Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Изпитанието на близнаците (23)

Глава 13

На вратата се почука съвсем тихо. Танис стреснато се откъсна от работата си:

— Да, какво има? — каза високо.

Вратата се отвори.

— Аз съм Чарлз, милорд. Помолихте да ви повикам при смяната на стражата.

Полуелфът погледна към прозореца. Беше го разтворил, за да позволи на чистия въздух да навлезе в стаята, ала пролетната нощ се бе оказала топла, влажна и безветрена. Небето бе тъмно, с изключение на редките зловещо розови мълнии, прескачащи от облак на облак. Най-сетне успя да осъзнае какво става и чу звуците от ударите на стражевата камбана, гласовете на новопристигналите часови и отмерените крачки на отдалечаващите се войници, които току-що бяха отстъпили поста си.

Вероятно вече мислеха за почивка, ала почивката им щеше да бъде кратка.

— Благодаря ти, Чарлз — каза той. — Би ли влязъл за момент?

— Разбира се, милорд.

Прислужникът пристъпи вътре и внимателно затвори вратата след себе си. Танис се вгледа задълго в пергамента върху писалището си. Стисна устни и добави още два реда с твърд елфически почерк. Попи написаното и се зае да препрочете вече готовото писмо, ала очите му неусетно се замъглиха и безцелно започнаха да се реят над редовете от ръкописни букви. Най-сетне се отказа, въздъхна и го нави. Отпусна се назад, без да го изпуска от ръка.

— Добре ли сте, сър? — обади се прислужникът.

— Чарлз — започна Танис, като несъзнателно въртеше пръстена от стомана и злато на единия от пръстите си. Гласът му замря.

— Милорд? — напомни му за присъствието си прислужникът.

— Това е писмо до жена ми, Чарлз — продължи тихо полуелфът, без да го поглежда. — Тя е в Силванести. Погрижи се да бъде изпратено още тази нощ, преди…

— Разбирам, сър — произнесе сериозно Чарлз, пристъпи и взе писмото.

Танис се изчерви виновно:

— Знам, че сега не му е времето и че има далече по-важни документи, които изтърпят отлагане, но все пак…

— Разполагам тъкмо с нужния човек, милорд. Всъщност той е елф от Силванести. Лоялен е, но за да бъдем честни, ще е особено доволен да напусне града под някакъв достоен претекст.

— Благодаря ти, Чарлз. — Полуелфът въздъхна и прокара пръсти през косата си. — Ако с мен се случи нещо, бих искал тя да научи…

— Естествено, милорд. Напълно разбираемо е. Не се тревожете повече. Печатът ви, между впрочем?

— О, да. — Танис свали пръстена и го притисна върху горещия восък, който Чарлз изсипа върху пергамента, за да може да се отпечата личният му знак: листо от трепетлика.

— Лорд Гунтар пристигна току-що, милорд. В момента провежда съвет с лорд Маркам.

— Лорд Гунтар! — Внезапно челото на Танис се проясни. — Отлично. Аз поканен ли…

— Помолиха ме да ви предам, че искат да се срещнат с вас, стига да ви е удобно, милорд — кимна невъзмутимо Чарлз.

— О, удобно е — заяви Танис и се изправи. — Предполагам, все още няма никаква следа от цита…

— Все още никаква, милорд. Ще откриете двамата господа в лятната утринна стая — понастоящем официално обявена за щаб.

— Благодаря ти, Чарлз — кимна Танис, удивен, че най-сетне е успял да завърши поне едно изречение.

— Ще има ли нещо друго, сър?

— Не. Знам…

— Много добре, милорд.

Чарлз се поклони с писмото в ръка и задържа вратата, колкото Танис да излезе навън, след което я заключи. Изчака, за да се увери, че полуелфът няма някакви други последни нареждания, поклони се отново и се отдалечи.

Без да може да откъсне мислите си от писмото, Танис остана сам, благодарен на сенките в слабо осветения коридор. Сетне пое дълбоко дъх и закрачи твърдо в търсене на лятната утринна стая — понастоящем официално обявена за щаб.

 

 

Задържа ръка върху дръжката на вратата и вече се канеше да влезе, когато долови някакво раздвижване в края на периферното си зрение. Обърна глава, точно когато от въздуха се материализира нечия изтъкана от мрак фигура.

— Даламар? — каза изненадано Танис. Изостави затворената врата на щаба и тръгна по коридора към мрачния елф. — Мислех, че…

— Танис. Тъкмо теб търсех.

— Някакви новини?

— Не и такива, които биха ти харесали — сви рамене магьосникът. — Не мога да остана дълго. Съдбата ни виси на косъм. Но ти донесох това. — Той порови в черна кадифена кесия, окачена на кръста му и подаде на полуелфа една сребърна гривна.

Танис разгледа любопитно гривната. Беше широка горе-долу колкото дланта му, изработена от чисто сребро. Ако се съдеше по широчината и тежестта й, можеше да предположи, че е предназначена за носене на китката. Беше леко потъмняла и инкрустирана с черни камъни, чиито полирани страни отразяваха трепкащата светлина на факлите в коридора. И определено идваше от Кулата на Върховното чародейство.

Той я повдигна предпазливо.

— Да не би да е… — поколеба се, без да е сигурен дали наистина иска да знае.

— Магическа? Да — отвърна Даламар.

— На Рейстлин? — намръщи се Танис.

— Не — мрачният елф се усмихна язвително. — Шалафи не се нуждае от магически дрънкулки като тази. Гривната е част от колекцията, с която разполагам в Кулата. И е доста стара, със сигурност датира поне от времето на Хума.

— За какво служи? — все така намръщен, полуелфът я изучи подозрително.

— Защитава онзи, който я носи, от магическо влияние.

Танис вдигна глава.

— Като това на лорд Сот?

— Чието и да е. Но, да, ще защити притежателя си и от могъщите думи на неумрелия рицар: „мъртъв“, „поразен“, „сляп“. Ще го предпази и от ефекта на страха, който струи от него, както и от заклинанията му за огън и лед.

Полуелфът се втренчи внимателно в Даламар.

— Това е наистина безценен дар! С негова помощ имаме шанс.

— Онзи, който я носи, би следвало да ми благодари, когато или ако се върне жив! — Магьосникът скри ръце в ръкавите си. — Дори и без свръхестествените си способности, лорд Сот е опасен противник, без да споменаваме онези, които го следват — обвързаните с клетва дори в смъртта си. Да, Полуелфе, най-добре ми благодари, след като се завърнеш.

— Аз? — Танис помисли, че не е чул добре. — Но аз… не съм държал меч от близо две години! — Внезапно почувства, че го обзема лошо предчувствие. — Защо аз?

Усмивката на Даламар стана още по-широка. Косите му очи заблестяха от нескривано удоволствие.

— Дай я на някой от рицарите, Полуелфе. Позволи му да я подържи. Тогава ще разбереш. Не забравяй: гривната идва от място, изпълнено с мрак. И безпогрешно разпознава своите.

— Чакай! — Забелязал, че магьосникът се кани да изчезне, Танис забързано го улови за облечената в черно ръка. — Една секунда. Каза, че имаш новини…

— Които не са твоя грижа.

— Какво знаеш? Кажи ми.

Веждите на Даламар се сключиха раздразнено при това ново забавяне. Полуелфът усети как ръката на младия мъж се напрегна. Уплашен е, даде си сметка изведнъж. Магьосникът се страхуваше. Ала още докато мисълта преминаваше като светкавица през съзнанието му, той видя как Даламар бързо успя да се овладее. Красивите черти на лицето му изгубиха остротата си и застинаха безизразно.

— Свещенослужителката лейди Кризания е била ранена смъртоносно. Независимо от това тя е успяла да предпази Рейстлин. Излязъл е от ситуацията невредим и е продължил пътя си в търсене на Царицата. Така твърди Нейно Мрачно Величество.

Танис усети стягане в гърлото.

— Ами Кризания? — попита одрезгавяло. — Нима просто я е оставил да умре?

— Разбира се — магьосникът изглеждаше леко озадачен от този въпрос. — Едва ли вече може да извлече някаква полза от нея.

Полуелфът сведе очи към гривната в ръката си и за момент едва не се поддаде на изкушението да я стовари върху оголените зъби на Даламар. Даде си сметка, че точно сега не може да си позволи лукса на гнева. Каква подлудяваща, извратена ситуация! Без всякаква връзка се сети за Елистан, който бе отишъл в Кулата, за да успокои болките на архимагьосника…

Танис се завъртя на пети и ядосано се отдалечи. Без да изпуска гривната.

— Магията се задейства, когато я сложиш. — Гласът на мрачния елф сякаш проби мъглата от ярост, която изпълваше главата му. Можеше да се закълне, че чу как Даламар се засмя.

 

 

— Какво има, Танис? — попита лорд Гунтар, когато полуелфът влезе в щаба. — Драги приятелю, пребледнял си като мъртвец.

— Нищо. Просто… просто до мен достигнаха особено неприятни новини. Всичко е наред. — Той си пое дълбоко въздух и огледа бързо рицарите. — Вие също не изглеждате по-добре.

— Още един тост? — Сър Маркам вдигна чашата си с бренди.

Гунтар му хвърли неодобрителен поглед, който младият лорд игнорира, докато небрежно изливаше съдържанието й в гърлото си.

— Цитаделата е била забелязана над планините. Ще бъде тук на зазоряване.

Танис кимна:

— Очаквах го. — Той уморено потърка брадата си. Потърси бутилката бренди с очи, но поклати глава. Не, най-вероятно просто щеше да го приспи.

— Какво е това? — попита Гунтар и посегна към гривната в ръката му. — Нещо като елфически амулет за късмет?

— Не бих докосвал… — започна Танис.

— Проклятие! — изрева Гунтар и бързо отдръпна пръсти. Гривната падна на пода и се изтърколи по ръчно изработения плюшен килим. Рицарят улови ръката си с изкривено от болка лице.

Танис се наведе и вдигна гривната. Гунтар го наблюдаваше с недоверие. Сър Маркам се опитваше да сподави смеха си.

— Магьосникът Даламар я е осигурил специално за нас. От Кулата на Върховното чародейство е — обясни полуелфът, без да обръща внимание на намръщеното изражение на Гунтар. — Може да защити онзи, който я носи от магически влияния — единственото, което ще ни даде шанс да се приближим до Сот.

— Шанс на кого? — поинтересува се Гунтар. Той се втренчи в ръката си. Пръстите му бяха изгорени. — Сърцето ми едва не спря! Кой, в името на Бездната, въобще може да носи нещо подобно?

— Аз поне със сигурност мога — отговори Танис. Идва от място, изпълнено с мрак. И безпогрешно разпознава своите. — Навярно проблемът е в клетвата, която си положил пред Паладин — измърмори, чувствайки как лицето му пламва.

— Зарови я! — изръмжа лордът. — Не се нуждаем от помощта на черноризците!

— Струва ми се, че няма да е зле да се възползваме от всяка помощ, която ни е под ръка, милорд — отсече Танис. — Освен това ще ви напомня, че колкото и странно да звучи, сега всички сме на една и съща страна! Е, сър Маркам, можем ли вече да обсъдим плановете Ви за защита на града?

Полуелфът пусна гривната в една кесия на пояса си, като се стараеше да избягва гневния поглед на лорд Гунтар и се обърна към младия благородник, който, макар и изненадан от внезапния въпрос, бързо дойде на себе си и благосклонно му се притече на помощ с подробен доклад на положението.

Соламнийските рицари бяха на път от Кулата на Върховния свещенослужител. Щяха да изминат поне няколко дни, преди да достигнат Палантас. Рицарят бе проводил вестоносец при добрите дракони, но бе слабо вероятно дори те да успеят да дойдат навреме.

Самият град вече беше под тревога. В кратка и пестелива реч лорд Амотус бе уведомил съгражданите си какво ги очаква. Паниката така и не се беше разразила, факт, на който Гунтар не можеше да повярва докрай. Е, неколцина по-богати люде бяха направили опит да подкупят един-двама корабни капитани и да напуснат Палантас, ала капитаните до един бяха отказали да излязат в открито море, най-вече под зловещото впечатление от заплашително надвисналите облаци по небето. Портите към Стария град бяха отворени. Онези, които все пак желаеха да напуснат и да се спасят сред пустошта, разбира се, не можеха да бъдат спрени. Малцина се бяха възползвали от тази възможност. В Палантас най-малкото можеха да се надяват на градските стени и закрилата на рицарите.

Лично Танис смяташе, че ако градските жители знаеха пред какви ужаси ще бъдат изправени, не след дълго броят на пожелалите спасение извън стените щеше да бъде доста по-голям. Отделно от това, жените вече бяха забравили за пищните си дрехи и пълнеха всеки наличен съд с вода, за да могат да гасят възникнали пожари. Онези, които живееха в Новия град (незащитен от стени), бяха евакуирани в Стария, чиито укрепления бяха подсилени дотолкова, доколкото позволяваше малкото време, с което разполагаха. Децата бяха настанени във винарски изби и скривалища, обикновено използвани по време на буря. Търговците отваряха импровизирани сергии, където продаваха на ниски цени всичко необходимо, за да могат гражданите да изкарат поне на първо време една по-продължителна обсада. Ковачите изработваха оръжия и пещите горяха до късна доба, за да могат да бъдат поправяни и онези мечове, копия и щитове, с които вече разполагаха.

Загледан към града, Танис забеляза, че в много от домовете горяха светлинни — хората вече се готвеха за настъпващата утрин. Утрин, за каквато, поне ако се съдеше по опита, който имаше, едва ли някой можеше да бъде напълно подготвен.

Той въздъхна и, без да може да се отърве от мисълта за писмото си до Лорана, взе горчивото решение. Знаеше, че ще предизвика доста спорове, но все отнякъде трябваше да се започне. Обърна се рязко и прекъсна Маркам:

— Какъв според теб би бил планът им за атака? — попита той лорд Гунтар.

— Съвсем простичък — рицарят поглади мустаците си. — Ще постъпят така, както постъпиха и при Каламан. Ще приближат цитаделата колкото е възможно повече. Предишният път това не беше чак толкова близо. Но — той сви рамене — за съжаление драконите, които имаме, дори не се доближават по брой до техните. Веднъж щом цитаделата прехвърли стените, драконидите ще се спуснат и ще се опитат да превземат града отвътре. Злите дракони ще нападнат…

— А лорд Сот ще нахлуе през вратите на града — довърши Танис.

— Поне рицарите ще пристигнат навреме, за да му попречат да се погаври с труповете ни — обади се сър Маркам, като отново пресуши чашата си.

— Главната цел на Китиара — продължи да размишлява на глас полуелфът — ще бъде Кулата на Върховното чародейство. Даламар твърди, че никое живо същество не може да прекоси Дъбравата Шойкан. Може би това ще я принуди да изчака Сот, за да се възползва от помощта му при преминаването.

— Ако изобщо Кулата е истинската й цел — заяви Гунтар, като наблегна на думата ако. Очевидно продължаваше да не хваща вяра на приказката за Рейстлин. — Личното ми предположение е, че ще използва битката като прикритие, за да може да прелети над стените с дракона си и да кацне възможно най-близо до Кулата. Защо пък да не разположим постови около Дъбравата, за да се опитаме да я затрудним…

— Едва ли ще успеят да се приближат достатъчно — намеси се сър Маркам и като се замисли, добави едно „милорд“. — Дъбравата и без друго упражнява потискащото си въздействие на мили наоколо.

— Пък и ще се нуждаем от рицарите, за да се разправим с легионите на Сот — отбеляза Танис. Той въздъхна. — Имам план… ако ми позволите, ще го изложа.

— Но разбира се, Полуелфе.

— Поне дотук сме съгласни, че цитаделата ще ни атакува от горе, а лорд Сот ще нахлуе през вратите, за да отвлече вниманието ни и да даде възможност на Кит да се добере до Кулата. Нали така?

Гунтар кимна.

— Тогава да качим рицарите, с които разполагаме, на бронзови дракони. Ще ви бъда благодарен, ако ми позволите да взема Огнедъх. Тъй като гривната ми дава най-подходяща защита срещу Сот, с него ще се заема аз. Останалите ще се концентрират върху онези, които следват неумрелия рицар. И без друго имам лични сметки за уреждане със Сот — добави той, забелязал, че Гунтар се кани да поклати глава в знак на несъгласие.

— Абсолютно съм против. Наистина се справи добре при последната война, но не си обучен за реални бойни действия! Да се изправиш срещу един соламнийски рицар…

— Че и на това отгоре неумрял! — подхвърли с невъздържан кикот сър Маркам.

Мустаците на Гунтар затрепериха от гняв, но независимо от всичко той успя да се сдържи и продължи с равен глас:

— … добре обучен рицар, а Сот е точно такъв, няма да ти остави никакъв шанс, със или без гривната.

— Дори и без нея — посочи младият рицар и отпи от чашата си, — умението да си служиш с меч не е от значение, милорд. Приятелче, което може да те посочи с пръст и да каже „мъртъв“ винаги има предимство.

— Признавам — намеси се решително в оформящия се спор Танис, — признавам, че обучението ми е формално и има своите недостатъци, но годините, които съм прекарал носейки меч, надхвърлят твоите поне с две към едно. Елфическата ми кръв…

— Да върви в Бездната елфическата ти кръв — измърмори Гунтар и се втренчи вече наистина предупредително в сър Маркам, който отново пренебрегна старшинството му и посегна към бутилката.

— В Бездната — повтори полуелфът. — Да, дори и там, дори и това да означава, че ще злоупотребя с положението си, милорд — последното бе произнесено с равен и тих глас.

Лицето на Гунтар почервеня.

— Проклет да съм, не вярвах, че ще стигнеш дотам!

Танис се усмихна.

— Кодексът не може да ти помогне в този случай. Достойно или не, аз съм Рицар на Розата и възрастта ми — малко повече от сто години, милорд — ми дава право да вземам подобни решения с предимство.

Сър Маркам си умираше от смях.

— О, в името на боговете, Гунтар, дай му разрешението си да умре. Каква разлика би имало?

— Той е пиян — промърмори лордът, като хвърли един унищожителен поглед на младия рицар.

— Той е млад — поправи го Танис. — Милорд?

Очите на Гунтар проблеснаха гневно. На устните му вече напираха остри и укорителни думи. Но така и не ги произнесе. Знаеше — и никой не можеше да го знае по-добре от него, — че онзи, който се изправи срещу Сот, със сигурност би срещнал смъртта си. Независимо колко магически гривни окачеше по себе си. Отначало смяташе, че Танис просто е твърде наивен или безразсъдно смел, за да си дава ясна сметка за реалната опасност. Ала в този момент, докато се взираше в тъмните очи на полуелфа, осъзна, че за пореден път го е подценил.

Като прикри напиращите думи с покашляне, лорд Гунтар посочи сър Маркам:

— Виж дали ще можеш да го изправиш на крака, Полуелфе. След това, предполагам, ще бъде най-добре да се подготвиш и ти. Междувременно ще наредя на рицарите да заемат позиции.

— Благодаря, милорд — измърмори Танис.

— Нека боговете бъдат с теб — добави Гунтар с тих, задавен глас. Стисна ръката на Танис, обърна се и излезе от стаята.

Полуелфът насочи вниманието си към сър Маркам, който се взираше умислено в празната бутилка от бренди. По устните на младия рицар играеше крива усмивка.

„Не е толкова пиян, колкото се опитва да изглежда — реши той. — Или колкото би му се искало да бъде.“

Той му обърна гръб и се приближи до прозореца. Загледа се навън и зачака настъпването на зората.

Лорана,

Любима съпруго, когато преди седмица се разделихме, дори не подозирахме, че раздялата ни може да продължи много, много дълго. Така и не успяхме да бъдем по-продължително време заедно в този живот. Ала признавам, че точно сега не съжалявам, че сме далече един от друг. Мисълта, че си в безопасност, ме успокоява, макар да се боя, че ако Рейстлин успее в своя замисъл, никое място на Крин няма да бъде достатъчно сигурно.

Ще бъде честен с теб, любима. Не храня каквато и да е надежда, че някой от нас ще оцелее. Посрещам без страх мисълта, че мога да умра — смятам, че мога да заявя това напълно откровено. Но не мога да я приема и без гняв. През изминалата война можех да си позволя да бъда храбър. Нямах нищо, следователно нямаше какво да губя. Но никога досега не съм искал да живея повече, отколкото сега. Приличам на стар скъперник, ламтящ за цялото щастие и радост, които открихме, нежелаещ да се раздели с него за нищо на света. Мисля за общите ни планове, за децата, които искахме да имаме. Мисля за теб, любима, и за непоносимата печал, която моята смърт ще ти донесе, а страницата пред очите ми се размазва от сълзите на скръбта и яростта, с които плача.

Мога само да те помоля да позволиш на моята утеха да бъде и твоя — раздялата ни ще бъде последна. Светът никога повече няма да успее да ни отдалечи един от друг. Ще те чакам, Лорана, в царство, където дори времето няма власт над своите обитатели.

И през някоя вечер, в това царство на вечната пролет и вечния здрач, ще погледна надолу по пътеката и ще видя как идваш към мен. Сякаш те виждам дори в този миг, любима. Последните лъчи на залязващото слънце играят по златните ти коси, а очите ти блестят с любов, която изпълва сърцето ми.

Ти ще дойдеш.

Аз ще те прегърна.

Тогава ще затворим очи и заедно ще започнем да сънуваме вечния си сън.