Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Изпитанието на близнаците (6)

Глава 3

Или поне приличаше на трупа на Карамон. Тялото носеше бронята, с която се бе сдобил в Соламния и която бе използвал по време на Войната на джуджетата. Същата, в която бе облечен, когато двамата с Тас напуснаха Заман, която носеше дори в този момент.

Но освен това нямаше нищо, което без всякакво съмнение да ги наведе на мисълта, че трупът е именно неговият. За разлика от телата, открити от кендера, в този случай пластовете кал липсваха. Мъртвецът бе лежал в подножието на обелиска от твърде дълго време и прекалено на плитко и отдавна се беше разложил. Сега от него бе останал единствено скелетът на огромен мъж. В едната си ръка държеше длето, сякаш с последни усилия беше довършил двете страховити изречения в края на надписа.

Не се забелязваха следи от причината за смъртта.

— Какво става, Карамон? — попита разтреперано Тас. — Ако това си ти и вече си умрял, как е възможно в същото време да си жив и да гледаш собствения си труп? — Внезапно една мисъл го порази. — О, не! Ами ако в действителност не си тук! — Той заувива бясно върха на опашката около единия си пръст. — Защото, ако не си тук, значи само си те представям. Гледай ти! — преглътна шумно. — Никога не съм предполагал, че имам толкова живо въображение. Съвсем определено ми изглеждаш истински. — Той посегна с тресяща се ръка и докосна приятеля си. — Дори на пипане си истински и ако не възразяваш, даже понамирисваш! — Кендерът зачупи ръце от тревога. — Карамон, побърквам ли се? — извика ужасено. — Като някое от онези мрачни джуджета в Торбардин?

— Не, Тас — измърмори войнът. — Това е действителността. Това е жестоката действителност. — Втренчи се първо в трупа, а сетне и към обелиска, който вече започваше да се губи в изтляващата светлина на деня. — И вече започва да придобива някакъв смисъл. Само ако можех да… — Замълча, все така загледан в грубо изсечения камък. — Точно така! Тас, виж датата на надписа!

Кендерът въздъхна и вдигна очи.

— 358 — прочете глухо. Очите му се разшириха. — 358? — повтори. — Карамон, ами че когато напуснахме Утеха, годината беше 356!

— Отишли сме твърде далече, Тас — промърмори със страхопочитание войнът. — Появили сме се в собственото си бъдеще.

 

 

Кипналите черни облаци струпани на хоризонта, като армия, готвеща се да нанесе последния си удар, се хвърлиха напред точно преди залез и милостиво затулиха последните остатъци от излинялото слънце.

Бурята беше невероятна. Връхлетя ги изведнъж. Горещият вятър повали Тас и отхвърли Карамон с гръб към обелиска. Дъждът се изсипа като из ведро. Капките се стрелкаха и жилеха подобно на разтопено олово. Последваха ги едри парчета градушка, която забарабани болезнено по главите и на двамата.

Далеч по-ужасяващи и от вятъра, и от дъжда обаче, бяха разноцветните мълнии, които прескачаха от облаците и се забиваха надълбоко в земната гръд. Овъглените дънери стенеха под напора им, а нерядко просто избухваха в блестящи огнени топки от разширяващи се пламъци, които навярно се виждаха от километри. Тътенът на гръмотевиците бе неспирен, разтърсваше земята и постепенно — бавно, но сигурно — притъпяваше сетивата.

Карамон и Тас отчаяно се свряха под едно рухнало валеново дърво и бързо изкопаха дупка в лепкавата кал, за да се защитят по-добре. Намерили това крехко убежище, двамата най-сетне отправиха невярващи погледи към чудовищната буря, която вършееше над и без друго вече умъртвената земя. По склоновете на планината пълзяха вълните на огромни пожари, съвсем ясно се долавяше мириса на горящо дърво. Светкавиците прорязваха небето в обезпокоителна близост и изпращаха във въздуха цели късове изтръгната земя. Гръмотевиците бяха оглушителни и разтърсващи.

Единственото положително нещо беше дъждовната вода. Карамон протегна навън обърнатия си наопаки шлем и го прибра обратно, пълен догоре с безценната течност. Почти веднага им стана ясно, че вкусът й е невероятно противен. Тас си запуши носа и отпи, след което обяви, че не е по-различен от този на развалени яйца и никак не утолява жаждата.

И макар и двамата да замълчаха по въпроса, им беше ясно, че не разполагат с нищо, с което да запазят дори тази вода за по-късно. Още по-лошо беше, че нямаха и нищичко за ядене.

Все пак, след като най-сетне бе наясно къде и кога се намира (независимо, че все още не беше сигурен защо или как), Тасълхоф дори си позволи да се наслади на бурята през първия един час.

— Никога не съм виждал светкавици с такъв цвят — кресна той, за да надвика тътена, загледан в тях с повишен интерес. — Почти толкова хубаво е, колкото и представление на уличен фокусник!

Съвсем скоро обаче зрелището очевидно го отегчи.

— В края на краищата — извика, — дори гледката на изтръгнато от корените дърво губи част от очарованието си, след като си принуден да го видиш повече от десет пъти. Ако не възразяваш, Карамон — добави с широка прозявка, — мисля да подремна. Нали нямаш нищо против да поемеш първата стража?

Карамон тъкмо се канеше да поклати глава в отговор, когато поредният трясък го накара да подскочи уплашено. Някакво дърво на не повече от стотина крачки от тях се разхвърча сред облак от трески и синьо-зелени пламъци.

„Това можехме да сме ние — помисли си, загледан към димящите останки, с потръпващ от острия мирис на изгоряло нос. — Или ще бъдем следващите!“

С невероятно усилие на волята се опита да потисне внезапното подлудяващо желание да побегне.

„Навън ни грози сигурна смърт. Поне в тази дупка сме под равнището на земята.“

Още докато си го мислеше, една мълния изрови чудовищна яма в земята пред очите му. Той се усмихна с горчивина. Е, явно никъде не беше напълно сигурно. Просто щеше да им се наложи да се примирят и да оставят живота си в ръцете на боговете.

Той погледна Тас, като се готвеше да каже нещо успокоително, ала думите замряха в устата му. Въздъхна и поклати глава. Някои неща никога не се променяха — като например този кендер, който неизвестно защо винаги се оказваше заедно с тях. Свит на топчица, без да се интересува ни най-малко от ужасите, които вършееха наоколо му, Тасълхоф спеше непробудно.

Карамон пропълзя по-навътре в дупката, без да откъсва очи от кълбящите се, разкъсвани от мълнии облаци над тях. За да откъсне мислите си поне за малко от подлудяващия страх, се опита да поразсъждава над въпроса как точно се бяха озовали в тази ситуация. Затвори очи и в съзнанието му още веднъж се появи фигурата на Рейстлин, възправен пред смъртоносния Портал. Чуваше гласа на брат си, докато магьосникът напевно произнасяше призивите към петте драконови глави, за да получи разрешението им да пристъпи в Бездната. Виждаше и Кризания, свещенослужителката на Паладин, изгубена в молитва към своя бог, изгубена в екстаза на съприкосновението с вярата си, сляпа за всяко зло, включително и това на брат му.

Карамон потрепери, чувайки гласа на Рейстлин толкова ясно, сякаш магьосникът и в този момент се намираше до него:

Тя ще влезе в Бездната заедно с мен. Ще върви пред мен и ще води моите битки. Ще се опълчи срещу мрачни свещенослужители, мрачни магьосници и срещу духовете на мъртъвци, обречени да бродят вечно из прокълнати земи. Мога да прибавя и невероятните мъчения, които й е подготвила Царицата. Всички тези неща ще я връхлетят, ще погълнат съзнанието й и ще разкъсат душата й. Накрая, когато няма да може да понесе и грам повече страдание, ще се свлече в краката ми… окървавена, окаяна и на прага на смъртта…

С последни сили ръката й ще се вдигне към мен в търсене на утеха. Няма да поиска да я спася. Твърде силна е, за да го направи. Вместо това ще жертва живота си заради мен и ще го стори с готовност. Всичко, което би поискала, е да остана до нея докато умира…

Но аз ще отмина. Ще прекрача покрай нея, без да я погледна и без да кажа дума. Защо? Защото повече няма да се нуждая от помощта й…

Едва след като чу тези думи, Карамон осъзна, че Рейстлин отдавна е преминал границата и вече не може да получи изкупление за греховете си. Чак тогава го бе изоставил.

„Нека върви — си беше помислил с горчивина. — Нека се изправи срещу Мрачната Царица. Нека сам стане бог. Вече е без значение. Не ме е грижа какво ще се случи с него. Най-сетне съм свободен, както и той. Свободни да следваме пътищата си.“

Карамон активира устройството за време, произнасяйки думите, на които го бе научил Пар-Салиан. Камъните около тях запяха по същия начин, както и предишните два пъти, при които бе присъствал на освобождаването на заклинанието за пътуване във времето.

Ала сетне се случи нещо. Нещо различно. Сега, когато имаше време да обмисли добре последвалите събития, ясно си спомняше, че за миг се е зачудил какво се е объркало, без да е сигурен какво точно.

„Не че в действителност можех да направя нещо — помисли си със сподавен гняв. — Никога не съм разбирал магията. И никога не съм й се доверявал особено много.“

Още една светкавица успя да наруши концентрацията му и дори накара Тас да подскочи в съня си. Кендерът измърмори раздразнено, сгуши се на кълбо и отново заспа непробудно като малка мишчица, скрита на сигурно място в дупката си.

Карамон с въздишка отпъди мислите за мишки и бури и отново насочи спомените си обратно към онези последни мигове, когато бяха активирали магическото заклинание.

„Спомням си усещането, че нещо ме дърпа, сякаш някаква сила се опитваше да ме изтегли в една посока, докато друга правеше същото, но в противоположната. Дали пък това не е било дело на Рейстлин?“

Войнът отчаяно се стараеше да съживи спомените си. В съзнанието му се оформи мъгливият образ на неговия брат. Видя изкривеното от паника лице на вторачения в Портала Рейстлин. Беше ужасен. Видя и Кризания, все така в центъра на Портала. Ала свещенослужителката вече не отправяше молитва към своя бог. Тялото й като че ли се разкъсваше от болка, а очите й бяха изпълнени с невероятен страх.

Карамон потръпна и облиза устни. Все още усещаше горчивия вкус на дъждовната вода в устата си. Имаше чувството, че е дъвкал ръждясали пирони. Той плю, избърса уста и се облегна изнурено назад. Още една мълния го накара да подскочи сепнато. Но заедно с нея се бе появил и отговорът.

Брат му се беше провалил.

С Рейстлин се бе случило същото, сполетяло и Фистандантилус. Заклинанието се бе изплъзнало от контрола му. Магическото поле на устройството за време без всякакво съмнение се бе намесило в тъканта на напева. Това беше единственото по-вероятно обяснение…

Едрият мъж се намръщи. Но как? Рейстлин със сигурност трябваше да е предвидил възможността от подобно стечение на обстоятелствата. Защо не ги беше спрял? Защо просто не ги бе убил, за да им попречи да използват устройството, точно както бе убил приятеля на Тас, онзи гном?

Карамон тръсна глава, за да проясни мислите си и се залови още по-здраво за проблема по същия начин, по който се трудеше върху омразните задачи, с които го бе измъчвала майка му като дете. Магическото поле е било нарушено, това поне можеше да твърди със сигурност. И ги беше запратило, него и кендера, прекалено напред във времето, в собственото им бъдеще.

„Което, предполагам, означава, че всичко, което трябва да направя, е да задействам отново устройството, а то ще ни отведе обратно в настоящето, обратно при Тика и Утеха — такъв, какъвто го помня…“

Той отвори очи и се огледа. Дали обаче, щом се върнеха, нямаше да им се наложи да се изправят срещу същото това бъдеще?

Войнът потрепери. Вече бе подгизнал от проливния дъжд. Нощният хлад се спускаше, но не това го тревожеше сега. Знаеше какво означава да живееш с мисълта за онова, което те очаква в бъдещето. Знаеше какво е да си принуден да живееш без капка надежда. Как би могъл да се върне и да се изправи пред Тика и всичките им приятели, след като вече му бе известно каква участ ги очаква? Припомни си трупа в подножието на надгробния паметник. Как изобщо щеше да живее с мисълта за собствената си участ?

Защото трупът беше негов. Ясно си спомняше последния разговор с брат си. Тас бе променил хода на историята, така твърдеше Рейстлин. За разлика от хората, елфите и великаните, кендерите, джуджетата и гномовете са се появили по прищявка на съдбата, а не в резултат на нечий внимателен замисъл. Самото им присъствие нарушава гладкия ход на времето. Ето защо на кендерите е забранено да пътуват във времето. Склонността им да го разстройват, е твърде силно изявена.

Ала Тас тръгна с тях поради чиста случайност. Просто бе скочил в магическото поле тъкмо в мига, в който владетелят на Кулата на Върховното чародейство, Пар-Салиан, изплиташе заклинание, което да изпрати Карамон и Кризания в миналото. Тас бе променил хода на историята. Следователно Рейстлин е знаел, че съдбата му не е строго обвързана с тази на Фистандантилус. Така е имал силата да промени резултата от собствените си действия. Там, където Фистандантилус се бе провалил, Рейстлин можеше да успее.

Раменете на Карамон увиснаха. Внезапно почувства гадене и светът пред него се завъртя. Какво можеше да означава пък това? Какво търсеше тук? Как беше възможно едновременно да бъде и мъртъв, и жив? И дали това изобщо беше неговият труп? След като Тас бе променил потока на времето, тялото можеше дори да не е негово. Ала най-важно от всичко беше какво се бе случило с Утеха?

— Дали не го е причинил Рейстлин? — измърмори едрият войн, просто за да чуе звука от собствения си глас сред оглушителния трясък на гръмотевиците и барабаненето на дъждовните капки. — Има ли нещо общо брат ми с всичко това? И дали се е случило, защото се е провалил или понеже…

Той затаи дъх. Тас се размърда в съня си, крачетата му за момент се изпънаха, готови да побегнат и кендерът изскимтя. Карамон го потупа успокоително с отсъстващ поглед.

— Кошмар — промълви, усещайки как тялото на приятеля му потръпва под ръката му. — Това е кошмар, Тас. Заспивай.

Тасълхоф се претърколи и се притисна по-близо до война, все така скрил очи в ръцете си. Карамон продължи да го потупва успокояващо.

Кошмар. Искаше му се всичко това наистина да е просто лош сън. В този момент отчаяно му се искаше да се събуди в собственото си легло, с пулсираща от поредната пиянска нощ глава. Би дал всичко да чуе как Тика хвърля чинии из кухнята и го ругае задето е мързелив пияница и безделник, докато в същото време приготвя любимата му закуска. Желаеше го повече от всичко — отново да се изгуби в опустошителното, вмирисано на алкохол съществуване, защото така нямаше да му се наложи да осъзнава какво има отвъд утрешния ден. Смъртта щеше да дойде неочаквано и милостиво…

„О, нека всичко е просто един сън!“ — помоли се той, като наведе глава между коленете си и усети как по бузите му започват да се стичат първите горещи, горчиви сълзи.

Стоя така неопределено дълго време, без да осъзнава дори бурята и ужасяващата й ярост, надмогнат от тежестта на внезапното осъзнаване. Тас въздъхна и потрепери, но продължи да спи съвсем тихо. Карамон не помръдваше. Не можеше да заспи. Не би могъл. За нищо на света. Отдавна вече крачеше в свой собствен сън наяве, кошмарен сън. Нуждаеше се само от още едно доказателство, за да потвърди онова, което вече знаеше с цялото си сърце.

Бурята постепенно отминаваше в южна посока. Можеше да го долови почти физически. Гръмотевиците се стоварваха над оголената земя и продължаваха по пътя си като стъпките на великан. Когато най-сетне всичко свърши, тишината зазвънтя в ушите му по-силно и от трясъка на чудовищните мълнии. Знаеше, че по това време небето трябва да се е изчистило, поне до връхлитането на следващата буря. Навярно щеше да успее да хвърли един поглед към луните и звездите…

Звездите…

Всичко, което трябваше да направи, бе да вдигне глава и да се вгледа в небето. Чак тогава щеше да бъде напълно сигурен.

Стоя неподвижен в продължение на дълги минути, като отчаяно полагаше усилия да усети аромата на пикантни картофи, да чуе смеха на Тика, да почувства туптящото главоболие на могъщия махмурлук вместо ужасната, тъпа болка в сърцето си.

Но болката оставаше. И нямаше нищо друго, освен тишина, прихлупила унищожената и оголена земя край тях — мъртва след тътена на отдалечаващата се буря.

С въздишка, която бе едва доловима дори за самия него, Карамон вдигна глава и се взря в небесата.

Преглътна горчивината в устата си и почти се задави. Сълзите жилещо избликнаха от очите му, но той ядно мигна, за да види звездите по-ясно.

И ето, че наистина го видя — потвърждението на всичките си страхове, печата на собствената му участ.

В небето се бе появило ново съзвездие.

Пясъчен часовник…

 

 

— Какво означава това? — попита Тас, като търкаше сънливо очи, полуразбуден, загледан начумерено към небето.

— Означава, че Рейстлин е успял — отвърна Карамон. В гласа му се долавяше странна смесица от страх, тъга и гордост. — Означава, че е влязъл в Бездната, предизвикал е на двубой Царицата и… я е надвил!

— Не съм много сигурен в последното, Карамон — каза кендерът, докато изучаваше внимателно небето. Той посочи нагоре: — Това там е нейното съзвездие, но странното е, че не си е на мястото. Ето го и онова на Паладин. — Тас въздъхна. — Клетият Физбан. Чудя се дали е трябвало да се бие с Рейстлин. Не ми се вярва да му е харесало. Винаги съм имал чувството, че той разбира Рейстлин най-добре, може би дори повече от всички ни, взети заедно.

— Нищо не пречи битката все още да продължава — отговори замислено Карамон. — Може би това е причината за тези бури. — Замълча, вгледан в искрящите очертания на пясъчния часовник.

В спомените си още веднъж виждаше очите на магьосника такива, каквито бяха преди толкова много време — когато бе излязъл от ужасното изпитание в Кулата на Върховното чародейство. Зениците им имаха съвсем същата форма — на пясъчни часовници.

— Така ще гледаш към времето, додето всичко край теб се променя — бе казал Пар-Салиан на Рейстлин. — Да се надяваме, че така ще достигнеш до състраданието към хората около себе си.

Което, за съжаление, не се беше получило.

 

 

— Рейстлин е победил — произнесе с въздишка Карамон. — Сега е тъкмо това, което винаги е искал да бъде: бог. Но владенията му не са нищо повече от един мъртъв свят.

— Мъртъв свят? — повтори разтревожено Тас. — И-искаш да кажеш, че целият свят прилича на това! Всичко в Крин? Палантас, Хейвън, Квалинести. К-кендерия? Всичко?

— Огледай се — рече безрадостно приятелят му. — Как мислиш? Виждал ли си други живи същества, освен нас, откакто сме дошли? — Той махна с ръка, която едва се виждаше в бледото сияние на Солинари, увиснала в разчистеното небе като оцъклено око. — Видя ли пожарите по склона на планината? Заревото още се забелязва на хоризонта — посочи на изток. — Задава се друга буря. Не, Тас. Никой не може да оцелее достатъчно дълго след всичко това. Не след дълго и ние ще загубим живота си. Или ще бъдем разкъсани, или…

— Или… или нещо друго… — довърши нещастно кендерът. — Аз… наистина не се чувствам много добре, Карамон. Или е от водата, или отново съм пипнал чума. — Тас сложи ръка на стомаха си с изкривено от болка лице. — Отвътре ми е страшно странно, сякаш съм глътнал змия.

— От водата е — кимна намръщено войнът. — И аз го усещам… Навярно в облаците има отрова.

— Да не искаш да кажеш, че просто ще си умрем тук, Карамон? — попита след минутка размисъл кендерът. — Защото ако е така и стига да не възразяваш, бих искал да отида и да умра по-близичко до Тика. Така… така ще имам чувството, че съм по-близо до дома. Поне докато не се добера до Флинт и неговото дърво. — Той въздъхна и отпусна глава върху силната ръка на Карамон. — Ама колко имам да му разказвам на Флинт, нали Карамон? Всички тези работи за Катаклизма, за огнената планина, как ти спасих живота и че Рейстлин е станал бог. Бас държа, че няма да повярва на последното. Може и ти да дойдеш, само колкото да му кажеш, че… ъъм… не преувеличавам чак толкова много.

— Умирането е лесно — каза тихо приятелят му, загледан с тъга към обелиска.

Лунитари полека се издигаше в небето. Кървавата й светлина се смесваше нездраво със сребристото сияние на Солинари и хвърляше зловещия си покров над опустошените пепелища на околността. Мокрият каменен обелиск лъщеше, мокър от дъжда. Грубо издяланият надпис личеше съвсем отчетливо.

— Наистина е лесно да умреш — повтори Карамон повече на себе си, отколкото на Тас. — Лесно е просто да легнеш и да се оставиш на мрака да те обгърне. — Зъбите му изскърцаха и той се изправи с олюляване. — Странно — добави, като извади меча си и го заби в един клон на валеновото дърво, под което бяха потърсили убежище. — Веднъж Рейстлин ме попита съвсем същото: „Ще ме последваш ли в тъмнината?“, това ме попита.

— Какво правиш? — попита с любопитство кендерът.

Ала Карамон не му отговори. Продължаваше да кастри клона.

— Правиш си патерица! — извика внезапно кендерът и скочи разтревожено. — Карамон! Не може да си го мислиш! Това… Това е лудост! Спомням си кога Рейстлин ти зададе този въпрос, но си спомням и отговора ти, когато му отвърна с да! Той каза, че това би значело собствената ти смърт, Карамон! Колкото и да си силен, все пак ще те убие!

Войнът не му обръщаше внимание. Във въздуха хвърчаха мокри стърготини, докато упорито насичаше клона. От време на време хвърляше поглед зад себе си, за да държи под око бавно пълзящите над хоризонта облаци, които вече затуляха съзвездията и протягаха пръсти към двете луни.

— Карамон! — Тас го улови за ръката. — Дори и да отидеш… там — кендерът откри, че не може да се насили да произнесе името, — какво можеш да сториш?

— Нещо, което трябваше да направя много отдавна — отвърна решително приятелят му.