Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Изпитанието на близнаците (37)

У дома

Туп, туп, туп.

Тика Уейлан Маджере се изправи в леглото.

Като се опитваше да се вслуша по-добре през ударите на собственото си сърце, тя зачака, за да разпознае звука, който бе нарушил дълбокия й сън.

Нищо.

Нима го бе сънувала? Отхвърли от лицето си няколко червени къдрици и се загледа сънливо през прозореца. Беше ранна утрин. Слънцето още не бе изгряло, ала нощните сенки крадливо се оттегляха, оставяйки небето чисто и синьо, готово да посрещне зората. Птичките вече се бяха събудили и подхващаха обичайното си чуруликане или весело си подвикваха една на друга. Ала едва ли някой в Утеха все още имаше намерение да се размърда. Дори нощният пазач по това време обикновено се поддаваше на нощната пролетна омая и блажено похъркваше, отпуснал глава на гърдите си.

„Трябва да е било сън — помисли си потиснато Тика. — Чудя се дали някога отново ще свикна да спя съвсем сама? И най-дребният шум ме кара да подскачам.“

Тя отново се сгуши в завивките и опита да поспи поне още малко. Затвори здраво очи и си представи, че Карамон е с нея. Тя лежеше до него, притисната до широката му гръд, вслушана в дишането му, в ударите на сърцето му, на топло, на сигурно… Ръката му нежно обгръщаше раменете й, докато мърмореше нещо в съня си.

— Просто лош сън, Тика… на сутринта няма да си спомняш нищо…

Туп, туп, туптуптуп.

Тика разтвори широко очи. Значи не беше сънувала! Звукът — каквото и да го предизвикваше — идваше някъде отгоре! В клоните на валена имаше някой… или нещо!

Тя отхвърли завивките и се изправи безшумно с лекотата, която й бе станала присъща по време на преживелиците по време на войната. Грабна халата от леглото, успя да се пребори с него (обърквайки ръкавите в обзелата я нервност) и се прокрадна вън от спалнята.

Туп, туп, туп.

Стисна зъби. В новата къща имаше някой. В къщата, която Карамон бе започнал да строи горе в клоните на валеновото дърво. Какво ли търсеха там? Крадяха инструментите му…

Почти й се прииска да избухне в смях, ала вместо това едва не изплака. Инструментите на Карамон — чукът с разклатена дръжка, която се вадеше при всеки опит да забиеш и най-малкия пирон, трионът с толкова много липсващи зъби, че приличаше на усмивка на блатно джудже, рендето, което не можеше да подравни и парче масло. И все пак за нея всичко това беше безценно. И ги беше оставила точно там, където ги бе оставил той.

Туп, туп, туп.

Промъкна се във всекидневната на малката къщичка и вече поставяше ръка на бравата на входната врата, когато нещо я накара да спре.

— Оръжие — измърмори. Огледа се и грабна първото, което й попадна пред очите — тежкия железен тиган. Вдигнато високо над главата си, отвори вратата и съвсем тихо пристъпи навън.

Първите слънчеви лъчи тъкмо започваха да огряват заснежените върхове на планините, очертавайки линията им на фона на безоблачното синьо небе. По тревата, като мънички скъпоценни камъни, блестяха капки роса. Утринният въздух бе чист и прохладен. Младите яркозелени листа на валеновите дървета шумоляха и сякаш се смееха под лъчите на слънцето. Утринта бе така свежа, че настъпващият ден съвсем спокойно можеше да бъде и първият ден, в който боговете бяха погледнали надолу към творението си и се бяха усмихнали със задоволство.

Ала точно в този момент Тика не мислеше нито за боговете, нито за красивите утрини, нито дори за росата, която галеше босите й нозе. Тя скри тигана зад гърба си и започна да изкачва стъпалата, водещи към новата къща, кацнала сред яките клони на валеновото дърво. Когато стигна до първата площадка, спря и надникна предпазливо през ръба.

Аха! Наистина имаше някой! Различаваше го едва-едва, но в единия ъгъл действително бе приклекнал някой. Тика изкачи последните стъпала и, без да вдига какъвто и да е шум, премина по дървения под, стиснала дръжката на тигана до посиняване.

Тъкмо се промъкваше зад гърба на натрапника, когато й се стори, че чува нечий приглушен кикот.

Поколеба се, ала отново тръгна решително. Просто си въобразява, помисли тя, докато заставаше зад загърнатата в наметало фигура. Вече я виждаше съвсем ясно. Беше мъж, човек, и ако се съдеше по големите му ръце и мускулести рамене, беше от най-огромните мъже, които Тика някога бе срещала през живота си! Беше застанал на колене, широките му плещи бяха точно пред нея и тъкмо вдигаше ръка.

Държеше чука на Карамон!

Как смееха да докосват нещата му! Е, едър или не — всички изглеждаха еднакво, проснати в безсъзнание на пода.

Тика замахна с тигана…

— Карамон! Внимавай! — извика остро някой.

Едрият мъж скочи на крака и се обърна.

Тиганът издрънча на пода. Последваха го чукът и цяла шепа пирони.

Тика изхлипа с благодарност и се хвърли в прегръдките на своя съпруг.

 

 

— Не е ли страхотно, Тика? Бас държа, че се изненада, нали? Нали? И, я кажи, наистина ли щеше да фраснеш Карамон по главата, ако не бях извикал? Сигурно щеше да стане страшно интересно, макар че на Карамон нямаше да му е много хубаво. Ей, спомняш ли си, когато удари онзи драконид по главата с тиган, същия дето се канеше да се разправи с Гилтанас? Тика?… Карамон?

Тас се загледа към двамата си приятели. Не казваха и дума. Не чуваха нищо от онова, което им говореше. Просто стояха, вкопчени в прегръдката си. Кендерът усети как в очите му се появява твърде подозрителна влага.

— Е — рече след секунда, като преглътна и се ухили, — ще отида да ви почакам долу във всекидневната.

Той се спусна по стълбата и пристъпи в малката къщичка, сгушена под закрилата на валеновото дърво. Веднъж щом се озова на спокойствие, Тас извади кърпичката си, издуха си носа и радостно се зае да изследва покъщнината.

— Както изглежда — измърмори си той, докато се наслаждаваше на някаква чисто новичка кутия за сладки с дотам отсъстващо изражение, че несъзнателно я натика в една от кесиите си (заедно със сладките), твърдо убеден, че в действителност я оставя на мястото й на рафта. — Тика и Карамон ще поостанат там горе доста дълго, може би дори през цялата сутрин. Защо пък да не използвам това време, за да си подредя нещата?

Той се разположи с кръстосани крака на пода и с блажено изражение изсипа съдържанието на всичките си кесии върху едно малко килимче. Хапна малко сладки и гордо огледа цял сноп нови карти, които бе получил от Танис. Започна да ги разглежда една по една и да проследява с пръст пътищата, по които бе изживял толкова много приключения.

— Пътуването си го биваше — рече след малко, — но определено няма нищо по-хубаво от това да се върнеш у дома. Май ще остана заедно с Карамон и Тика. Ще бъдем семейство. Карамон каза, че ще ми отдели една стая в новата къща и… Я гледай, какво ли е това? — Той изучи картата по-отблизо. — Мерилон? Никога не бях чувал за град на име Мерилон. Чудя се как ли изглежда… — Не! — прекъсна се сам. — Стигат ти толкова приключения, Кракундел. И бездруго едва ще успееш да разправиш на Флинт всичко, което ти се случи досега. Време ти е да се установиш и да заемеш някой уважаван пост в обществото. Може дори да се кандидатираш за Главен шериф.

Той нави картата (зает с привлекателната идея да стане Главен шериф) и я върна обратно в калъфа (хвърляйки й последен, изпълнен с копнеж поглед). Въздъхна и насочи вниманието си към другите съкровища.

— Бяло перо от пиле, смарагд, мъртъв плъх… уф… откъде изобщо ми е попаднал? Пръстен, обработен така, че да прилича на бръшлянови листа, мъничък златен дракон… странно, определено не си спомням да съм го пъхал в кесията си. Парче счупен син кристал, зъб от дракон, бели и розови листенца, детско плюшено зайче, доста захабено и… о, виж ти. Ето ги и плановете на Гнимш за механичния повдигач и… това пък какво е? Книга! „Фокусничеството — начинът да изумяваме и забавляваме!“ Колко интересно! Сигурен съм, че все ще ми влезе в работа и, о, не — Тас се намръщи раздразнено. — Пак тази сребърна гривна на Танис. Как изобщо може да се справя сам, без постоянно да му ходя по петите и да събирам нещата, които изпуска? Изключително безгрижна личност. Изненадан съм, че Лорана успява да се примири толкова лесно.

Той изучи вътрешността на една от кесиите.

— Е, това май е всичко — въздъхна. — Определено беше интересно. Тоест през по-голямата част си беше направо прекрасно. Срещнах няколко дракона. Летях с цитадела. Превърнах се в мишка. Счупих драконова сфера. И двамата с Паладин станахме близки приятели. — Имаше и тежки времена, разбира се — произнесе тихо след кратък размисъл. — Но вече не ми се струват толкова тъжни. Просто ме карат да се чувствам малко странно ей тук. — Той сложи ръка върху сърцето си. — Трябва да призная, че приключенията страшно ще ми липсват. Но не остана никой, с когото да тръгнем да пътешестваме. Сега всички са се установили. Животът им е лек и приятен. — Кендерът изучи съдържанието на последната кесия. — Май наистина ми е време и на мен да се установя някъде, а и Главен шериф не звучи никак зле… Чакай малко… Какво е това? На самото дъно е… — Той измъкна един съвсем малък предмет, почти изгубен в ъгъла на кесията. Вдигна го пред очите си и шумно си пое дъх. — Как ли го е изгубил Карамон? А беше толкова внимателен с него. Какво пък, напоследък му се насъбра доста. Просто ще отида да му го върна. Сигурно страшно се е разтревожил. В края на краищата, какво ли ще каже Пар-Салиан, ако…

Той потъна в съзерцание на съвсем обикновения медальон в ръката си и така и не забеляза, че другата му ръка — очевидно действайки на своя глава, след като той се беше отказал от приключенията — се шмугна зад гърба му и опипом намери калъфа с картите.

— Как се казваше онзи град? Мерилон?

Без съмнение последното бе казано от ръката му. Естествено, след като Тас се бе отказал от приключенията.

Калъфът с картите изчезна в една от торбите, заедно с останалите съкровища на кендера. Ръката му действаше бързо и улисано.

Когато всичко отново бе прибрано, ръката бързо започна да окача кесиите и торбите обратно на раменете му, на колана, както и да ги пъха в джобовете на чисто новите му яркосини гамаши.

После съвсем невинно започна да трансформира съвсем незначителния на вид, с нищо неотличим медальон в наистина красив — изцяло покрит с бляскави скъпоценности скиптър, който изглеждаше наистина магически.

— Щом свършиш — произнесе нравоучително на ръката си кендерът, — ще се качим горе и ще го върнем на Карамон…

 

 

— Къде е Тас? — промърмори Тика, сгушена в, ръцете на едрия войн.

Карамон вдигна глава, целуна червеникавите й къдрици и я прегърна още по-силно.

— Не зная. Мисля, че слезе долу в къщата.

— Осъзнаваш ли — попита Тика, като се намести по-удобно в прегръдките му, — че няма да ни остане нито една лъжица?

Карамон се усмихна. Повдигна брадичката й и я целуна.

Час по-късно двамата кръстосваха пода на недовършената къща, а Карамон развълнувано обясняваше подобренията, които бе замислил:

— Детската стая ще бъде тук — каза той. — Точно до нашата спалня. А тук ще бъде стаята на по-големите деца. Не, чакай малко, по-добре да бъдат две стаи. Една за момичетата и една за момчетата. — Карамон се престори, че не забелязва пламналото лице на Тика. — Кухнята, стаята на Тас, стаята за гости… нали Танис и Лорана ще ни посещават… и… — Гласът му заглъхна.

Беше стигнал до единственото завършено помещение от новата къща — стаята, над чиято врата бе окачена табелка с издялан магьоснически знак.

Тика го погледна. Засмяното й лице внезапно бе станало сериозно и бледо.

Карамон се протегна и съвсем бавно откачи табелката. Загледа се мълчаливо в нея и остана така в продължение на няколко минути. После се усмихна и я подаде на Тика:

— Би ли пазила това вместо мен, скъпа? — попита тихо.

Тя се втренчи учудено в едрия войн, докато треперещите й пръсти бързо преминаваха по мистичния знак в дървото.

— Ще ми разкажеш ли какво се случи, Карамон? — попита.

— Някой ден — отвърна войнът, като я привлече отново в прегръдките си. — Някой ден — повтори. Сетне я целуна и двамата се загледаха към града, който тъкмо се събуждаше за новия ден.

През полюшващите се валенови листа се виждаше фронтонът на покрива на Странноприемницата. Чуваха се и гласове, сънливи, смеещи се или подхващащи поредната караница. Долавяше се мирисът на сутрешните огньове, чийто дим изпълваше зелената долина с леката си омара.

Държеше я в прегръдките си и чувстваше как любовта й го обгръща, как собствената му любов към нея блести ярко и чисто като светлината на Солинари… или като светлината от кристала на върха на един магически жезъл…

Карамон въздъхна дълбоко и със задоволство.

— И бездруго няма значение — промърмори той. — Сега съм у дома.

Венчална песен

(реприза)

Но аз и ти през жарки дни,

през мрака на земята,

напук на всичко на света,

получило живот от небесата,

дъхът ти топъл в този миг,

домът, във който сме един до друг

и всичко, станало по-важно

от клетвата между съпруга и съпруг.