Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Изпитанието на близнаците (25)

Глава 1

— Какво пише, Карамон? — Тас се изправи на пръсти и опита да надникне през рамото на едрия мъж.

— Шшш! — прошепна раздразнено Карамон. — Чета. — Той разтърси ръката си. — Пусни ме.

До този момент войнът бе разлиствал забързано Хрониките на Астинус. Сега обаче внимателно се взираше в една от страниците.

Тас въздъхна тежко — в края на краищата той бе носил книгата по целия път насам! — опря гръб в стената и се огледа наоколо. Бяха спрели под един висок метален триножник, на чийто връх гореше огън. Имаше ги навсякъде из нощните улици на Палантас. Без съмнение скоро щеше да се зазори. Буреносните облаци закриваха първите слънчеви лъчи, но градът вече тънеше в унили сиви полутонове. Откъм залива нахлуваше мразовита мъгла.

Макар по повечето прозорци да грееха светлинки, по улиците не се виждаха хора. Очевидно спазваха нареждането да си стоят у дома, освен ако не им бъде наредено друго или не са част от градското опълчение. Тук-там обаче се забелязваха лица на жени, които бързо надникваха навън. В очите им имаше мълчалив страх и стаено очакване. От време на време покрай двамата приятели минаваше по някой мъж, упътен към поста си при портите. В същия момент се отвори една врата недалеч от тях и на улицата пристъпи човек с ръждив меч в ръка. Последва го хлипаща жена. Човекът се наведе и я целуна нежно, след което целуна и бебето в ръцете й. Чак тогава се обърна рязко и закрачи надолу по улицата. Когато човекът ги подмина, Тас забеляза, че по бузите му се стичат сълзи.

— О, не! — измърмори Карамон.

— Какво? Какво? — извика развълнувано кендерът и заподскача в желанието си да хвърли един поглед на страницата, от която четеше приятелят му.

— Слушай:

На сутринта на Третоден летящата цитадела се появила във въздуха над Палантас, придружена от цели ята сини и черни дракони. Ала заедно с появата й пред портите на Стария град се възправило създание, при вида на което не един и двама ветерани почувствали как кръвта се смразява в жилите им, а куражът ги напуска.

Защото създанието било родено от самия мрак. Лорд Сот, Рицар на Черната роза, яхнал кошмар от очи, копита и пламък. Лордът препуснал срещу портите на града, без да срещне съпротива. Пазачите просто побягнали. Лорде на Палантас — извикал неумрелият рицар с глас, който идвал от царството на самата смърт, предай града си на господарката Китиара. Дай й ключовете за Кулата на Върховното чародейство, провъзгласи я за ваш управник и тя ще ви позволи да живеете така, както живяхте досега — в мир и благоденствие, а градът ви ще бъде пощаден от разруха.

Лорд Амотус се появил на стените и погледнал към неумрелия рицар. Мнозина край него не можели повече да гледат, тъй ужасени били от леещия се наоколо страх. Ала лордът — макар и блед като смъртник — се възправял високо, а думите му вдъхнали кураж на онези, що го били изгубили:

— Отнеси това съобщение на твоята Драконова повелителка. Палантас живя в мир и красота в продължение на векове. Но никога няма да се съгласим да откупим този мир и тази красота на цената на собствената си свобода.

— Тогава откупете я на цената на живота си! — извикал лорд Сот.

Сякаш от самия въздух се появили тринайсетте му скелети войни, яхнали коне с горящи очи и копита от пламък. Скелетите се строили зад рицаря, а зад тях на колесници от човешки кости, теглени от двукраки крилати дракони се появили баншите — духовете на жените елфи, осъдени от боговете да служат на лорда за вечни времена дори и в отвъдното. В ръцете си стискали мечове от лед, а да чуеш ридаещия им писък означавало сигурна смърт.

Лорд Сот вдигнал ръка, видима единствено благодарение на желязната ръкавица и посочил градските порти, които преграждали пътя му. От устата му излязла една-единствена дума, която вледенила душите на защитниците по бойниците. Желязото по портата мигом побеляло от скреж, сетне се превърнало в лед, а след още една дума на Сот ледът се пръснал на хиляди парченца.

Ръката на рицаря се отпуснала. Той смушкал коня и препуснал през рухналата порта, следван от слугите си.

Зад портата го очаквал не друг, а Танис Полуелф, Герой на копието, възседнал бронзовия дракон Огнедъх (чието драконово име било Кирза). Лордът не губил време, а веднага запратил срещу врага си могъщата магическа дума „Умри!“, ала полуелфът, бидейки защитен от сребърната гривна, която носел, устоял на заклинанието. Това бил и краят му. Макар гривната да го защитила първия път, повече не можела да му помогне…

— Не можела да му помогне! — извика Тас, прекъсвайки четенето на Карамон. — Но какво означава това?

— Шшш! — предупреди го Карамон и продължи:

„… не можела да му помогне. И така, след като бронзовият дракон, тъй като нямал магическа защита, рухнал по заповед на Сот, Танис Полуелф бил принуден да продължи сам битката с неумрелия рицар. Лорд Сот също продължил спешен, в съответствие с Бойните закони на соламнийския рицарски орден, които все още го задължавали, макар твърде отдавна да бил надживял необходимостта да ги спазва. Танис Полуелф се сражавал храбро, ала в никакъв случай не можел да се мери с ужасяващия лорд. Скоро той паднал смъртоносно ранен в гърдите…“

— Не! — възкликна Тас. — Не! Не можем да оставим Танис да умре! — Той улови Карамон за лакътя: — Да тръгваме! Все още има време! Ще го намерим и ще го предупредим…

— Не мога, Тас — отвърна тихо Карамон. — Трябва да отида в Кулата. Усещам присъствието на Рейстлин, чувствам, че все повече се приближава. Нямам време, Тас.

— Какво искаш да кажеш? Не можем да оставим Танис да умре! — прошепна кендерът, втренчен в него с разширени очи.

— Така е — каза сериозно Карамон. — Ще се наложи да го спасиш сам.

Мисълта за това накара Тас да затаи ужасено дъх. Когато най-сетне успя да проговори, гласът му бе станал писклив:

— Аз? Но, Карамон, аз не съм войн! Е, вярно, казах на пазача, че съм, но…

— Тасълхоф Кракундел — заяви сурово едрият мъж. — Предполагам, че е възможно боговете да са наредили нещата така, просто за да те позабавляват. Възможно, но и твърде съмнително, мен ако питаш. Ние сме част от този свят и често се налага да поемаме отговорностите, които той ни налага. Сега го разбирам съвсем ясно. Да, съвсем ясно. — Той въздъхна и за момент лицето му прие толкова сериозно и печално изражение, че Тас усети как нещо стяга гърлото му.

— Зная, че съм част от света, Карамон — произнесе нещастно кендерът. — И с радост бих поел отговорностите, които ми се падат по право и с които мога да се справя. Но… просто се чувствам една твърде нисичка част, ако разбираш какво искам да кажа. А лорд Сот е такава висока и грозна част, че…

Изсвири тръба, последва я втора. Тас и Карамон замълчаха едновременно, додето острият звук най-сетне отмря.

— Това е, нали? — попита тихо кендерът.

— Да — отговори приятелят му. — Най-добре да побързаш.

Карамон затвори книгата и я мушна в една стара раница, с която Тас се бе „сдобил“ по време на обиколката им из Новия град. Естествено, кендерът се беше сдобил и с нови кесии, плюс разни други интересни дреболии, за които войнът дори не подозираше. Сетне Карамон протегна ръка и я положи върху главата на Тас. Приглади назад нелепо стърчащата му опашка:

— Сбогом, Тас. И благодаря.

— Но, Карамон! — Кендерът се втренчи в него. Внезапно се бе почувствал невероятно самотен и объркан. — К-къде отиваш ти?

Приятелят му се загледа към Кулата на Върховното чародейство. Приличаше на черна празнина, отсъствие сред надвисналите буреносни облаци. На върха на Кулата, там, където се намираше лабораторията — и където трябваше да е Порталът — горяха ярки светлини.

Тас проследи погледа му. Втренчи се в скупчените край Кулата облаци и зловещите мълнии, които проблясваха край нея, сякаш боговете си играеха с голяма, тромава буболечка. Припомни си последния път, когато бе имал вземане-даване с Дъбравата Шойкан…

— О, Карамон! — извика и улови ръката на едрия войн. — Карамон, недей… чакай…

— Сбогом, Тас — повтори твърдо Карамон и отскубна кендера от ръката си. — Трябва. Знаеш какво ще се случи, ако не го направя. Ти също знаеш какво да правиш. А сега побързай. Цитаделата вероятно вече е над портите.

— Но, Карамон… — изплака приятелят му.

— Тас, налага се да го направиш! — изкрещя гневно войнът. Гласът му отекна надолу из празната улица. — Нима ще оставиш Танис да умре, без да се опиташ да му помогнеш?

Кендерът се сви като попарен. Никога досега не беше виждал Карамон ядосан, поне не и на него. И никога до този момент, през всички приключения, които бяха имали заедно, Карамон не си бе позволявал да му крещи.

— Не — каза примирено. — Просто… Не съм сигурен какво мога да сторя…

— Ще измислиш нещо — измърмори Карамон и се намръщи. — Винаги успяваш. — Той се обърна и решително започна да се отдалечава. Тас се взираше неутешимо след него.

— С-сбогом, Карамон — извика кендерът след приятеля си. — Н-няма да те разочаровам.

Войнът се извърна. Когато проговори, тонът му бе странен, сякаш не можеше да си поеме дъх:

— Няма, Тас, каквото и да стане.

Карамон помаха и закрачи надолу по улицата.

В далечината се виждаха сенките на Дъбравата Шойкан, сенки, които ничия светлина не можеше да разпръсне, сенки, сред които се спотайваха Пазителите на Кулата.

Тас остана загледан след приятеля си в продължение на няколко минути, додето не го изгуби сред тъмнината. Всъщност толкова много се надяваше, че Карамон ще се обърне и ще извика: „Чакай, Тас! Ще дойда с теб, за да спасим Танис!“

Ала едрият войн не бе сторил нищо такова.

— Той остави тази работа на мен — въздъхна кендерът. — И ми изкрещя!

Тас изсумтя тихичко и на свой ред тръгна с тежки стъпки в противоположната посока към градската порта. Нямаше абсолютно никаква идея как може да спаси Танис от ръката на неумрял рицар, а и като се замислеше, никак не можеше да проумее как е възможно Карамон да му повери толкова отговорна задача.

— И все пак спасих живота на Карамон — измърмори. — Може би ще осъзнае, че…

Внезапно кендерът се закова като вкаменен в средата на улицата.

— Ами че Карамон се отърва от мен! — възнегодува той. — Тасълхоф Кракундел, наистина имаш кратуна вместо глава! Та той се отърва от мен! Отива там, за да умре! Това, че ме изпрати да спасявам Танис, беше само извинение! — Огледа се безутешно и в двете посоки на улицата. — А сега какво? — произнесе съвсем тихо.

Направи крачка след Карамон. В този момент обаче тръбите отново се обадиха, този път още по-настойчиво. Над острия звук се извисяваше нечий глас, който даваше гръмогласни нареждания — гласът на Танис.

— Само че, ако последвам Карамон, Танис ще умре! — Тас спря. Обърна се и направи една крачка по посока на гласа. Отново се закова и завъртя опашката около пръста си в напрегната нерешителност. Никога до този момент не се бе чувствал толкова раздвоен.

— И двамата имат нужда от мен! — изплака в агония. — Как бих могъл да избирам?

И после:

— Знам как! — Мъничкото му лице се проясни. — Точно така!

Въздъхна от облекчение, завъртя се на пети и продължи към портата, този път на бегом.

— Ще спася Танис — каза задъхано, свивайки за по-напряко по една странична уличка, — а после просто ще се върна и ще помогна на Карамон. Танис дори може да ми е от полза.

Докато тичаше през глава, без да обръща внимание на разбягващите се в паника котки и кучета по пътя си, Тас се намръщи раздразнено:

— Чудя се колко ли ще станат героите, които съм спасявал досега? — промърмори и подсмръкна печално. — Честно казано, вече започна да ми идва да гуша от всички тях.

 

 

Летящата цитадела се появи в небето над Палантас точно по времето, когато тръбите свиреха за смяна на стражата. Високите, ронещи се заострени върхове на кулите й, извисените каменни стени, осветените прозорци, претъпкани с кряскащи дракониди — всичко това изведнъж се превърна в неоспорим факт, докато цитаделата се спускаше, понесена върху пелена от кълбящи се магически облаци.

И все пак, летящата крепост бе посрещната главно с една дума — или с няколко различни, които общо взето значеха едно и също:

— О! — възкликна Тас и едва не изръкопляска от внезапно обзелото го страхопочитание. — Не е ли прекрасна! Бях забравил какво великолепно и славно нещо са летящите цитадели! Бих дал всичко, каквото и да е, за да се повозя на някоя. — Изведнъж той въздъхна и разтърси глава: — Не сега, Кракундел — произнесе твърдо с интонацията на Флинт. — Имаш работа за вършене. Да видим — той се огледа, — ето я и портата. Там е цитаделата. А онзи там е лорд Амотус… Хм, хм, изглежда наистина ужасно! Виждал съм мъртъвци с по-весело изражение на лицето. Но къде е… Аха!

По улицата се появи мрачна процесия, идваща право към кендера — група соламнийски рицари, водещи конете си за юздите. Не говореха. Всеки от мъжете изглеждаше необичайно сериозен и напрегнат, всеки от тях знаеше, че най-вероятно крачи към собствената си смърт. Водеше ги човек, чието брадато лице бе в пълен контраст с гладко избръснатите мустакати рицари наоколо му. И, независимо че човекът също носеше ризницата на Рицар на Розата, си личеше, че явно не е навикнал да го прави често.

— Танис винаги е мразел плетените ризници — каза си Тас, докато наблюдаваше приближаването на приятеля си. — А ето го сега, пременен като соламнийски рицар. Чудя се какво ли би измислил Стурм по негов адрес, ако можеше да го види! Как ми се иска Стурм да беше сега тук! — Долната устна на кендера затрепери. По носа му се търкулна една сълза, преди да е успял да я спре. — Как ми се иска който и да е храбър и умен приятел да беше сега тук!

Когато рицарите стигнаха до Портата, Танис се обърна и съвсем тихо издаде няколко команди. Над главите им се разнесе скърцащият звук от размахани драконови криле. Тас потърси с очи и видя кръжащия Кирза, повел формация от бронзови дракони. Цитаделата беше съвсем близо, спускаше се все повече и повече.

— Стурм го няма. Карамон го няма. Няма никой, Кракундел — измърмори кендерът и решително прокара ръка през лицето си. — Още веднъж ти се пада да разчиташ само на себе си. А сега, какво се очаква от мен?

През ума му запрелитаха невероятни планове, като се започнеше от това, да заплаши Танис с оръжие („Не се шегувам, Танис, вдигни ръцете си високо във въздуха!“) и се стигнеше до доста несигурния подход да го зашемети с точен удар по темето („Ъъм, хей, Танис, защо не си свалиш шлема само за секунда?“). Макар да бе отчаян ход, не изключи дори идеята да каже истината („Нали разбираш, Танис, двамата с Карамон се върнахме назад във времето, после отидохме напред във времето, Карамон взе онази книга от Астинус, точно когато светът се канеше да свърши, а пък в една от главите към края се разказва как умираш и…“). Внезапно Тас видя как приятелят му вдига ръка. Проблесна сребро…

— Ами да — кимна кендерът и почувства как от плещите му сякаш се смъкна цяла планина. — Ще направя онова, в което винаги съм бил най-добър…

 

 

— Без значение какво се случва, оставете лорд Сот на мен — заяви Танис, докато оглеждаше мрачно наобиколилите го рицари. — Закълнете се в Кода на Честта, че ще изпълните заповедта ми!

— Танис, милорд — подхвана сър Маркам.

— Не, няма да споря с теб. Нямате никакъв шанс срещу него, не и без магическа защита. Всеки от вас ще допринесе поне с нещо в битката срещу слугите му. А сега, или се закълнете в Кода на честта, или ще ви заповядам да напуснете полесражението. Закълнете се!

От другата страна на затворената порта се разнесе дълбок глас, призоваващ палантийците да се предадат. Рицарите се спогледаха, почувствали внезапния леден полъх в душите си от този нечовешки звук. Настъпи секунда мълчание, нарушавана единствено от скърцането на крила над главите им, докато огромните създания — бронзови, сребърни, сини и черни дракони — летяха и се измерваха гибелно един друг в очакване на знак за атака. Драконът на Танис, Кирза, кръжеше съвсем близо, готов да се спусне и да го вземе по дадена команда.

Ето, че се дочу и гласът на лорд Амотус — разтреперан и напрегнат, ала изпълнен с решимост, който отговори на неумрелия рицар:

— Отнеси това съобщение на твоята Драконова повелителка. Палантас живя в мир и красота в продължение на векове. Но никога няма да се съгласим да откупим този мир и тази красота на цената на собствената ни свобода.

— Заклевам се — каза тихо сър Маркам — в Кода на честта.

— Заклевам се — прозвуча нестройният отговор на останалите рицари.

— Благодарен съм ви — кимна Танис, като огледа всеки един от младите мъже с натежало сърце. Знаеше, че вероятно много от тях нямаше да доживеят края на битката. Знаеше, че и той… Разтърси гневно глава. Трябваше само да произнесе името на дракона си. Вече се канеше да го направи, когато откъм задните редици на рицарите се разнесе глъчка.

— Ох! Веднага се махай от крака ми, голямо, непохватно…

Изцвили кон. Танис чу как някой от рицарите изруга, а после отново същия писклив гласец, който отговаряше невинно:

— Не съм виновен аз. Конят ти стъпи върху мен! Флинт беше напълно прав за тези глупави животни…

Другите коне, нервни от приближаващата битка и държани изкъсо от напрегнатите си ездачи, бяха наострили уши и пръхтяха с разширени ноздри. Един от тях затанцува извън строя, принуждавайки рицаря да увисне за юздите.

— Я се стегнете! — извика строго Танис. — Какво става там…

— Ако обичате. Разкарай се. Какво? Тази кама е ваша? Моите уважения, сигурно сте я изпуснали…

Отвъд портата се разнесе гласът на неумрелия рицар:

— Тогава откупете я на цената на живота си!

А откъм редиците пред него се разнесе друг:

— Танис, това съм аз, Тасълхоф!

Сърцето на полуелфа се вледени. В този момент му бе трудно да прецени чий от двата гласа го е смразил повече.

Ала нямаше време да се чуди. Той погледна през рамо и видя как портите се превърнаха в лед, който се разсипа на хиляди парченца…

— Танис! — нещо се бе закачило за ръката му. — О, Танис! — Тас го разтърси. — Танис! Трябва бързо да дойдеш с мен, за да спасим Карамон! Тръгнал е към Дъбравата Шойкан!

„Карамон? Карамон е мъртъв! — беше първата мисъл на полуелфа. — Но тогава и кендерът е мъртъв. Какво става тук? Нима съм се побъркал от страх?“

Някой извика предупредително. Танис замаяно се огледа и забеляза, че лицата на рицарите са мъртвешки бледи. Значи лорд Сот влизаше през портите.

— На конете! — изкрещя подивяло, докато се опитваше да отърси упорито вкопчилия се в него кендер. — Тас! Не му е сега времето… Махни се от пътя ми, проклет да си!

— Карамон ще умре! — изплака кендерът. — Трябва да го спасиш, Танис!

— Карамон… та той е… вече мъртъв! — изръмжа Полуелф.

Кирза се стовари близо до него и нададе бойния си писък. Добрите и лошите дракони мигом се хвърлиха един срещу друг с оголени нокти. Битката се разрази безмилостно и светкавично. Въздухът бе изпълнен с мълнии и остър мирис на смърт. Откъм летящата цитадела засвириха рогове. Драконидите ликуващо закрещяха и започнаха да падат безредно от прозорците, разтваряйки кожените си криле, за да убият скоростта си.

Лорд Сот препускаше като лавина от ужас и смърт, безплътна и отблъскваща.

Колкото и да опитваше, Танис не успяваше да се отърси от кендера. Най-накрая, като изруга под нос, той улови ритащия Тас през кръста и го вдигна. Гневът буквално го задавяше. Запрати го към една странична уличка.

— Не мърдай оттам! — изрева побесняло.

— Танис! — извика умолително приятелят му. — Не бива да ходиш там! Ще умреш, заклевам се във всичко най-свято, че ще намериш смъртта си!

Полуелфът му хвърли един последен, изпълнен с ярост поглед и се втурна напред.

— Огнедъх! — извиси глас той. Драконът се отблъсна с мощните си крака и се приземи върху паважа непосредствено до него.

— Танис! — изпищя кендерът. — Не можеш да се изправиш срещу лорд Сот без гривната!