Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Изпитанието на близнаците (4)

Глава 1

— Опа — каза Тасълхоф Кракундел.

Карамон се втренчи строго в кендера.

— Не съм виновен, Карамон, честно! — запротестира Тас.

Още докато произнасяше последното, той се огледа и вдигна очи към приятеля си. После отново се огледа. Долната му устна затрепери. Кендерът понечи за всеки случай да извади носната си кърпа, но си даде сметка, че нито тя, нито кесиите му са си на мястото. Тас въздъхна. В цялото това вълнение за момент бе забравил, че всичко остана в занданите на Торбардин.

А моментът наистина си го биваше. Само до преди няколко секунди двамата с Карамон стояха в магическата крепост Заман и активираха вълшебното устройство за пътуване във времето, в същия миг Рейстлин бе започнал да изтъкава собствената си магия и преди още да е разбрал напълно какво се случва, Тас се оказа в центъра на чудовищна буря — камъкът се пукаше, стените пееха, имаше чувството, че го теглят едновременно в шест посоки, а после — ПУФ — озоваха се тук.

Където и да беше това тук. А където и да бе, със сигурност не изглеждаше така, както трябваше да изглежда.

Намираха се на някаква планинска пътека недалече от огромен заоблен камък, потънали до глезените в хлъзгава, пепелявосива кал, която, доколкото можеше да твърди със сигурност, покриваше местността под тях напълно. Пръснати тук-там, като нащърбени зъби, от лепкавата маса на калта се подаваха различни по големина скали. Наоколо не се виждаха никакви признаци на живот, пък и едва ли нещо можеше да оцелее достатъчно дълго сред цялото това опустошение. Дърветата бяха изпопадали и на мястото им се издигаха исполински овъглени пънове. Докъдето стигаше погледът, се виждаше едно и също — съвършено, окончателно опустошение.

Небето също не предлагаше кой знае каква утеха. Точно над тях бе сиво и празно. На север обаче, придобиваше странен виолетов цвят, примесен с нездраво изглеждащи ярки облаци, изпъстрени със светлосини нишки. С изключение на далечния тътен на гръмотевиците, не се чуваше никакъв друг звук. И никакво движение… абсолютно никакво.

Карамон си пое дълбоко дъх и прокара ръка през лицето си. Горещината беше нетърпима и макар да стояха тук едва от няколко минути, по кожата му бе полепнал тънък слой съвсем фина сива пепел.

— Къде сме? — попита той безизразно.

— А-аз, ами май нямам никаква идея, Карамон — рече Тас. После добави: — А ти?

— Направих точно както ми каза — подчерта приятелят му. В гласа му се долавяше злокобно спокойствие. — Ти каза, че Гнимш казал, че трябвало само да си помислим за мястото, където искаме да отидем, за да се окажем тъкмо там. И съм сигурен, че поне аз мислех единствено за Утеха…

— Аз също! — извика кендерът. Забелязал, че Карамон се е втренчил обвинително в него, той заекна: — Или поне мислех за него през по-голямата част от времето…

— По-голямата? — последното бе произнесено толкова тихо, че околните камъни като нищо можеха да се напукат от студ и ужас.

— Ами… — Тас преглътна. — Добре де, в-веднъж си помислих, и обърни внимание, че беше само за секундичка, за това колко… ъъъ… колко забавно и интересно и, ами, неповторимо би било да… ъъъ… посетим… ъъм… ммм…

— Ммм какво? — настоя Карамон.

— Някоя… ммммммм…

— Някоя…?

— Мммммм — смънка кендерът.

Карамон шумно си пое дъх.

— Някоя луна! — произнесе бързо Тас.

— Луна? — повтори недоверчиво едрият войн. — Коя луна? — попита след миг и се огледа несигурно.

— О — кендерът сви рамене, — която и да е от трите. Предполагам, че едва ли има някакво значение. Сигурно са си лика=прилика, поне така ми се струва. С изключение на това, разбира се, че Солинари ще бъде покрита с искрящи сребърни скали, Лунитари с яркочервени, а последната, макар да не е много сигурно, понеже никога не съм я виждал, сигурно е изцяло черна…

При последните му думи Карамон издаде нисък нечленоразделен стон и Тас реши, че е време да си затваря устата. Решението му остана в сила цели три минути, през които приятелят му се оглеждаше безмълвно и сериозно. Както обикновено обаче, се изискваше много повече от обикновена решимост (например остър нож), за да накараш един кендер да си държи езика зад зъбите.

— Карамон — забърбори той най-после, — м-мислиш ли, мислиш ли, че наистина сме успели? Да отидем на някоя… мм… луна? Така де, искам да кажа, това място не ми прилича на никое, което досега съм посещавал. Не че тия камънаци са сребърни или червени, или дори черни. Повечето си имат цвят на най-обикновени скали, но…

— Не бих се изненадал — прекъсна го мрачно едрият войн. — В края на краищата, преди, пак благодарение на теб се озовахме в пристанищен град, който се намираше в самия център на пустинята…

— Ама аз и тогава не бях виновен! — възмути се Тас. — Дори Танис каза, че…

— И все пак — продължи Карамон, сякаш въобще не го слушаше, докато по лицето му се бореха различни чувства, най-силното от които можеше да се определи като объркване, — изглежда странно, но ми се струва някак познато.

— Напълно си прав — съгласи се кендерът, след като си даде труд да огледа покрития с пепел пейзаж. — Сега като го споменаваш, и на мен започна да ми напомня за нещо. Само дето — той потръпна — никога не съм бил на чак толкова ужасно място… като изключим Бездната, разбира се, — измърмори той под нос.

Покровът от надвиснали над хоризонта облаци се приближаваше все повече. Изви се горещ вятър, а в изпълнения с пепел въздух полетяха ситни дъждовни капчици. Тас тъкмо се канеше да подхвърли някакъв коментар за лигавия дъжд, когато светът около тях буквално експлодира.

Или поне такова бе първото му впечатление. Ярка, ослепителна светлина, пращящ звук, пукот, трясък и внезапен земетръс. Едва тогава Тасълхоф откри, че седи в сивата кал и глупаво е зяпнал гигантската дупка, която се бе отворила в една скала на не повече от стотина крачки от тях.

— Богове! — възкликна Карамон и изправи кендера на крака. — Добре ли си?

— М-мисля, че да — рече сащисано Тас. Пред очите им от надвисналите облаци към земята се протегна още една мълния и оглушително запрати във въздуха фонтан от пепел и разтрошени камъни. — Гледай ти! Определено си струваше да го видиш със собствените си очи. Не че имам желание да се повтори — добави бързо, изплашен, че навъсеното небе, което потъмняваше все повече с всяка изминала секунда, ще реши да го подложи отново на същото изпитание.

— Където и да сме, най-добре да си намерим някое по-закътано местенце — измърмори Карамон. — Поне си имаме пътека. Все нанякъде води, нали?

Кендерът печално проследи с очи калната пътека, водеща до точно толкова калната долина под тях, и почувства как го връхлита съвсем определеното чувство, че всяко друго Местенце едва ли щеше да бъде много различно от Тук, ала, забелязал мрачното предупреждение в погледа на Карамон, реши, че засега е най-добре да запази тези размисли за себе си.

Докато мъчително си проправяха път надолу, горещият вятър се усили. Светкавиците проблясваха около тях и се стоварваха върху почернелите дънери на дърветата, които избухваха в яркозелени и сини пламъци. Земята потръпваше от мощния тътен на гръмотевиците. А основната част от буреносните облаци дори още не ги беше приближила. Карамон го подкани да ускорят ход.

Докато се спускаха по пътеката, Тас откри, че постепенно навлизат в долина, която, според съвсем повърхностното му предположение, навярно някога бе представлявала наистина красиво място, особено през есента или напролет, когато дърветата са били покрити с пламтящи оранжеви и златни или игриво зелени листа.

Тук и там от земята се издигаха спираловидно струйки дим, само за да бъдат отнесени от буреносния вятър. Без съмнение това бе резултат от попадения на светкавици, даде си сметка той. По някакъв странен начин това също му напомняше за нещо. Подобно на Карамон и кендерът бе почти убеден, че вече е бил на това място.

Докато газеше през слузестата кал и се стараеше, доколкото може да опази зелените си обувки и яркосините гамаши, Тас реши да опита стария трик В Случай, Че Си Се Изгубил. Той затвори очи, положи усилие да се успокои и нареди на съзнанието си да му покаже картината на пейзажа пред тях. Логиката зад това действие бе типична за кендерите и предполагаше, че все някой от семейството на Тас, независимо дали той или тя, най-вероятно е посещавал тези земи и споменът по някакъв начин се е прехвърлил на неговите или нейните потомци. И макар номерът така и да не беше доказан по безспорен научен път (все пак гномовете работеха усилено по въпроса и дори бяха назначили комисия, която да го разглежда), всеизвестен факт бе, поне до днес, че няма сведения дори един кендер някога да се е губил по лицето на Крин.

Във всеки случай Тас не изпитваше никакви съмнения. Застанал в дълбоката почти до коленете кал, той затвори очи и се опита да призове картината на онова, което го заобикаляше. Първото, което изникна във въображението му по-скоро го стресна — определено нито една от мисловните карти на неговите предшественици не беше чак дотам съвършена. Имаше дървета — гигантски дървета, на хоризонта се виждаха планини. Имаше и езеро…

Кендерът отвори очи и възкликна от учудване. Наистина имаше езеро! Досега просто не го бе забелязал, понеже беше в съвсем същия неопределено сив цвят, както и всичко наоколо. Но дали все още бе пълно с вода? Или в него нямаше нищо друго, освен кал?

„Дали пък чичо Трапспрингър не е посещавал някоя от луните? — зачуди се Тас. — Ако е така, значи няма нищо чудно, че разпознавам мястото. Определено съм сигурен обаче, че все щеше да се е похвалил на някой… Може би наистина е щял да го направи, ако междувременно гоблините не го бяха изяли. И като заговорихме за храна, нещо ми напомня, че…“

— Карамон — изкрещя кендерът, за да надвика вятъра и трясъка на гръмотевиците. — Носиш ли вода? Аз не. Нито каквато и да е храна. Въобще не предположих, че ни трябва, нали се връщахме у дома и така нататък. Но…

Внезапно погледът на Тас се закова върху нещо, което мигом пропъди от ума му всички мисли за храна, вода и чичо Трапспрингър.

— О, Карамон! — Той се притисна към големия войн и посочи нагоре. — Виж. Мислиш ли, че това е слънцето?

— Какво друго би могло да е? — отсече сърдито Карамон и също вдигна очи към воднистия зеленикавожълт диск, който за момент се бе показал между облаците. — И не, не съм взел вода, така че би ли престанал поне за малко да ми го напомняш?

— Е, не е нужно да бъдеш толкова гру… — започна Тас и моментално си затвори устата, забелязал изражението на приятеля си.

И двамата бяха спрели със залитане и подхлъзване горе-долу в средата на пътеката по пътя надолу. Горещият вятър немилостиво развяваше опашката на кендера като знаме и преобръщаше наопаки наметалото на едрия войн. Карамон наблюдаваше втренчено езерото, същото, което малко преди това бе забелязал и неговият спътник. Лицето му бе пребледняло, а в очите му се мяркаше безпокойство. След секунда отново тръгна надолу с още по-мрачно изражение. Тас въздъхна и зацапа подире му. Беше взел решение.

— Карамон — каза той, — да се махаме оттук. Да си тръгваме. Дори и да е луна и чичо Трапспрингър да е бил тук преди гоблините да го изядат, определено не ми се вижда чак толкова интересно. Луната де, не да те изядат гоблини, което, като се замислиш, май също не е много забавно. Да ти кажа, тази луна е поне толкова скучна, колкото Бездната и със сигурност мирише не по-малко зле от нея. Там поне не бях толкова жаден… Не че сега съм жаден — добави забързано, като си припомни, че не биваше да говори на тази тема. — Само дето езикът ми е леко пресъхнал, ако ме разбираш, и ми е трудно да произнасям думите. Имаме си магическо устройство. — Той му показа инкрустирания със скъпоценни камъни скиптър, в случай, че за последния половин час Карамон бе забравил как изглежда. — И обещавам… Заклевам се най-тържествено… че ще мисля само за Утеха и то с всички сили, Карамон. Аз… Карамон?

— Тихо, Тас — обади се приятелят му.

Бяха стигнали дъното на долината, където калта стигаше до глезените на Карамон, което означаваше, че е почти до коленете на кендера. Едрият войн отново беше започнал да накуцва, заради изкълченото си още в магическата крепост Заман коляно. Ала сега към загрижеността на лицето му се бе добавила мъчителна болка.

В очите му имаше и друго, нещо, което накара Тас да почувства как по гърба му пролазват ледени тръпки. Страх. Кендерът стреснато се огледа, зачуден какво ли е забелязал приятелят му. И тук, помисли си той, нещата не изглеждаха кой знае колко по-различно в сравнение с гледката горе — сиво, слузесто и ужасяващо. Нищо не се бе променило, освен че сега беше малко по-тъмно. Буреносните облаци отново бяха закрили зеленикавия диск на небето, по-скоро за негово облекчение. Гадното слънце му действаше изнервящо, пък и хвърляше наистина неприятна светлина над и без друго пустия сив пейзаж наоколо. Започваше да вали по-силно. Като се изключеше всичко това, просто не виждаше нищо чак толкова плашещо.

Кендерът положи огромни усилия да запази мълчание, ала думите сами си пробиха път и изскочиха победоносно от устата му:

— Какво има, Карамон? Нищичко не виждам. Коляното ли те боли? Аз…

— Млъкни, Тас! — заповяда му едрият войн с напрегнат глас.

Той се взираше край себе си с разширени очи, като несъзнателно свиваше и разпускаше юмруци.

Тасълхоф въздъхна и сложи ръка на устата си, решен да запази тишина, дори и това да го убие на място. Изминаха няколко секунди в мълчание. Внезапно той си даде сметка, че наоколо е ужасно тихо. Не се чуваше никакъв звук и ако не се брояха гръмотевиците, беше сигурен, че не долавя дори обичайните шумове, с които бе свикнал, когато вали — отцеждаща се от листата вода, шумоленето на вятъра в клоните, дъждовните песни на птиците и оплакванията им от измокрената перушина…

Нещо в него трепна напрегнато. Огледа по-внимателно пъновете на обгорените дървета. Дори в това състояние не можеше да не признае, че трябва да бяха най-големите дървета, които някога е виждал… с изключение на…

Тас преглътна. Листа, есенни цветове, димът от домашните огнища, издигащ се над долината, езерото — синьо и гладко като стъкло…

Той мигна няколко пъти, за да прочисти очите си от тънкия слой пепел и дъжд. Озърна се несигурно и обърна поглед нагоре по пътеката, обратно към огромния валчест камък… Втренчи се в езерото между овъглените пънове на дърветата. После отправи взор към назъбените планински била. Не, със сигурност чичо Трапспрингър не беше идвал тук.

— О, Карамон! — прошепна ужасено кендерът.