Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Изпитанието на близнаците (31)

Глава 7

— Радвам се, че сме заедно, Танис — каза Карамон.

Той стоеше пред Портала и се взираше внимателно в него, без да изпуска и най-малкото потрепване на празнотата отвъд. Наблизо беше и Даламар. Бяха го настанили сред възглавниците на собственото му кресло. Ръката му бе превързана грубо, а лицето му бе изкривено от мъчителна болка. Танис кръстосваше неуморно лабораторията. Драконовите глави блестяха толкова силно, че беше трудно да гледаш директно към тях.

— Карамон — започна той, — умолявам те…

Приятелят му го погледна с непроменено изражение — спокойно и мрачно.

Танис примирено сведе глава. Как можеше да спори с човек, чиято непоколебимост бе по-твърда от гранит? Той въздъхна:

— Е, добре. Но как точно възнамеряваш да влезеш? — попита след секунда.

Карамон се усмихна. Много добре знаеше какво се канеше да каже приятелят му и изпитваше благодарност задето така и не се бе осмелил да го произнесе.

Танис посочи Портала:

— От онова, което ми разказа по-рано, излиза, че Рейстлин е трябвало да се обучава с години, за да се превърне във Фистандантилус и да оплете лейди Кризания в плановете си. Но дори и тогава, едва е успял! — Той отмести очи към Даламар. — А ти, мрачни елфе, можеш ли да прекрачиш през Портала?

Магьосникът поклати глава.

— Не. Наистина се иска голямо могъщество, за да прекрачиш този праг. Нямам такава власт и може би никога не ще я притежавам. Но не се тревожи, Полуелфе, не си губим времето. Сигурен съм, че Карамон нямаше да се захваща с това, ако няма нещо предвид. — Сега той насочи вниманието си към едрия войн. — Защото в противен случай всички сме обречени.

— Когато Рейстлин влезе в битка с Мрачната Царица и нейните слуги — каза безизразно Карамон, — ще трябва да се концентрира изцяло върху тях и да изключи всичко друго от вниманието си. Прав ли съм?

— Съвсем вярно. — Магьосникът потрепери и се загърна по-добре със свободната си ръка. — Един погрешен дъх, едно мигване или неправилна стъпка са достатъчни, за да го разкъсат на хиляди парчета и да го погълнат в бездънните си стомаси.

Карамон кимна.

„Как е възможно да се държи толкова уверено? — запита се объркано Танис. И в отговор чу един вътрешен глас: — Това е увереността на човек, който разбира и приема съдбата си.“

— В книгата на Астинус — продължи едрият войн — пише, че Рейстлин също е знаел за състоянието, в което трябва да се намира по време на битката. Ето защо, за да си осигури път за бягство, той отворил Портала предварително. По този начин завръщането му в нашия свят било гарантирано…

— Освен това… без всякакво съмнение… знаел, че когато стане време да се върне, ще бъде твърде слаб, за да може да го отвори сам — промърмори Даламар. — Да, напълно си прав. Ще го отвори. Ще го отвори съвсем скоро. А когато го стори, всеки достатъчно храбър и силен, за да знае какво върши, ще може да прекрачи границата.

Мрачният елф затвори очи и прехапа устни, за да не извика. Беше отказал отварата, която му предложиха срещу болката.

— Ако се провалиш — бе отвърнал на настоятелните молби на Карамон, — аз оставам единствената ни надежда.

„Единствената ни надежда — помисли си Танис — е един мрачен елф. Това е лудост! Не може да се случва.“

Той се приведе над каменната маса и обхвана главата си с ръце. В името на всички богове, колко беше уморен! Цялото тяло го болеше, раните му пулсираха и пареха. Малко преди това бе свалил плетената ризница — струваше му се тежка като надгробна плоча. Ала, макар тялото му да изнемогваше, душата му се чувстваше дори по-зле.

В съзнанието му, подобно на Пазители, прехвърчаха несвързани спомени и се опитваха да го достигнат със студените си ръце. Карамон си открадва храна от чинията на Флинт, докато джуджето му е обърнало гръб, Рейстлин призовава красиви видения за удоволствие на децата от Корабното гробище, Китиара, която се смее и го прегръща, шепнейки нежни думи в ухото му… Сърцето му се свиваше. Болката бе толкова силна, че несъзнателно започна да плаче. Не! Имаше някаква грешка! Не биваше всичко да свършва по този начин!

Пред замъглените му очи заплува някаква книга — книгата на Карамон, поставена върху каменната маса, последният том от историята на Астинус. Или просто това бе един от начините, по които всичко трябваше да свърши? Изведнъж осъзна, че Карамон го наблюдава загрижено. Гневно избърса очи и се изправи с въздишка.

Ала духовете на мъртвите останаха край него, рееха се на границата на възприятията, съвсем близо… съвсем близо до изтерзаното тяло в ъгъла, лежащо под собственото му наметало.

 

 

Човек, полуелф и елф наблюдаваха Портала в мълчание. Водният часовник върху полицата над камината продължаваше да отмерва времето. Капките падаха една след друга, ритмично като биещо сърце. Напрежението в лабораторията се беше натегнало дотолкова, че сякаш всеки момент щеше да се огъне и пречупи, да се развихри из стаята в безумна ярост. Даламар мърмореше нещо на елфически. Танис го изгледа остро, боейки се, че магьосникът е изпаднал в делириум. Лицето на мрачния елф беше бледо. Очите му бяха хлътнали дълбоко в ямите си, обкръжени от болезнени пурпурни кръгове. Но не помръдваха. Даламар просто се взираше във въртеливите движения на празнотата отвъд драконовите глави.

Дори спокойствието на Карамон сякаш бе на път да се разчупи. Огромните му юмруци се свиваха и разпускаха нервно, потта се стичаше по челото му. Войнът затрепери неудържимо. Мускулите на ръцете му играеха спазматично.

И ето, че Танис най-сетне долови как край него пропълзя някакво странно усещане. Въздухът беше неподвижен, може би прекалено неподвижен. Звуците на битката в града — звуци, които дотогава бяха долитали до него, без дори да си дава сметка, че са там — сега изведнъж престанаха. Дори в самата Кулата шумовете изчезнаха напълно. Думите, които Даламар си мърмореше, замряха на устните му.

Тишината ги покри плътно, както тъмнината в коридора отвън, както злото, витаещо на това място. Капките във водния часовник се спускаха тежко и звукът отекваше толкова отчетливо, че Танис усещаше как с всеки техен удар костите му сякаш се разтърсват. Очите на магьосника се отвориха широко. Той сграбчи черната си мантия с побелелите си пръсти.

Танис Полуелф приближи до Карамон, за да открие, че едрият войн също е посегнал към него.

Двамата заговориха едновременно:

— Карамон…

— Танис…

Войнът отчаяно улови ръката му.

— Ще се погрижиш за Тика, нали?

— Карамон, не мога да ти позволя да отидеш съвсем сам — не го оставяше приятелят му. — Ще дойда с…

— Не, Танис — отвърна твърдо едрият мъж. — Ако се проваля, Даламар ще се нуждае от помощта ти. Предай на Тика… опитай се да й обясниш, че… Кажи й, че я обичам много, толкова много, че… — Гласът му стихна. Не можеше да продължи. Танис го стисна за ръката още по-здраво.

— Зная, Карамон, ще й предам — каза, спомняйки си за писмото, което сам беше написал.

Приятелят му кимна и разтърси глава, за да скрие сълзите си, след което пое дълбоко дъх:

— Кажи довиждане и на Тас. Т-така и не успя да ме разбере. Поне не напълно. — Той опита да се усмихне. — Естествено, първо ще трябва да го измъкнеш от онази летяща цитадела.

— Мисля, че ще разбере, Карамон — отвърна меко Танис.

Драконите нададоха тих писък, съвсем слаб, сякаш идваше от много далече.

Едрият войн се напрегна.

Писъкът се усили, приближи, нарасна. Порталът засия многоцветно. Всяка от драконовите глави блестеше непоносимо.

— Подготви се — предупреди го с несигурен глас Даламар.

— Сбогом, Танис — стисна ръката му за последно Карамон.

— Сбогом, приятелю.

Полуелфът отпусна ръка и отстъпи.

Празнотата се разпадна. Порталът се отвори.

Танис се вгледа в него. Знаеше, че гледа право натам, защото така или иначе не можеше да извърне очи. По-късно обаче, не успяваше да си спомни какво точно е видял. Години по-късно продължаваше да го сънува, ала разбираше за тези сънища, понеже винаги се събуждаше облян в пот. Образът винаги му убягваше, винаги оставаше някъде встрани от съзнаваното, никога не можеше да го улови, да си го представи истински. Тогава лежеше в продължение на часове и се взираше в тъмнината на нощта — разтреперан, ужасен.

Но това щеше да дойде по-късно. Всичко, което знаеше сега бе, че трябваше да спре Карамон! Но не можеше да помръдне. Не можеше да извика. Стоеше вцепенено и наблюдаваше как приятелят му се обръща за последен път и веднага след това изкачва златната платформа.

Драконите нададоха предупредителен писък, изпълнен с триумф и омраза…

Избликна ослепителна, въртелива, помитаща вълна от многоцветна светлина.

А сетне настъпи мрак.

Карамон беше изчезнал.

— Нека Паладин бъде с теб — прошепна Танис, само за да чуе как като някакво дисхармонично ехо се разнася и гласът на Даламар:

— Нека Такхизис, Царицата, бъде с теб.

 

 

— Виждам го — каза след няколко безкрайни мига мрачният елф.

Взираше се внимателно в Портала. После се надигна наполовина, за да погледне по-добре. От устата му се отрони болезнено възклицание. В цялото объркване беше забравил за раната си. Той изруга и потъна обратно в креслото с обляно в пот чело.

Танис прекрати неуморното си кръстосване на стаята и застана до Даламар.

— Там — посочи магьосникът през стиснати зъби.

С голяма неохота — все още не беше забравил за неприятния ефект от първия път, когато бе надникнал в Портала, полуелфът отново насочи очи към него. В началото не можа да различи нищо повече, освен празен, опустошен пейзаж, простиращ се под необятно, пламнало небе. Ала сетне разпозна нечия броня, по която играеше червеникава светлина. Видя малка фигура, застанала недалече от Портала. Фигурата държеше меч, беше обърнала лице някъде встрани и чакаше…

— Как ще го затвори? — попита той, като се опитваше да говори спокойно, макар мъката да разкъсваше сърцето му.

— Не би могъл — отвърна Даламар.

Танис го изгледа недоумяващо и разтревожено.

— Но какво тогава ще спре Царицата?

— Тя не може да използва Портала, освен ако някой не е минал през него преди нея, Полуелфе — отвърна някак раздразнено магьосникът. — В противен случай отдавна щеше да го е сторила. В момента Рейстлин го държи отворен. Ако успее да се върне, тя ще го последва. Смъртта му ще предотврати тази катастрофа.

— Значи Карамон трябва да го убие… собствения си брат?

— Да.

— И той също трябва да умре — промърмори Танис.

— Моли се да стане така! — Даламар облиза напуканите си устни. Болката замъгляваше преценката му, имаше чувството, че всеки момент може да повърне. — Той също не бива да се връща. И макар смъртта от ръцете на Царицата да е твърде бавна и твърде неприятна, повярвай ми, Полуелфе, тя е за предпочитане пред живота в нейна власт.

— Той го е знаел…

— Да, знаеше го. Но светът ще бъде пощаден — отвърна цинично мрачният елф. Той се облегна измъчено в креслото. Здравата му ръка ритмично поглаждаше богато избродираните ръбове на черната мантия.

— Не, не светът, а една душа — започна Танис, когато чу как вратата на лабораторията зад гърба му проскърца.

Даламар се извърна мигновено. Очите му проблеснаха опасно и той посегна към свитъка, който държеше в пояса си.

— Никой не може да влезе — обясни тихо на Танис. — Пазителите…

— Не могат да спрат него — прекъсна го полуелфът, втренчен към вратата. В очите му за миг се бе появил съвсем същият страх, който бе замръзнал в тези на мъртвата Китиара.

Даламар се усмихна мрачно и отново се настани по-удобно в креслото. Не беше необходимо да се оглежда. Смразяващият полъх на смъртта нахлуваше в стаята като нечиста мъгла.

— Влезте, лорд Сот — каза високо той. — Очаквахме ви.