Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Изпитанието на близнаците (15)

Глава 5

— Значи ето какво излезе от гръмките му думи и обещания — каза тихо Китиара.

— Нима очакваше друго? — попита лорд Сот.

Думите му бяха придружени със свиване на раменете на древната броня и звучаха по-скоро равнодушно и реторично. Ала в тях все пак имаше нещо, което накара Китиара да го прониже с остър поглед.

Забелязала, че той я наблюдава с някак странно блестящи оранжеви очи, тя се изчерви. Внезапно осъзнала, че му позволява да види по лицето й много повече емоция, отколкото й се искаше да разкрива, Китиара се изчерви още повече. Обърна му рязко гръб.

Пресече декорираната с необикновена смесица от снаряжение, парфюмирани копринени чаршафи и дебели кожи стая и закопча с разтреперана ръка нощницата на гърдите си. От гледна точка на благоприличието жестът й едва ли бе от голямо значение и тя го знаеше, но все пак се зачуди кое ли я беше накарало да го стори. Със сигурност до този момент благоприличието я бе занимавало възможно най-малко, особено в присъствието на създание, превърнало се в купчинка прах преди повече от триста години. Внезапно обаче почувства неудобство от пламтящите оранжеви очи, реещи се в дълбините на несъществуващото лице. Беше усетила собствената си голата и беззащитност.

— Не, разбира се, че не — отвърна студено.

— В края на краищата, той е мрачен елф — продължи със същия полуотегчен тон Сот. — И не крие от никого, че се страхува от брат ти дори повече от смъртта. Така че няма нищо чудно във факта, че изведнъж е решил да се бие на страната на Рейстлин вместо на тази на шепа треперещи от ужас магове.

— Но той можеше да постигне толкова много! — каза Китиара, като полагаше усилия да наподоби тона на неумрелия рицар. Тя се наметна с хвърлената напряко на леглото кожена наметка и сгуши рамене. — Обещаха му водачеството на Черния орден. А по-късно със сигурност щяха да му предложат мястото на Пар-Салиан. Щеше да се превърне в неоспорим владетел на Конклава и магията по цял Крин!

„А и те очакваха други, не по-малко сладки награди, мрачни ми елфе — добави мислено тя и си наля чаша червено вино. — Веднъж щом побърканият ми брат загубеше битката, никой нямаше да може да те спре. Ами нашите общи планове? Ти щеше да владееш с помощта на жезъла, а аз — с помощта на меча. Щяхме да поставим рицарите на колене! Щяхме да прогоним елфите от собствените им земи — твоите родни земи! Щеше да се завърнеш в пълния си блясък, а аз щях да бъда до теб!“

Чашата се изплъзна от пръстите й. Опита се да я задържи, ала движението се оказа твърде бързо, а захватът твърде силен. Крехкото стъкло се разтроши между пръстите й и се заби дълбоко в плътта й. Кръвта се смеси с покапалото по килима вино.

Тялото на Китиара беше покрито с бойни белези от битки, безбройни като любовниците, които бе имала. Винаги досега понасяше раните, без да трепне, в повечето случаи — дори без да издаде и стон. Но сега очите й се изпълниха със сълзи. Болката й се стори непоносима.

Недалеч от нея се намираше една паница с вода за миене. Потопи ръката си в студената течност и прехапа устни, за да не изкрещи. Водата моментално почервеня.

— Повикай някой от свещенослужителите! — озъби се на лорд Сот, който продължаваше да се взира нетрепващо в нея с огнения си, реещ се поглед.

Неумрелият рицар отиде при вратата и даде нареждания на прислужника, който изчезна нанякъде. Като проклинаше с премрежен от сълзите поглед, Китиара грабна една кърпа и я уви около ръката си. Когато свещенослужителят най-сетне се появи, препъвайки се в полите на собствената си черна мантия, кърпата се беше просмукала с кръв, а лицето на Китиара бе пребледняло като пергамент.

Медальонът на Петглавия дракон се удари в пръстите й, когато свещенослужителят се наведе над нея, мърморейки изцеряваща молитва към Царицата на Мрака. Скоро разкъсаната кожа се затвори и кървенето спря.

— Раните не бяха дълбоки. Едва ли ще има сериозни последици — успокои я свещенослужителят.

— Толкова по-добре за теб! — отсече раздразнено Китиара, макар да продължаваше да се бори с неочаквано обзелата я слабост. — С тази ръка държа меча!

— Кълна ви се, господарке, ще държите меча си с обичайното умение и лекота — увери я той. — Ще има ли нещо дру…

— Не! Вън!

— Господарке — поклони се свещенослужителят, — сър рицарю — и напусна стаята.

В този момент Кит нямаше желание да среща погледа на неумрелия рицар и затова остана загледана със смръщени вежди към пърхащата мантия на свещенослужителя.

— Глупаци! Мразя да ми се мотаят наоколо. Добре че от време на време от тях има поне някаква полза. — Ръката й, макар да изглеждаше съвършено здрава, продължаваше да пулсира от болка. „Въобразявам си“, помисли си с горчивина. — Е, как тогава предлагаш да постъпя с… с мрачния елф? — Но още преди Сот да успее да отговори, Китиара отново беше на крака и крещеше на прислужника: — Разчисти тук. И ми донеси друга чаша. — Тя удари през лицето снишения от страх мъж. — Този път гледай да е от златните бокали. Знаеш колко ненавиждам тези чупливи елфически глупости! Разкарай ги от очите ми! Изхвърли ги до една!

— Да ги изхвърля! — рискува с възражение слугата. — Но, господарке, те струват цяло състояние. Получихме ги от Кулата на Върховното чародейство. Личен подарък от…

— Казах, отърви се от тях!

Китиара грабна подноса от близката маса и започна да запраща една по една чашите към отсрещната стена. Слугата се приведе още повече, за да избегне летящите над главата му чаши, додето те с трясък се разбиваха в камъните. Когато счупи и последната, Китиара отиде в ъгъла и се отпусна в едно кресло, след което се загледа невиждащо пред себе си, без да помръдва и да говори.

Прислужникът забързано почисти разтрошеното стъкло, изля паницата с окървавена вода и почти избяга през вратата. Когато отново се върна с виното, Китиара сякаш не бе помръднала. Нито пък лорд Сот. Неумрелият рицар стоеше в средата на стаята, а очите му грееха наситено в смрачаващата се нощ.

— Да запаля ли свещите, господарке? — попита слугата, като остави бутилката с вино и златния бокал.

— Вън — отвърна през стиснати устни Китиара.

Прислужникът се поклони дълбоко и напусна, без да забрави да затвори вратата.

Неумрелият рицар прекоси помещението с недоловими стъпки. Приближи изпадналата в скован унес Китиара и положи ръка на рамото й. Пронизващият студ от допира на невидимите му пръсти я накара да премигне болезнено, но не и да се отдръпне.

— Е — каза отново и огледа стаята, огрявана единствено от пламтящите очи на Сот, — зададох ти въпрос. Какво трябва да направим, за да спрем Даламар и брат ми в цялата тази лудост? Какво трябва да сторим, преди Царицата на Мрака да ни е унищожила?

— Ще атакуваме Палантас — отговори лордът.

 

 

— Смятам, че е напълно по силите ни! — измърмори замислено Китиара, като се потупа по бедрото с дръжката на камата си.

— Гениално, господарке — съгласи се началникът на частите под нейно командване. В гласа му ясно се долавяше непресторено възхищение.

Началникът — човек към четиридесетте — беше постигнал поста си Генерал на Драконовата армия със зъби, нокти и нечувани престъпления. Тъй като беше прегърбен, грозноват и обезобразен от белег, който минаваше през цялото му лице, генералът никога не се бе радвал на облагите, огрявали доста от капитаните на Китиара в миналото. Все пак той не губеше надежда. Началникът й хвърли крадлив поглед и развълнувано установи, че по лицето й — необичайно студено и сурово през последните няколко дни — се бе разляло удоволствие от изказания комплимент. Дори благоволи да му отправи слаба усмивка — кривата усмивка, която така добре умееше да използва единствено тя. Сърцето на генерала заби по-бързо.

— Радвам се, че не си изгубила усета си — обади се лорд Сот и думите му отекнаха в помещението с картите.

Началникът потрепери. Вероятно трябваше отдавна да е свикнал с присъствието на неумрелия рицар. Царицата знаеше, че бе водил не една и две битки редом с него и противните му скелети бойци. Ала независимо от всичко, смразяващото усещане, което се носеше около лорда, твърде много напомняше за черното наметало, обгръщащо опушената му и окървавена броня.

„Как изобщо го понася? — зачуди се началникът. — Разправят, че се мотае дори в спалнята й!“

Последната мисъл накара пулсът му отново да възвърне нормалния си ритъм. Може би, в края на краищата, робините не бяха чак толкова лоша практика. Най-малкото, когато беше сам с тях в тъмното, човек наистина беше сам с тях в тъмното!

— Разбира се, че не съм изгубила усета си! — отвърна толкова ожесточено Китиара, че началникът без да иска се огледа с безпокойство и напрегнато започна да съчинява на ум някакво извинение, за да се махне оттук.

За щастие, с всички тези приготовления за война, целият Санкшън приличаше на разбунен кошер и извинения се намираха под път и над път.

— Ако повече не се нуждаете от мен, господарке — каза той и се поклони, — налага се да проверя как вървят нещата в оръжейните. Има много за довършване и твърде малко време, за да успеем в срок.

— Да, разбира се — измърмори отсъстващо Китиара, загледана в огромната карта, изрисувана върху плочките под краката им.

Началникът се обърна и тръгна към вратата. Широкият му меч подрънкваше в бронята при всяка негова стъпка. Почти беше излязъл, когато гласът й го накара да спре:

— Командире?

Той я погледна.

— Господарке?

Китиара понечи да каже нещо, спря, прехапа устни и продължи:

— Аз… Чудех се дали би имал нещо против да се присъединиш към мен на вечеря? — Тя сви рамене. — Естествено, хрумва ми твърде късно, предполагам, че вече имаш планове?

Началникът се поколеба объркано. Усети как дланите му се изпотяват.

— Всъщност, господарке, наистина имах ангажимент, но лесно мога да го отменя и…

— Не — отвърна Китиара. По лицето й премина нещо като облекчение. — Не, не е необходимо. Може би някоя друга вечер. Свободен си.

Все така объркано, той се обърна и отново тръгна. Докато го правеше, от подозрителния му поглед не убягна, че пламтящите оранжеви очи го фиксират пронизващо.

Е, сега всичко, което му оставаше, бе да си осигури вечеря с някой, помисли си той, докато забързано крачеше надолу по коридора. Лесна работа. Щеше да накара да повикат едно от момичетата робини — всъщност личната му любимка…

— Трябва да си починеш. Една вечер, изпълнена с удоволствия ще свърши работа — обади се неумрелият рицар, когато стъпките на началника заглъхнаха навън.

— Времето ни е твърде малко, а има прекалено много за вършене — отговори Китиара, преструвайки се, че разглежда картата в краката си.

Намираше се над град, отбелязан с името „Санкшън“, с лице на северозапад, където в далечния край на помещението се намираше Палантас, сгушен на сигурно място в прегръдката на планините.

Сот проследи погледа й и се насочи нататък. Спря пред единствения проход в планините, място, наречено „Кула на Върховния свещенослужител“.

— Разбира се, рицарите ще се опитат да те спрат именно тук — каза той. — Точно където успяха да те спрат първия път.

Китиара се усмихна широко, разтърси къдравата си коса и последва лорда. В походката й се долавяше предишната увереност на победител:

— Каква гледка ще бъде само, а? Всички рицари, застанали в спретната редица. — Внезапно от месеци насам се почувства добре и започна да се смее. — Знаеш ли, само изненаданите им изражения, когато разберат какво сме им подготвили, ще ми бъдат достатъчни, за да се примиря с цялата кампания.

Намираше се точно върху Кулата на Върховния свещенослужител. Завъртя замислено пета върху нея и направи няколко крачки, за да се озове при крайната им цел.

— Най-сетне — промърмори. — Префинената госпожица Палантас ще усети как острието се опира в нежната й кожа. — Обърна се към Сот с още по-широка усмивка: — Мисля, че все пак ще вечерям с началника. Погрижи се да го уведомят.

Неумрелият рицар се поклони в знак на мълчаливо съгласие. Оранжевите му очи запламтяха развеселено.

— Имаме да обсъждаме много военни въпроси — изсмя се отново Китиара, като разкопчаваше каишките на бронята си. — Въпроси за незащитени флангове, пробиви в стени, внезапни атаки и навлизане в дълбочина…

 

 

— Успокой се, Танис — подхвърли добронамерено лорд Гунтар. — Прекалено много се вълнуваш.

Танис Полуелф измърмори нещо.

— Какво? — обърна се Гунтар, държейки халба, пълна с най-доброто му пиво (от бурето в тъмния ъгъл, точно до стълбите за мазето). Той подаде халбата на Танис.

— Казах, дяволски си прав, че съм развълнуван! — отсечено отвърна полуелфът, макар да не бе казал това, но пък и не можеше да си позволи да повтори съвсем същите думи пред водача на всички соламнийски рицари.

Лорд Гунтар ут Уистън поглади дългите си мустаци — символ на рицарството, но и доста модни напоследък — и прикри с тях усмивката си. Разбира се, много добре беше чул онова, което Танис каза. Гунтар поклати глава. Защо направо не се бяха обърнали към военните? Сега, освен с подготовката за някакъв си дребен въоръжен конфликт с несъмнено незаслужаващи голямо внимание противникови сили, му се налагаше да се занимава и с послушници на черни магьосници, бели мантии, изнервени герои и даже с някакъв библиотекар! Гунтар въздъхна и този път подръпна мустаците си намръщено. Липсваше им само някой кендер и картинката щеше да бъде наистина живописна.

— Танис, приятелю, седни. Стопли се на огъня. Пътувал си дълго и макар да е късна пролет, все още е студено. Мисля, че в подобни случаи моряците говорят за някакви преобладаващи ветрове или други такава безсмислици. Имаше ли проблеми по пътя? Да ти кажа, лично аз предпочитам грифоните пред драконите…

— Лорд Гунтар — заяви напрегнато Танис Полуелф, оставайки прав, — не прелетях целия този път до Санкрист, за да си говорим за преобладаващите ветрове или за да обсъждаме достойнствата на грифоните пред тези на драконите! Намираме се в опасност! Не само Палантас, но и целият свят! Ако Рейстлин успее… — той сви юмрук. Внезапно сякаш бе изгубил способността си да говори.

Гунтар напълни собствената си халба от каната, която Уилс — старият му семеен прислужник, беше донесъл от избата, и се приближи до полуелфа. Сложи ръка на рамото на Танис и го накара да се обърне към него:

— Стурм Сияйното острие винаги е казвал само добри думи за теб. Ти и Лорана бяхте най-близките му приятели.

Танис наведе глава. Дори и сега, две години след смъртта на Стурм, не можеше да не си спомни за загубата на приятеля си без внезапен прилив на тъга.

— Бих изпитвал уважение към теб само заради неговите думи, защото смятах Стурм за нещо като свой син — продължи открито Гунтар. — Но и бездруго ти се възхищавам, Танис. Храбростта ти в битките е неоспорима, а доблестта и благородството ти струват поне колкото тези на един рицар. — Полуелфът поклати раздразнено глава при всички тези приказки за доблест и благородство, ала Гунтар сякаш не забеляза: — Всичките ти заслуги след края на войната бяха вече несъмнени. Двамата с Лорана помирихте цели нации, които бяха изгубили себе си в дрязги, продължили с векове. Портиос е подписал новата спогодба, а съвсем скоро, веднага щом джуджетата от Торбардин изберат новия си крал, те също ще я подпишат.

— Благодаря ти, лорд Гунтар — произнесе Танис, стискайки халбата с недокоснатото си пиво, загледан в пламъците на огъня. — Благодаря за похвалата. Иска ми се да имам чувството, че я заслужавам. Но предпочитам вече да науча накъде води тази следа от захарни бучки…

— Виждам, че човешката страна в теб не е за подценяване — призна Гунтар с едва забележима усмивка. — Много добре, Танис. Да оставим настрана елфическата куртоазия и да пристъпим направо към въпроса. Смятам, че преживяното в недалечното минало те е направило твърде подозрителен. Елистан също страда от тази нерядка болест. Да си говорим съвсем честно, приятелю. Ти не си войн. Никога не си бил обучаван за такъв. Озова се в разгара на тази война по чиста случайност. Ела с мен. Искам да ти покажа нещо. Ела…

Танис остави пълната халба на полицата над камината и позволи на Гунтар да го поведе за ръката. Двамата прекосиха стаята, изпълнена с предпочитаните от повечето рицари солидни, обикновени на вид, но удобни мебели. Това беше военната стая на лорда. Стените бяха претрупани с мечове и щитове, окачени редом със знамената на трите рицарски ордена — на Розата, на Меча и на Короната. Виждаха се и безбройните трофеи от водените през годините битки. На най-почетното място, заемащо почти цялата дължина на стената, бе окачено едно драконово копие — първото драконово копие, изковано от Теръс Айрънфелд. Около него имаше различни използвани от гоблини оръжия, назъбено острие на драконид, огромен двуостър меч на великан и пречупения меч, принадлежал на злочестия рицар Дерек Краунгард.

Колекцията беше впечатляваща и свидетелстваше за доблестен живот, преминал в служба на Рицарството. Гунтар я подмина, без дори да погледне към нея и се насочи към единия ъгъл, където имаше голяма маса. Под масата, в прецизно изработени отделения, бяха подредени множество навити карти. Всяко отделение бе обозначено. Известно време Гунтар изучава надписите, после посегна, измъкна една карта и я разгъна върху масата. Даде знак на Танис да се приближи. Полуелфът се почеса по брадата и се подчини, като се стараеше да изглежда заинтересуван.

Рицарят потри доволно ръце. Сега беше в стихията си:

— Всичко е въпрос на придвижване и снабдяване на войските, Танис. Чисто и просто. Ето, тук се намира армията на Драконовата повелителка, набутана в теснините при Санкшън. Признавам, че тя наистина разполага с голяма сила — всички тези дракониди, гоблини и хора, които нямат търпение отново да се впуснат във война. Също така признавам, че съгледвачите ни докладваха за някакво оживление в Санкшън. Повелителката е намислила нещо. Но да атакуват Палантас! В името на Бездната, Танис, погледни само територията, която ще й се наложи да покрие! И по-голямата част от тези земи е контролирана от рицарите! А дори и да разполага с живия ресурс, за да си позволи да пробие линиите ни, погледни само докъде ще се проточат снабдителните й връзки! Не ми се вярва да хвърли повече от половината си армия, само за да осигури безопасността на собствените си провизии. Така или иначе ще можем да я отрежем на повече от едно място…

Гунтар пак подръпна мустаците си:

— Танис, ако изобщо има някой Драконов повелител, когото наистина уважавам, то това е Китиара. Тя е безмилостна и амбициозна, но и достатъчно умна, за да не си позволява зле премерени рискове. През последните две години изчакваше и събираше армия на място, което знае, че не бихме посмели да атакуваме. Постигна твърде много, за да го хвърли просто така и без никакви реални шансове за успех.

— Ами ако не това е нейният план? — измърмори Полуелф.

— Какъв друг план би могла да има? — попита търпеливо Гунтар.

— Не знам — отсече Танис. — Казваш, че я уважаваш, но уважаваш ли я достатъчно? Страхуваш ли се от нея? Познавам я, сигурен съм, че има нещо повече наум… — Той внезапно притихна и се загледа намръщено към картата.

Гунтар запази мълчание. И до него бяха достигнали странните слухове, засягащи Танис Полуелф и тази Китиара. Естествено, не им беше повярвал, но така или иначе нямаше желание да се впуска в подробно разпитване, за да открие доколко е свързан приятелят му с тази жена.

— Не ми вярваш, нали? — каза след няколко секунди Танис. — Не вярваш на нищо от онова, което ти казвам?

Гунтар се размърда неспокойно. Той приглади дългите си сиви мустаци, приведе се над масата и започна да навива картата. Правеше го изключително внимателно.

— Синко, знаеш колко те уважавам…

— Вече сме водили този разговор.

Рицарят не обърна внимание на прекъсването:

— И знаеш, че уважавам Елистан повече от всеки друг на този свят. Но когато двамата започнете да ми разправяте приказки, чути не от друг, а от черноризец — при това мрачен елф — приказки за това как този магьосник Рейстлин бил решил да влезе в Бездната и да предизвика самата Мрачна Царица! Е, много съжалявам, но отдавна вече не съм на възрастта, в която вярвах толкова лесно на всички врели-некипели. Виждал съм много странни неща през живота си. Но вашето звучи по-лошо и от детска историйка за приспиване!

— Така разправяха и за драконите — измърмори Танис, изчервявайки се под брадата си. За момент полуелфът остана замислен, с наведена глава, след което втренчи проницателен поглед в Гунтар: — Милорд, наблюдавах Рейстлин докато израстваше. Пътувал съм с него, бил съм се и срещу, и заедно с него. Знам на какво е способен този човек! — Той улови рицаря за лакътя. — Ако не желаеш да се вслушаш в съвета ми, то поне послушай Елистан. Нуждаем се от теб! Нуждаем се и от рицарите. Наложително е да укрепите по-добре Кулата на Върховния свещенослужител. Разполагаме с малко време. По думите на Даламар, времето е без значение в измерението на Царицата. Възможно е Рейстлин да води сражения с нея в продължение на месеци и дори години, но за нас те ще са като няколко дни. Даламар вярва, че завръщането на неговия учител е неминуемо. Лично аз му вярвам. Вярва му и Елистан. Защо, лорд Гунтар? Защото Даламар е изплашен. А след като той е изплашен, сме изплашени и ние…

… Шпионите ти твърдят, че са забелязали необичайно оживление в Санкшън. Нима това не е достатъчно доказателство! Повярвай ми, Китиара е решила да се притече на помощ на брат си. Знае, че Рейстлин ще се погрижи тя да се превърне във владетел на света, ако той пожъне успех. А повелителката е достатъчно решителна, за да заложи всичко на предоставилия й се шанс! Умолявам те, ако не искаш да се вслушаш в думите ми, то поне ела в Палантас и говори лично с Елистан!

Лорд Гунтар се втренчи внимателно в мъжа пред себе си. Водачът на рицарите се бе издигнал до поста, който заемаше поради простата причина, че беше справедлив и почтен човек. Освен това доста добре умееше да отсъжда характера на хората, с които си имаше вземане-даване. От дълго време, още откакто го бе срещнал, той се възхищаваше на Танис. Но никога досега не бе успявал да се приближи достатъчно до него. Имаше нещо около полуелфа — невидима въздушна преграда от резервираност, която позволяваше на малцина да я преминат.

Загледан в него, Гунтар изведнъж се почувства много по-близък с Танис. В леко издължените очи се забелязваше мъдрост, мъдрост, която не се придобиваше лесно, която биваше заслужена само чрез вътрешна болка и неописуемо страдание. Виждаше се и страхът на човек, чиито кураж е дотолкова естествен, че той на драго сърце признава страховете си. Пред себе си лорд Гунтар виждаше водач. Не просто човек, който размахва меча си и повежда атаката на бойното поле, а водач, който знае цената на думите и умее да извлече от хората си най-доброто, а често и онова, за което дори те не са подозирали, че съществува.

Най-сетне рицарят почувства, че разбира нещо, което никога досега не бе успявал да схване в цялост. Сега вече знаеше защо Стурм Сияйното острие, чието родословие можеше да се проследи неопетнено поколения назад във времето, бе избрал да следва това копеле полуелф, който — ако се вярваше на мълвата — освен всичко друго се беше родил и в резултат на брутално изнасилване. Сега вече знаеше защо Лорана, елфическа принцеса и една от най-силните и красиви жени, които някога бе срещал, е рискувала всичко — дори живота си — заради любовта си към този човек.

— Много добре, Танис. — Строгото лице на лорд Гунтар се отпусна, а хладният вежлив тон на гласа му придоби малко по-топли нотки. — Ще дойда в Палантас заедно с теб. Ще мобилизирам Рицарството и ще наредя да затегнат охраната при Кулата на Върховния свещенослужител. Признавам, че сведенията на съгледвачите ни са обезпокоителни. Няма да навреди, ако рицарите се поразмърдат малко. Пък и отдавна не сме провеждали някоя и друга по-сносна военна подготовка.

Веднъж взел това решение, лордът на секундата се хвърли да преобръща цялото си домакинство с главата надолу, да крещи на личния си прислужник Уилс и да издава заповеди да изнесат снаряжението му, да наточат меча му и да подготвят грифона му за пътуването. Скоро навсякъде около тях се мотаеше заета прислуга, а не след дълго се появи и неговата загрижена лейди, настоявайки Гунтар да вземе със себе си поръбената си с кожи наметка, макар наистина съвсем скоро да настъпваха Празненствата за началото на пролетта.

Останал напълно забравен сред цялата бъркотия, Танис се върна при огнището, взе халбата си с пиво и се настани в едно кресло, за да му се наслади. Но така и не успя да го опита. Загледан в танцуващите пламъци, той за пореден път виждаше очарователната, лукава усмивка и тъмните къдрави коси…