Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Изпитанието на близнаците (8)

Глава 5

Мракът ги погълна. Нито една от луните не можеше да проникне с лъчите си през гъстата нощ под сводовете на уейритската гора. Дори отблясъците на гигантските магически мълнии не се промъкваха на това усойно място. И макар дори тук да се чуваше далечният тътен на гръмотевиците, звукът бе глух и сякаш изгубен завинаги, като далечно ехо на самия себе си. Зад гърба си Карамон чуваше трополенето на яростната градушка. В Гората бе съвсем сухо. Единствено дърветата, които се намираха в самия й край биваха засегнати от дъжда и бурята.

— Е, това вече е утеха! — възкликна развеселено кендерът. — Сега, ако само отнякъде се появеше поне мъничко светлина…

Внезапно думите му се превърнаха в задавено гъргорене. Карамон долови остро тупване, звук от скърцащо дърво, а сетне и шум, сякаш влачеха нещо по земята.

— Тас? — повика разтревожено.

— Карамон! — изкрещя кендерът. — Дърво! Едно дърво ме хвана! Помощ, Карамон! Помощ!

— Това някаква шега ли е, Тас? — попита сурово войнът. — Понеже никак не е смешно…

— Не! — изписка приятелят му. — Спипа ме, казвам ти! Влачи ме нанякъде!

— Какво… Къде? — извика Карамон. — Нищо не виждам в тази проклета тъмнина! Тас?

— Тук! Тук! — крещеше подивяло Тас. — Увило се е около крака ми и се опитва да ме разкъса на две!

— Продължавай да говориш, Тас! — Карамон се придвижваше опипом в шумолящата чернота. — Мисля, че съм близо…

Внезапно един чудовищно дебел клон изплющя през гърдите му и го събори на земята. Останал без дъх, войнът мъчително завъртя глава в опит да разбере какво става, докато се опитваше да си поеме поне глътка въздух. Вдясно от него се чу ново скърцане. Отчаяно и почти слепешком нанесе няколко посичащи удара с меча в тази посока, след което с усилие се превъртя странично. В същия момент нещо тежко се стовари точно на мястото, където се намираше допреди миг. Изправи се с олюляване, ала почувства как друг клон го удря през кръста и го запраща по лице върху сухата, оголена горска почва.

Ударът бе засегнал бъбреците му и почти го накара да изгуби съзнание от болка. Положи отчаяно усилие да скочи на крака, ала коляното му поддаде, хвърляйки го сред нов фонтан от кървавочервена болка. Вече не чуваше виковете на Тас. Не чуваше нищо друго, освен скърцането, шумоленето и яростния шепот на надвисналите от всички страни дървета. Карамон стреснато удвои усилия и се опита да изпълзи встрани, но усети как нещо се увива около глезена му. Мечът му се стовари върху жилав клон, запращайки във въздуха облак от трески, повечето от които се забиха в крака му, очевидно без това да причини твърде големи поражения на нападателя.

В масивните клони на дърветата имаше сила, събирана с векове. Магията им даваше цел и ги надаряваше с разум. Карамон се бе осмелил да навлезе в територия, която дърветата трябваше да защитават. Той беше натрапник и трябваше да бъде наказан. Знаеше, че смъртта им е неминуема.

Около бедрото му се уви още един филиз. Десетки клонки затичаха по ръцете му и го уловиха още по-здраво, така че да не може да мърда. Само след няколко секунди щеше да бъде разкъсан на части… Чу Тас да вика от болка…

С глас, събрал едновременно отчаянието и неистовата жажда за живот, Карамон изкрещя:

— Казвам се Карамон Маджере, брат на Рейстлин Маджере. Трябва да говоря с Пар-Салиан или с онзи, който е сега Господар на Кулата!

Последва миг на мълчание, миг на разстроено колебание. Усети как дърветата прекратиха атаката. Клонките отслабиха хватката си съвсем лекичко.

— Пар-Салиан, там ли си? Пар-Салиан, познаваш ме! Аз съм неговият близнак! И съм единственият ти шанс!

— Карамон? — долетя отнякъде един треперлив глас.

— Тихо, Тас! — изшътка му войнът.

Тишината бе поне толкова гъста, колкото и заобикалящата ги тъмнина. Ала сетне, съвсем бавно, почувства как клоните го освободиха и се отдръпнаха със скърцане и шумолене. Карамон си позволи за момент да отпусне глава върху ръката си. Чувстваше облекчение, но заедно с това го връхлетя нов пристъп на гадене.

— Тас, добре ли си? — обади се, когато поне на първо време дойде на себе си.

— Да, Карамон — чу гласа на кендера съвсем отблизо.

Едрият войн протегна ръка и издърпа приятеля си за дрехите.

Макар да бе напълно уверен, че дърветата са ги оставили на мира, знаеше, че го наблюдават много внимателно и се вслушват във всяка негова дума. Съвсем бавно и внимателно Карамон прибра меча в ножницата.

— Страшно съм ти благодарен, дето се сети да кажеш на Пар-Салиан кой си — рече задъхано Тас. — Тъкмо си представях как се опитвам да обясня на Флинт, че съм бил убит от някакви си дървета. Не знам дали в Отвъдното е позволено да се хилиш, но съм сигурен, че щеше да падне по гръб от удоволствие…

— Шшт — каза уморено, но настоятелно спътникът му.

Тас замълча, след което прошепна:

— Добре ли си?

— Да, нека само си поема дъх. Изгубих си патерицата.

— Тук е. Паднах върху нея. — Тас изпълзя нанякъде и се появи само секунда по-късно, влачейки след себе си грубата патерица. — Заповядай. — Той му помогна да се изправи. — Карамон — рече кендерът, — колко мислиш ще ни отнеме, за да се доберем до Кулата? Преди малко повърнах и ми стана по-леко, но още се чувствам някак странно, пък и съм ужасно жаден.

— Не зная, Тас — въздъхна приятелят му. — Нищичко не виждам. Не съм сигурен нито къде сме, нито накъде е правилната посока. Или дали няма да налетим право върху някой или нещо…

Изведнъж шумоленето се поднови, сякаш бурята огъваше ожесточено клоните на дърветата. Двамата замръзнаха ужасено. Дърветата ги обграждаха! Стояха в пълната тъмнина, усещайки как клоните се приближават все повече и повече. Карамон почувства как в косата му се отъркват мъртви листа и му стори, че чува някой да шепне странни думи в ушите му. Разтрепераната му ръка се вдигна към дръжката на меча, макар да знаеше, че това едва ли вече има някакво значение. Сетне, когато нямаше накъде да мърдат, дърветата прекратиха шумоленето и шепненето и отново се възцари тишина.

Карамон протегна ръка. Вляво и вдясно от тях се издигаше плътна стена от дървесни стволове. Беше сигурен, че и зад него положението е съвсем същото. Опипа пространството пред тях. Празно.

— Не се отделяй от мен, Тас — нареди и, сякаш по някакво изключение, кендерът не възрази.

Двамата тръгнаха предпазливо през образувалата се просека.

В началото се придвижваха внимателно от страх, че могат да се препънат в паднал клон, да се оплетат в храсти или да се прекатурят в някоя дупка. Постепенно обаче им стана ясно, че почвата в гората е изчистена от всякакви препятствия и по нея няма друга растителност, освен вездесъщите дървета. Нямаха никаква идея накъде вървят. Крачеха в пълен мрак, следвайки пътеката, която сякаш се отваряше, за да ги пропусне и почти веднага се сключваше зад гърба им. Всяко отклоняване от определения път ги изправяше пред непреодолима преграда от стволове, оплетени клонки и мъртви, шепнещи листа.

Горещината беше непоносима. Нямаше нито вятър, нито дъжд. Жаждата, която за известно време ги бе напуснала под напора на страха, отново се завърна. Карамон избърса потта от челото си и разсеяно се запита защо ли жегата тук е далече по-голяма от тази извън Гората. Като че самата Гора излъчваше топлина и можеше да се каже, че е далече по-жива, отколкото му се бе сторила последните два пъти. И поне сто пъти по-жизнена от останалата част от света. Сред шумоленето около тях успяваше да чуе — или поне така му се струваше — движение на животни или пляскането на птичи криле. Понякога дори улавяше мимолетния поглед на втренчени очи, греещи зловещо в тъмнината. Мисълта, че е заобиколен от живи същества в никакъв случай не го успокояваше. Чувстваше омразата и гнева им, макар съвсем ясно да осъзнаваше, че тези чувства не са насочени директно към тях, а по-скоро към самата Гора.

А после до ушите му достигна песента на птиците, същата, която бе чул да пеят и последния път, когато му се наложи да навлезе в това зловещо място. Висока, сладостна и чиста, издигаща се над смъртта и мрака, и поражението, се лееше песента на чучулигата. Карамон спря и се вслуша през сълзи, усещайки как красивите думи изпълват сърцето му и успокояват болката:

На изток с новия светлик

порозовява утринта

и надарява всеки дъх

с копнеж и вяра в този миг.

 

А чучулигите летят,

летят, разперили криле

из слънчев дом към ярък ден,

ведно със вятърната гръд.

Ала, сякаш за да му напомни къде се намира, се разнесе остър пукот, който разкъса нежната омая на песента и го накара да се свие от ужас. Край тях запърхаха черни крила, а душата му се изпълни със сенки.

От изток с немощен светлик

по зрак зора сама зори,

в напразен вопъл към деня

отправя чучулига вик.

 

Но ето гарван със нощта

донася западния мрак,

злокобен грак из тъмнини

покри смълчаните гнезда.

— Какво означава това, Карамон? — попита със страхопочитание Тас, когато двамата продължиха опипом пътя си през Гората, водени от разгневените дървета.

Отговорът на въпроса му дойде, ала не от Карамон, а от гласове, които бяха сладки, дълбоки и натъжени, изпълнени с древната мъдрост на совите:

Тъма увлича всичко във забрава

и чезнат бледно цели векове,

дъхът замира, нищо не остава

в безкрайните, тъй празни часове.

Стоят смълчани старите дървета,

не духва вятър в сухите листа

и в тиха скръб гората е обзета,

омаяна в ръцете на нощта.

— Означава, че вече няма кой да контролира магията — произнесе тихо Карамон. — Който и да държи Гората в подчинение сега, е на път да рухне. — Той потръпна. — Чудя се какво ли ще открием в Кулата.

— Ако стигнем до нея — измърмори Тас. — Откъде можем да бъдем сигурни, че тези ужасни, стари дървета не са ни повели към ръба на някоя скала?

Едрият войн спря и се опита да си поеме въздух в нетърпимата жега. Грубият край на патерицата се забиваше болезнено в подмишницата му. Лишено от постоянния натиск на тежестта на тялото, коляното му бе започнало да се сковава. Целият му крак пламтеше в треска и се бе подул. Знаеше, че едва ли ще успее да изкара по този начин още дълго. Той също бе повръщал на няколко пъти. След като организмът му се изчисти от отровата, вече се чувстваше по-добре, но жаждата оставаше и бе непоносима. А и както съвсем правилно бе посочил Тас, Карамон нямаше и най-малката идея накъде ги води Гората.

Той издигна глас и извика с одрезгавяло, сухо като хартия гърло:

— Пар-Салиан! Отговори ми или няма да направя нито крачка повече! Отговори ми!

Внезапно около тях се надигнаха глъч и шумолене. Дърветата недоволно се клатеха и разтърсваха клоните си, сякаш бе излязъл силен вятър, макар въздухът да не помръдваше. Гласовете на птиците се превърнаха в неудържима какофония от преплетени, застъпващи се, ужасни мелодии, които караха въображението да потръпва от страх и зловещи предчувствия.

Дори Тас усети как цялата му смелост изчезва и се промъкна тихичко до Карамон (в случай, че едрият мъж се нуждаеше от помощта му). Спътникът му обаче остана неподвижен, втренчен в бездънната нощ, без да обръща внимание на вълнението около себе си.

— Пар-Салиан! — извика още веднъж.

И ето, че отговорът дойде — приличаше на тънък, висок и пронизителен писък.

Карамон почувства как по кожата му полазиха тръпки. Писъкът бе прорязал като с нож мрака и натегналата горещина. Издигна се над странните песни на птиците и се удави в шумоленето на дърветата. Сякаш цялата печал и целият ужас на загиващия свят бяха вплетени и освободени като за последно в него.

— В името на всички богове — обади се разтреперано Тас и улови здраво огромните пръсти на приятеля си (в случай, че Карамон се е изплашил). — Какво става тук?

Спътникът му не отвърна нищо. Усещаше как спотаеният в Гората гняв нараства, вече придружен от непоносими страх и тъга. Сега дърветата сякаш ги подканяха с острите си клони да продължат напред, тълпяха се около тях, проявяваха заплашително нетърпение. Писъкът продължи почти толкова дълго, колкото човек би имал дъх, престана, като че човекът си поемаше въздух и отново се разнесе. Карамон чувстваше потта си като тънка, замръзнала коричка от лед.

Отново тръгнаха. Напредваха бавно. Положението се утежняваше още повече от факта, че дори не знаеха дали изобщо напредват. Не виждаха нито накъде вървят, нито дали вървят в правилната посока. Единственото указание, което получаваха, беше този ужасен, нечовешки писък и можеха само да се надяват, че той ги води към Кулата.

Всяка стъпка беше агония за Карамон, макар кендерът да полагаше всички усилия да му помага, доколкото може. Съвсем скоро едрият войн изгуби всякаква представа за времето, потопен в непоносимата болка на раните си. Забрави къде е и дори защо бяха дошли тук. Знаеше единствено, че трябва да прави крачка след крачка и че душата му е обляна в мрак и безпаметност. Това беше единствената му разумна мисъл.

Просто вървеше…

… вървеше…

… и вървеше…

… стъпка след стъпка…

А през цялото време в ушите пищеше този ужасен, неумиращ, разцепващ тишината вик…

— Карамон!

Гласът проникна през пластовете умора и безчувственост, за да се забие в самата тъкан на мозъка му. Имаше чувството, че го е чувал от известно време, но не е успял да му обърне внимание на фона на писъка и черната вълна от непрогледен мрак, които го обгръщаха.

— Какво? — промърмори и чак сега осъзна, че нечии ръце го държат и разтърсват. Той вдигна глава и се огледа. — Какво? — повтори, опитвайки да възвърне усещането си за реалност. — Тас?

— Виж, Карамон! — Гласът на кендера окончателно го връхлетя.

Едрият войн разтърси глава, за да прогони последните остатъци от мъглата в съзнанието си. Отново притежаваше способността да вижда… светлина — лунна светлина! Мигна и се вторачи в онова, което го заобикаляше.

— Гората?

— Зад нас — прошепна Тас, сякаш дърветата можеха да го чуят и отново да решат да се приближат. — Поне ни отведе донякъде. Не съм сигурен къде точно. Огледай се. Познато ли ти е нещо?

Карамон положи болезнено усилие да изпълни нареждането. Сенките на Гората бяха отстъпили. Двамата се намираха в средата на голямо разчистено пространство. Страхуваше се, но си позволи още един по-продължителен поглед.

Точно пред краката му зееше огромна мрачна бездна.

Зад тях Гората все така бе застинала в очакване. Не беше необходимо да се обръща, за да я види, просто знаеше, че е там така, както знаеше, че никога повече няма да им бъде позволено отново да влязат в нея, поне не живи. Беше ги отвела до това място и ги бе оставила да се оправят сами. Но кое беше мястото? Дърветата бяха зад тях, но отпред нямаше абсолютно нищо — единствено обширна, тъмна празнота. Можеха да се намират и на ръба на някоя скала, както бе предположил малко по-рано Тас.

Буреносните облаци висяха над хоризонта, но — поне засега — изглежда не се приближаваха. Точно над тях виждаше звездите и луните. Лунитари гореше в обичайния си червен цвят, а сребристото на Солинари обливаше всичко в непоносим блясък. Ала сега, може би поради резкия контраст между мрака и светлината, се виждаше и Нуитари — черната луна, луната, която съзираха единствено очите на брат му. Около трите небесни тела яростно блещукаха хилядите звезди, сред които най-ясно се открояваше Пясъчният часовник.

Единствените звуци идваха от Гората. Пред тях ужасяващият писък все така се разнасяше безутешно и смразяващо.

Нямаха избор, помисли си уморено. Пътят назад бе немислим. Гората не би го позволила. А и какво, в края на краищата, беше смъртта пред тази болка, жаждата и тежестта в сърцето?

— Не мърдай, Тас — започна той, като се опитваше да се освободи от мъничките ръце на кендера и вече се готвеше да направи крачка напред в мрака. — Ще проверя какво има пред нас…

— Не! — извика Тас. — Никъде не те пускам без мен! — Ръцете му удвоиха силата, с която се бе заловил за него. — Да не би вече да си забравил всички неприятности, в които се забърка по време на войната с джуджетата? — добави, борейки се с досадната сухота в гърлото си. — А когато все пак се добрах до теб, трябваше пак да ти спасявам живота. — Тас сведе очи към тъмното море, което лежеше в краката им, стисна решително зъби и погледна едрия войн: — М-мисля, че в Отвъдното ще бъде ужасно скучно без теб, пък и просто мога да чуя как Флинт ще започне да мърмори: „Е, лишено от мозък същество такова, какви си ги надробил този път? Пак си изгубил от поглед онази огромна топка от мускули, а? Естествено. Сега, предполагам, на мен ще се падне честта да оставя хубавото си местенце под това дърво и да тръгна да търся този идиот. Какво пък, никога не е знаел как да излезе сух от водата…“

— Добре, Тас — прекъсна го с усмивка Карамон, в чието въображение внезапно се бе появила живата картина на старото, вечно недоволно джудже. — Прав си. Ако причиним нещо подобно на Флинт, никога няма да му омръзне да ми го натяква. А в Отвъдното това си е страшно дълго време.

— Пък и — продължи малко по-бодро кендерът, — защо им беше да ни доведат чак дотук, само за да ни бутнат в някаква си дупка?

— Наистина, не виждам смисъл — отсъди трезво приятелят му.

Той улови по-здраво патерицата си и направи крачка напред, плътно следван от Тас.

— Освен ако — добави Тас и преглътна — Пар-Салиан все още не ми е ядосан…