Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Изпитанието на близнаците (10)

Пролог

Лорд Сот седеше върху полуразрушения си, овъглен от пожарищата трон сред безлюдните руини на крепостта Даргард. Оранжевите му очи пламтяха в невидимите си орбити — единствен видим знак за присъствието на прокълнатия живот в черупката на почернялата ризница на соламнийски рицар.

Сот беше съвсем сам.

Неумрелият рицар бе освободил свитата си — някогашни рицари като самия него, които му бяха останали лоялни в истинския живот и поради това бяха наказани да му служат и в смъртта. Беше отпратил и баншитата, жените елфи, изиграли решаваща роля в падението му приживе и обречени да прекарват дните си в негова служба. В продължение на стотици години след ужасната нощ на собствената си смърт, лорд Сот се грижеше тези злощастни жени да преживяват отново и отново събитията от нея. Всяка нощ, седнал на разрушения си трон, той ги принуждаваше да пеят песента, разказваща историята на общия им срам.

Песента му причиняваше горчива болка, но лорд Сот я приветстваше. Болката беше десет пъти повече за предпочитане пред празнотата, която проникваше в самата тъкан на нечестивия му живот в смъртта. Ала тази нощ никой не пееше. Вместо това лордът слушаше собствената си история, сякаш нашепвана от смразяващия вятър, който свиреше в корнизите на разрушената крепост:

„Някога, много отдавна, аз бях лорд, рицар от Соламния. Имах всичко — бях красавец, очарователен, храбър и женен за богата, макар и не красива съпруга. Рицарите, които предвождах, ми бяха посветили живота си. Да, мъжете ми завиждаха, завиждаха на мен — лорд Сот от твърдината Даргард.

През пролетта преди Катаклизма, напуснах крепостта Даргард и се отправих към Палантас, последван от свитата си. Съветът на Рицарите се събираше и присъствието ми бе наложително. Малко ме интересуваше Съветът тогава — предстояха отегчителни разисквания на дреболии без всякакво значение. Хубавото на това събиране беше пиенето, другарството, разказите за битки и приключения. Заради това отивах.

Яздехме бавно и без да бързаме, като се наслаждавахме на дните, изпълнени с песни, шеги и закачки. Нощем отсядахме в някоя странноприемница или спяхме направо под звездите. Времето беше прекрасно, пролетта настъпваше с пълна сила. Слънцето ни сгряваше, а вечерният бриз освежаваше и радваше душите ни. В онази пролет бях вече тридесет и две годишен. Животът ми беше съвършен. Не помня някога да съм бил по-щастлив.

Ала една нощ — проклета да е сребърната луна, която я огряваше — лагерувахме сред пустошта. Лекият ни сън бе нарушен от внезапен вик, който се разнесе в спусналия се мрак. Беше вик на жена, последван от викове и на други жени, които се надигнаха, примесени с грубите крясъци на великани.

Тутакси грабнахме оръжията и се хвърлихме в битка. Победата се оказа лесна — беше най-обикновена разбойническа банда. Повечето побягнаха още щом ни видяха, ала водачът им — дали защото беше твърде смел, или защото не желаеше да бъде лишен от плячката си, отказа да отстъпи. Лично аз не можех да го виня. Беше заловил красива млада девица от расата на елфите. Красотата й сияеше неудържимо на лунната светлина, а страхът придаваше на чертите й още по-голяма прелест. Реших да го предизвикам на двубой. Бихме се и победителят бях аз. А наградата — ах, тази сладко-горчива награда — бе да отнеса на ръце примрялата девица обратно при нейните другарки.

Сякаш все още виждам прекрасните й златни коси, пламнали на лунната светлина. Все така виждам очите й, когато тя дойде на себе си и ме погледна. Дори след толкова време съвсем ясно си спомням любовта, която видях в тези очи, любовта, която изгря в онзи миг на неочаквано щастие. Тя също видя в погледа ми възхитата, която колкото и да се опитвах, не можех да скрия. Всички мисли за съпруга, чест и замък тутакси ме напуснаха под напора на красотата, която съзрях в лицето й.

И ето, тя изрази своята благодарност. Колко свенливи бяха думите й! Отведох я обратно при жените елфи — група свещенослужителки, пилигрими, пътуващи към Палантас и Истар. Тепърва й предстоеше да бъде посветена. Пътуването целеше да я направи Преподобна дъщеря на Паладин. След като се запознахме и разменихме любезности, аз и моите рицари се върнахме в нашия лагер. Опитах се да поспя, ала все още чувствах в ръцете си онова живо, младо тяло. Никога дотогава не бях изпитвал подобна изпепеляваща страст към която и да било жена.

Когато все пак успях да затворя очи, потънах в сладки, мъчителни видения. А щом се събудих, първата ми мисъл бе, че раздялата с нея ще е като нож, забит в сърцето ми. Станах рано и се върнах в лагера на елфите. Скалъпих някаква история за скитащи банди от гоблини из целия път до Палантас и сполучих да убедя жените, че се нуждаят от моята защита. Хората ми нямаха нищо против новите ни, тъй приятни спътнички, така че продължихме пътя си заедно с тях. Ала това не успокои трескавия огън в душата ми. Вместо това само го разпали. Ден след ден я гледах как язди недалече от мен и все пак недостатъчно близо. Нощ след нощ си лягах, обзет от ярки видения и неспокойни мисли.

Желаех я, желаех я повече от всичко, което можех да имам на този свят. И все пак аз бях рицар, бях дал тържествено, скрепено с клетва обещание да спазвам Кодекса на Честта, да остана верен на съпругата, която вече имах и да водя хората си по пътя на благородството. Дълго се борих със себе си и най-сетне ми се стори, че съм надмогнал тъмните желания. Утре, казах си, ще ги оставим. Мисълта за това ме успокои и ми позволи да възвърна самообладанието си.

И наистина щях да го сторя. Ала проклета да е отредената ми съдба, отидох на лов в гората и там, далече от лагера ни, я срещнах. Другарките й я бяха изпратили да събира билки.

Беше съвсем сама. Аз бях съвсем сам. Придружителите ни бяха далече. Любовта, която бях съзрял в очите й, все още грееше с неотслабнала сила. Беше развързала косите си и те се спускаха като златен водопад в краката й. В същия миг благородството и решимостта ми се изпариха, изгубени в пламъка на копнежа, който ме изпълваше. Бедното създание се остави да бъде прелъстено така лесно. Една целувка, а сетне друга. Привлякох я до себе си върху младата трева, замилвах я, спрях протестите й с уста и… след като я направих своя… обсипах сълзите й с още хиляди целувки и сладки обещания.

Същата нощ тя се върна при мен, в палатката ми. Блаженството ми бе пълно. Дадох й още обещания. И, естествено, я уверих, че ще се оженя за нея. Какво друго можех да кажа? В началото дори не възнамерявах да спазя дадената дума. И как бих могъл? Имах съпруга, богата съпруга. Нуждаех се от парите й. Разходите ми бяха огромни. Ала една нощ, когато отново държах любимата си в ръце, почувствах, че никога няма да намеря сили да се откажа от нея. Разпоредих се жена ми да бъде отстранена завинаги…

Продължихме пътуването си. По това време жените елфи вече бяха започнали да подозират нещо, което бе напълно в реда на нещата. Трудно ни бе да крием в тайна усмивките, които си отправяхме през деня и да пропускаме всеки удобен случай да бъдем заедно.

Когато достигнахме Палантас, трябваше по необходимост да се разделим. Жените отседнаха в един от по-представителните домове, които Царя жрец използваше при идванията си в града. От своя страна аз и мъжете се насочихме към квартирите си. Бях уверен, че тя ще намери начин да се срещне с мен, тъй като аз едва ли щях да успея. Първата нощ отмина, без да се случи нищо. Нямах никакъв повод за тревога. Ала отминаха втора и трета, а от нея все още нямаше никаква вест.

И ето, че на вратата ми най-сетне се почука. Но не беше тя. Беше главата на соламнийските рицари, придружен от представителите на рицарските ордени, които съставляваха братството. Още щом ги зърнах, разбрах какво може да се е случило. Тя беше разбрала истината и ме бе предала.

Оказа се, че не е станало така. Бяха ме предали нейните другарки. Любовницата ми се бе разболяла. Когато започнали да я лекуват, открили, че носи моето дете. Не беше споделила с никой, дори и с мен. Чак тогава й разказали, че вече съм женен и което е по-лошото, мълвата вече се разнасяше в Палантас по същото време, по което бяха дошли слуховете, че жена ми «мистериозно» е изчезнала.

Арестуваха ме. Представлението включваше влачене из улиците на града, за да бъда допълнително унижен. Станах обект на присмех, а плебеите се надпреварваха да ме наричат със срамни имена. Не можеха да се наситят на гледката на рицар, който е паднал до тяхното равнище. Заклех се, че някой ден ще се завърна и ще стоваря отмъщението си върху тях и проклетия им изискан град. Ала клетвите ми изглеждаха безполезни. Осъдиха ме набързо. Присъдата беше смърт — бях предал високата чест да нося рицарското звание. Отнеха ми земите и името. Трябваше да ме екзекутират, като прережат гърлото ми със собствения ми меч. Приех смъртта. Дори я желаех, убеден, че моята любима ме е изоставила завинаги.

Ала в нощта, преди да се състои екзекуцията, верните ми хора ме освободиха. И тя бе заедно с тях. Разказа ми всичко. Разказа ми, че носи моето дете.

Жените елфи й бяха дали опрощение, макар че вече беше немислимо някога да бъде ръкоположена за Преподобна дъщеря на Паладин. Все пак нищо не й пречеше да продължи да живее сред собствения си народ. Срамът й обаче щеше да я следва до края на дните й. Не бе могла да преживее мисълта, че ще ме напусне, без дори да се сбогува. Поне със сигурност ме обичаше. Знаех, че приказките, достигнали до нея я тревожеха.

Измислих някаква лъжа за жена си, в която тя на драго сърце повярва. Успокоена, любимата ми се съгласи да избяга заедно с мен. Сега вече знам, че тъкмо поради тази своя малка надежда бе решила да се срещнем. Съпроводени от личната ми свита, ние побягнахме обратно към крепостта Даргард.

Пътуването не бе от най-лесните. По целия път бяхме преследвани от другите рицари, но в края на краищата се добрахме до дома и се залостихме зад вратите на замъка. Позицията се защитаваше лесно — крепостта се издигаше високо сред оголените скали. Разполагахме с огромни количества провизии и щяхме да изкараме бързо приближаващата зима, без да изпитаме големи затруднения.

На пръв поглед трябваше да съм доволен от себе си, от живота и от новата си съпруга. Брачната церемония беше истински фарс, но се състоя. Ала вината ме измъчваше. А още повече ме измъчваше загубата на честта ми. Разбрах, че съм избягал от един затвор, само за да попадна в друг — свой собствен, създаден по мой избор. Смъртта ми бе убягнала, но ме очакваше живот, изпълнен с мъчителни угризения на съвестта. Започнах да се държа мрачно и необщително. Избухливият ми нрав бе всеизвестен, ала сега вече бях станал нетърпим. Скоро прислугата ми ме напусна, след като наредих да бичуват двама или трима от тях. Хората ми започнаха да ме отбягват. А после, през онази съдбовна нощ, я ударих — ударих нея, единственото живо същество на този свят, което бе в състояние да ми даде някаква, макар и недостатъчна утеха.

Когато погледнах в разплаканите й очи, най-сетне видях в какво чудовище съм се превърнал. Взех я в прегръдките си, умолявах я за прошка. Прекрасната й коса ме обгръщаше, усещах как нероденото ми дете рита в утробата й. Коленичихме и отправихме молитва към Паладин. Не исках от бога да възстанови честта ми. Молех единствено синът или дъщеря ми никога да не разбира за срама, който бях изпитал.

И Паладин отвърна на молитвите ни. Разказа ми за Царя жрец и арогантните планове на този човек спрямо боговете. Разказа ми, че целият свят ще почувства последствията от гнева на боговете, освен — тъй както бе постъпил преди мен Хума — ако един човек не пожелаеше да се жертва, за да спаси невинните.

Светлината на Паладин огряваше всичко наоколо ми. Измъчената ми душа бе изпълнена с мир. В този момент цената си струваше, стига това да значеше, че детето ми ще отрасне с достойнство, а светът ще бъде спасен. Препуснах към Истар, твърдо решен да осуетя плановете на жреца, с пълното съзнание, че Паладин е на моя страна.

Ала редом с мен при това пътуване яздеше и друг — Царицата на Мрака. Така подклаждаше тя войните, за да държи душите на избраниците си в робство за свое лично удоволствие. Какво използва, за да ме надвие? Същите онези жени елфи — свещенослужителките на бога, по чието поръчение бях предприел пътуването си.

Тези жени отдавна бяха забравили името на Паладин. Подобно на жреца и те бяха обвити във воалите на собствената си измамна доброта. Изпълнен с доверие, аз им разказах какво възнамерявам да направя. Страхът им бе голям. Не можеха да повярват, че боговете ще накажат целия свят. В съзнанието им се задаваха дни, в които единствено добрите (естествено, добри за тях бяха само елфите) щяха да живеят по лицето на Крин.

Трябваше да ме спрат с цената на всичко и сполучиха.

Царицата е мъдра. Тя познава добре тъмните кътчета в сърцето на всеки. Щях да прегазя всичко, застанало на пътя ми, дори и армия. Ала нежните думи на онези жени се вляха като отрова в кръвта ми. Колко умно от страна на тяхната другарка, че се бе отървала така лесно от мен, казаха те. Ето, че сега разполагаше с моя замък и моето богатство, без да се стеснява от неудобството да бъде съпруга на човек. А можех ли въобще да бъда сигурен, че детето е мое? Били я виждали в компанията на един от по-младите ми придружители. Къде ли е ходила, когато е напуснала палатката ми през нощта?

В думите им имаше единствено истина. Нищо насочено пряко срещу нея. Ала въпросите им загризаха немилостиво душата ми със съмнения. Започнах да си спомням думи, случки, погледи. Бях сигурен, че са ме предали. И щях да ги заловя на местопрестъплението! Щях да убия него и да накарам нея да страда!

Обърнах гръб на Истар.

Когато най-после се добрах до дома, съборих портите на замъка. Изпълнена с тревога, жена ми дойде да ме посрещне, понесла невръстния ни син на ръце. В очите й се забелязваше отчаяние, което взех за вина. Проклех я, проклех нея и детето й. В този момент огнената планина се стовари върху Ансалон.

Звездите изпопадаха. Земята се разтресе и зейна, разделена на две. Един полилей, светещ със стотици свещи, се стовари от тавана. Жена ми изчезна в миг, погълната от огнената вълна. Знаеше, че участта й е да умре, ала в последния миг протегна към мен детето си, за да го спася от пламъците. Поколебах се, след което, изпълнен с гняв от ревност, с натежало от обида и ярост сърце, й обърнах гръб.

С последния си дъх, моята красива жена призова гнева на боговете над мен: «Ще те застигне смърт от огън. Ще умреш заедно с мен и своя син. Ала ще живееш — завинаги в мрак. Ще живееш един живот след друг заради всеки, който в този миг погубен е заради твоето безразсъдство!» Така загина тя.

Пламъците се разпространяваха бързо. Опитахме какво ли не, но нищо не можеше да ги потуши. Скоро замъкът ми бе обхванат от исполински пожар. Дори камъните горяха. Хората ми се опитаха да избягат. Ала още пред очите ми избухнаха и изгоряха до един като живи факли. Накрая на върха на планината не остана никой, никой, освен мен. Стоях в главната зала на крепостта, заобиколен от всички страни от огнени стени, които все още не ме докосваха. Не след дълго те започнаха да ме приближават…

Умрях бавно, в непоносими мъки. А когато смъртта най-после ме намери, не ми бе съдено да усетя спокойствието на отвъдното. Затворих очи, само за да ги отворя отново и да се изправя пред свят, изпълнен с празнота, голо отчаяние и вечна агония. Нощ след нощ, безброй години, седя тук на този трон и слушам жените елфи да пеят историята на моя живот.

Всичко това свърши с идването ти, Китиара…

Когато Мрачната Царица ме призова на помощ във войната, която водеше, й отвърнах, че ще се подчиня на онзи Драконов повелител, който пръв има куража да прекара една нощ в крепостта Даргард. Яви се само един — ти, красива моя. Ти, Китиара. Възхищавах ти се заради смелостта, уменията и безмилостната ти решимост. В теб виждам себе си. Виждам в какво можех да се превърна.

Помогнах ти да избиеш другите драконови повелители, когато напускахме Нерака в бъркотията, последвала поражението на Царицата. Помогнах ти да се добереш до Санкшън и още веднъж да установиш властта си над целия континент. Помогнах ти и щом реши да провалиш плановете на твоя брат Рейстлин. Не, не бях изненадан, че той все пак те надхитри. От всички смъртни, които някога съм срещал, Рейстлин е единственият, от когото се страхувам.

Признавам, че дори се забавлявах с многобройните ти любовни похождения, Китиара. Ние, мъртвите, не можем да изпитваме похот. Похотта е страст на плътта, а в тези вледенени крайници отдавна вече няма кръв. Наблюдавах те как обръщаш отвътре навън този слабак Танис Полуелф и се наслаждавах на това всяка секунда.

Ала сега, Китиара, какво е станало с теб? Господарката се е превърнала в робиня. И в замяна на какво — на един елф! О, виждам как пламват очите ти, когато споменаваш името му. Виждам как треперят пръстите ти, щом получиш писмо от него. Губиш време в бленуване, а трябва да кроиш планове за война. Дори генералите ти вече не могат да привлекат вниманието ти.

Не, ние мъртвите, не можем да изпитваме похот. Но можем да изпитваме омраза, завист, ревност и чувство за притежание.

Бих могъл да убия Даламар. Мрачният елф е вещ в изкуството си, но не ми е равен. Неговият учител? Рейстлин? Е, това вече е друга история.

Царице в мрачната си Бездна — пази се от този магьосник, пази се от Рейстлин! В негово лице ще срещнеш най-голямото си предизвикателство, а всички знаем, че накрая ще ти се наложи да се изправиш срещу му и то съвсем сама. Не мога да ти бъда от полза, не и в твоето измерение, но поне бих могъл да направя каквото мога.

Да, Даламар, бих могъл да те убия. Ала зная какво е да умреш и смъртта за мен е край, какъвто ти не заслужаваш. Вярно — агонията е невероятна, но скоро отминава. Но колко по-голяма болка има само в това да се рееш в света на живите, да долавяш мириса на кръвта им, топлината на меката плът и да знаеш, че никога, никога повече не ще бъдеш като тях. Съвсем скоро ще разбереш за какво говоря, мрачни елфе…

Колкото до теб, Китиара, знай, че по-скоро бих изтърпял болката да живея още един век като досега, отколкото отново да те видя в прегръдките, на който и да е смъртен!…“

Немъртвият рицар размишляваше и кроеше планове. Умът му се извиваше и преобръщаше като бодливите клони на черните рози, които постепенно превземаха всяко свободно кътче в замъка. Скелетоподобните войни крачеха по бойниците, както обикновено — близо до мястото, където техният господар бе намерил смъртта си. Жените елфи кършеха безплътните си ръце и оплакваха съдбата си с горчива печал.

Сот не чуваше и не забелязваше нищо. Просто седеше на почернелия си трон, втренчен сляпо в голямо, потъмняло петно върху каменния под — петно, което от години се опитваше да изличи с всичките си магически сили, и което независимо от желанието му си оставаше на мястото. Петното имаше формата на жена…

И ето, че невидимите устни най-сетне се разтегнаха в усмивка, а пламтящите оранжеви очи пламнаха още по-ярко в безкрайната нощ.

„Ти, Китиара, ще бъдеш моя завинаги…“