Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Изпитанието на близнаците (3)

Пролог

Острият тръбен звук проряза есенния въздух като парче студена стомана, предвещаващо гибел и кръвопролития. Армията на джуджетата от Торбардин нахлу в Равнините на Дергот и се устреми към своя враг — собствените си роднини. Вековете на омраза и взаимно неразбиране между хълмистите джуджета и техните братовчеди от планините щяха да облеят в алено равнините през този ден. Победата вече не бе от значение — смисълът й се беше изгубил, а и едва ли някой го търсеше. И двете страни преследваха отмъщение за дела, извършени от деди и прадеди, от мъртъвци, живели и умрели още преди векове. Убийство в името на отдавна забравена кауза — ето какво беше Войната между джуджетата.

Верен на дадената дума и Карас, героят на джуджетата, се биеше в името на своя Крал на Планината. Брадата му бе гладко избръсната заради срама, че трябва да вдига оръжие срещу собствения си род. И макар да се сражаваше в авангарда на армията, Карас ридаеше горчиво всеки път, когато под ударите му падаше поредната жертва. Някъде по това време джуджето най-сетне бе започнало да разбира, че думата победа по някакъв извратен начин е започнала да придобива смисъл на пълно самоунищожение. Пред очите му знамената и на двете страни падаха, потъпкани и забравени, изгубени сред кръвта и унищожителната червена вълна на лудостта и унищожението, поглъщаща армиите им. А когато осъзна, че независимо от това кой ще надделее, все пак победител няма да има, Карас захвърли своя чук — чукът, изкован с помощта на Реоркс, богът на джуджетата — и напусна бойното поле.

В този момент мнозина извикаха „страхливец“. Дори да ги бе чул обаче, той не им обърна внимание. В сърцето си джуджето знаеше много по-добре от всеки друг колко струва в действителност. Като избърса горчивите си сълзи и изми кръвта, полепнала по ръцете му, Карас потърси сред труповете на убитите двамата възлюблени синове на крал Дънкан, след което ги натовари на един кон и се отправи обратно към Торбардин.

Докато се отдалечаваше, зад гърба му продължаваха да се чуват дрезгавите викове на умиращите, крясъците, призоваващи към отмъщение и звънтенето на стоманата. Той не погледна назад. Имаше чувството, че така или иначе ще му се налага да чува този звук до края на дните си.

Героят на джуджетата тъкмо навлизаше сред първите хълмове на планините Каролис, когато до ушите му достигна зловещ тътен, който накара коня под него да заиграе нервно. Карас дръпна юздите и се опита да успокои животното. Огледа се объркано. Какво беше това? Не бе звукът на войната. Всъщност не можеше да се сети за нищо, което би могло да го предизвика.

Джуджето накара коня да се обърне и погледна назад. Идваше някъде оттам, от мястото, където дори в този миг народът му продължаваше да се избива в името на криворазбраната справедливост. Постепенно тътенът се усили, за да се превърне в притъпен грохот, който като че ли заплашваше да връхлети целия свят. Стори му се, че едва ли не, може да види този странен звук, докато приближаваше към него все повече и повече. Карас потръпна и сведе глава, тъкмо когато заплашителният рев се изтърколи още по-близо и изпълни Равнините в ниското.

„Това е Реоркс — помисли си той мрачно и ужасено. — Това е гласът на неговия гняв. Обречени сме.“

Най-сетне тътенът го връхлетя заедно с ударната вълна — ураганен порив от изгаряща топлина и зловоние, които почти го отнесоха от седлото. Обгърнаха го облаци от пясък, прах и пепел, които превърнаха деня в неестествена, смразяваща нощ. Дърветата наоколо му започнаха да се превиват от силата на вятъра, а конете зацвилиха ужасено и се опитаха да хукнат, накъдето им видят очите. В този момент единствено силната воля на джуджето успяваше да удържи паникьосаните животни.

Заслепен от жилещите песъчинки, давещ се и кашлящ, Карас едва успя да покрие собствените си очи и уста, докато безуспешно се стараеше — доколкото беше възможно в неочаквано спусналия се мрак — да обърне конете така, че да ги предпази от извилата се вихрушка. Нямаше представа колко дълго е стоял изгубен по този начин в облака от прах, пепел и горещ вятър. Внезапно, почти толкова неочаквано, колкото се беше появил, облакът изчезна.

Дърветата престанаха да се огъват, пясъкът започна да се сляга, конете се успокоиха, а есенните ветрове бързо разпръснаха остатъците от тъмния облак и оставиха след него единствено тишина, която звучеше дори по-заплашително от тътена, който я бе предшествал.

Изпълнен с мрачни предчувствия, Карас продължи бързо по пътя си нагоре, в търсене на подходяща височина, откъдето да погледне към Равнината. Най-сетне я откри — самотна, издадена напред скала, достатъчно широка, за да може спокойно да пристъпи и да надникне надолу. Привърза конете за едно дърво, след което се върна на скалата и се взря невярващо пред себе си.

Сред Равнините на Дергот не се виждаше жива душа. Впрочем там нямаше абсолютно нищо, освен почернели, спечени пясъци и напукани камъни.

Двете армии бяха изчезнали напълно. Експлозията бе отнесла всичко, включително и труповете. Дори Равнините изглеждаха по различен начин. Ужасеният поглед на Карас се премести към мястото, където трябваше да се издигат заострените върхове на магическата крепост Заман в цялото им великолепие. Крепостта също бе унищожена, но не напълно. Вместо това бе рухнала под собствената си тежест, така че сега — по странен и плашещ начин — руините й напомняха за човешки череп, ухилен към оголената Равнина на Смъртта.

— Реорксе, Отче, Ковачо, прости ни — измърмори джуджето през замъглените си от сълзи очи.

Сетне главата му се сведе скръбно и героят на джуджетата се отдалечи, за да продължи по пътя си към Торбардин.

В паметта на джуджетата — и според доклада на самия Карас — унищожението на двете армии щеше да остане като акт на справедливо възмездие, връхлетяло ги по волята на Реоркс. Разгневеният бог бе захвърлил чука си, за да премаже онези, които се бяха осмелили да пристъпят повелите му.

Ала Хрониките на Астинус описват най-точно онова, което се бе случило през онзи ден в Равнините на Дергот:

И ето, достигнал върха на магическите си сили, архимагьосникът Рейстлин, или както още е известен — Фистандантилус, с помощта на свещенослужителката от Ордена на Белите мантии — Кризания, проправят пътя си през Портала, водещ в Бездната, за да отправят в лицето на Мрачната Царица предизвикателство на живот и смърт.

И до този момент делата на архимагьосника бяха тъмни, престъпленията му нямаха равни и всички до едно бяха извършени, за да постигне крайната си цел, голямата си амбиция. Кръвта по черната му мантия не беше само негова. И все пак този мъж познава човешкото сърце. Знае как да превърне омразата и презрението, които напълно заслужава, във възхищение и обожание. Така попадна под влиянието му лейди Кризания от дома на Тариниус. Макар да е Преподобна дъщеря на църквата, в белия мрамор на душата й имаше една фатална пукнатина. Тъкмо от нея се възползва Рейстлин, за да достигне до съкровените тайни на сърцето на свещенослужителката…

Кризания го последва до страховития Портал. Там тя призова своя бог и Паладин откликна на молитвите й, тъй като, трябва да признаем, я обичаше и я смяташе за своя избраница. От своя страна Рейстлин призова на помощ магията си и също сполучи, защото няма друг като него и не се е раждал и живял по-могъщ от този млад човек.

Порталът се отвори.

Магьосникът пристъпи към него, ала в същия момент в тъканта на заклинанието се намеси устройството за време, задействано от собствения му близнак, Карамон, и от един кендер на име Тасълхоф Кракундел.

Магическото поле се разкъса…

… а това имаше ужасяващи и неочаквани последици…