокара разтреперана ръка през косата си. — Смятах, че ще успея да отвърна Рейстлин от смъртоносния път с помощта на голи думи. Трябваше хубаво да си помисля, преди да опитвам нещо подобно. — Карамон се изсмя с горчивина. — Кога ли думите ми въобще са имали някаква тежест за него? Стоеше, възправен пред Портала, готов да прекрачи в Бездната и ми обясняваше какво възнамерява да стори, а аз му го позволих. Беше лесно. Просто му обърнах гръб и си тръгнах.

— Ха! — изсумтя историкът. — Какво можеше да сториш? Тогава той беше силен, по-могъщ от всичко, което някой от нас може да си представи. Поддържаше магическото поле единствено с помощта на волята си. Не би могъл да го убиеш, дори и да искаше…

— Не — съгласи се Карамон. Погледът му се отмести от присъстващите в помещението и се зарея към бурята навън. Ветровете вееха все по-яростно. — Но можех да го последвам… в мрака… даже това да означаваше собствената ми смърт. И да му покажа, че съм готов да се жертвам в името на любовта така, както той се готвеше да пожертва всичко в името на магията и амбициите си. — Очите му се насочиха обратно към тях: — Тогава щеше да ме послуша. Ето защо ще се върна. Ще вляза в Бездната. — Войнът не обърна внимание на ужасения вик на Тасълхоф. — И там ще сторя онова, което трябва да бъде сторено.

— Което трябва да бъде сторено — повтори трескаво Пар-Салиан. — Дори не разбираш какво означават тези думи! Даламар…

Внезапно една огнена мълния експлодира в самия център на помещението и отхвърли всички към стените. Никой не успя да чуе или да види каквото и да било, когато и тътенът на гръмотевицата се стовари като огромен чук върху им. Сетне над всичко се извиси един измъчен вик.

Разтърсен от полузадушения, изпълнен с непоносима болка крясък, Карамон отвори очи и мигом съжали, че не е ослепял на секундата — толкова страховита бе гледката, която видя.

Пар-Салиан се бе превърнал от мраморна колона в колона от жив пламък! Магьосникът беше напълно безпомощен, уловен в мощното заклинание на Рейстлин. Не можеше да направи нищо друго, освен да пищи, додето пламъците неумолимо пълзяха нагоре по обездвиженото му тяло.

Полудял от ужас, Тасълхоф скри лице в шепите си и побягна със скимтене към един от ъглите. Астинус се изправи от пода, където го бе захвърлила експлозивната вълна и незабавно посегна към книгата в скута си. Започна да пише, ала ръката му спря неуверено, перото се изплъзна от пръстите му. Още веднъж той понечи да я затвори…

— Не! — извика Карамон. Той сложи ръце върху страниците.

Историкът го погледна и войнът усети как изстива под напора на тези бездушни, лишени от възраст очи. Ръцете му потрепериха, но останаха твърдо върху белия пергамент на облечения в кожа том. Агонизиращият магьосник нададе още един смразяващ кръвта крясък.

Астинус пусна отворената книга.

— Дръж — нареди Карамон и подхвърли безценния том на Тасълхоф.

Кендерът кимна вцепенено, притисна голямата почти колкото него книга към гърдите си и отново се сви в ъгъла. Огледа се ужасено, когато Карамон се хвърли през стаята право към умиращия магьосник.

— Не! — изкрещя Пар-Салиан. — Не се приближавай!

Белите му, веещи се брада и коса вече пукаха, кожата му се покриваше с мехури и цвърчеше, а непоносимата тежка миризма на изгоряла плът се смесваше с тази на сярата.

— Кажи ми! — извика Карамон, като вдигна ръка пред лицето си, за да се предпази от топлината, застанал колкото е възможно по-близо до мага. — Кажи ми, Пар-Салиан! Какво трябва да направя? Как мога да предотвратя всичко това?

Очите на чародея се топяха. Устата му приличаше на зейнала дупка сред безформената почерняла маса на собственото му лице. Ала последните му думи поразиха война като още една светкавица и се запечатаха завинаги в паметта му:

— Трябва да попречиш на Рейстлин да напусне Бездната!