Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Изпитанието на близнаците (16)

Глава 6

Колко дълго бе продължило пътуването им през обагрената в червено, размътена земя на Бездната, Кризания не можеше да каже. Времето беше изгубило какъвто и да било смисъл или практическо значение. Понякога й се струваше, че са дошли едва преди няколко секунди, а друг път, че крачат през странния, вечно движещ се терен от цели години. Неприятното действие на отровата беше отминало, ала се чувстваше слаба, пресъхнала. Раните от одраскване по ръката й не искаха да заздравеят. Всеки ден ги превързваше с пресни бинтове, ала до настъпването на нощта те вече се бяха просмукали с кръв.

Изпитваше непрестанен глад, ала това не беше гладът, който те измъчва, когато чувстваш, че животът ти зависи от храната. Приличаше по-скоро на влудяващото желание да усетиш вкуса на пресни ягоди, топъл хляб или дори мириса на приятна подправка. Не усещаше и жажда и все пак неспирно копнееше за чиста течаща вода, за бълбукащо вино или за острия, пикантен аромат на тарбиански чай. Ала сред тези земи водата, на която се натъкваха, имаше червеникав цвят и миришеше на кръв.

Те обаче напредваха, независимо от всичко. Поне така твърдеше Рейстлин. Но най-странното беше, че колкото повече отслабваше Кризания, толкова по-силен ставаше магьосникът. Сега понякога двамата си разменяха ролите и той й помагаше да ходи. И пак благодарение на него продължаваха неуморно напред, прекосяваха град след град и се приближаваха, както твърдеше той, все повече до Дома на боговете. Огледалните образи на селищата, през които минаваха, вече се сливаха пред очите й — Ке-шу, Ксак Тсарот. Подминаха и Новото море на Бездната — ужасно пътешествие. Когато сведе очи към водата му, Кризания съгледа под повърхността лицата на всички издавени по време на Катаклизма, вторачени в нея.

Не след дълго пристигнаха на място, за което Рейстлин твърдеше, че се нарича Санкшън. Кризания се почувства особено отпаднала, а магьосникът го обясни с факта, че тук е средището на последователите на Мрачната Царица. Храмовете й бяха построени дълбоко под планините, известни като Господарите на Смъртта. Пак тук, според думите му, по време на войната посредством ужасяващи ритуали бяха сполучили да превърнат неизлюпените деца на добрите дракони в противните, печално известни дракониди.

Оттук нататък по време на пътуването не им се случи нищо особено — независимо дали беше продължило до безкрай или само колкото едно мигване на окото. Никой не поглеждаше повторно към черната мантия на Рейстлин, а самата Кризания сякаш дори не забелязваха. Със същия успех можеше да бъде и невидима. Прекосиха Санкшън с лекота, докато магьосникът пристъпяше все по-уверено. Сега вече съобщи на Кризания, че са съвсем близо. Домът на боговете беше разположен някъде на север, в планините Калкист.

Нямаше абсолютно никаква представа как Рейстлин изобщо успява да се ориентира сред този свръхестествен пейзаж. Нямаше нищо, което да им послужи за отправна точка — нито слънце, нито луни, нито звезди. Никога не настъпваше истинска нощ и никога не идваше истински ден, светлината неизменно си оставаше все същото печално червеникаво зарево, струящо от всичко край тях. Кризания разсъждаваше вяло върху този факт и влачеше нозе редом с архимагьосника, когато съвсем неочаквано Рейстлин спря. Почувствала как той рязко си поема дъх и замръзва сковано, жената вдигна разтревожено глава.

По пътя към тях крачеше мъж на средна възраст, облечен в бялата мантия на учител наставник…

 

 

— Повтаряйте думите след мен и не забравяйте да ги произнасяте с правилната интонация.

Той изрече заклинанието съвсем бавно. Класът го повтори също толкова бавно. Всички, с изключение на един.

— Рейстлин!

Класът мълчеше.

— Учителю? — Рейстлин дори не си даде труда да прикрие подигравателния тон в гласа си.

— Не забелязах устните ти да се движат.

— Може би защото не се движеха, Учителю.

Ако някой друг от класа, съставен от млади кандидат магьосници, си бе позволил да отбележи нещо подобно, може би учениците щяха да се изкикотят. Ала всички до един знаеха, че Рейстлин изпитва не по-малко презрение и към тях, така че се вторачиха мрачно в него, а мнозина се размърдаха неспокойно по местата си.

— Знаеш заклинанието, нали чирако?

— Разбира се, че го знам — отсече Рейстлин. — Научих го, когато станах на шест! А кога го научихте вие? Вчера?

Учителят се намръщи. Лицето му се наля с кръв:

— Този път отиде твърде далече, чирако! Позволяваш си да ме обиждаш твърде често!

Класната стая помръкна пред очите на Рейстлин и сякаш се разтопи. Остана единствено учителят, чиито дрехи изведнъж от бели станаха черни! Глуповатото му, затлъстяло лице се трансформира в лице на лукав и отмъстителен човек. Около врата му се появи провесен медальон с инкрустиран халцедон.

— Фистандантилус! — възкликна Рейстлин.

— Още веднъж се срещаме, чирако. Но къде е сега магията ти? — присмя му се чародеят. Възлестите му пръсти уловиха медальона и го издигнаха напред.

Рейстлин почувства как го обзема паника. Къде беше магията му? Изчезнала! Ръцете му затрепериха. Думите на защитното заклинание се претърколиха в съзнанието му, само за да се изплъзнат, преди да успее да ги улови и използва. Между дланите на Фистандантилус вече се оформяше кълбо от пламък. Страхът го задави.

„Жезълът! — помисли си той в същия момент. — Жезълът на Магиус! Магията му със сигурност е останала непокътната!“

Издигна го пред себе си и отправи молитвени думи за закрила. Вместо това усети как жезълът започва да се извива и гърчи в ръцете му.

— Не! — извика разгневено. — Подчини ми се!

Жезълът се уви около ръката му и вече не беше жезъл, а огромна змия. Лъскавите й зъби потънаха дълбоко в плътта му.

Рейстлин изпищя, падна на колене и отчаяно се опита да отблъсне впилата се в него змия. Ала увлечен в борба с единия си враг, бе забравил за другия. Чу как паякоподобните магически думи се изливат в монотонен напев и вдигна ужасено очи. Фистандантилус беше изчезнал. На мястото му се възправяше един мрачен елф. Мрачният елф, срещу когото Рейстлин се бе сражавал в последната битка на Изпитанието. Неочаквано и той се преобрази в Даламар, който тъкмо захвърляше огнената топка срещу него, а огнената топка се превърна в меч, забит дълбоко в плътта му от ръката на голобрадо джудже.

Около Рейстлин избухнаха пламъци, хладната стомана го прониза, а в кожата му се впиха остри зъби. Вече потъваше в чернотата, когато го окъпа бяла светлина, а той откри, че се намира сред сладката сигурност на бяла мантия, притиснат до нечия мека, топла гръд…

Това го накара да се усмихне. Знаеше, че тялото до него потръпва и издава тихи, изпълнени с болка викове, защото оръжията удряха нея, не него.