Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Изпитанието на близнаците (18)

Глава 8

— Кризания…

Не последва отговор, само тихо стенание.

— Шшш. Всичко е наред. Ранена си, но враговете ни си отидоха. Изпий това. Ще успокои болката ти.

Магьосникът смеси някакви билки в купа с вдигаща пара вода и като помогна на Кризания да се изправи в леглото от окървавени листа, я повдигна към устните й. След като отпи няколко глътки, лицето й се отпусна, а очите й се отвориха.

— Да — промърмори тя. — Така е по-добре.

— А сега, Преподобна дъще — продължи спокойно Рейстлин, — трябва да се помолиш на Паладин да те изцери. Налага се да продължим.

— Н-не знам, Рейстлин. Толкова съм уморена, а Паладин… Паладин е така далеч!

— Да се моли на Паладин? — обади се нечий суров глас. — И това го казваш ти, един черноризец!

Рейстлин раздразнено вдигна поглед. Очите му се разшириха от учудване:

— Стурм! — извика той.

Ала младият рицар не го чу. Той се взираше изумено в Кризания, докато раните по тялото й се затваряха, макар и не напълно излекувани.

— Вещери! — възкликна той и измъкна меча си. — Вещери!

— Не, сър рицар — вдигна отпаднало глава Кризания. — Не, не сме такива. Аз съм свещенослужителка на Паладин! Погледни, не виждаш ли медальона на врата ми?

— Лъжеш! — каза напрегнато Стурм. — Вече няма свещенослужители! Изчезнали са по време на Катаклизма. А дори и да беше такава, какво правиш в компанията на това зло, родено от мрака?

— Стурм! Това съм аз, Рейстлин! — Архимагьосникът се изправи развълнувано. — Погледни ме! Не ме ли позна?

Младият рицар насочи върха на меча си право към гърлото му:

— Не зная по какъв извратен начин си сполучил да се сдобиеш с името ми, черноризецо, но ако го повториш още веднъж, ще превърна живота ти в ад. В Утеха не се церемоним с вещерите.

— Оставяме се в ръцете ти. Знам, че си добродетелен рицар, положил клетва, която те обвързва със законите на честта и добрия тон. Ето защо те моля да отсъдиш както ти повелява чувството за справедливост — каза Кризания, докато бавно се изправяше на крака, подпомагана от Рейстлин.

Суровото лице на младия рицар посмекчи изражението си. Той се поклони и върна меча в ножницата му като предварително хвърли на магьосника още един предупредителен поглед.

— Така е — каза той. — Обвързан съм с определени закони, които изискват от мен да се отнеса с вас справедливо.

Още докато говореше, леглото от листа се превърна в дървен под, дърветата край тях — в скамейки, небето — в таван, а пътят, който следваха — в пътека между редове от насядали мъже и жени. „Намираме се в съдебна зала“ — помисли си внезапно замаяният от промяната Рейстлин. Обви ръка около раменете на Кризания и я отведе да седне зад една неголяма маса в центъра на помещението. Точно пред тях се издигаше подиум. Магьосникът погледна зад гърба си, за да огледа и останалата част от залата и установи, че всички места бяха заети от хора, които ги наблюдаваха с интерес, очевидно готови за предстоящото забавление.

Изведнъж си даде сметка, че познава мнозина от тях. Виждаше Отик, собственика на странноприемницата „Последен дом“, зает в похапване от чиния с пикантни картофи. Виждаше и Тика — червеникавите й къдрици подскачаха, докато сочеше Кризания и през смях разправяше нещо на околните. И Китиара! Облегната на рамката на вратата, с ръка на дръжката на меча си, както обикновено заобиколена от обожатели, тя погледна към него и неочаквано му намигна.

Рейстлин трескаво се озърна. В един от ъглите седеше и баща му — беден дървосекач, по чието лице сякаш се бяха отпечатали вечните грижи и тревога. Недалече от него се виждаше и Лорана, а хладната й елфическа красота сияеше като ярка звезда, увиснала в безлунно небе.

В същия момент Кризания извика:

— Елистан!

Тя се изправи и протегна ръка към него, ала свещенослужителят просто я огледа студено и поклати глава.

— Станете! — отекна нечий глас.

Разнесе се шум от тътрене на крака и скърцане на пейки. Всички в Залата се изправиха. В същия миг влезе съдията и присъстващите се умълчаха почтително. Облечен в сивата мантия на Гилиан, Богът на Неутралитета, съдията зае мястото си зад подиума и се обърна към обвиняемите.

— Танис! — извика Рейстлин и пристъпи напред.

Брадатият полуелф се намръщи при тази непростима проява на невъзпитание. Почти в същия миг приставът — старо мърморещо джудже — направи крачка напред и ръгна Рейстлин в ребрата с дръжката на бойната си брадва:

— Сядай си на мястото. И не говори, освен ако не те питат!

— Флинт? — Магьосникът улови джуджето за ръката. — Не ме ли позна?

— И не докосвай пристава! — изрева гневно джуджето, като отърси ръката си. — Ха! — измърмори, докато се връщаше обратно на мястото си до съдията. — Никакво уважение! Ще си помислиш, че съм тук, за да забавлявам който ми падне…

— Благодаря ти, Флинт — прекъсна го Танис, загледан мрачно към Рейстлин и Кризания. — А сега, кой обвинява тези двамата?

— Аз — каза рицарят, пременен в най-бляскавата си броня, и се изправи.

— Много добре, Стурм Блестящо Острие — каза съдията. — Ще ти предоставим възможност да изложиш тезата си. Има ли назначена защита?

Рейстлин вече се канеше да стане и да отговори, когато някой го прекъсна:

— Аз! Тук, Танис… ъъ, Ваша чест! Аз, ей тук! Чакай малко. Н-нещо съм се закачил…

През Съдебната зала премина вълна от смях, докато всички се обръщаха да погледнат към натоварения с книги кендер, който тъкмо се бореше да мине през вратата. Китиара се усмихна широко, улови кендера за плитката и безцеремонно го засили навътре. Човечето се изтърколи на пода, навсякъде се разлетяха книги, а тълпата зарева от възторг. Когато кендерът най-после се изправи, той се отупа с достойнство, скокна през книгите и най-сетне се добра до подножието на подиума.

— Аз, Тасълхоф Кракундел! — каза, обърна се и протегна мъничка ръка към Рейстлин. Архимагьосникът се втренчи невярващо в него, без да успее да отвори уста. Тас сви рамене, погледна ръката си, въздъхна и се обърна към съдията. — Здравейте, името ми е Тасълхоф Кра…

— Я сядай! — кресна джуджето. — Никой не се здрависва със съдията, кратуна такава!

— Гледай ти — възмути се кендерът. — Защо пък не? Само се опитвах да бъда любезен, нещо, което вие джуджетата, явно не умеете. Аз съм…

— Млък! — извика Флинт и удари пода с дръжката на брадвата си.

Тас врътна опашката на косата си и очевидно примирено се върна да седне до Рейстлин. Преди да го стори обаче, не пропусна да имитира намусеното изражение на джуджето срещу публиката, която се запревива от смях, карайки Флинт да побеснее още повече. Този път се намеси съдията:

— Тишина — нареди неумолимо той и тълпата отново се смълча.

Тас се тръсна в стола до Рейстлин. Магьосникът тутакси усети леко докосване. Той се втренчи мрачно надолу към кендера и поднесе дланта си напред:

— Върни ми я! — заповяда.

— Кое? А, това-а? Твое ли е? Сигурно си го изпуснал? — рече невинно Тас, докато му връщаше една от кесиите с магически съставки. — Намерих го на пода…

Рейстлин я грабна от кендера и с гневно изражение я закачи обратно на шнура около кръста си.

— Поне едно благодаря можеше да кажеш — произнесе с остър шепот Тас, ала моментално се присви под строгия поглед на съдията.

— Какви са обвиненията срещу тези двамата? — попита Танис.

Стурм Блестящото острие пристъпи към подиума. Разнесоха се разпокъсани аплодисменти. Очевидно в града харесваха младия рицар с цялата му доблест и мрачна, но изпълнена с достойнство осанка.

— Ваша чест, открих ги в пустошта. Черноризият спомена името на Паладин — откъм тълпата се чу гневно мърморене. — Със собствените си очи видях как даде на жената някаква зловонна течност. Когато за пръв път се натъкнах на тях, тя беше зле ранена. Мантията й беше подгизнала от кръв, а лицето й бе обгоряло и покрито с белези. Но след като отпи от вещерската отрова, изведнъж оздравя!

— Не! — извика Кризания, като се изправи несигурно на крака. — Не е вярно. Отварата, която Рейстлин ми даде, просто облекчи болката. Молитвите ме излекуваха! Аз съм свещенослужител на Паладин…

— Простете ни, Ваша чест — кресна кендерът и също скочи на крака. — Клиентката ми не искаше да каже, че е свещенослужител на Паладин. Правела се е на мим. Точно така. Това искаше да каже. — Тас захихика. — Просто са се забавлявали, за да разнообразят досадното пътуване. Постоянно играят на тази игра. Ха, ха. — Той се обърна към Кризания, намръщи се и прошепна толкова високо, че всички в залата го чуха: — Какво си мислиш, че правиш? Как изобщо очакваш да те отърва, ако през цялото време тръбиш какво се е случило в действителност! Направо ме убиваш!

— Тишина! — ревна джуджето.

Кендерът се врътна на пети:

— Ти също започваш да ми омръзваш, Флинт! — извика той. — И престани да тропаш с тази брадва по пода, ако не искаш да ти я увия около врата.

Залата се заля от смях. Дори съдията си позволи да се усмихне по-широко, отколкото позволяваше положението му.

Кризания седна обратно до Рейстлин с побледняло лице.

— Що за цирк е това? — промърмори тя ужасено.

— Нямам представа. Но възнамерявам да му сложа край — магьосникът се изправи решително.

— Замълчете всички. — Тихият му глас моментално накара присъстващите да си затворят устата и да се втренчат стреснато в него. — Тази жена е преподобна дъщеря на Паладин! А аз съм магьосник от ордена на Черните мантии и владея Изкуството до съвършенство…

— О, защо тогава не ни покажеш някоя магия! — извика кендерът и скочи на крака. — Превърни ме в патица…

— Я сядай! — нареди му Флинт.

— Запали брадата на джуджето — присмя се Тасълхоф.

Предложението му бе последвано от бурни аплодисменти и безброй шеги.

— Да, покажи ни магията си, чародеецо — надвика шума в Залата Танис.

Чуха се шъткания и гневно мърморене.

— Да, чародеецо, покажи ни магията си. Покажи ни магията си, хайде, какво чакаш?

Над всичко се издигна и гласът на Китиара, силен и звънтящ:

— Направи някоя магия, ако можеш, хилаво нищожество такова!

Рейстлин почувства как езикът му се вдървява. Кризания го наблюдаваше с надежда и страх в очите. Ръцете му започнаха да треперят. Посегна към подпряния до него жезъл на Магиус, но се поколеба, припомнил си в какво се беше превърнал той, когато за последно се опита да го използва.

Той се поизправи и огледа презрително изпълнените с очакване хора край себе си:

— Ха! Не съм длъжен да доказвам каквото и да било на измет като вас…

— Според мен е доста добра идея — измърмори Тас, като го подръпна за черната мантия.

— Виждате ли! — извика Стурм. — Вещерът не може нищо! Настоявам за справедлива присъда!

— Присъда! Присъда! — заповтаря в един глас тълпата. — Изгорете ги! Изгорете телата им! Спасете душите им!

— Е, чародеецо? — попита сурово Танис. — Можеш ли да докажеш, че си онзи, за когото се представяш?

Думите на заклинанието се изплъзваха от контрола му. Почувства как Кризания го стиска силно. Шумът беше оглушителен. Не можеше да мисли! Искаше да остане сам, далеч от разтегнатите в усмивка усти и изпълнените с ужас, умоляващи го очи.

— Аз… — заекна той и наведе глава.

— Изгорете ги.

Нечии груби ръце уловиха Рейстлин. Залата изчезна. Опита да се противопостави, но беше безполезно. Мъжът, който го държеше, беше огромен и силен, с лице, изгубило всякакво съчувствие, сериозно и концентрирано.

— Карамон! Братко! — извика Рейстлин и се изви в ръцете на едрия мъж, за да го погледне в очите.

Ала Карамон не му обръщаше внимание. Влачеше го нагоре по някакъв хълм. Точно пред тях, на върха на хълма, в земята бяха побити два високи, дървени стълба. В основата на всеки стълб хората от градчето — неговите приятели и съседи — радостно трупаха на купчини цели наръчи със сухи дърва и подпалки.

— Къде е Кризания? — попита своя брат близнак с надеждата, че жената е успяла да избяга и скоро ще се върне, за да го спаси.

Сетне някъде встрани от него се мярна бяла мантия. Елистан я привързваше към съседния стълб. Кризания се бореше, ала бе твърде отслабнала от страданията си. Най-сетне тя се предаде. Заплака от страх и отчаяние и се отпусна съвсем, докато завързваха ръцете и краката й.

Тъмните й коси се стелеха около гладките, голи рамене. Раните й отново се бяха отворили и кръвта капеше по бялата тъкан на мантията. Стори му се, че чува молитвата й към Паладин, ала дори и да се бе помолила, думите й бяха погълнати във воя на озверялата тълпа. Вярата й отслабваше заедно с приближаването на неизбежния край.

— Това чака и теб, чародеецо! — извика полуелфът.

— Не! — забори се Рейстлин, ала Карамон не му позволяваше да се движи.

Танис се наведе и зарови факлата, която държеше, в напоените с масло съчки. Огънят се разгоря бързо. Скоро пламъците се разпространиха нагоре и погълнаха бялата мантия на Кризания. Магьосникът чу как жената изкрещя задавено сред крясъците на хората и рева на горящата клада. Тя вдигна глава, търсейки очите му. В погледа й имаше болка и ужас, но и нещо друго. Любов, любов към него, която нажежи сърцето му по-силно от всеки създаден от човека огън.

— Искате магия? Ще я получите!

Още преди да е успял да осъзнае докрай онова, което правеше, той изблъска Карамон настрани и напълно свободен, издигна ръце към небесата.

От пръстите му пропълзяха мълнии и се забиха в облаците, надвиснали от окървавеното небе. Облаците на свой ред отвърнаха с мълния, която порази земята точно пред краката му.

— Царице моя! — Думите му се превърнаха в горчив, надменен смях.

Чувстваше как екстазът на магията протича в самото сърце на душата му. Най-сетне беше осъзнал безумието на постъпката си. Но и големият си шанс.

Бе успял да се поддаде на собствената си измама! Тас му беше дал ключът към загадката още в Заман, а той дори не си направи труда да го разбере. „Помислех ли си за нещо — казваше кендерът, — то се появяваше! Исках ли да отида някъде, просто трябваше да си помисля за мястото и или то идваше при мен, или аз отивах при него, не съм сигурен. Приличаше на всички градове, в които някога съм бил, и все пак на нито един от тях.“

Да, кендерът го беше предупредил.

„Предполагах, че Бездната е отражение на реалния свят — осъзна Рейстлин. — И се стараех да пътувам през нея. Но не е. Бездната е просто отражение на собствения ми разум! Досега съм пътувал в собственото си съзнание!… Царицата е в Дома на боговете, защото очаквах да бъде там. А Домът на боговете е толкова далеч или толкова близо, колкото реша, че трябва да бъде! Магията ми не действа на това място, защото се съмнявах в себе си, а не защото Царицата ми е пречила. Едва не се погубих сам! Но сега зная какво трябва да направя, Царице! Сега вече нищо не ми пречи да постигна своя триумф! Понеже Домът на Боговете е само на крачка от мен, а недалече от него ме очаква и Порталът…“

— Рейстлин!

Гласът беше слаб, уморен и изпълнен с предсмъртна агония. Магьосникът обърна глава. Тълпата беше изчезнала, тъй като така и не я бе имало. Всичко бе просто самозаблуда. Градчето, околните земи, целият континент, всичко, което до този момент си бе въобразявал, вече го нямаше. Намираше се в средата на безкрайна, набраздена от морски вълни празнота. Не можеше да каже къде свършва небето и къде започва земята под краката му — и двете бяха изчезнали като понятия, за да се слеят в еднообразно, зловещо розово. Хоризонтът приличаше на тънък, едва забележим прорез от остър нож.

Само едно нещо не бе изчезнало напълно — дървеният стълб. Заобиколен от овъглената клада, той се издигаше направо от розовото нищо, очертан на фона на празното небе. В подножието му лежеше нечия фигура. Може би фигурата някога бе носила бели дрехи, но сега те бяха почернели. Носеше се силна миризма на обгоряла плът.

Рейстлин се приближи. Коленичи във все още топлата пепел и обърна тялото с лице към себе си.

— Кризания — каза тихо.

— Рейстлин? — Кожата по лицето й се бе свлякла. Очите й гледаха невиждащо. Тя протегна към него ръка, която вече не приличаше на ръка. — Рейстлин? — изстена жената. Най-сетне ръцете им се срещнаха и тя се вкопчи в него. — Не виждам! — изхленчи Кризания. — Толкова е тъмно. Ти ли си?

— Да — отвърна магьосникът.

— Рейстлин, провалих се…

— Не, Кризания, не се провали — произнесе Рейстлин с хладен и безизразен глас. — Опази ме добре. Магията ми е непокътната. Сега съм по-силен отвсякога, по-силен от всеки живот, който съм живял досега. Готов съм да продължа напред и да победя Мрачната царица.

Напуканите, покрити с мехури устни се разделиха в измъчена усмивка. Отслабналата й ръка го стисна съвсем леко:

— Значи все пак молитвите ми свършиха работа. — Кризания се закашля и цялото й тяло се сгърчи от невероятната болка. Когато най-сетне успя да си поеме дъх, тя прошепна нещо. Магьосникът се наведе, за да я чуе по-добре. — Умирам, Рейстлин. Не мога да издържа повече. Скоро Паладин ще ме прибере при себе си. Остани с мен, Рейстлин, остани с мен, докато умра…

Той се втренчи в останките на жената пред себе си. Без да изпуска ръката й, внезапно осъзна, че я вижда такава, каквато я бе видял в онази гора близо до Киргот, когато едва не се бе поддал на страстта — бялата й кожа, копринената й коса, блестящите й очи. Спомняше си любовта в същите тези очи, прегръдките й… спомняше си целувките, с които бе обсипал гладката кожа…

После започна да опожарява тези спомени един по един, наблюдавайки как постепенно се превръщат в пепел и магическият вятър отвява дима в нищото.

Той се отскубна от отчаяно търсещата й ръка.

— Рейстлин! — извика ужасено Кризания, докато се опитваше да го напипа в празния въздух.

— Ти ми служи добре, Преподобна дъще — произнесе спокойно магьосникът. В тона му се усещаше хладината на сребърната кама, която държеше привързана около китката си. — Но времето ме притиска. Дори и в този момент пред Портала в Палантас се събират онези, които ще се опитат да ми попречат. Трябва да предизвикам Царицата и да довърша нейните съюзници. А когато победя, ще се върна при Портала и ще прекрача през него, преди някой да е успял да ме спре.

— Рейстлин, не ме изоставяй! Моля те, не ме оставяй сама в мрака!

Магьосникът се подпря на жезъла на Магиус, чийто връх сега грееше с ясна, чиста светлина и се изправи:

— Сбогом, Преподобна дъще — каза с тих, съскащ шепот. — Повече не се нуждая от теб.

Кризания чу как мантията на магьосника прошумоля, докато той се отдалечаваше от нея. Жезълът на Магиус почукваше ритмично по земята. През задавящия, остър мирис на пушек и обгоряла плът, още веднъж долови лекия аромат на розови листа…

А сетне настъпи тишина. Знаеше, че той си бе отишъл.

Беше съвсем сама и животът изтичаше през вените й подобно на всички илюзии, с които се бе самозалъгвала до този момент.

„Следващият път, когато видите истината, Кризания, ще бъдете заслепена от мрака… от вечния мрак.“

Така беше казал елфическият свещенослужител Лоралон при падането на Истар. Искаше й се да заплаче, ала огънят отдавна бе пресушил сълзите й.

— Сега виждам — прошепна в тъмнината. — Виждам толкова ясно! Колко съм се заблуждавала! Не означавам нищо за него… нищо, освен фигурка върху дъската на играта, която играе. Но не той е виновен. Виновна съм аз! Защото както той използва мен, така и аз го използвах… за да повярвам в несъществуващото! — Тя простена. — Използвах го, за да утвърдя собствената си гордост и собствената си амбиция! И мракът в душата ми само затвърди мрака, в който живее той! Сега е погубен и аз бях тази, която го доведе дотук. Защото, ако успее да победи Мрачната Царица, ще трябва да заеме мястото й!

Загледана към небесата, които не можеше да види, Кризания нададе изпълнен с агония вик. После прошепна тихо:

— Обичам те, Рейстлин! Така и не успях да ти го кажа. Така и не успях да го призная пред самата себе си. — Поклати глава, изгубена в болката, която пресушаваше душата й дори повече, отколкото я бяха пресушили пламъците. — Но дори и да ти бях казала, какво щеше да промени това?

Болката започна да отшумява. Чувстваше как постепенно я напуска заедно с последните проблясъци на съзнание.

„Добре — помисли си уморено. — Умирам. Нека смъртта дойде бързо, за да сложи край на мъченията ми.“

Тя си пое дъх.

— Паладин, прости ми — прошепна.

Пое дъх още веднъж:

— Рейстлин…

И още веднъж, съвсем слабо:

— … прости…

Песента на Кризания

Вода от прахта и прах от вода.

Неясни земи се оформят от цвят и лъчи.

Гасне взор, ала ето, протягаш ръка

в молитва, отправена с ясни очи.

Бял безкрай, океан, немислима страна,

континент безначален сред вечната шир

и вълни от звезди, от пламтящи слънца:

богове, единени в невидим ефир.

 

Прах от вода, вода от прахта.

Мантия бяла, побираща целия свят.

Вяра във спомен и кълн в благодатна земя,

в бъдещи дни и градини, отрупани с цвят.

Извор от сълзи избликнали,

радост в труда и храна за тъги.

Вечно започващи песни, проникнати

с горести, скърби и тихи мечти.