Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Изпитанието на близнаците (17)

Глава 7

— Лорд Гунтар! — произнесе Амотус, лорд на Палантас, като се изправяше на крака. — Какво неочаквано удоволствие. Както и ти, Танис Полуелф. Без съмнение сте тук, за да планираме заедно празненствата за Края на войната. Толкова се радвам. Веднъж да започнем по-рано. Аз, искам да кажа, комитетът и аз се надяваме…

— Достатъчно с тези глупости — прекъсна го решително лорд Гунтар, докато крачеше из залата за аудиенции на Амотус и оглеждаше критично всичко около себе си. Очевидно вече пресмяташе наум какво е необходимо, за да укрепят мястото. — Тук сме, за да обсъдим защитата на града.

Лорд Амотус премигна недоумяващо срещу рицаря, който тъкмо се навеждаше през прозореца и си мърмореше нещо. Рицарят се обърна и каза рязко:

— Твърде много стъкло.

Последното обърка още повече градоначалника и го накара да смотолеви някакво извинение и да замлъкне безпомощно в средата на залата.

— Нападат ли ни? — реши се да попита, след още няколко мъчителни секунди, додето Гунтар продължаваше невъзмутимо разузнавателната си обиколка.

Рицарят хвърли на Танис остър поглед. Полуелфът въздъхна и учтиво напомни на лорд Амотус за предупреждението на мрачния елф Даламар и вероятността Драконовата повелителка Китиара да планира атака срещу Палантас, за да помогне на своя брат Рейстлин, Господар на Кулата на Върховното чародейство в борбата му срещу Царицата на Мрака.

— О, да! — лицето на лорд Амотус най-сетне се проясни. Той махна небрежно с ръка, сякаш пропъждаше досадна муха: — Но смятам, че едва ли има защо да се тревожите за Палантас, лорд Гунтар. Кулата на Върховния свещенослужител…

— … е пълна с мои хора. Вече удвоих силите, с които разполагаме там. Разбира се, точно на това място ще ни връхлети ядрото на атаката. До Палантас няма друг път, освен по море от север, а ние контролираме морето. Не, нападението ще ни връхлети по суша. И все пак, Амотус, ако нещата се объркат, искам градът да бъде добре укрепен и готов за най-лошото. А сега…

Гунтар вече бе обзет от мисления галоп на подготовката и напълно пренебрегвайки вялите възражения на Амотус, че първо трябва да обсъди новината с генералите, потопи градоначалника в приказки за провизии, запаси от оръжие и бдителност. Най-сетне Амотус се предаде, седна обратно на мястото си и опита да си придаде вид на любезна заинтересованост, докато всъщност вече мислеше за съвсем друго. И без това цялата работа му се струваше пълна глупост. Никога досега Палантас не бе засяган пряко, от която и да е битка. А и всяка армия преди всичко трябваше да премине през Кулата на Върховния свещенослужител. Последното — дори и по време на току-що отминалата война — така и не се бе случвало. Никой не беше способен да го постигне.

Танис, който внимателно наблюдаваше градоначалника и много добре си даваше сметка какво преминава през ума му в този момент, се усмихна мрачно. Тъкмо започваше да се чуди как да се извини и да си намери по-приятно занимание, когато откъм голямата, богато орнаментирана позлатена врата долетя тихо почукване. С вид на човек, който току-що е чул тръбния звук на собственото си спасение, Амотус скочи на крака, ала преди още който и да било от тях да бе успял да каже и дума, вратата се отвори и в рамката й се появи фигурата на възстар прислужник.

Чарлз бе служил в кралския дом на Палантас в продължение на повече от половин век. Отдавна вече бе станало ясно, че никой не може без него и той го знаеше много добре. Всъщност знаеше всичко — от това какъв точно е броят на бутилките вино в избата, през важната информация как точно да разположиш на масата гостуващите представители на елфическата раса, до кога за последен път е проветрявано спалното бельо на господарите. Независимо, че по лицето му неизменно бе изписан израз на достойнство и уважение, все пак в очите му имаше и нещо, което навяваше на мисълта, че очаква след смъртта му кралският дом да се срути около ушите на неговия господар.

— Съжалявам, че ви безпокоя, милорд — започна Чарлз.

— Няма нищо! — извика Амотус, засиял от щастие. — Съвсем нищичко, наистина. Моля…

— Но пристигна спешно известие за лорд Танис Полуелф — продължи невъзмутимо Чарлз. В тона му се усещаше съвсем лек намек на неодобрение към прекъсването на градоначалника.

— О — лорд Амотус изглеждаше изключително разочарован. Погледът му отново се изпразни. — Танис Полуелф?

— Да, милорд — отвърна Чарлз.

— И нищо за мен? — предположи градоначалникът, виждайки как спасението му галопира и вече изчезва към хоризонта.

— Не, милорд.

Амотус въздъхна:

— Много добре. Благодаря ти, Чарлз. Танис, предполагам, че ще бъде най-добре да…

Танис не се нуждаеше от подкана. Отдавна бе прекосил половината зала:

— Какво има? Да не би нещо от Лорана…

— Моля милорда да ме последва — предложи прислужникът, като му даде знак и го поведе навън.

Мълчаливото предупреждение в очите на Чарлз навреме му напомни да се обърне и да се поклони на лорд Амотус и Гунтар. Рицарят се усмихна и махна с ръка. Градоначалникът не успя да се въздържи и хвърли един изпълнен със завист поглед след него, след което потъна безрадостно в креслото си и закима утвърдително, додето му обясняваха какво оборудване ще им бъде необходимо, за да подготвят казаните с врящ катран.

Чарлз внимателно и бавно затвори вратата зад гърба на Танис.

— Какво има? — попита го полуелфът, докато го следваше надолу по коридора. — Вестоносецът нищо друго ли не каза?

— Каза, милорд — лицето на прислужника изглеждаше поомекнало и опечалено. — Беше ми наредено да не го разкривам, освен ако е напълно невъзможно да ви извиня пред господаря. Преподобният Елистан умира. Смятат, че едва ли ще доживее до сутринта.

 

 

В отслабващата светлина на деня ливадите пред Храма изглеждаха спокойни и умиротворени. Слънцето залязваше, ала лъчите му не пронизваха, а изпълваха небето с прекрасната си перлена омая. Танис очакваше да се сблъска с разтревожени тълпи от хора, висящи пред вратите в очакване на последните новини и тичащи насам-натам свещенослужители, ала с изненада установи, че наоколо цареше пълно спокойствие и ред. Както обикновено, по ливадата отпред си почиваха отделни групи хора, из алеите крачеха служители в бели мантии и разговаряха тихо помежду си. Имаше и отделни самотници, отдадени на медитация.

Може би вестоносецът се беше объркал, помисли си той. Ала съвсем скоро, докато забързано прекосяваше коприненозелената морава, му се наложи да се размине с млада свещенослужителка. Когато жената го погледна, Танис стреснато отбеляза, че очите й са зачервени и подути от плач. Независимо от всичко обаче, тя му се усмихна и като изтри сълзите си, отмина нататък.

Най-после Танис си даде сметка, че нито лорд Амотус, градоначалникът на Палантас, нито пък Гунтар знаеха нещо по въпроса. Усмихна се с внезапно разбиране. Елистан умираше така, както бе живял — с неизменното си, ненатрапващо се достойнство.

На входа на Храма го посрещна един млад послушник:

— Добре дошъл, Танис Полуелф — произнесе тихо той. — Очакват те. Влез.

Усети как в гърлото му засяда буца. Във вътрешността следите от надвисналата скръб бяха очебийни. Един елф свиреше на арфата си тиха и сладка мелодия, а свещенослужителите стояха мълчаливо свели глави, споделящи взаимната си утеха в тежкия час на изпитание. Танис почувства как в собствените му очи също се появяват сълзи.

— Благодарни сме, че успя да дойдеш навреме — продължи послушникът, докато го водеше към вътрешността на Храма. — Страхувахме се, че нещо може да ти попречи. Разпратихме тъжната вест до всички, които сметнахме, че ще са достатъчно разумни да я запазят за себе си. Волята на Елистан е, ако е възможно, да му бъде позволено да си отиде необезпокояван от никой.

Танис кимна отсечено, доволен, че брадата скрива сълзите му. Не че се срамуваше от тях. Елфите почитаха живота повече от всичко, смятаха го за един от най-съкровените дарове на боговете, но не криеха чувствата си, както правеха хората. И все пак се страхуваше, че може да разстрои Елистан с мъката си. Много добре съзнаваше, че единственото съжаление, което Преподобният може да изпита на прага на смъртта, би било за мъката, която е причинил на онези, които са го обичали.

Двамата прекосиха вътрешната зала, където в смирено очакване стояха Гарад и други преподобни синове и дъщери на Паладин. Зад гърбовете им се виждаше затворена врата. При появата им очите на всички се отправиха към вратата и за Танис не остана никакво съмнение какво има зад нея.

Гарад се приближи, за да го посрещне:

— Радваме се, че успя да дойдеш — каза със сърдечен тон възрастният елф. Произношението му бе от Силванести, осъзна Танис, и навярно беше от първите, посветени отново в религията, която толкова отдавна бяха забравили. — Страхувахме се, че нещо може да ти попречи.

— Сигурно е било неочаквано — промърмори Танис, изчервен заради факта, че е забравил да остави меча си. Ножницата му се полюшваше и подрънкваше, смущавайки смирената тишина на това място.

— Да, в нощта след като си тръгна, здравето му се влоши — въздъхна Гарад. — Не знам какво сте си казали в спалнята му, но ударът беше силен. Болките му бяха непоносими. Не можехме да сторим нищо, за да ги облекчим. Най-накрая Даламар, послушникът на онзи вещер — свещенослужителят не можа да потисне смръщването си, — дойде в Храма. И му донесе отвара, която, според думите му, можела да помогне. Така и не успяхме да научим как изобщо е разбрал какво става. Странни неща се случват в онова място — той хвърли поглед през прозореца към Кулата: мрачна сянка, предизвикателно отхвърляща ярките слънчеви лъчи.

— И ти го пусна? — попита удивено Танис.

— Готвех се да му откажа — поклати мрачно глава Гарад. — Но Елистан лично нареди да го въведем. И трябва да призная, че отварата свърши работа. Болката напусна нашия учител и сега му е позволено да заспи вечния си сън в мир.

— А Даламар?

— Вътре е. Не говори и не помръдва, откакто е дошъл. Стои съвсем тихо в един ъгъл. Да… Присъствието му очевидно успокоява Елистан, така че му разрешихме да остане.

„Иска ми се да видя как би го принудил да си тръгне“ — помисли си Танис, но реши да не изрича на глас това. Вратата се отвори. Присъстващите разтревожено вдигнаха глави, но беше само послушникът, който съвсем внимателно бе почукал на вратата и в момента разговаряше едва чуто с някой зад нея. Той се обърна и даде знак на полуелфа.

Танис влезе в малката, простичко мебелирана спалня, като се стараеше да не вдига много шум по примера на тихо движещите се свещенослужители, чиито подплатени чехли почти не издаваха звук. За съжаление мечът му тракаше, ботушите трополяха тежко, а закопчалките на кожената му ризница не спираха да дрънчат. Беше убеден, че не само в собствените си уши звучи като армия връхлитащи джуджета. С пламнало от притеснение лице се опита да замаже нещата като запристъпва на пръсти. В същия момент Елистан обърна немощно глава на възглавницата си и започна да се смее:

— Приятелю, човек може да си помисли, че идваш да ме ограбиш — отбеляза той, вдигайки слабо ръка към Танис.

Полуелфът опита да отвърне на усмивката му. Веднага щом вратата зад него се затвори приглушено, беше отбелязал мрачното присъствие на нечия смълчана фигура в един от ъглите. Постара се да не й обръща внимание. Коленичи до леглото на мъжа, когото беше помогнал да спасят от мините в Пакс Таркас, мъжът, чието ненатрапливо внимание бе изиграло толкова съществена роля в собствения му живот и в живота на Лорана. После улови ръката на умиращия и я стисна силно.

— Само ако можех да се преборя с този враг вместо теб, Елистан — рече, стискайки съсухрената бяла ръка.

— Не враг, Танис, не враг, а стар приятел идва за мен. — Свещеникът внимателно се освободи и го потупа по лакътя. — Сега не го разбираш, но един ден ще разбереш, повярвай ми. Но не те извиках тук, за да те натоварвам с излишни грижи. Имам задача за теб, приятелю. — Той даде знак на един послушник да се приближи. Младежът донесе неголяма дървена кутия и я остави в скута му, след което се оттегли и отново зае мястото си при вратата.

Мрачната фигура не беше помръднала.

Елистан вдигна капака на кутията и извади от нея парче бял пергамент. После взе ръката на Танис, сложи пергамента в дланта му и затвори пръстите на полуелфа върху него.

— Дай това на Кризания — произнесе отслабнало. — Ако оцелее след всичко, тя ще бъде следващият глава на църквата. — Забелязал колебливото и дори неодобрително изражение, което се появи на лицето на Танис, той се усмихна: — Никой не знае по-добре от мен какво ти се наложи да преживееш, приятелю. Едва не те изгубихме. Ала все пак успя да преодолееш нощта и да посрещнеш светлината на деня, доби сили от знанието, което ти беше разкрито. Надявам се същото да се случи и с Кризания. Вярата й е крепка, но както сам отбеляза, й липсва топлина, състрадание и човещина. Ще трябва да изпита на собствения си гръб уроците, които ни преподаде Главният свещенослужител. Налага се да изпита болка, Танис, жестока болка, за да разбере що е съчувствие към неволите на ближния. Но освен всичко друго, приятелю мой, тя трябва да се научи да обича.

Елистан затвори очи. Чертите на лицето му изразяваха страдание и дълбока печал.

— Ако имах властта, щях да й помогна да избегне тази участ. Знаех много добре какъв ще бъде пътят, по който е поела. Но кой съм аз, за да поставям под въпрос пътищата на боговете? И все пак — отвори очи той и Танис забеляза в тях гневни проблясъци, — бих могъл да поспоря с тях.

За гърба си полуелфът чу стъпките на послушника. Елистан кимна.

— Да, знам. Страхуват се, че посещенията лесно ме изморяват. Така е, но скоро така или иначе ще намеря покой. — Свещенослужителят затвори очи и се усмихна. — Да, ще си почина. Старият ми приятел идва, за да повърви с мен и за да ми покаже пътя.

Танис се изправи и хвърли въпросителен поглед към послушника, който поклати глава.

— Не знаем за кого говори — измърмори младежът. — Постоянно го споменава. Предполагахме, че може би това си ти…

Гласът на Елистан се издигна откъм постелята:

— Сбогом, Танис Полуелф. Предай на Лорана, че я обичам. Гарад и останалите — той кимна към вратата — знаят за разпорежданията ми относно моя наследник. Вече им е известно, че реших да ти поверя грижата за това. Ще ти помогнат с каквото могат. Сбогом, нека Паладин те надари с много щастие.

Танис не можеше да говори. Той посегна, притисна ръката на свещеника, опита се да каже нещо, но така и не успя. Обърна се рязко, мина покрай мрачната, смълчана фигура в ъгъла и напусна стаята, задавен от напиращите сълзи.

 

 

Гарад го съпроводи до входа на Храма и на раздяла каза:

— Знам с какво те е натоварил Елистан и, повярвай ми, надявам се с цялото си сърце, желанието му да се окаже изпълнимо. Доколкото разбрах, лейди Кризания е предприела поклонение, което може да се окаже изключително опасно?

— Да — това беше всичко, което Танис можеше да си позволи да отвърне.

Гарад въздъхна.

— Нека Паладин бди над нея. Ще се молим. Тя е силна жена. Ако църквата иска да се разраства, ще се нуждаем от тъкмо такива млади и решителни хора. Ако се нуждаеш от нещо, знай, че сме готови да ти помогнем с всичко, което е във възможностите ни.

Полуелфът измърмори учтива благодарност. Гарад се поклони и побърза да се отправи обратно, за да бъде близо до умиращия си учител. Преди да пристъпи навън, Танис за миг наведе глава, колкото да си възвърне самообладанието. Неочаквано от мислите му го изтръгна спор, който очевидно се водеше в близост до вратата.

— Съжалявам, сър, но не мога да ви позволя да влезете — казваше някакъв млад послушник.

— Казвам ти, тук съм, за да се срещна с Елистан — обади се нечий раздразнен глас.

Танис затвори очи и се облегна на стената. Познаваше този глас. Спомените го заляха с такава сила, че за момент имаше чувството, че не може нито да се движи, нито да говори.

— Може би ако ми кажете името си — отстояваше твърдо позицията си послушникът, — бих могъл да известя за вас и…

— Казвам се… името ми е… — Гласът се поколеба. Звучеше озадачено. После промърмори: — Вчера си го спомнях…

Танис чу звук като от дървен жезъл, потропващ нервно върху стъпалата на Храма. Гласът изведнъж стана писклив:

— Млади човече, пред теб стои изключително важна личност. И не съм свикнал да се отнасят толкова безочливо с мен. А сега се махай от пътя ми, преди да ме принудиш да направя нещо, за което после ще съжалявам. Е, поне някой от нас със сигурност ще съжалява.

— Ужасно ми е неприятно, сър — повтори послушникът, чието търпение очевидно вече беше към края си, — но без да знам името ви не мога да позволя да…

Разнесе се шум от краткотрайно боричкане, последвано от тишина, след което Танис долови злокобния звук от разгръщане на страници. Усмихнат през сълзи, полуелфът надникна от вратата и видя застаналия на стълбите стар вълшебник. Носеше мантия в миши цвят, а безформената му шапка изглеждаше така, сякаш бе готова да предприеме бягство от главата му при първата удала й се възможност. Като цяло видът му бе отчайващо опърпан. Беше облегнал съвсем обикновения си дървен жезъл на стената на Храма и, без да обръща внимание на зачервения и негодуващ послушник, тъкмо ровеше из страниците на книгата си със заклинания, мърморейки:

— Огнени кълба… огнени кълба. Къде изчезна тази проклета магия?…

Танис внимателно положи ръка върху рамото на послушника:

— Наистина е важна личност — произнесе тихо. — Можеш да го пуснеш. Поемам пълна отговорност за него.

— Важна личност? — послушникът го изгледа подозрително.

При звука от гласа на Танис вълшебникът вдигна глава и се втренчи в тях.

— А? Важна личност? Къде? — Най-сетне забелязал Танис, той подскочи стреснато. — А, там. Приятно ми е, сър.

Понечи да подаде ръка, оплете се в собствената си мантия и изпусна книгата в краката си. Наведе се, за да я вдигне, но събори жезъла, който се изтърколи с тракане надолу по стълбите. В цялото объркване шапката му най-сетне се устреми към свободата, така че се наложи и послушникът да се включи в спасителната операция. Двамата с Танис с дружни усилия започнаха да помагат на вълшебника отново да добие предишната си цялост.

— Ох, пръстите ми! Проклятие! Къде съм? Глупава тояга! Изгубих си шапката!

В крайна сметка вълшебникът отново възвърна по-голямата част от предишното си достойнство. Пъхна решително книгата в пояса и си захлупи шапката (след като се опита да направи същото, но в обратен ред). За нещастие шапката му моментално се смъкна надолу и почти закри очите му.

— Богове, ослепях! — възкликна той и заразмахва ръце пред себе си.

Скоро и този проблем беше разрешен. Послушникът — като погледна Танис още по-подозрително отпреди — килна шапката назад върху побелелите коси. Старият вълшебник се втренчи раздразнено в него и чак тогава се обърна към полуелфа:

— Важна личност? Разбира се… струва ми се. Не сме ли се срещали и преди?

— Да, наистина — отвърна Танис. — Но важната личност си ти, Физбан, теб имах предвид.

— Аз? — възрастният вълшебник за миг се обърка съвсем. Сетне изхъмка многозначително към послушника: — И как иначе. Нали ти казах! Дай път, дай път! — нареди му важно той.

Когато най-сетне премина през вратата на Храма, той се обърна и измери Танис изпод периферията на опърпаната шапка. Постави ръка на рамото му и замълча. Сега обърканият израз на лицето му беше изчезнал напълно. Вгледа се внимателно в него.

— Никога не си бил изправен пред по-мрачен час, Танис — каза сериозно старият вълшебник. — Има надежда, но любовта трябва да възтържествува.

След тези думи той закрета нататък, за да се окаже почти незабавно зад вратата на някакъв килер. Притеклите се на помощ двама прислужници успяха отново да го извадят от досадното затруднение.

— Кой е той? — попита озадачено младият послушник, загледан след възрастния вълшебник.

— Приятел на Елистан — измърмори Танис. — Много, много стар приятел.

Докато напускаше Храма, той отново чу гласа на Физбан:

— Шапката ми!