Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Изпитанието на близнаците (27)

Глава 3

— Огнедъх! — каза си Тас, веднага щом приятелите му изчезнаха.

Кендерът се обърна и затича по улицата към южната част на града, където битката очевидно беше най-ожесточена.

— Именно — промърмори си той. — Драконите без съмнение са точно там.

Чак тогава се сети, че в плана му има един съвсем малък недостатък.

— Триста опашати джуджета! — каза ядно, като спря и се загледа към небето, където драконите се зъбеха и си нанасяха удари с нокти, хапеха се и яростно издишваха пламъци един срещу друг. — Как да го намеря в тази блъсканица?

Той си пое раздразнено дъх и почти незабавно се задави и закашля. Огледа се и установи, че въздухът наоколо очевидно е доста задимен, а небето, преди сиво в зората под облачната покривка, сега грееше в зловещи отблясъци.

Палантас гореше.

— В никакъв случай не е безопасно местенце този град — измърмори. — Танис каза точно това: намери си безопасно местенце. А най-безопасното място, за което се сещам сега, е да бъда с Карамон и Танис вместо в този подпален, плячкосван и разграбван град. Пък и сигурно вече са успели да се забъркат в някоя голяма неприятност, която чака само мен. — Той се умисли дълбоко. — Сетих се! — каза внезапно. — Ще се помоля на Физбан! Няколко пъти свърши работа… е, добре де, мисля, че свърши работа. Така или иначе, няма да навреди.

Забелязал приближаването на двама дракониди, Тас се шмугна в една странична уличка, скри се зад голяма купчина смет и вдигна очи към небето:

— Физбан — каза сериозно. — Стана тя каквато стана! Ако този път не се измъкнем здрави и читави, най-добре да хвърлим парите в кладенеца, да нарамим пилетата и да си потърсим друг дом, както обичаше да казва майка ми. И макар че не съм особено сигурен какво имаше предвид, ми звучи доста добре. Трябва да бъда с Танис и Карамон. Знаеш, че няма да се справят без мен. Но за да успея, се нуждая от дракон. Нали? Не искам много. А можех да го направя. Като например, да прескочим глупостите с драконите и да ме качиш направо горе. Но подхождам скромно. Само един дракон. Това е.

Той зачака.

Нищо не се случваше.

Въздъхна още по-раздразнено, хвърли едно око към небето и се опита да бъде търпелив.

Нищичко.

Кендерът изпухтя.

— Добре, от мен да мине, ще върна съдържанието на една кесия, а защо не и на две, само ми помогни да полетя малко с цитаделата. Точно така, това е истината. Поне част от нея. А и не можеш да отречеш, че винаги ти намирах шапката…

Ала въпреки великодушния жест, драконът така и не се появяваше.

Най-накрая Тас се отказа. Драконидите вече бяха отминали, така че се изправи иззад купчината боклук и отново се върна на улицата.

— Е — промърмори, — предполагам, че си бил доста зает, Физбан, а и…

В същия момент земята избяга изпод краката му, във въздуха полетяха натрошени камънаци, тухли и чакъл и се разнесе грохот, който едва не го оглуши, след което… настъпи тишина.

Кендерът се изправи, отърси полепналата мръсотия от гамашите си и се взря през стелещата се прах. За момент си помисли, че върху него се е стоварила още някоя сграда, както в Тарсис, ала секунда по-късно вече знаеше, че случаят съвсем не е такъв.

В средата на улицата лежеше един бронзов дракон. Беше паднал по гръб, покрит с кръв, крилата му бяха разперени върху няколко съседни къщи, а опашката очевидно бе успяла да събори няколко други. Очите му бяха затворени, по хълбоците му се виждаха дълбоки изгаряния и определено не дишаше.

— Това — каза раздразнено Тас, загледан към създанието, — не беше точно същото като онова, което имах предвид!

В същия момент обаче драконът се раздвижи. Едното му око се отвори и замаяно се фокусира върху кендера в опит да го разпознае.

— Огнедъх! — възкликна Тасълхоф и се изкатери по един от огромните му крака, за да го погледне в окото. — Точно теб търсех! Зле ли… зле ли си ранен?

Младият дракон явно тъкмо се канеше да отвърне нещо, когато неочаквано над тях прелетя тъмна сянка. Очите на Кирза мигом се разтвориха широко, той изръмжа тихо и немощно се опита да вдигне глава. Усилието се оказа твърде голямо. Кендерът огледа небето над тях и забеляза един черен дракон, който тъкмо се канеше да се спусне надолу и да довърши жертвата си.

— А, не! — измърмори Тас. — Това си е моят бронзов дракон! Физбан го прати за мен. Да видим… Как ли се побеждава в такава битка?

Историите за Хума веднага му дойдоха на ум, ала и бездруго не бяха от полза, тъй като не разполагаше нито с драконово копие, нито дори с най-обикновен меч. Той измъкна малкия си кинжал, огледа го с надежда, после поклати разколебано глава и го върна обратно в пояса си. Е, налагаше се да даде най-доброто от себе си.

— Огнедъх — нареди на дракона, докато се катереше по широкия, покрит с люспи корем на създанието. — Стой тихо и мирувай, става ли? Да, знам за всички тези глупости как искаш да умреш с чест, докато се сражаваш с врага. Навремето имах приятел, който беше соламнийски рицар. Но точно сега не можем да си позволим лукса да умираме с чест. Имам други двама приятели, които в момента са живи и здрави, но съвсем скоро може и да не бъдат, освен ако не ми помогнеш да стигна до тях навреме. Пък и вече ти спасих веднъж живота тази сутрин и макар още да не го знаеш от първа ръка, твърдя, че си ми задължен.

Тас така и не разбра дали Кирза го беше чул или просто изгуби съзнание, но така или иначе нямаше време за губене. Изправи се върху корема му и порови из кесиите си, за да открие нещо, което би му било от полза. Извади сребърната гривна на Танис.

— Кой би помислил, че се отнася към нея толкова небрежно — измърмори, докато я слагаше на китката си. — Сигурно я е изпуснал, когато се занимаваше с Карамон. Добре че я намерих и прибрах на безопасно място. А сега… — Той протегна ръка и посочи черния дракон, който се рееше над тях с отворена паст, готов да изплюе смъртоносна доза киселина върху жертвата си.

— Виж, драги! — извика срещу му. — Този драконов труп е мой! Аз си го намерих пръв. Е… хубаво де, той ме намери, но какво значение има? Едва не ме размаза по паважа. Така че марш оттук и не разваляй въздуха с ужасния си дъх!

Черният дракон озадачено размаха криле на едно място, втренчен към него. Беше женски дракон и често бе отстъпвал плячката си на дракониди и дори на гоблини, но никога — поне доколкото си спомняше със сигурност — не бе имал вземане-даване с кендер. Битката не бе пощадила дракона. Чувстваше се леко замаян от загубата на кръв и от един особено болезнен удар по носа, ала все пак нещо му подсказа, че работата не е чиста. Не успяваше дори да си спомни да е срещал зъл кендер. Не можеше да не признае, разбира се, че винаги има първи път. А и този все пак носеше гривна, без съмнение заредена със силна черна магия, чиято мощ ефективно блокираше всичките му заклинания.

— Знаеш ли колко се изкарва от драконови зъби в Санкшън в последно време? — Извика кендерът. — Без да споменаваме ноктите. Познавам магьосник, който дава по трийсет монети само за единия!

Черният дракон се намръщи. Разговорът бе доста глупав. Освен това го болеше носа и беше ядосан. Тръсна гневно глава, решен да довърши досадното създание заедно с плячката, която му се падаше по право, отвори уста и вече се канеше да избълва смъртоносно количество киселина върху тях, когато… внезапно бе поразен в гръб от друг бронзов дракон. Черният нададе яростен писък, забрави за плячката и със зъби и нокти се забори за живота си, докато бавно набираше височина, следван от бронзовия.

Тас въздъхна дълбоко и седна върху корема на Кирза.

— Вече си мислех, че от нас ще остане само петно — измърмори той. Свали сребърната гривна и я напъха обратно в кесията. Усети как драконът под него се размърда и започна да диша по-равномерно. Кендерът се плъзна по люспестия хълбок и тупна на земята. — Огнедъх, толкова… лошо ли си ранен? — И как изобщо човек можеше да излекува цял дракон? — Ако искаш, мога да отида и да потърся свещенослужител, макар да е доста вероятно повечето да са твърде заети с цялата тази битка и тъй нататък…

— Не, малки човеко — изрече с дълбок глас Кирза, — няма да бъде необходимо. — Драконът отвори очи, разтърси огромната си глава и изви врат, за да се огледа. — Ти ми спаси живота — каза леко объркано след секунда.

— Два пъти — поправи го развеселено Тас. — Първият беше тази сутрин, когато се появи лорд Сот. Моят приятел Карамон — не го познаваш, — има една такава книга, която казва какво ще се случи в бъдещето, или по-скоро какво няма да се случи, след като вече го променихме. Както и да е, двамата с Танис щяхте да се изправите срещу лорда и щяхте да изгубите живота си, но не се получи, понеже откраднах гривната и не стана нищо. Искам да кажа, не умряхте.

— Без съмнение. — Кирза се претърколи на една страна и протегна едното си огромно кожено крило в задимения въздух. Изучи го внимателно. Беше продупчено и окървавено, но не и разкъсано. Той изучи и другото си крило по подобен начин, докато Тас го наблюдаваше очаровано.

— Мисля, че много би ми се искало да бъда дракон — въздъхна кендерът.

— Естествено. — Кирза бавно извъртя бронзовото си тяло така, че да успее да стъпи здраво върху ноктестите си лапи, като първо внимателно измъкна опашка изпод една рухнала стена. — Ние сме избраници на боговете. Продължителността на живота ни е толкова голяма, че в сравнение с нея тази на елфите прилича на запалена и догаряща свещ. Колкото до хората и кендерите, за нас вие сте просто падащи звезди. Дъхът ни е смъртоносен, а магията — толкова могъща, че само най-великите измежду магьосниците могат да й се противопоставят.

— Да, да — каза Тас, като се опитваше да овладее нетърпението си. — Сигурен ли си, че всичко по теб работи?

Кирза на свой ред потисна една усмивчица.

— Да, Тасълхоф Кракундел — отвърна мрачно той и разкърши криле, — всичко… ъъм… по мен работи, както се изрази. — Той разтърси глава. — Чувствам се малко изморен, но това е всичко. И така, след като спаси живота ми…

— Два пъти.

— Два пъти — поправи се послушно драконът, — съм длъжен да ти се отплатя. Какво мога да направя за теб?

— Отведи ме на летящата цитадела! — каза Тас, готов да се покатери на гърба на дракона. Внезапно усети как полита във въздуха, увиснал на яката на ризата си в една от огромните лапи на Кирза. — О, много благодаря. Макар че можех да се справя и сам…

С известно закъснение установи, че не се намира върху гърба на дракона. Вместо това откри, че се е оказал очи в очи с него.

— Предупреждавам те, че това би било изключително опасно, ако не и фатално, за теб — предупреди го строго бронзовият дракон. — Нека те отведа при соламнийските рицари в Кулата на Върховния свещенослужител…

— Вече съм бил там! — запротестира Тас. — Трябва да стигна до цитаделата! Нали разбираш, ъъ, сещаш ли се — Танис Полуелф! Нали го познаваш? Сега той е там горе и… ъъм… ме остави тук, за да събера едни страшно важни, ъм, сведения за него — довърши през глава. — Е, вече разполагам с тях и трябва да му ги отнеса.

— По-добре ги предай на мен — предложи Кирза. — Ще се погрижа да ги получи.

— Н-не, не, това… хм, хм… няма да свърши работа — заекна кендерът, докато мислеше усилено. — Работата е там… че… са на тайния език на кендерите! И… не могат да бъдат преведени на… ъъ… не могат да бъдат преведени на Общ. Ти нали… не говориш кендерски, Огнедъх?

„Разбира се, че говоря“ — канеше се да отговори драконът, ала се втренчи в изпълнените с надежди очи на Тас и изсумтя:

— Разбира се, че не! — подметна презрително. Съвсем бавно и внимателно той вдигна малкото човече и го сложи на гърба си, точно между крилете. — Щом такова е желанието ти, ще те отведа при Танис Полуелф. Дръж се здраво за гривата ми. За съжаление не съм оседлан, тъй като не предвиждахме такъв тип битка.

— Добре, Огнедъх — извика ликуващо Тас, нагласи предвидливо кесиите си и се залови за бронзовата грива на дракона с мънички ръце. Внезапно му хрумна нещо друго: — Ей, Огнедъх — рече той. — Нали няма да правиш разни рисковани маневри там горе, като например да се преобръщаш през глава или да се гмуркаш право към земята? Защото, макар наистина да звучи страшно забавно, не съм завързан за теб и може да падна…

— Не — отвърна усмихнато Кирза. — Ще те отведа до цитаделата възможно най-бързо, за да мога да се върна към битката, преди да е станало твърде късно.

— Готов, когато кажеш! — изкрещя развълнувано кендерът и смушка дракона с пети.

Драконът подскочи във въздуха. Скоро улови подходящо възходящо течение и започна да се издига в небето над Палантас.

Пътуването не се оказа никак приятно. Когато погледна надолу, Тас затаи дъх. Почти целият Нов град беше обхванат в пламъци. Тъй като бе оставен незащитен, драконидите просто помитаха, грабеха и палеха всичко по пътя си. Междувременно добрите дракони успяваха да удържат положението срещу лошите и поне засега да опазват Стария град от посегателствата им, а защитниците по стените даваха всичко от себе си срещу драконидите. За съжаление, водената от лорд Сот атака им бе струвала скъпо. От мястото си кендерът съвсем ясно успяваше да различи пръснатите тела на коне и рицари — фигурки, повалени от ръката на зло и отмъстително дете. Дори и в този момент армията на лорда си проправяше път като нагорещен нож в масло. Скелетите войни колеха наред, а протяжните писъци на баншитата се издигаха над виковете на ранените и умиращите.

Тас преглътна измъчено.

— Хм, хм — прошепна той. — Дали пък това не е по моя вина? В края на краищата, няма как да знам. Карамон така и не прочете какво става нататък! Все пак ми се струваше, че… Не — отговори си сам най-сетне, — ако не бях спасил Танис, тогава Карамон щеше да умре в Дъбравата. Сторих каквото трябваше да бъде сторено. Всичко е толкова объркано, че повече няма да мисля за него.

За да се откъсне от тези проблеми — а и за да не гледа към ужасните неща, които се случваха на земята — Тас се озърна към задименото небе. Внезапно вниманието му бе привлечено от огромен син дракон, който се издигаше от една улица непосредствено до Дъбравата Шойкан.

— Драконът на Китиара! — измърмори той, разпознал великолепния, смъртоносен Ские. Драконът обаче беше без ездач, а Китиара не се виждаше никъде.

— Огнедъх! — извика предупредително кендерът, като се извърна към синия дракон, който ги беше видял и променяше посоката си, за да ги настигне.

— Вече го забелязах — отвърна с равен тон Кирза и също хвърли един поглед към Ские. — Не се тревожи, почти стигнахме. Ще оставя първо теб и чак тогава ще се погрижа за неприятеля.

Вече наистина бяха съвсем близо до цитаделата. При вида й всички мисли за Китиара и синия дракон напълно изчезнаха от ума му. От това разстояние летящото укрепление беше дори още по-красиво, отколкото гледано от земята. Съвсем ясно се забелязваха огромните скални парчета, които висяха от основите — следствие от разрушителното въздействие на магията, която бе изтръгнала цитаделата от земната гръд.

Магическите облаци вряха и кипяха около основите, поддържайки укреплението във въздуха. Между трите малки кули прескачаха ослепителни разноцветни мълнии. Сега дори успяваше да различи огромните пукнатини, плъзнали като змии по каменните стени — друг резултат от невероятното усилие, приложено, за да се издигне цитаделата във въздуха. От прозорците по кулите и вдигнатите решетки на входовете струеше ярка светлина, но освен това Тас не успяваше да различи други признаци на живот. Нямаше никакви съмнения обаче, че във вътрешността направо гъмжи от какви ли не странни същества!

— Къде би искал да те оставя? — попита Кирза. В гласа му се долавяше леко нетърпелива нотка.

— Където и да е, много благодаря — отвърна учтиво Тас, разбирайки, че драконът не може да отлага повече завръщането си към сражението.

— Струва ми се, че главният вход не е особено препоръчителен — обади се след секунда драконът и рязко промени посоката. Спусна се остро и закръжи около цитаделата. — Ще те оставя отзад.

Тас се канеше да поблагодари, ала стомахът му внезапно реши да пропадне, докато сърцето му буквално се качи в гърлото, така че реши за момента да запази благоразумно мълчание. Междувременно огромните криле на Кирза заудряха мощно във въздуха, драконът протегна лапи и кацна леко в запустелия вътрешен двор. Нямаше време за любезности. Като се бореше едновременно да задържи съдържанието на стомаха си и да не падне на глава, докато се изхлузваше от гърба му, кендерът най-сетне скочи на твърда почва (е, в известен смисъл твърда) и се шмугна бързо в сенките.

Вече започваше да идва на себе си.

— Сбогом, Огнедъх! — извика и помаха с мъничката си ръка. — Благодаря! Желая ти успех!

Дори и да го беше чул, бронзовият дракон не отговори. Кирза вече се издигаше, набирайки все по-голяма скорост. Непосредствено по петите му се стрелна и Ские. Червените очи на синия дракон грееха с невероятна омраза. Тас вдигна леко рамене, въздъхна и реши, че поне за момента не може да направи каквото да било за Огнедъх. Най-добре беше да не се тревожи повече и да остави драконите да водят битката, както намерят за добре. Той се обърна и огледа мястото, където беше попаднал.

Намираше се в задната част на укреплението в едната половина на вътрешен двор. Другата половина очевидно бе останала на земята, след като бяха изтръгнали цитаделата от нея. Забеляза, че стои обезпокоително близо до ръба и забързано се приближи към стените. Движеше се съвсем тихо и се придържаше главно към сенките по силата на навика, с който — иска или не — се ражда всеки кендер.

Спря и се огледа. Имаше голяма врата, но беше затворена и добре укрепена с железни решетки. И макар наистина да имаше изключително интересна ключалка, кендерът с въздишка бе принуден да се съгласи, че по всяка вероятност зад нея също така има и изключително интересен на вид пазач. Най-добре щеше да бъде, ако пропълзеше през някой прозорец, а такъв действително имаше, беше ярко осветен и се намираше точно над него.

Доста над него.

— Хиляди разярени гоблини! — измърмори той.

Прозорецът се намираше на поне шест стъпки над земята. Тас се озърна, откри голямо парче отчупена скала и пристъпи към действие. След няколко минути отчаяно пъхтене, бутане и местене насам-натам, успя да го разположи така, че да се покачи и да достигне прозореца. После внимателно надникна през него.

На пода лежаха две вкаменени тела на дракониди. Главите им бяха премазани. Недалече от първите двама лежеше и друг мъртъв драконид, чиято глава бе напълно отделена от тялото. Освен труповете в помещението нямаше нищо друго. Тас се повдигна на пръсти, промуши глава през прозореца и се ослуша. Сякаш от много далече долитаха звуци от дрънчене на метал и дрезгави викове, последвани от невероятен рев.

— Карамон! — каза кендерът. Той се промъкна без особена мъка през прозореца. Преди да скочи на пода, се увери още веднъж, че цитаделата все така не помръдва и доволно тупна върху каменните плочи вътре. Заслуша се. Същият рев, примесен с гласа на ругаещия Танис. — Колко мило — кимна със задоволство и тръгна към шума от битката. — Решили са да ме изчакат.

Влезе в един коридор с прави голи стени и спря, само колкото да се постегне. Звукът от трясъка на оръжие се разнасяше някъде над него. Надникна в друг осветен с факли коридор, който водеше тъкмо в тази посока. Реши да действа предпазливо и преди да влезе в него, измъкна малкия си кинжал. Не срещна никого. Коридорът беше съвсем празен, както и тясното стълбище за нагоре.

— Хмм — измърмори той. — Определено тук е далеч по-безопасно в сравнение с града под нас. Само да не забравя да го спомена пред Танис. А като заговорихме за Танис, къде ли може да са те с Карамон в този момент?

След като се изкачва право нагоре в продължение на близо десетина минути, кендерът спря и се огледа в едва-едва разпръсваната от факлите тъмнина. Сега вече със сигурност можеше да каже, че се катери по тясно стълбище, заключено между външната и вътрешната стена на някоя от кулите. Все още чуваше шума от битката, но сега виковете долитаха от по-близо, сякаш Танис и Карамон се намираха от другата страна на стената. Обаче не виждаше начин да се добере до тях. Изнервено — и с уморени от изкачването крака — той спря и се замисли.

„Мога да се върна обратно и да опитам по друг път — каза си той, — но мога и да продължа. Обратно, въпреки че ще бъде далеч по-леко за изморените ми крачета, но на каква цена? Сигурно гъмжи от дракониди. От друга страна, все някъде тук трябва да има врата, иначе защо са тези стълби?“

След като се поздрави за проявената логика, кендерът реши да продължи нагоре, макар звуците от битката вече да звучаха под него. Точно когато вече си мислеше, че архитектът на проклетото стълбище е бил някое пияно джудже с извратено чувство за хумор, най-сетне откри своята врата.

— Аха, ключалка! — рече, потривайки ръце. Отдавна не му се бе отдавал случай да се позанимае с някоя и вече започваше да се тревожи, че е започнал да губи форма. След като изучи ключалката предпазливо и с око на професионалист, той внимателно постави ръка върху дръжката. За негово огромно разочарование, вратата се отвори съвсем леко.

— Е, както и да е — каза с въздишка. — И бездруго не си нося инструментите.

Бутна вратата още малко и надникна през нея. Точно пред него се виждаше единствено дървен парапет. Кендерът отвори вратата напълно и още по-предпазливо пристъпи по тясна дървена площадка, която вървеше по протежение на вътрешните стени на кулата.

Тук звукът от битката вече беше съвсем ясен. Тас забързано изтича напред и увисна през парапета. Шумът от разбито дърво, трясък на мечове, викове и глухи удари идваше от…

— Здрасти, Танис. Здрасти, Карамон! — извика весело. — Хей, я кажете, разбрахте ли вече как се управлява това чудо?