Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Изпитанието на близнаците (30)

Глава 6

— Проклета да си, Китиара! — изхъхри от болка Даламар. Той залитна назад и притисна с ръка хълбока си, чувствайки как собствената му топла кръв изтича през пръстите му.

По устните на жената войн не се забелязваше и най-малък намек за триумфираща усмивка. На мястото й по-скоро се бе появила уплаха от факта, че ударът не е свършил работа.

„Защо?“ — запита се вбесено тя. По съвсем същия начин беше отнемала живота на не един и двама мъже! Защо трябваше да пропусне точно сега? Пусна ножа на земята, изтегли меча си и замахна.

Острието изсвистя, ала сякаш се блъсна в твърда стена. Лумнаха искри, а магическото поле, което Даламар междувременно бе призовал около себе си, запрати парализираща болка в ръката й. Пръстите й изпуснаха дръжката на оръжието. Китиара изумено улови лакътя си и рухна на колене.

Сега вече мрачният елф имаше шанс да дойде на себе си. Защитното заклинание, което бе призовал, идваше от чистия рефлекс, от годините усилени тренировки. Дори не му се бе наложило да мисли специално за нещо такова. Ала сега вече виждаше съвсем ясно жената пред себе си. Забеляза, че Китиара протяга лявата си ръка към меча, докато трескаво раздвижваше дясната, за да възвърне чувствителността й.

Битката тепърва предстоеше.

Китиара скочи на крака. В очите й гореше неутолимата жажда за кръв, почти похотливата лудост, която я изпълваше всеки път, когато влизаше в двубой. Даламар и преди беше виждал този поглед — но в очите на Рейстлин, отдаден на екстаза на собствената си магия. Мрачният елф преглътна задавящото усещане в гърлото си, за да прогони болката и страха и започна да се концентрира над поредното заклинание.

— Не ме карай да те убивам, Кит — предупреди я, макар само да се опитваше да спечели време, чувствайки как силите му нарастват с всяка изминала секунда. Трябваше да запази поне малко за решаващото сражение! Едва ли щеше да му е от голяма полза, ако спреше Драконовата повелителка на цената на изгубена битка с Рейстлин.

Първата му мисъл бе да повика Пазителите. Отхвърли я почти веднага. Вече бе успяла да мине покрай тях, вероятно с помощта на среднощния камък. Той заотстъпва гърбом и мина съвсем близо покрай писалището от камък, където бяха подредени магическите му предмети. С ъгълчето на окото забеляза проблясък на злато — магическа пръчка. Ако искаше да я използва срещу Кит, се налагаше да освободи защитното заклинание за частица от секундата. По очите й разбра, че тя също го знае. Очакваше именно това от него, пестеше сили и търпеливо го наблюдаваше.

— Излъгали са те, Китиара — произнесе тихо с надеждата, че ще отвлече вниманието й.

— Излъгана от теб! — озъби се тя. После вдигна един разклонен сребърен свещник и го запрати към него. Свещникът отскочи безобидно от защитното поле и падна в краката му. От килима се издигна струйка дим, но огънят изгасна съвсем скоро, удавен в потеклия восък от свещите.

— Не, от лорд Сот — каза Даламар.

— Ха! — присмя му се тя и хвърли една стъклена чаша срещу полето. Стъклените парченца се пръснаха шумно. Последва ги друг свещник. Китиара се беше сражавала и с други магьосници. Знаеше къде е слабото им място. Нещата, които хвърляше нямаха за цел да го наранят, а само да го отслабят, да го принудят да изразходва голяма част от силата си, само за да поддържа полето.

— Защо мислиш откриваш Палантас подготвен? — продължи Даламар, без да престава да се промъква край каменната маса. — Нима го очакваше? Сот ми разкри плановете ви! Разказа ми, че ще атакуваш града и ще се опиташ да помогнеш на брат си! „Когато Рейстлин прекрачи през Портала, увлякъл Мрачната Царица след себе си, Китиара ще е там и ще го посрещне като любяща сестра!“

Жената войн замръзна на място. Острието на меча й се спусна съвсем леко надолу.

— Сот ти е казал това?

— Да — отвърна мрачният елф, долавяйки с облекчение объркването и колебанието й. Болката донейде започваше да отшумява. Позволи си един бърз поглед към раната. Мантията успяваше да спре по-голямата част от кръвта, а и вече не кървеше чак толкова силно.

— Защо? — вдигна подигравателно вежди Китиара. — Защо би ме предал в ръцете на един мрачен елф?

— Защото те желае, скъпа моя — отговори простичко Даламар. — Желае те по единствения начин, по който би могъл да те има…

Китиара почувства как ужасът внезапно я пронизва до дъното на душата. Много добре си спомняше онази особена нотка в глухия глас на неумрелия рицар. Спомняше си и че именно той я беше посъветвал да атакува Палантас. Гневът започна да я обзема съвсем бавно. Тя потрепери конвулсивно.

„Раните ми са отровени“ — осъзна с горчивина, като погледна към дългите белези по ръцете и краката си, спомняйки си още веднъж за създанията, които й ги бяха причинили. Отрова. Лорд Сот. Не можеше да мисли. Вдигна замъглен взор, само за да забележи, че Даламар се усмихва.

Ядосано му обърна гръб, за да скрие обзелите я чувства.

Мрачният елф не откъсваше очи от нея. Приближи още малко до масата, още малко до магическата пръчка, от която се нуждаеше.

Раменете на Китиара се отпуснаха. Тя оброни глава. Държеше отпуснато меча с дясната ръка и придържаше острието с лявата, преструвайки се на тежко ранена. През цялото време чувстваше как силата й се възвръща.

„Нека си мисли, че е спечелил. Ще го чуя в същия миг, в който ме нападне. При първата магическа дума, която измърмори, ще го посека на две!“

Ръката й стисна по-здраво дръжката на меча.

Вслушваше се напрегнато. Не долавяше нищо, освен шумоленето на черната мантия и болезнения начин, по който мрачният елф сдържаше дъха си. Дали всичко това за лорд Сот беше вярно? Ако да, нима имаше някакво значение? Китиара намираше мисълта по-скоро за забавна. Мъжете бяха вършили и по-големи глупости, за да се домогнат до нея. Все още имаше свободата си. Щеше да се разправи със Сот по-късно. Но онова, което Даламар беше казал за Рейстлин, я бе заинтригувало повече. Дали наистина имаше шанс да… победи?

И щеше ли да увлече Мрачната Царица в това измерение? Мисълта я привличаше, но едновременно с това и плашеше.

„Някога ти бях от полза, нали, Царице? — каза си тя. — Някога, когато беше просто една незначителна сянка от тази страна на стъклото. А сега? Сега, когато си силна, какво ще бъде мястото ми в твоя свят? Незначително! Защото ме мразиш и се боиш от мен така, както и аз от теб… А колкото до моя сополив брат — ето че има кой да го посрещне. Даламар! Даламар, който принадлежи на своя шалафи телом и духом. Онзи, който, вместо да го спре, по-скоро ще му помогне да се завърне! Не, скъпи мой любовнико. Нямам ти доверие! Не смея да ти се доверя.“

Даламар забеляза, че Китиара потрепери. Раните по тялото й бяха започнали да посиняват. Без съмнение, започваше да губи сили. Съвсем ясно беше видял как лицето й пребледня, когато спомена името на лорда. Очите й се бяха разширили от внезапен страх. Естествено, разбираше, че е била предадена. Не че имаше някакво значение, не и сега. Не можеше да й има доверие. Не смееше да й се довери…

Ръката на мрачния елф се стрелна назад. Улови магическата пръчка, докато едновременно с това изричаше поредица от заклинателни думи, които трябваше да разтворят защитното поле. В същия миг Китиара се извърна като вихрушка. Беше хванала меча и с двете ръце, за да замахне с всички сили. Ударът със сигурност би обезглавил Даламар, ако точно тогава магьосникът не се бе обърнал, за да използва магическата пръчка срещу нея.

Острието се заби дълбоко през задната част на дясното му рамо и раздроби раменната лопатка, като едва не му отсече ръката. Той изпусна пръчката и изкрещя от болка, ала вече беше успял да освободи магическия разряд. Мълнията на заклинанието прескочи във въздуха помежду им и се стовари право в гърдите на жената. Китиара се сгърчи и отлетя назад. Тялото й се стовари и търколи на пода.

Даламар се приведе над масата, изгубен в невероятен фонтан от болка. Кръвта бликаше на ритмични тласъци от ръката му. За момент остана вгледан в тази кръв — оглупял, без да може да осъзнае напълно смисъла на онова, което вижда, след което уроците по анатомия на Рейстлин постепенно се завърнаха в съзнанието му с пълна сила. Кръвта изтичаше от сърцето му. Щеше да умре до няколко минути. Целебният пръстен беше на пръста на дясната му ръка, наранената ръка. Протегна лявата, докосна го отслабнало и произнесе простичката дума, която трябваше да активира магията му. Сетне изгуби съзнание, а тялото му се свлече на пода и остана да лежи сред локва от собствената си кръв.

 

 

— Даламар! — повика го някой.

Мрачният елф се размърда сънливо. Болката моментално се стрелна през тялото му. Той изстена и отчаяно се забори, за да се върне обратно в безопасното убежище на тъмнината. Спомените му започнаха да се възвръщат, а заедно със спомените дойде и страхът.

Страхът най-сетне го накара да дойде на себе си. Опита да се изправи, ала болката отново сгърчи всяко налично нервно окончание в тялото му и едва не го запрати отново в несвяст. Чуваше как счупените кости се търкат една в друга. Дясната му ръка висеше отпусната и безжизнена. Пръстенът беше предотвратил кръвоизлива. Щеше да живее, ала дали това не беше само отсрочка до решаващата среща с шалафи?

— Даламар! — извика отново гласът. — Аз съм, Карамон!

Магьосникът изхлипа от облекчение. Вдигна глава — движение, което сега изискваше върховно усилие — и погледна към Портала. Драконовите очи грееха още по-силно, а блясъкът сякаш се бе разпространил и по шиите им. Празнотата в центъра на прохода определено се движеше. Усещаше как край него вее горещ вятър, но не успя да определи дали не е от обзелата го треска.

До ушите му достигна шумолене откъм един сенчест ъгъл от другата страна на стаята. Страхът отново го връхлетя, по-силен от всякога. Не! Невъзможно беше да е оцеляла! Като скърцаше със зъби от болка, той обърна глава натам. Облеченото й в броня тяло отразяваше блясъка на драконовите очи. Лежеше неподвижно. Долавяше и мирис на обгоряла плът. Ала този звук…

Даламар уморено затвори очи. Мракът се кълбеше в ума му, заплашвайки да го повлече след себе си. Не, все още не биваше да си почива! Пребори се с болката и отново изплува, зачуден защо ли Карамон не идва. Отново чу виковете му. Какво имаше? Изведнъж всичко му стана ясно — Пазителите! Разбира се, че никога нямаше да му позволят да премине!

— Пазители, чуйте думите ми и се подчинете — започна Даламар, концентрирайки мисли и енергия в едно. Сетне промърмори заклинанията, които щяха да позволят на Карамон да премине през ужасяващите защитници на Кулата и да влезе в лабораторията.

Зад него драконовите глави грееха все по-отчетливо, докато в същото време пред него, в сенчестия ъгъл, нечия ръка посегна към пропития си с кръв пояс и със силата на изтляващия живот се сключи около дръжката на една кама.

 

 

— Карамон — произнесе тихо Танис, втренчен в очите, които на свой ред го наблюдаваха неотклонно, — да се махаме оттук. Да се качим обратно по стълбите. Може би има друг път…

— Няма друг път. И не мърдам оттук — отговори упорито приятелят му.

— В името на всички богове, Карамон! Не можеш да се биеш срещу тях!

— Даламар! — извика отново и още по-отчаяно едрият войн. — Даламар, аз…

Очите изчезнаха толкова неочаквано, сякаш някой ги беше издухал.

— Няма ги! — възкликна Карамон и тръгна напред. Танис го спря.

— Това е номер…

— Не. — Приятелят му го повлече напред. — Можеш да доловиш присъствието им, дори и да не ги виждаш. Вече не долавям нищо, а ти?

— Не, но долавям друго! — измърмори Полуелф.

— Само че не тях. И каквото и да е онова, което долавяш, то не се отнася до нас — каза войнът, втурвайки се решително надолу по витото стълбище. В края му ги очакваше друга врата, този път отворена. Тук Карамон спря и внимателно надникна през нея, за да огледа вътрешността на главната част от Кулата.

Беше тъмно, толкова тъмно, че човек имаше чувството, че светлината още не е била създадена, когато е било строено това място. Факлите отдавна бяха изтлели. Нямаше дори прозорци, които да позволят на задимените лъчи на деня отвън да навлязат в Кулата. Внезапно Танис си представи, че пристъпва сред тази тъмнина и изчезва завинаги, че бива засмукан в лакомото зло, въплътено във всеки камък наоколо. Усети как тялото на Карамон се напрегна и едрият войн започна да диша учестено.

— Карамон, какво има?

— Нищо. Просто стоим на ръба на доста дълбока пропаст. Центърът на Кулата е кух. Покрай стената върви стълба. Стаите започват от нея. Ако си спомням правилно, в момента се намирам на тясна площадка. Лабораторията е на два етажа под нас. — Гласът му заглъхна. — Трябва да продължим! Губим време! — Той улови ръката на Танис и продължи малко по-спокойно: — Хайде. Придържай се към стената. Стълбите ще ни отведат право до лабораторията…

— Една погрешна стъпка в тази проклета тъмнина и вече няма да има никакво значение какво замисля брат ти! — обади се приятелят му.

Ала знаеше, че думите му ще останат нечути. Макар да не виждаше нищо в задушаващия безкраен мрак, все пак успя да забележи, че лицето на Карамон е непреклонно изопнато. Чу как едрият войн направи една несигурна крачка напред, като се опитваше да не се отделя от стената. Танис въздъхна и се приготви да го последва…

Ала изведнъж очите отново се рееха пред тях и ги наблюдаваха немигащо.

Полуелфът посегна за меча си — глупав и напълно безполезен жест. Очите останаха на мястото си. Сетне един глас проговори:

— Елате. Оттук.

Една ръка им даде знак.

— Нищо не се вижда! — изруга раздразнено Танис.

В призрачната ръка засия неестествена светлина. Полуелф потръпна. Все пак предпочиташе тъмнината. Но не каза нищо, тъй като Карамон вече се спускаше надолу по витата стълба, взимайки по две стъпала наведнъж. В края им очите, ръката и светлината спряха. Пред тях имаше отворена врата, водеща към стая. От вътрешността на стаята струеше светлина, която отчасти огряваше стълбището вън. Карамон се втурна през вратата, следван от Танис, който забързано я затръшна след себе си, за да попречи на ужасяващите очи да влязат заедно с тях.

Когато се обърна и огледа, най-сетне успя да си даде сметка къде се намираха — лабораторията на Рейстлин. Остана подпрян на вратата и сковано проследи как Карамон се затича напред и бързо коленичи до нечия свита в локва от кръв фигура. Даламар, даде си сметка, разпознал черните одежди. Ала не можеше да стори нищо, не можеше да реагира.

Злото зад вратата отвън почти го задушаваше — прашно, заплашително, старо цели векове. Ала злото тук вътре беше дори още по-непоносимо, беше живо, дишаше, пулсираше. Мразовитият му полъх вееше от подвързаните в нощносиньо томове по лавиците, противната му топлина извираше от по-новите, черни книги със заклинания, чиито корици бяха отбелязани с руна, изобразяваща златен пясъчен часовник. Ужасено огледа стъклениците по масата и забеляза, че от тях го наблюдават измъчени човешки очи. Откри, че едва диша от тежкия мирис на билки, пръст, плесен и рози, а отнякъде се носеше дори тежката воня на опърлена човешка плът.

И ето, че погледът му най-сетне спря върху сиянието, идващо от единия ъгъл на лабораторията. Светлината бе красива и все пак му напомняше съвсем живо за срещата му с Мрачната Царица. Вторачи се в тази светлина почти хипнотизирано. Изглеждаше съставена от всеки цвят, който някога бе виждал и все пак от един-единствен. Докато се взираше към нея, неспособен да помръдне, очарован, прикован от страх, забеляза, че светлината се разпадна и оформи в подобие на пет драконови глави.

Проход! Петте глави излизаха от златна платформа и оформяха с шиите си овална врата. Всяка от главите гледаше навътре с уста, отворена в замръзнал вик. Танис се втренчи в празнотата отвъд овала. Там нямаше нищо, ала нищото сякаш имаше свойството да се движи. Беше едновременно празно и надарено с живот. Инстинктивно разбра накъде води този проход и това знание го смрази до мозъка на костите.

— Порталът — обясни Карамон, забелязал бледното лице и втренчения му поглед. — Ела, имам нужда от помощ.

— Нима ще влезеш там? — прошепна с подивял поглед Танис, изумен от спокойствието на приятеля си. Той прекоси стаята и застана до него. — Карамон, не ставай глупав!

— Нямам избор — отвърна едрият войн с все същото странно изражение на тиха решимост. Полуелфът понечи да заспори, ала Карамон му обърна гръб и отново насочи вниманието си към ранения мрачен елф.

— Видях какво ни очаква в противен случай! — беше всичко, което се задоволи да каже.

Танис преглътна напиращите думи и също коленичи до Даламар. Магьосникът беше успял да се примъкне в седнало положение така, че да бъде с лице към Портала. Отново беше изпаднал в безсъзнание, ала при звука от гласовете им дойде на себе си.

— Карамон! — изрече тихо и протегна ръка към него. — Ти трябва да спреш…

— Знам, Даламар — отвърна войнът. — Знам какво трябва да направя. Но се нуждая от помощта ти! Кажи ми…

Очите на магьосника потрепнаха и се затвориха. Кожата му придоби пепеляв оттенък. Танис сложи ръка на шията му, за да провери дали има пулс. Пръстите му още не го бяха докоснали, когато се разнесе звънтящ звук. Нещо отблъсна ръката му, удряйки се в бронята и отскочи встрани, като издрънча на пода. Полуелф бързо сведе очи и видя там една окървавена кама.

Стреснато се завъртя на пети с измъкнат меч.

— Китиара — прошепна едва чуто Даламар и кимна уморено.

Танис се втренчи към сенките в ъгъла и успя да разпознае очертанията на някакво тяло.

— Разбира се — промърмори Карамон. — Ето как го е убила. — Той вдигна камата. — Само че този път ти се оказа на пътя на оръжието й.

Танис не го чуваше. Плъзна меча в ножницата си и пресече помещението, без да обръща внимание на натрошеното стъкло и свещниците, пръснати по пътя до нея.

Китиара лежеше по корем с буза, опряна на окървавения под. Тъмните коси закриваха очите й. Очевидно хвърлянето на камата я бе изтощило окончателно. Докато я приближаваше, имаше чувството, че всичките му емоции са се сплели на топка, оформяйки неразбираема каша от желания и омраза. Беше сигурен, че е мъртва.

Ала неукротимата воля, която бе превела единия брат през мрака, а другия през светлината, все още гореше в Китиара.

Тя чу стъпките… на врага си…

Ръката й неуверено потърси дръжката на меча. Вдигна глава и отправи към него очи, в които разсъдъкът бързо изтляваше.

— Танис? — попита объркано. Но къде се намираше? Корабното гробище? Бяха ли заедно тогава? Разбира се! Той се беше върнал за нея! Усмихнато протегна ръка към него.

Танис затаи дъх. Стомахът му се сви на топка. На гърдите й зееше голяма почерняла дупка. Плътта беше изгоряла напълно, отдолу надничаха белите кости. Гледката беше ужасна. Полуелфът отмести поглед, завладян от внезапни спомени.

— Танис! — повика го тя с неясен глас. — Ела при мен.

Сърцето му се изпълни с жалост. Той коленичи до нея и я взе в ръцете си. Тя се вгледа в лицето му… и видя там собствената си смърт. Страхът я овладя. Помъчи се да се изправи.

Ала усилието й дойде в повече. Тя отново се отпусна.

— Ранена… съм — прошепна гневно. — Зле… ли е? — Китиара вдигна ръка и се опита да опипа раната.

Танис свали наметалото си и го уви около изстрадалото й тяло.

— Почивай, Кит — каза внимателно. — Всичко ще бъде наред.

— Проклет лъжец! — извика тя със стиснати юмруци. В този момент, макар дори да не го подозираше, по някакъв начин му напомняше за умиращия Елистан. — Той ме уби! Този подъл елф! — Китиара се усмихна едва доловимо. Усмивката й беше мъртвешка. Танис потрепери. — Но аз се погрижих за него! Вече не може да помогне на Рейстлин. Мрачната Царица ще ги погуби, ще погуби всички!

Тя изстена и се загърчи в агония, вкопчена в Танис. Той я улови по-здраво. Когато пристъпът най-сетне отмина, тя отново повдигна очи:

— Винаги си бил слаб — прошепна с глас, в който се долавяше едновременно презрение и горчив гняв. — Двамата с теб можехме да имаме света.

— Аз имам света, Китиара — отговори спокойно Танис, докато се бореше с погнусата и съжалението в душата си.

Тя поклати ядосано глава и сякаш се канеше да каже още нещо, когато очите й изведнъж се разшириха и се втренчиха непомръдващо към нещо в далечния край на лабораторията.

— Не! — извика във внезапен ужас, какъвто нито мъченията, нито страданието можеха да изтръгнат от нея. — Не! — повтори задавено и подлудено и се сгуши в закрилящите я ръце. — Не му позволявай да ме отведе! Не, Танис! Дръж го далеч от мен! Винаги съм те обичала, Полуелфе. Винаги… съм… те обичала…

Гласът й отслабна до неразбираем шепот.

Той вдигна разтревожено очи. Вратата беше празна. Нямаше никой. Може би имаше предвид Даламар?

— Кой е там, Китиара? Не разбирам…

Ала тя не го чуваше. Ушите й завинаги бяха заглъхнали за словата на смъртните. Единственият глас, който чуваше сега, беше онзи, който щеше да чува във вечността.

Танис почувства как тялото в ръцете му се отпусна напълно. Приглади къдравите й коси назад и потърси по лицето й поне мъничък признак, че смъртта е донесла мир на душата й. Ала то изразяваше единствено ужас — кафявите очи се взираха изплашено, а очарователната крива усмивка се бе превърнала в гримаса.

Той погледна Карамон. Едрият войн поклати глава с пребледняло и мрачно лице. Танис съвсем бавно положи Китиара обратно на пода. Понечи да се наведе и да целуне студеното чело, ала откри, че не би могъл да го стори. Смъртта бе оставила неумолимия си отпечатък върху лицето на жената войн.

Той я покри с наметалото и за момент постоя край трупа й, заобиколен от сгъстяващия се мрак. Сетне долови стъпките на Карамон и почувства ръката му на рамото си.

— Танис.

— Всичко е наред — отвърна рязко полуелфът и се изправи. Ала в ума му продължаваше да отеква предсмъртният й вик:

„Не му позволявай да ме отведе!“