Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Изпитанието на близнаците (29)

Глава 5

Даламар седеше съвсем сам в лабораторията на върха на Кулата на Върховното чародейство. Пазителите — и живите, и мъртвите — стояха мълчаливо по местата си… в очакване.

От мястото си мрачният елф виждаше горящия Палантас. Оттук му се бе удало да наблюдава съвсем ясно постепенното напредване на битката. Беше видял нахлуването на лорд Сот, провала на рицарите и въздушната атака на драконидите. През цялото време битката между драконите в небесата не секваше. Кръвта на създанията валеше като дъжд над улиците на града.

Малко преди пушекът от сражението окончателно да затули гледката, Даламар бе забелязал, че цитаделата се насочва към него, макар да се движеше бавно, понякога неуверено, а веднъж дори сякаш промени решението си и понечи да се отправи в обратната посока към планините. Мрачният елф озадачено проследи движението й, като през цялото време се чудеше какво ли можеше да значи това. Нима Китиара смяташе да се добере до Кулата по този начин?

За момент почувства как страхът сграбчва сърцето му в ноктестите си лапи. Можеше ли цитаделата да прелети над Дъбравата Шойкан? Да, осъзна изведнъж, разбира се, че да! Той сви ръце в юмруци. Но защо не бе предвидил тази възможност? Отново се загледа през прозореца, проклинайки дима, който все така не му позволяваше да види ясно случващото се. Пред очите му цитаделата отново промени посоката и се залута из небето, като пияница, който търси къде да се просне, за да поспи.

Продължаваше да се носи към Кулата, но със скоростта на охлюв. Какво ставаше тук? Възможно ли беше онзи, който я управлява, да е ранен? Втренчи се изпитателно към съоръжението, като се опитваше да прецени по-добре. Секунда по-късно покрай прозореца мина плътен черен облак и напълно закри гледката. Мирисът на горящ катран и кълчища беше непоносим. Складовете, даде си сметка той. Тъкмо се канеше да се извърне от прозореца с проклятие на уста, когато погледът му бе привлечен от една обхваната от огъня постройка — Храмът на Паладин. Дори и през дима заревото бе впечатляващо. Можеше съвсем ясно да си представи как навярно в този миг свещенослужителите с бели мантии изтребват враговете си, същевременно отправяйки горестни молитви към Паладин.

Даламар се усмихна мрачно и поклати глава, докато бързо подминаваше огромната каменна маса, отрупана с бутилки, чаши и различни стъкленици. Беше разчистил набързо по-голямата част от бъркотията, за да направи място за книгите и свитъците със заклинания и магическите си предмети. Хвърли поглед към тях, може би за стотен път, за да се увери, че всичко е готово за решителния миг и продължи нататък, покрай подвързаните в нощносиньо книги на Фистандантилус, следвани от рафтовете с томовете на Рейстлин — с черни подвързии. Когато стигна до вратата на лабораторията, Даламар я отвори и произнесе една-единствена дума в тъмнината навън.

Почти незабавно в мрака загоряха две очи. Призрачното тяло на създанието се мержелееше пред него, сякаш брулено от немилостиви магически ветрове.

— Искам да разположиш Пазители и на върха на Кулата — нареди му мрачният елф.

— Къде по-точно, послушнико?

Даламар помисли малко.

— Вратата, която започва от Пътеката на Смъртника. Точно така, да застанат там.

Очите се затвориха съвсем бавно в знак на съгласие, след което изчезнаха. Даламар се върна в лабораторията, като не забрави да затвори вратата след себе си. Поколеба се. Би могъл съвсем лесно да заложи защитни заклинания и при вратата, заклинания, които никой да не успее да преодолее. Рейстлин често използваше подобна практика, когато се занимаваше с някоя особено трудна магия и не желаеше да бъде прекъсван, още повече, че едно такова вмешателство нерядко водеше до фатални последици. Едно погрешно поемане на дъх в неподходящ момент стигаше да се срути цялата Кула. Даламар продължаваше да се колебае, положил деликатни пръсти върху вратата. Думите бяха на езика му.

Внезапно реши да се въздържи. Можеше да му потрябва помощ. Налагаше се, ако искаше Пазителите да влязат свободно, което не би могло да стане, ако сам няма възможност да отмени заклинанието. Отново прекоси помещението и се настани в удобното кресло, което бе донесъл от личните си покои в желанието си да облекчи поне донякъде изтощителното бдение.

„Ако сам не мога да отменя заклинанието.“ Той потъна в мекия плюш на възглавничките и се замисли за смъртта, замисли се за идеята да умре. Очите му се насочиха към Портала. Изглеждаше както обикновено — петте драконови глави, всяка в различен цвят, загледани към вътрешността му с широко разтворени усти в безмълвен вик на подчинение към своята Царица на Мрака. Както обикновено… Главите бяха замръзнали, а празнотата на Портала не помръдваше — неизменна и спокойна. Или не беше така? Даламар премигна. Може би само си въобразяваше, но му се бе сторило, че очите на драконите бяха започнали да греят със съвсем слаб отблясък.

Размърда се неспокойно. Дланите му се изпотиха и той ги избърса в черната мантия. Смърт, умиране. Дали щеше да се стигне чак дотам? Пръстите му несъзнателно пробягаха по избродираните сребърни руни върху мантията — руни, които можеха да блокират или да намалят въздействието на определени зловредни заклинания. Огледа ръцете си. На едната блестеше красив целебен пръстен с инкрустиран зелен камък — могъщ магически предмет. За съжаление можеше да бъде използван еднократно.

Даламар още веднъж преповтори наум уроците на Рейстлин за това как да определиш дали дадена рана е смъртоносна и се нуждае от незабавно лечение или силата на целебния пръстен би следвало да бъде съхранена за по-късно.

Потрепери. Почти чуваше гласа на своя шалафи, додето с безизразен глас разискваше различните степени на болката. Сякаш отново долавяше допира на студените пръсти, докато с прецизни движения проследяваха части от анатомията му и безмилостно посочваха жизненоважните точки. Ръката му посегна към гърдите, където магьосникът го бе докоснал, прогаряйки завинаги пет гнойни, смърдящи дупки в плътта му. Но най-добре си спомняше очите на Рейстлин — огледални, златни, плоски, смъртоносни.

Даламар се сви още по-навътре в креслото.

„Обгръща ме и ме защитава могъща магия — каза си той. — Имам умения и, макар уменията ми да не струват толкова колкото неговите, шалафи ще се появи през Портала на границата на силите си, ранен, слаб, готов да умре! Ще го унищожа лесно! — Даламар стисна ръце една в друга. — Но защо тогава буквално се задавям от страх?“ — настоятелно попита сам себе си.

И тогава прозвуча звън на сребърна камбанка. Мрачният елф стреснато скочи на крака. Внезапно страхът от въображаемото се бе въплътил в нещо реално и заплашително. Ала заедно с този страх от осезаемото, тялото на Даламар се напрегна, кръвта потече във вените му равномерно, а сенките в ума му се разбягаха. Ето, че отново владееше себе си.

Сребърната камбанка означаваше появата на натрапник. Някой бе преодолял непреодолимата бариера на Дъбравата и стоеше пред входната врата. При обичайни обстоятелства мрачният елф би напуснал лабораторията на секундата, за да се изправи лице в лице с непознатия. Но сега не смееше да изостави дори за миг Портала. Той хвърли към него един поглед през рамо и кимна бавно. Не, не си го беше въобразил, очите на драконите наистина грееха. Дори му се стори, че празнотата отвъд тях за момент се размърда, сякаш по повърхността й бе преминала лека вълна.

Не, не смееше да излезе. Налагаше се да довери сигурността си на Пазителите. Приближи до вратата и се вслуша с наведена глава. Стори му се, че долавя слаби звуци, долитащи някъде отдолу — приглушен вик, звън на стомана. А сетне нищо друго, освен тишина. Почака още малко, като сдържаше гласа си, но не чуваше нищо повече от ударите на собственото си сърце.

Нищо.

Даламар въздъхна. Пазителите се бяха справили. Напусна мястото си при вратата и приближи до прозореца, за да надникне, ала не успя да различи нищо. Димът беше гъст като сутрешна мъгла. До него долетя отдалечен грохот, но най-вероятно беше просто експлозия. Откри, че все пак се пита кой ли е бил там долу. Може би някой драконид, жаден за още смърт, за още плячка? Нищо чудно някой от тях да бе успял да премина през…

Не че имаше значение, помисли си студено. Когато приключеше тук, щеше да отиде и да разбере сам…

— Даламар!

При звука от този глас сърцето му прескочи едновременно от страх и надежда.

— Предпазливост, предпазливост, друже мой — прошепна сам на себе си. — Тя предаде брат си. Предаде теб. Не й се доверявай.

И все пак, докато бавно прекосяваше лабораторията и се насочваше към вратата, ръцете му трепереха.

— Даламар! — прозвуча отново задавеният й от ужас и болка глас. Разнесе се глух тропот, а сетне и звукът от нечие тяло, което се плъзгаше надолу по вратата. — Даламар — извика отслабнало тя.

Ръцете му бяха върху бравата. Зад гърба му очите на драконите вече грееха в червено, бяло, синьо, зелено, черно…

— Даламар — произнесе съвсем тихо Китиара. — Дойдох… да ти… помогна.

Магьосникът отвори вратата съвсем бавно.

Китиара лежеше на пода в краката му. При вида й елфът шумно си пое дъх. Дори някога да бе носила ризница, сега тя бе разкъсана от нечии нечовешки ръце. Виждаше съвсем ясно следите от нокти по кожата й. Плътно прилепналите черни дрехи също бяха раздрани и висяха на парцали, разкривайки здравата, загоряла кожа и заоблената гръд. От една рана на крака й се стичаше кръв, кожените й ботуши бяха превърнати в дрипи. Ала независимо от всичко Китиара гледаше към него с ясни очи, очи, в които нямаше страх. В едната си ръка все още стискаше среднощния скъпоценен камък, даден й от Рейстлин, за да прекоси Дъбравата необезпокоявана.

— Бях силна, но едва не изгубих живота си — прошепна, а устните й се раздалечиха в лукавата усмивка, която мигом накара кръвта да забучи в ушите му. Тя протегна ръка. — Дойдох за теб. Помогни ми да се изправя.

Мрачният елф се наведе и внимателно вдигна Драконовата повелителка. Тя залитна към него. Усещаше как тялото й трепери и поклати глава при мисълта за отровата, която се бе вляла в кръвта й. Обви ръка около нея и почти я внесе в лабораторията.

Изведнъж Китиара натежа, а очите й се обърнаха.

— О, Даламар — промърмори тихо и сякаш изгуби съзнание.

Той я прегърна, главата й легна на гърдите му и тя въздъхна облекчено.

Усещаше аромата на косите й — странна смесица от парфюм и стомана. Тялото й потръпваше. Прегърна я по-силно. Жената отвори очи и ги вдигна към него:

— Вече се чувствам по-добре — прошепна. Ръцете й се спуснаха…

Беше твърде късно. Видя как кафявите очи заблестяха. Твърде късно забеляза как изкривената усмивка се превърна в гримаса. Твърде късно усети как едната й ръка помръдна отсечено, а бързата болка от ножа го прониза и като че ли изпълни цялата вселена…

 

 

— Е, успяхме — извика Карамон, докато се взираше през ръба на порутения вътрешен двор към върховете на дърветата.

— Да, поне дотук — измърмори Танис. Дори и от тази височина усещаше студената омраза и жажда за кръв да се надига към тях, да протяга ледени пръсти в опит да ги повлече след себе си. Полуелфът потрепери и насочи поглед към тъмните форми на Кулата. — Ако успеем да се приближим достатъчно — извика към Карамон, за да надмогне шума от брулещия вятър, — можем да скочим на парапета около върха.

— Пътеката на Смъртника — отвърна мрачно едрият войн.

— Какво?

— Пътеката на Смъртника! — приближи се Карамон, като внимаваше къде стъпва и се взираше напрегнато към разлюляния океан от върхове на дървета под тях. — Там е стоял злият маг, когато проклел Кулата. Поне така твърдеше Рейстлин. Оттам е скочил.

— Радостно местенце — измърмори под нос Танис. Навлязоха сред по-гъсто стелещ се дим. Полуелфът опита да не мисли твърде много за онова, което се случваше в този момент из града. Вече беше забелязал пожара при Храма на Паладин. — Нали знаеш — хвана той Карамон за рамото, — че е твърде вероятно Тасълхоф като нищо да забие цитаделата право в Кулата?

— Щом стигнахме толкова далече — отговори тихо едрият войн, — боговете трябва да са с нас.

Танис мигна, зачуден дали е чул правилно.

— Хич не ми звучиш като стария добродушен Карамон — рече ухилено.

— Този Карамон отдавна го няма, Танис — отвърна равнодушно приятелят му, без да изпуска Кулата от очи.

Усмивката на полуелфа се смекчи и той въздъхна:

— Наистина съжалявам — беше всичко, което успя да измисли и несръчно го потупа по рамото.

Карамон вдигна поглед. Очите му бяха съвсем ясни.

— Не, Танис — поклати глава той. — Още когато ме изпращаше обратно във времето, Пар-Салиан ме предупреди, че се връщам, за да спася една душа. Ни повече, ни по-малко. — Едрият войн се усмихна тъжно. — Тогава си помислих, че говори за душата на Рейстлин. Но сега виждам, че не е така. Имал е предвид моята. — Лицето му придоби напрегнато изражение. — Хайде — каза внезапно, за да смени темата, — достатъчно близо сме. Да опитаме да скочим.

През парцаливите облаци от пушек вече се забелязваше и балконът, който обграждаше най-високата част на Кулата. Танис почувства как при тази гледка стомахът му се свива. Въпреки че беше абсолютно невъзможно, Кулата сякаш се накланяше под тях, докато двамата не помръдваха. До този момент му бе изглеждала огромна, ала изведнъж му се струваше, че се опитва да скочи върху къщичка от пясък от върха на валеново дърво.

За да влоши още повече нещата, цитаделата продължаваше да се приближава. Кървавочервените върхове на минаретата затанцуваха пред очите му, когато цялото летящо укрепление се затресе нагоре, надолу, наляво и надясно.

— Скачай! — извика Карамон и полетя надолу.

Точно пред Танис се завъртя внезапна вихрушка от дим и едва не го ослепи. В същия миг отнякъде изникна огромна черна колона и се втурна право към него. Въпросът беше дали да остане и да бъде премазан или да скочи. Избра второто. Докато летеше, чу как над него се разнесе протяжен скърцащ звук и грохот. Падаше в нищото, димът се усукваше около него, след което разполагаше едва с част от секундата, за да се подготви за сблъсъка с внезапно изникналия изпод краката му балкон.

Приземи се разтърсващо, като почти си отхапа езика при силния сблъсък. За момент остана вцепенен и без да успее да си поеме въздух. Дойде на себе си тъкмо навреме, за да се свие на топка и да прикрие главата си, когато заваля истински порой от натрошени камъни.

Миг по-късно беше на крака и крещеше:

— Север! На север!

Съвсем слабо, но отчетливо, откъм върха на цитаделата се чу тихичък гласец:

— Север! Север! Север! Трябва да се насочим на север!

Стържещият грохот понамаля. Танис предпазливо вдигна глава. Цитаделата най-сетне бе поела по новия си курс и в момента се носеше с тромаво поклащане право към двореца на лорд Амотус.

— Добре ли си? — попита Карамон, докато му помагаше да се изправи.

— Да — отвърна разтреперано полуелфът. Избърса кръвта от устата си. — Но си прехапах езика. Ужасно боли!

— Единственият път за надолу е оттук — поведе го едрият войн.

Известно време следваха извивката на Пътеката на Смъртника, след което се озоваха пред арка, вградена в каменната стена на Кулата. Неголямата дървена врата беше заключена.

— Нищо чудно да има пазачи — предупреди Танис, забелязал, че Карамон се готви да разбие вратата с рамо.

— Да — съгласи се приятелят му и се затича. Блъсна се във вратата с цялата си тежест така, че дървото изстена и полетяха трески. Железните пречки обаче я удържаха. Той потърка рамо и се отдалечи, без да я изпуска от очи. После отново се засили. Този път вратата поддаде с оглушителен трясък и влетя навътре заедно с него.

Танис се хвърли вътре и полудяло зашари с очи, докато откри Карамон на земята сред разпръснатите дървени парчета. Канеше се да му подаде ръка, за да се изправи, когато замръзна втренчено.

— В името на Бездната! — изхълца задавено. Карамон сръчно скочи на крака.

— Да — каза предпазливо. — И преди съм си имал работа с тези. — Точно пред тях се рееха два чифта безплътни очи, греещи със собствена, зловеща светлина. — Не им позволявай да те докосват — произнесе бързо. — Изсмукват живота направо от костите.

Очите заплуваха по-близо. Едрият войн бързо пристъпи пред Танис:

— Аз съм Карамон Маджере, брат на Фистандантилус — каза тихо. — Познавате ме. Виждали сте ме и преди, във времена, които отдавна са отминали.

Очите се поколебаха. Танис усещаше почти физически изпитателните им погледи. Вдигна ръка съвсем бавно. Светлината от очите на Пазителите се отрази в сребърната гривна на китката му.

— Аз съм приятел на вашия господар Даламар — заяви, като се опитваше да овладее потрепването в гласа си. — Той ми даде тази гривна. — Изведнъж почувства как нещо хладно се докосва до ръката му. Възкликна ужасено, когато болката сякаш го прониза до самото сърце. Сетне залитна и може би щеше да падне, ако Карамон не го бе уловил.

— Гривната! Взеха ми я! — извика полуелфът през стиснати зъби.

— Даламар! — изкрещя гръмовно едрият войн. Викът му отекна в сводестите тавани. — Даламар! Аз съм, Карамон! Братът на Рейстлин! Трябва да се добера до Портала! Мога да го спра! Кажи на Пазителите да се оттеглят, Даламар!

— Може би сме закъснели — прошепна Танис, втренчен в бледните очи, които на свой ред не ги изпускаха от поглед. — Може би Кит е дошла първа. Навярно вече е мъртъв…

— В такъв случай… с нас е свършено — отрони Карамон.