Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Изпитанието на близнаците (12)

Глава 2

Върни се у дома…

Гласът се рееше на границата на спомените му. Някой беше коленичил над езерото на ума му и пускаше думи в спокойната чиста вода. Концентричните кръгове на осъзнаването го накараха да се поколебае… и го изтръгнаха от мирния, заслужен сън.

— Върни се у дома… Синко, върни се у дома.

Рейстлин отвори очи и се вгледа в лицето на майка си. Тя се усмихна и отметна един кичур от челото му.

— Бедният ми син — измърмори, а тъмните й очи бяха преизпълнени с печал, жалост и любов. — Какво са ти сторили? Наблюдавах. Наблюдавах толкова дълго. И плачех. Да, синко, дори мъртвите могат да плачат. Това е единствената ни утеха. Но сега всичко е зад нас. Сега си с мен. Можеш да си починеш…

Рейстлин с мъка се надигна. Погледна собственото си тяло и за свой ужас установи, че е потънал в кръв. И все пак не чувстваше никаква болка, сякаш не беше ранен.

Откри, че му е трудно да си поеме дъх и се забори за глътка въздух.

— Ето, нека ти помогна — каза майка му.

Тя започна да развързва копринения шнур около кръста му, шнур, върху който носеше окачени всичките си кесии, безбройните безценни магически съставки. Рейстлин светкавично и почти инстинктивно отблъсна ръката й. Сега вече успяваше да си поема дъх. Огледа се.

— Какво се случи? Къде съм?

Беше объркан. В съзнанието му изникваха спомени от собственото му детство. Спомени от детството на две деца! Неговото… и на някой друг. Погледна майка си и му се стори, че лицето й е на някой, когото познава и все пак никога не е виждал.

— Какво се случи? — повтори малко по-раздразнено, като отблъсна спомените, които заплашваха да удавят в себе си и последните му крехки остатъци от здрав разум.

— Ти умря, синко — обясни внимателно майка му. — И сега си тук, заедно с мен.

— Умрял съм? — не можа да повярва Рейстлин.

Той панически зарови из спомените си. Знаеше, че е бил съвсем близо до смъртта… Но къде се беше провалил? Сложи ръка на челото си и почувства… плът, кост, топлина… И най-сетне си спомни…

Порталът!

— Не! — извика гневно и се втренчи в майка си. — Невъзможно.

— Изгуби контрол, синко — тя отново протегна ръка, за да го докосне. Той се отдръпна. Със съвсем лека усмивка, усмивката, която така добре помнеше, майка му прибра ръката в скута си: — Полето се измести и освободената сила те разкъса на части. Имаше ужасна експлозия, която изравни със земята всичко. Магическата крепост Заман рухна. — Гласът й потрепери. — Не можех да гледам повече как страдаш.

— Спомням си — прошепна Рейстлин и се заклати, уловил глава в ръцете си. — Спомням си болката… но…

Спомняше си и друго — ярко избухнала многоцветна светлина, усещането за изпълващи душата му екзалтация и екстаз, спомняше си как драконовите глави отвориха усти и нададоха яростни писъци, докато той обгръщаше Кризания с ръце.

Рейстлин се изправи и се озърна. Намираше се на съвсем равно място — приличаше на пустиня. В далечината се виждаха планини. Изглеждаха му познати и… разбира се! Кралството на джуджетата. Той се обърна. Ето ги и руините на крепостта, приличащи на череп, зинал, за да погълне цялата земя в завинаги ухилената си паст. Значи все още се намираше в Равнините на Дергот. Пейзажът му беше познат. Но независимо от това, в него имаше нещо различно. Всичко изглеждаше окъпано в червено, сякаш виждаше околните предмети през нечии чужди, окървавени очи.

Вече бе имал случай да разгледа Черепа още по време на Войната на Копието. Но нямаше спомен да се е хилел по толкова скверен начин. Планините също изглеждаха някак изсечени и твърде добре очертани на фона на небето. Небето! Рейстлин шумно си пое дъх. Беше празно! Огледа се бързо и в четирите посоки. Не, не се виждаше слънце и все пак не беше нощ. По небето нямаше нито луни, нито звезди, а и беше в такъв странен цвят — матоворозово, като отражение на залеза.

Той сведе очи към жената, коленичила на земята пред него.

Усмихна се с плътно стиснати устни.

— Не — каза той и този път гласът му бе твърд и изпълнен с увереност. — Не, не съм умрял! Успял съм. — Той обгърна всичко край тях с ръка. — Ето го доказателството. Това място ми е познато. Кендерът ми го описа. Той каза, че прилича на всичко, което някога е виждал. Точно тук прекрачих през Портала, а сега се намирам в Бездната.

Рейстлин се наведе, улови жената за лакътя и я изправи насила.

— Създание от мрака! Къде е Кризания? Кажи, който или каквото и да си! Кажи ми, или в името на боговете ще те…

— Рейстлин! Престани, боли ме!

Магьосникът стреснато се вгледа в нея. Но това беше Кризания! А той държеше лакътя й! Разтърсен понечи да я освободи, ала само секунда му бе достатъчна, за да дойде отново на себе си. Тя опита да се отскубне, но той не й позволи и вместо това я дръпна към себе си:

— Кризания? — попита невярващо, докато я изучаваше внимателно.

Тя вдигна объркано очи.

— Да? — заекна. — Какво има, Рейстлин? Говореше странни неща.

Хватката на архимагьосника се затегна. Жената извика. Да, болката в очите й беше истинска, както и страхът.

Рейстлин се усмихна, въздъхна и я притисна до себе си. Усещаше топлината, аромата на тялото й, ударите на сърцето си…

— О, Рейстлин! — тя се сгуши в него. — Толкова бях изплашена. Какво ужасно място. Чувствах се така самотна.

Той зарови пръсти в черните й къдрици. Мекотата и ароматът на тялото й го омайваха и започваха да го изпълват с желание. Тя се притисна още по-плътно към него и изви глава назад. Устните й бяха меки, жадни. Тръпнеща в ръцете му. Рейстлин се вгледа в нея…

… и срещна очи от огън.

Значи най-сетне дойде, магьоснико!

Жаркият смях опърли съзнанието му, а гъвкавото тяло в ръцете му се загърчи… И вече държеше една от шиите на петглавия дракон… от разтворените зъбати челюсти над него капеше отрова… наоколо му бушуваше огнен ураган… миризмата на сяра го задавяше. Главата се стрелна надолу…

Едновременно отчаяно и яростно, Рейстлин призова цялото си изкуство. И все пак, докато думите на защитното заклинание се оформяха в съзнанието му, продължаваше да изпитва съмнение. Може би магията нямаше да проработи!

„Слаб съм, пътуването през Портала е изстискало всичките ми сили.“

Страхът прониза душата му като добре наточено острие. Думите на напева се изплъзнаха от ума му, а паниката го овладя. Царицата! Тя беше виновна за всичко! Аст такар ист… Не! Не беше така. Чу смеха й, победоносния й смях…

Яркобялата светлина почти го ослепи. А сетне падаше, падаше, падаше безкрайно, въртеше се в спирала все надолу, от тъмнината на мрака към деня.

 

 

Рейстлин отвори очи и се вгледа в лицето на Кризания.

Беше нейното лице, но не и лицето, което си спомняше. Сега то бе старо, умиращо дори в този момент. В ръката си жената държеше платинения медальон на Паладин. Лъчистата му бяла светлина блестеше ярко в зловещото розово сияние, което ги обгръщаше.

Магьосникът затвори очи и се помъчи да извика спомена за лицето й такова, каквото беше в миналото — деликатно, изпълнено с живот, любов и страст. Гласът й достигна до него. Беше хладен и твърд:

— Едва не те изгубих.

Той посегна, без да отваря очи, и се вкопчи сляпо в нея.

— Как изглеждам? Кажи ми! Променил съм се, нали?

— Изглеждаш точно по същия начин, по който изглеждаше и когато за пръв път те срещнах във Великата библиотека — отвърна тя все така твърдо, но някак напрегнато.

„Да — помисли си Рейстлин, — съвсем същият. Което значи, че съм се върнал в настоящето.“

Почувства как старата слабост се завръща. Горящата болка в гърдите, давещото усещане в дробовете, сякаш някой бе изплел вътре паяжина. Не беше необходимо да се оглежда, за да си припомни позлатената кожа, бялата коса, очите със зеници във формата на пясъчни часовници…

— Рейстлин! — сега в гласа на Кризания се долавяше истински ужас. — Какво има? Рейстлин? Къде сме? Какво става?

— Успях — изръмжа той и отвори очи, за да се вгледа в повехналото й лице. — Успях. Намираме се в Бездната.

Тя разшири очи. Устните й се разтвориха. По лицето й премина страх, примесен с радост. Магьосникът се усмихна горчиво.

— Но магията ми си е отишла.

Кризания го погледна стреснато.

— Не разбирам…

Рейстлин се изви в агония и изкрещя:

— С магията ми е свършено! Сега съм слаб, безпомощен. Тук, в нейните владения! — Внезапно осъзнал, че Царицата вероятно го слуша и наблюдава и вероятно се наслаждава на победата си, магьосникът замръзна. Писъкът му заглъхна в кървавата пяна, избила по устните му. Той се озърна несигурно. — Но не, все още не си ме победила — прошепна.

Протегна ръка към лежащия недалеч жезъл на Магиус. Облегна се тежко на него и с мъка се изправи на крака. Кризания нежно обви ръка около раменете му, за да го подкрепи.

— Не — измърмори той, втренчен в безкрайните Равнини и празното розово небе. — Знам къде се криеш! Чувствам го! Ти си в Дома на Боговете! Познавам тези земи. И зная как да се придвижвам, кендерът успя да ми каже и това в безумните си бълнувания. Земята тук е отражение на онази в реалния свят. Ще те намеря, независимо колко дълго и опасно ще бъде пътуването… Да! — Той се огледа полудяло. — Чувствам как ме изучаваш, четеш мислите ми, предвиждаш всяка моя дума или действие. Мислиш си, че ще бъде лесно да ме победиш! Но долавям и объркването ти. С мен има някой, чието съзнание е недостъпно за теб! Тя ме защитава и закриля, нали, Кризания?

— Да, Рейстлин — отвърна тихо жената, без да го изпуска от прегръдката си.

Рейстлин направи крачка. Сетне още една и още една, като се подпираше на Кризания и жезъла си. Всяка стъпка изискваше невероятно усилие, всеки дъх му се струваше непоносим. А светът около него изглеждаше празен, лишен от съдържание.

Вътре в него положението не бе по-различно. Същата празнота и отсъствие на магия.

Рейстлин се олюля. Кризания го улови и му помогна отново да стъпи здраво на крака. Сълзите се стичаха по бузите й.

Чуваше смях…

„Може би е време да се откажа! — помисли си с мрачно отчаяние. — Уморен съм, толкова уморен. Какво съм аз без магията си? Нищо. Нищо друго, освен едно слабо и окаяно дете…“