Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Изпитанието на близнаците (28)

Глава 4

Приклещени на друг балкон, няколко етажа по-долу от този, на който се намираше кендера, Танис и Карамон се биеха за живота си. Намираха се на противоположната страна на кулата. Нещо като малка армия от дракониди и гоблини се тълпеше на стълбите, водещи нагоре към балкона.

Двамата войни се бяха барикадирали зад огромна дървена пейка, която бяха довлекли напряко на стълбите. Точно зад тях имаше врата и по всичко изглеждаше, че приятелите са направили опит да отстъпят към нея, но са били принудени да се обърнат и да се защитават, преди да я достигнат.

Ръцете на Карамон бяха опръскани със зелена кръв до лактите. Огромният войн размахваше голяма греда, която бе откъртил от балкона и размазваше главите на нападателите си с нея, докато мечът на Танис изглеждаше доста нащърбен и в окаяно състояние. Полуелф кървеше на няколко места — ризницата му бе прерязана, а нагръдникът му бе изкривен от нечий мощен удар.

Поне доколкото Тас можеше да прецени, нещата бяха стигнали до патова ситуация. Драконидите не можеха да се приближат достатъчно, за да се изкатерят по пейката или да я отместят от пътя си, ала същевременно Карамон и Танис нямаше как да напуснат позицията, без моментално да се окажат напълно прегазени от побеснелите противници.

— Танис! Карамон! — извика кендерът. — Тук горе!

Мъжете изумено се заозъртаха при звука от гласа на Тас. Сетне Карамон го забеляза и посочи към него:

— Тасълхоф! — отекна мощният му бумтящ глас в затвореното пространство на кулата. — Тас! Вратата зад нас! Заключена е! Не можем да се измъкнем!

— Идвам ей сегичка — извика весело кендерът и се покатери през парапета, за да скочи в разгара на битката.

— Не! — изрева Танис. — Отключи я от другата страна! От другата страна! — повтори почти истерично.

— О — разочарова се Тас. — Разбира се, няма проблем.

Той скочи обратно на балкона и вече се канеше да хукне обратно надолу, когато вниманието му беше привлечено от факта, че драконидите изведнъж прекратиха атаката и обърнаха очи надолу по стълбите. Разнесоха се резки заповеди. Драконидите се заблъскаха в едната и другата посока със зъбати усмивки. Тъкмо когато Тас отново се подаде през парапета, Танис и Карамон също надникнаха иззад пейката, озадачени от внезапното затишие.

По стълбите се изкачваше драконид в черна мантия, украсена със странни руни. В ноктестата си ръка стискаше жезъл, изработен във формата на атакуваща змия.

Магьосник от ордена на Бозак! Тас усети как стомахът му извършва почти същия лупинг, както и когато се бе приземил във вътрешния двор на цитаделата. Драконидите делово прибираха мечове в ножниците, очевидно решили, че битката е приключена. Магьосникът щеше да разреши проблема бързо и лесно.

Тас забеляза, че ръката на Танис посяга към пояса му… и се появява празна. Лицето на полуелфа видимо побледня. Ръката му потърси на друго място в пояса. Той огледа обезумяло пода край себе си.

— Бас държа — каза си Тас, — че сребърната гривна точно сега ще му свърши чудесна работа. Може би дори търси точно нея. Предполагам, просто още не е разбрал, че я е загубил. — Кендерът порови в кесията си и измъкна гривната: — Ето я, Танис! Не се тревожи. Беше я изпуснал, но я намерих! — извика, като я размаха във въздуха.

Полуелфът погледна намръщено нагоре. Веждите му мигом се сключиха толкова заплашително, че Тас побърза да хвърли гривната право към него. Почака малко, за да види дали Танис няма да му благодари (не го направи), след което въздъхна.

— Идвам след минутка! — извика. Обърна се и се втурна през вратата. — Определено не е особено признателен — измърмори недоволно, докато бързаше обратно по пътя. — Няма и следа от стария, готов за забавления Танис. Вече започвам да мисля, че никак не му понася да бъде герой.

В същия момент зад него, макар и приглушена от стената, се чу поредица от дрезгаво изпети заклинания, последвани от няколко експлозии. Драконидите закряскаха разочаровано.

— Гривната ще ги държи на разстояние поне за известно време — измърмори Тас. — Но не задълго. И откъде, в името на всички богове, се стига до другата част на кулата? Навярно просто трябва да се спусна обратно до долу и да потърся друг път.

Най-сетне достигна приземното ниво, мина тичешком покрай помещението, през което бе влязъл в цитаделата и продължи нататък, докато не се озова в началото на коридор, започващ под прав ъгъл на този, в който се намираше. Можеше само да се надява, че ще го отведе до онази част от кулата, където бяха заключени Танис и Карамон.

Разнесе се нова експлозия, но този път потрепери цялата кула. Тас увеличи скоростта. Остър завой надясно. Кендерът заобиколи покрай ъгъла и…

Бум! Блъсна се в нещо дундесто и нисичко, което се прекатури на пода с приглушено „уф“.

На свой ред ударът накара Тас да се преметне през глава. Полежа известно време, без да може да се отърве от натрапчивото усещане — ако се съдеше по миризмата, — че се е срещнал с гнила купчина боклук. Донякъде замаян, той успя да се изправи на крака, измъкна ножа си и се приготви за защита срещу ниското, тъмно създание, което лежеше в краката му.

Създанието сложи ръка на челото си и каза „Оох“ с измъчен глас. Сетне се огледа несигурно и забеляза застаналия над него Тас. Кендерът се намръщи решително. Светлината от факлите се отразяваше от острието на ножа му. „Оох“ се превърна в „ААААААААА“. Вонящото създание изпъшка и припадна.

— Блатно джудже! — рече кендерът и прикри носа си с отвращение. Прибра ножа и понечи да отмине. После спря. — Хм — каза замислено, — все пак може да се окаже добра идея. — Той се наведе, сграбчи джуджето за кирливите дрехи и го разтърси: — Ей, събуди се!

Блатното джудже отвори очи и си пое разтреперано дъх. Виждайки пред себе си строгите черти на приклекналия кендер, джуджето пребледня силно, стисна очи и опита да се престори на припаднало.

Тас отново го разтърси като вързоп.

Джуджето отвори само едното си око. Кендерът продължаваше да го гледа. Сега му оставаше само едно — да се престори на умряло. Джуджетата (особено блатните) постигат това, като задържат дъха си и се изпружват като дъска.

— Хайде де — започваше да се ядосва Тас, без да престава да го разтърсва. — Нуждая се от теб.

— Ти се маха — заяви блатното джудже с дълбок, гробовен глас. — Аз мъртъв.

— Още не — увери го кендерът възможно най-заплашително. — Но не е изключено, освен ако не ми помогнеш! — Той вдигна ножа.

Джуджето преглътна шумно и бързо се изправи, търкайки глава объркано. Очите му се спряха върху Тас. То обви ръце около него:

— Ти излекувал! Аз обратно от мъртъв! Ти велик, могъщ, свещеник!

— Не, не съм! — отсече кендерът, докато се опитваше да прикрие стреснатото си изражение. — А сега ме пусни. Не, оплел си се в кесията ми. Не натам…

След няколко секунди най-после успя да свали от себе си блатното джудже. Изправи го решително на крака и се втренчи строго в него:

— Опитвам се да стигна до другата страна на кулата. Това ли е пътят?

Джуджето се озърна преценяващо ту в едната, ту в другата посока, след което се обърна към Тас:

— Това път — каза и посочи в посоката, която бе следвал.

— Чудесно! — кендерът се накани отново да се втурне.

— Каква кула? — попита блатното джудже и се почеса по главата.

Тас се закова. Върна се при джуджето. Показа му ножа си с многозначително изражение.

— Аз тръгва с велик свещеник — разбърза се услужливо джуджето. — Аз води.

— Нелоша идея наистина — кимна Тас.

Грабна мърлявата ръка на мъника и го повлече след себе си. Скоро стигнаха до друго стълбище, водещо нагоре. Звуците от битката вече се разнасяха далеч по-силно. Джуджето се опули.

Опита да измъкне деликатно ръката си.

— Аз вече бил мъртъв веднъж — извика, след като не успя, но без да се предава. — Ако веднъж мъртъв, тебе слагат в кутия и изхвърлят на боклук. Мен това не харесва.

Макар теорията да си я биваше, Тас нямаше време за това. Без да изпуска джуджето, той го засили пред себе си и продължи да се изкачва нагоре. Битката се чуваше все по-ясно. Най-сетне се озоваха пред някаква врата. Стълбището свършваше пред нея, а от другата страна долитаха удари, стенания и ругатните на Танис. Тас опита дръжката. И от тази страна беше заключено. Кендерът се усмихна и отново потърка ръце.

— Естествено. Добре изработена врата — рече, докато я изучаваше. После се наведе и погледна през ключалката. — Тук съм! — извика.

— Отваряй… — приглушени звуци — … веднага! — изрева гласът на Карамон.

— Правя всичко по силите си! — кресна в отговор раздразненият кендер. — Нали разбираш, нямам инструменти. Е, просто ще импровизирам. Ти! Върни се тук! — успя да улови блатното джудже, тъкмо когато то вече се канеше да спринтира обратно по стълбите. Отново му показа ножа и го размаха заплашително. Джуджето се свлече в бездиханна купчинка.

— Аз стои! — изквича откъм пода.

Тас насочи вниманието си към ключалката. Вмъкна вътре върха на ножа и съвсем внимателно започна да го върти наляво и надясно. Почти беше успял да превърти механизма, когато нещо се блъсна във вратата, а ножът изхвърча от ключалката.

— Никак не ми помагате! — извика. После въздъхна отчаяно и отново се зае да наглася върха на оръжието.

Блатното джудже припълзя по-близичко:

— Мен предполага ти не чак толкова велик свещеник.

— Какво имаш предвид? — измърмори Тас, докато се опитваше да се концентрира.

— Нож не отваря врата — просветли го презрително джуджето. — А ключ.

— Мислиш ли, че не го знам! — отвърна изнервено кендерът. — Но нямам… Я ми дай това!

Тас гневно грабна ключа от ръката на блатното джудже. Пъхна го в ключалката, завъртя, вслуша се в прищракването и отвори със замах. Танис се претърколи върху него, плътно следван от Карамон. Едрият войн затръшна вратата, точно преди едно острие на драконид да се стрелне към гърлото му. После опря гръб на нея и се втренчи в Тас, като дишаше тежко.

— Заключи я — едва успя да издума.

Кендерът бързо превъртя ключа в първоначалното му положение. Иззад вратата се разнасяха викове, още удари и звуци от разцепващо се дърво.

— Ще ги задържи поне известно време — кимна Танис.

— Но не достатъчно — отвърна мрачно едрият войн. — Особено с онзи магьосник. Да тръгваме.

— Накъде? — попита безпомощно Танис, бършейки потта от челото си. Кървеше от една рана на ръката и няколко по-малки порязвания, но иначе изглеждаше добре. Карамон също бе покрит с кръв, но главно зелена, така че Тас заключи, че не е негова. — Все още не знаем откъде се управлява полета на цитаделата!

— Обзалагам се, че той знае — кендерът посочи блатното джудже. — Ето защо го взех със себе си — добави с известна гордост в гласа.

Разнесе се чудовищен пукот. Вратата се разтърси.

— Нека поне се махнем оттук — измърмори Танис. — Как се казваш? — попита той джуджето, докато забързано слизаха надолу.

— Раунс — изгледа го подозрително мъникът.

— Много добре, Раунс — заяви Танис, като спря на една по-сенчеста площадка, за да си поеме дъх. — Покажи ни стаята, където се намира устройството за летене на тази цитадела.

— Столът на Въздушния капитан — добави Карамон, втренчил непреклонен поглед в блатното джудже. — Така чухме да я нарича един от гоблините.

— Това тайна! — отсече сериозно Раунс. — Аз не каже. Аз дал обещание!

Карамон изръмжа така страховито, че джуджето побледня като платно изпод пластовете мръсотия по лицето си. Тас се изплаши, че Раунс може да припадне отново и побърза да застане пред него.

— Ха! Обзалагам се, че дори не е чувал за такава стая — каза пренебрежително и смигна на едрия войн.

— Аз знае! — настоя надменно джуджето. — А ти опитваш мен измами каже. Аз не хване глупави измами.

Тас облегна гръб на стената и въздъхна. Карамон отново изръмжа, ала Раунс, макар да примигна болезнено, продължаваше да го наблюдава храбро и предизвикателно.

— Скръсти ръце, но не издаде тайна! — заяви блатното джудже и сложи ръце на невероятно омазнените гърди.

Някъде горе се чу страховит трясък и възбудени подвиквания на дракониди.

— Ъм, Раунс? — измърмори Танис и с доверен вид приклекна до джуджето. — Какво точно не бива да ни издаваш?

Раунс му хвърли лукав поглед.

— Аз не бива издава, че Стол на Въздушен капитан намира на върха на средна кула. Това аз не бива издава! — намръщи се упорито той и издигна мъничко, свито юмруче: — И ти мен не може накара!

Когато достигнаха началото на коридора, който не водеше към Стола на Въздушния капитан (според самия Раунс, който по целия път ги бе водил, казвайки „Това не врата, която води до стълбище, което води до тайно място“), пристъпиха внимателно, след като по взаимно споразумение решиха, че наоколо е станало прекалено тихо. Оказаха се прави. На половината път надолу по коридора се отвори една врата и към тях се втурнаха поне двайсет дракониди, следвани от нечестивия магьосник.

— Стойте зад мен! — нареди Танис и измъкна меча си. — Все още имам гривната… — Спомняйки си, че Тас през цялото време е бил с него, добави: — Струва ми се — и бързо погледна към ръката си. Гривната беше там.

— Танис — каза Карамон, който също извади меча си и бавно започна да отстъпва. Драконидите очакваха заповеди от магьосника и за момент се бяха поколебали. — Нямаме време! Знам го! Просто го чувствам! Трябва да стигна Кулата на Върховното чародейство! Някой трябва да се качи там горе и да подкара това чудо!

— Сам човек не може да задържи всички наведнъж! — възрази полуелфът. — Така че май в крайна сметка оставаме без Въздушен капитан… — думите замръзнаха на устните му. Той се втренчи недоверчиво в Карамон: — Не говориш сериозно.

— Нямаме избор — отвърна едрият войн. Във въздуха вече се носеше грозният напев на поредното заклинание. Той погледна Тасълхоф.

— Не — започна Танис. — Абсолютно съм против…

— Няма друг начин! — настоя Карамон.

Полуелфът въздъхна и поклати глава.

Кендерът ги наблюдаваше неразбиращо. Той мигна няколко пъти. И изведнъж разбра.

— О, Карамон! — Той събра възхитено ръце и едва успя да не се прободе с кинжала. — О, Танис! Но това е чудесно! Ще ви накарам да се гордеете с мен! Ще ви отведа до Кулата! Няма да съжалявате, обещавам. Раунс, нуждая се от помощта ти.

Той спипа джуджето за ръката и вихрено го повлече към едно спираловидно стълбище, което Раунс продължаваше да сочи и упорито настояваше:

— Това стълбище няма отведе теб до тайно място!

Създаден лично от лорд Ариакас, бивш главнокомандващ на войските на Мрачната Царица по време на Войната на Копието, Столът на Въздушния капитан отдавна бе признат за едно от най-невероятните постижения в историята на изобретенията, колкото и извратена да бе логиката на неговия създател.

Столът беше разположен в помещение, специално построено за него на самия връх на цитаделата. Първо капитанът трябваше да изкачи неголямо спираловидно стълбище, водещо до желязна стълба, стигаща до люк в тавана. След като преодолееше люка, капитанът се озоваваше в малка кръгла стая, лишена от каквито и да е прозорци. В нейния център се издигаше подиум. А на подиума, на около три стъпки един от друг, бяха инсталирани два пиедестала.

При вида им Тас — влачейки Раунс заедно със себе си — едва не изхълца от удивление. Изработени от сребро, високи около четири стъпки всеки, пиедесталите бяха най-красивото нещо, което някога бе виждал. По повърхността им бяха гравирани причудливи форми и свещени магически символи. Всяка отделна линия бе изработена изключително прецизно и запълнена със злато, което проблясваше тайнствено под светлината на факлите в коридора, по който идваха. А върху всеки от пиедесталите бе поставена по една голяма сфера, направена от блестящ черен кристал.

— Ти не качва на подиум — предупреди го строго джуджето.

— Раунс — каза кендерът, докато се качваше на подиума, който бе висок почти три стъпки. — Знаеш ли как мога да накарам това нещо да проработи?

— Не — отговори джуджето и скръсти ръце на гърдите си. Втренчи се предизвикателно в Тас. — Мен никога не бил много тук. Мен никога изпълнявал поръчки на голям шеф магьосник. Мен никога не пускали в тази стая и не казвали върши едно или друго. Мен никога не наблюдавал голям шеф магьосник управлявал да лети много, много пъти.

— Голям шеф магьосник? — намръщи се Тас. Той се озърна крадешком към сенките в малкото помещение. — Но къде е той?

— Той не там долу — обясни изключително упорито джуджето. — Той не подготвя се направи твои приятели на хиляди мънички парченца.

— А, този голям шеф магьосник — каза с облекчение кендерът. После се замисли. — Но… ако той не е тук… кой тогава кара цитаделата да лети?

— Ние не лети — завъртя очи Раунс. — Ние стои на едно място. Глупав свещеник, това ти.

— Разбирам — промърмори още по-замислено Тас. — Когато цитаделата стои на място, голям шеф магьосник може да ходи насам-натам и да върши големи шефски работи. — Той се огледа внимателно. — Хм, хм — произнесе високо, като изучаваше подиума. — И какво, казваш, не бива да правя?

— Аз никога не каже. Ти не бива стъпваш на два черни кръга върху платформа.

— Разбирам — съгласи се Тас, докато стъпваше върху двата черни кръга, изобразени на подиума между пиедесталите. Изглеждаха направени от същия тъмен кристал, както и кълбата. Откъм коридора се чу поредната експлозия и викове на ядосани дракониди. Очевидно гривната на Танис продължаваше да ги защитава срещу заклинанията на магьосника.

— А сега — продължи Раунс — не бива поглеждаш към кръг в таван над глава.

Тас вдигна очи и възкликна в страхопочитание. Точно над него се бе появил кръг горе-долу с големината на платформата, който започваше да сияе със зловеща синьо-бяла светлина.

— Много добре — заяви кендерът развълнувано. — Какво още не бива да правя?

— Ти не слага ръце върху черни кристални топки и не казва на топки в коя посока движим — отвърна Раунс и заподсмърча. — Ха. Ти никога не сетиш сам за голяма магия като тази!

— Танис — извика Тас към дупката в пода, — в коя посока се намира Кулата на Върховното чародейство?

В продължение на няколко секунди се чуваше само дрънкане на оръжие и от време на време по някой писък. Сетне сякаш от по-близо, докато двамата с Карамон постепенно отстъпваха нагоре по коридора, се разнесе гласът на полуелфа:

— Северозапад! Почти право на северозапад!

— Точно! — Кендерът се разположи здраво с двата си крака върху черните кръгове, пое разтреперано дъх, протегна ръце, за да ги сложи върху кристалните кълба…

— Хиляда и една бездни! — продума смутено и се втренчи нагоре. — Прекалено съм нисък!

Погледна Раунс и му посочи устройството:

— Предполагам, не е задължително и двете ти ръце да бъдат върху кълбата по едно и също време?

Имаше неприятното усещане, че вече знае отговора. Въпросът така или иначе бе хвърлил Раунс в такова объркване, че джуджето успяваше само да го зяпа безпомощно и да се опитва да затвори уста.

Тас го изгледа заплашително, просто защото трябваше да излее яда си върху нещо, след което реши да пробва да достигне кълбата със скок. Успя, ала веднага щом краката му напуснаха черните кристални кръгове, синьо-бялата светлина помръкна.

— А сега какво? — изстена отчаяно. — Карамон или Танис биха могли да се справят без проблеми, но от звуците, които долитат отдолу, може да се заключи, че поне още известно време ще бъдат заети. Как да постъпя? Аз… Раунс! — каза внезапно. — Ела тук!

Очите на джуджето се присвиха подозрително.

— Мен не позволено — заяви и полекичка започна да отстъпва от подиума.

— Чакай! Раунс! Не си отивай! — извика Тас. — Виж, трябва да ми помогнеш! Можем да подкараме това чудо заедно!

— Мен! — задъха се джуджето. Той се облещи. — Мен, лети като голям шеф магьосник?

— Да, Раунс, просто ела тук горе, качи се на раменете ми и…

Лицето на джуджето изразяваше космическо удивление.

— Мен — възкликна още веднъж то, този път в състояние, близко до екстаз, — лети като голям шеф магьосник!

— Да, Раунс, точно така — кимна търпеливо кендерът. — А сега, би ли побързал, преди голям шеф магьосник да дойде и да ни спипа?

— Аз побърза — отговори решително джуджето, изпълзя върху подиума, а оттам и върху раменете на Тас. — Аз побърза, да, винаги искал полети…

— Ето, държа те за глезените. А сега, ох! Пусни ми косата! Дърпаш я! Няма да те изпусна. Не, не, изправи се. Изправи се, Раунс. Изправи се изключително бавничко. Всичко е наред. Нали виждаш, държа те за глезените. Няма да те пусна. Не! Не! Опитай се да запазиш рав…

Кендерът и блатното джудже рухнаха в обща купчина.

— Тас! — долетя предупредителният вик на Карамон по стълбата.

— Само минутка! Почти успях! — извика кендерът, докато изправяше Раунс на крака и здравата го разтърсваше: — А сега, пази равновесие! Пази равновесие!

— Пази равновесие, пази равновесие — замърмори джуджето през тракащите си зъби.

Тас пак зае мястото си върху двата черни кръга, а Раунс на свой ред отново се покачи върху раменете му. След няколко напрегнати секунди на помахване с ръце и несигурно олюляване, джуджето успя да се изправи. Тас изпусна една въздишка. Раунс протегна мръсни пръстчета и след няколко неуспешни опита, най-после внимателно се залови за черните кристални сфери.

В същия момент от греещия в синкаво кръг над тях бликна завеса от ярка светлина и оформи искряща стена около двамата. По тавана се появиха червени и виолетови рунически знаци.

Сетне, със спиращо дъха отместване, цитаделата започна да се движи.

Долу по стълбите олюляването запрати драконидите и магьосника на пода. Танис се блъсна с гръб в една стена, а Карамон се стовари върху него.

Магьосникът изкрещя гневна ругатня и мъчително се заизправя на крака. Като стъпваше направо през собствените си, натъркаляни по земята хора и без да обръща внимание на Карамон и Танис, драконидът се втурна нагоре по стълбата, водеща към Стаята на Въздушния капитан.

— Спри го! — изръмжа Карамон и се отблъсна от стената по същото време, когато цитаделата се наклони на една страна подобно на потъващ кораб.

— Ще опитам — отвърна хрипливо Танис, тъй като едрият войн бе успял да му изкара въздуха. — Но ми се струва, че магията на гривната е почти изразходвана.

Той се хвърли след магьосника. В същия миг цитаделата реши да се килне в противоположната посока. Скокът му пропусна целта си и той се търколи на пода. Магьосникът жадуваше единствено да спре крадците, задигнали летящата му крепост и продължаваше да пълзи залитащо нагоре по стълбите. Танис извади камата си и я запрати към гърба му, ала оръжието срещна невидима защитна бариера и издрънча безобидно на земята.

Магьосникът вече достигаше основата на спираловидното стълбище, водещо към Стаята, останалите дракониди тъкмо се изправяха на крака и идваха на себе си, а Танис почти докосваше с ръка черната мантия, когато цитаделата подскочи право нагоре. Магьосникът се стовари върху Танис, драконидите полетяха като топчета из въздуха, а Карамон успя да скочи върху магьосника.

Внезапното спираловидно движение на цитаделата наруши концентрацията на драконида и го накара да изпусне от контрол защитното заклинание. Той се забори със зъби и нокти, ала едрият войн го изтегли от Танис и заби меча си дълбоко в гърдите му, точно когато създанието започваше да крещи поредното заклинание.

Тялото на магьосника моментално се разля във формата на вонлива жълта локва, а тясното пространство на коридора се изпълни с отровен, задушлив пушек.

— Пази се! — извика кашляйки, Танис и залитна към един прозорец. Наведе се през него и пое дълбоко въздух. Чак тогава изхълца от учудване: — Тас! Движим се в грешна посока. Казах ти северозапад!

Отгоре долетя тъничкият гласец на кендера:

— Мисли за северозапад, Раунс! Северозапад.

— Раунс? — не повярва на ушите си полуелфът, като продължаваше да кашля и изгледа въпросително Карамон.

— Как мен мисли за две посоки едновременно? — попита някой раздразнено. — Ти иска отиде север или ти иска отиде запад? Решава най-после!

— Северозапад! — кресна Тас. — Това е една пос… О, няма значение. Виж, Раунс, ти мисли за север, а аз ще мисля за запад. Все трябва да стане нещо.

Карамон затвори отчаяно очи и опря гръб в стената.

— Танис — каза той, — може би ще бъде по-добре ти да…

— Няма време — отвърна мрачно полуелфът с меч в ръка. — Идват.

Ала драконидите, объркани от смъртта на своя водач и напълно неспособни да схванат какво се случва с тяхната цитадела, се споглеждаха несигурно един друг. Мнозина се взираха в двамата приятели с подозрение. В същия момент цитаделата отново промени посоката си и пое на северозапад, като същевременно пропадна с поне двайсет стъпки.

Драконидите се обърнаха като по даден знак и — с не малко бъхтене, спъване и сподавени крясъци — изчезнаха обратно по пътя, откъдето бяха дошли.

— Най-после се движим в правилната посока — оповести Танис, взирайки се през прозореца. Карамон също се приближи, тъкмо навреме, за да види как Кулата на Върховното чародейство започва постепенно да се уголемява.

— Добре! Да видим сега какво става там горе — измърмори едрият войн и се заизкачва по стълбите.

— Не, чакай — спря го Танис. — Тас очевидно не може да вижда. Налага се да го направляваме. Пък и онези дракониди могат да се върнат всеки момент.

— Може би си прав — сви рамене Карамон, като погледна несигурно към Стаята.

— Ще стигнем до няколко минути — каза полуелфът и се подпря уморено на перваза на прозореца. — Но май имаме достатъчно време, за да ми разкажеш какво става тук.

 

 

— Трудно е за вярване — каза тихо Танис, загледан през прозореца. — Дори и онова за Рейстлин.

— Знам — отвърна печално едрият войн. — Самият аз не исках да повярвам в продължение на дълги години. Но когато го видях да стои пред Портала, когато чух какво смята да причини на Кризания, най-после осъзнах, че злото окончателно е разяло душата му.

— Прав си, че трябва да бъде спрян. — Полуелфът го улови за ръката. — Но значи ли това, че ти трябва да влезеш в Бездната? Даламар е в Кулата. В момента го очаква пред Портала. Без съмнение двамата ще успеете да го спрете. Не е необходимо да се нагърбваш лично…

— Не, Танис — поклати глава Карамон. — Не забравяй… По някакъв начин Даламар се е провалил. Нещо му е попречило. — Карамон свали раницата си и измъкна Хрониките.

— А може би ще успеем да стигнем дотам, за да се намесим навреме — предположи полуелфът, чувствайки колко е странно да говориш за бъдеще, което вече се е случило.

Карамон обърна на страницата, която беше отбелязал, огледа бързо написаното и рязко си пое дъх.

— Какво има? — попита Танис и се наведе, за да погледне. Карамон бързо затвори книгата.

— Да, нещо му се случва, това е сигурно — измърмори едрият войн. Избягваше очите на приятеля си. — Китиара го убива.