Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Изпитанието на близнаците (5)

Глава 2

— Какво има? — Карамон се обърна и го погледна толкова странно, че Тас усети как страхът го потапя в невероятна паника.

— Н-нищо — заекна той. — Просто си въобразявам. Карамон — добави решително, — да тръгваме! Още сега. Можем да отидем, където си поискаме! Можем да се върнем обратно във времето, където бяхме всички заедно, когато бяхме щастливи! Когато Флинт и Стурм още бяха живи, Рейстлин носеше червената мантия, а Тика…

— Млъквай, Тас — предупреди го войнът.

Думите му бяха подчертани от поредната гигантска мълния, която накара кендера да замижи.

Вятърът се усилваше и фучеше през пъновете на гигантските дървета, сякаш някой шумно си поемаше дъх през стиснати зъби. Топлият дъжд бе престанал. Облаците ги подминаваха и отново бяха позволили на бледното слънце да проблесне болнаво на сивото небе. На хоризонта обаче те продължаваха да се трупат, да набират злоба, да стават все по-тежки и черни. Многоцветните мълнии ги обагряха в хиляди светлини, придавайки им някаква студена, но смъртоносна красота.

Карамон продължи по калната пътека, като се мръщеше заради силната болка в ранения си крак. Тас не помръдна. Той проследи с очи пътя им и — макар сега всичко да изглеждаше толкова невероятно различно — знаеше, че ще ги отведе до един определен завой. А зад този завой имаше нещо, което не му позволяваше да последва Карамон. Просто стоеше и се взираше в гърба на приятеля си.

След няколко секунди войнът очевидно усети, че нещо не е както трябва и се огледа. После спря. Лицето му бе изкривено от болка и изтощение.

— Хайде, Тас! — подвикна раздразнено.

Тас завъртя вързаната си на опашка коса около пръста и поклати глава.

Карамон го изгледа заплашително. Кендерът най-сетне избухна:

— Това са валенови дървета, Карамон!

Суровото изражение на едрия войн се смекчи:

— Зная, Тас — каза той уморено. — Това е Утеха.

— Не, не е! — извика кендерът. — Просто… просто е някакво място, където растат валенови дървета! Сигурно има много такива места, не може да няма…

— Както и много места, които си имат езерото Кристалмир и планините Каролис, или пък като онзи валчест камък ей там, където видяхме Флинт да си дялка нещо, и където един ето такъв път води до…

— Не можеш да бъдеш сигурен! — изкрещя ядосано Тас. — Невъзможно е! — Внезапно той се затича напред, или поне се опита, като газеше в дълбоката, лепкава кал колкото можеше по-бързо. Той се добра до Карамон, улови го за ръката и увисна на нея: — Да тръгваме! Да се махаме оттук! — Още веднъж му показа устройството за време. — Можем… можем да се върнем в Тарсис! Където драконите срутиха покрива над главата ми! Беше хубаво, страшно интересно. Спомняш ли си? — Гласът му се бе извисил до непоносим писък и отекваше между дънерите на мъртвите дървета.

Карамон се пресегна с мрачно изражение и издърпа устройството от ръката на кендера. Без да обръща внимание на протестите му, той започна да преобръща този и онзи скъпоценен камък, като постепенно превръщаше искрящия скиптър в съвсем безинтересно украшение, подобно на медальон. Накрая Тас се предаде и го загледа нещастно.

— Защо не искаш да тръгнем, Карамон? Това място е ужасно. Нямаме нито храна, нито вода, а и доколкото виждам, тук едва ли ще успеем да намерим каквото и да е за ядене. Плюс това е почти сигурно, че някоя от тези светкавици ей сега ще ни тресне, бурята се приближава и много добре знаеш, че това не е Утеха!…

— Не зная, Тас — каза тихо едрият войн. — Но искам да се убедя. Какво има? Не ти ли е любопитно? Откога кендерите започнаха да обръщат гръб на приключенията? — и той продължи по пътя си с накуцване.

— Любопитен съм като всеки кендер — измърмори Тас и като наведе глава, заситни след приятеля си. — Но едно е да си любопитен за някое място, където никога не си бил, и съвсем друго — да си любопитен за дома. Предполага се, че поне това не бива да ти е любопитно! Домът никога не се променя. Той винаги си е на едно и също място, все един и същ и очаква търпеливо да се завърнеш. У дома е там, където казваш: „Божичко, съвсем същото е, както го оставих!“, а не „Божичко, тук прилича на сборище на милион побеснели дракони!“ У дома не е място за приключения, Карамон!

Тас надникна, за да провери дали аргументите му са повлияли по някакъв начин на изражението на война. Дори и да бяха, не му личеше. По измъченото от болката лице на приятеля му се забелязваше сурова решимост, която по-скоро изненада и стресна кендера.

„Карамон се е променил — осъзна той изведнъж. — И не само защото вече няма нищо общо с джуджешката ракия. В него има нещо различно, много по-сериозен е и… ами, предполагам, че изглежда доста по-отговорен от преди. Има и нещо друго обаче. — Той се замисли. — Някаква гордост — реши накрая и откритието го накара да изпита огромно удивление. — Вътрешна гордост и непоколебимост…“

Това вече не беше онзи Карамон, който се предаваше лесно, помисли си кендерът с натежало сърце. Нито пък човекът, който се нуждаеше от верен приятел, който да го държи далече от неприятностите и таверните. Тас въздъхна безрадостно. Старият Карамон започваше да му липсва.

Вече наближаваха завоя. И двамата го бяха познали, макар да запазиха мълчание — войнът, понеже нямаше какво да каже, а Тас от чисто нежелание да признае, че вече е бил тук. Ала приятелите откриха, че несъзнателно са забавили крачка.

Някога пътниците, хвърляйки поглед иззад този завой, виждаха странноприемницата „Последен дом“ и окъпаните й в светлина прозорци. Долавяха аромата на пикантните картофи на Отик или чуваха песните и смеховете, които се носеха през вратата, която се отваряше, за да пропусне поредния посетител, независимо дали е пътник или местен. Точно преди завоя, сякаш по взаимна уговорка, Тас и Карамон спряха напълно.

Продължаваха да мълчат, но и двамата гледаха безутешно към обгорелите дънери на някогашните дървета, пепелта по земята и почернелите скали. В ушите им звънтеше тишина, която бе по-страховита дори от тътнещите гръмотевици. Защото и двамата знаеха, че досега най-малкото трябваше да са чули Утеха, дори и да не можеха да го видят. Звуците на града — ударите на ковашки чук, виковете на продавачите от пазара, амбулантните търговци и играещите деца, звуците на самата Странноприемница.

Само че нямаше нищо. Само тишина. И честите далечни гръмотевици.

Най-после Карамон въздъхна:

— Хайде — каза той и закуца нататък.

Тас го последва бавно. Обувките му бяха така натежали от калта, че имаше чувството, че е нахлузил подковани джуджешки ботуши. Ала те не бяха дори наполовина толкова тежки, колкото мъката в сърцето му. Кендерът си мърмореше отново и отново:

— Това не е Утеха, това не е Утеха, това не е Утеха — додето думите започнаха да се сливат и заприличаха на някое от заклинанията на Рейстлин.

Когато минаха завоя, той вдигна изплашено очи…

… и изпусна дълбока въздишка на облекчение.

— Какво ти казах, Карамон? — надвика той стенанията на вятъра. — Погледни, няма нищо! Съвсем нищичко! — Тас улови с малката си ръка огромната длан на война и направи опит да го дръпне назад. — Да тръгваме. Хрумна ми една идея. Можем да се върнем обратно във времето, когато Физбан направи онази златна щуротия в небето…

Ала Карамон вече се бе отърсил от кендера и с мрачно изражение се опитваше да продължи напред. Внезапно той спря и се загледа в земята:

— Тогава какво е това, Тас? — попита той напрегнато.

Като дъвчеше нервно края на опашката си, Тасълхоф се приближи и застана до спътника си.

— Кое какво е? — попита упорито.

Карамон посочи.

Кендерът подсмръкна:

— Добре де, виждам голямо разчистено място. Какво пък, може наистина тук да е имало нещо. Сега обаче го няма, така че защо да се тревожим? Аз… О, Карамон!

Раненото коляно на огромния войн внезапно се бе предало под тежестта му. Той се олюля и вече бе на път да падне, когато Тас го подкрепи. С помощта на кендера, Карамон се добра до овъгления дънер на едно необикновено голямо валеново дърво в самия край на оголеното парче кална земя. Той се подпря на него с измъчено и обляно в пот лице и разтърка коляното си.

— Как мога да ти помогна? — попита разтревожено Тасълхоф, като го стисна силно за лакътя. — Знам как! Ще ти направя бастун! Наоколо сигурно се търкалят много счупени клони. Ей сегичка ще потърся.

Приятелят му кимна безмълвно и уморено.

Кендерът хукна с желание, като оглеждаше с остър поглед сивата, слузеста почва, доволен най-вече от факта, че не му се налага да отговаря на въпроси за някакви си глупави оголени пространства. Не след дълго забеляза тъкмо това, което търсеше — края на отчупен клон, подаващ се от калта. Тас го улови здраво и дръпна. Ръцете му се изплъзнаха и той се прекатури назад. Изправи се и огледа опечалено полепналата мръсотия по сините си гамаши. Опитът му да я избърше само влоши положението. Въздъхна и мрачно се залови за клона. Този път усети, че поддава.

— Почти го изтеглих, Карамон — осведоми спътника си. — Ей сега…

Писъкът на вятъра бе заглушен от вик, който в никакъв случай не беше особено типичен за повечето кендери. Карамон вдигна загрижено очи, тъкмо навреме, за да види как краят на опашката на приятеля му изчезва през ръба на огромната яма, която изведнъж бе изникнала под краката му.

— Дръж се, Тас! — извика и се заклати с накуцване към дупката. — Идвам!

Не му се наложи да направи дори и няколко крачки. Тас вече се катереше обратно. Лицето на кендера изглеждаше необичайно пребледняло, устните му бяха побелели, а очите му гледаха диво.

— Не се приближавай, Карамон — прошепна и махна с малката си окаляна ръка. — Отдръпни се, моля те.

Ала беше твърде късно. Карамон се добра до ръба на ямата и погледна надолу. Тас изпълзя до него и започна да трепери и хленчи.

— Мъртви — изплака той. — Всички са мъртви.

Кендерът скри лице в шепите си и несъзнателно започна да се олюлява напред-назад.

На дъното на каменистата дупка, под тънкия пласт нечистотия, бяха натрупани тела, купчини тела на мъже, жени и деца. Калта бе успяла да ги запази. Карамон трескаво осъзна, че едва ли не, разпознава някои от тях. Мислите му се насочиха към последния масов гроб, пред който беше стоял — онзи в поразеното от чума селище, открито от Кризания. Сякаш като насън видя пред себе си разгневеното, изпълнено с горест лице на своя брат. Много добре си спомняше как Рейстлин бе призовал мълнии, които опожариха всичко, превръщайки селото в купчина пепел.

Като скърцаше със зъби, войнът се насили да се вгледа по-добре, да потърси с очи оплетените червеникави къдрици…

Извърна се разтърсен и облекчен. Внезапно нещо го накара да се озърне подивяло и да затича обратно към Странноприемницата.

— Тика! — изкрещя.

Тас вдигна ужасено глава и скочи.

— Карамон! — извика след него, след което се подхлъзна в калта и падна.

— Тика! — изкрещя още веднъж войнът, за да надвика далечния вой на вятъра и тътнежа на гръмотевиците. Без да обръща внимание на болката в коляното си, той се впусна надолу по голото пространство, покрай овъглените дънери, право към мястото, където трябваше да се намира Странноприемницата. Пътят към нея, помисли си Тас, макар да не го осъзнаваше ясно. Кендерът отново скочи на крака и се втурна след приятеля си, макар и твърде късно, тъй като Карамон вече бе набрал голяма преднина, черпейки сили от страха и болезнената надежда.

Съвсем скоро Тас го изгуби от очи някъде сред почернелите дънери, но все още го чуваше да вика името на Тика. Сега вече бе напълно сигурен накъде се е упътил огромният мъж. Кендерът забави крачка. Главата му се пръскаше от болка от горещината и от ужасното зловоние на това място, сърцето му се свиваше от спомена за току-що видяното на дъното на ямата. Повлече натежалите си от полепнала кал обувки нататък, без всякакво желание да стане свидетел на онова, което се намираше пред тях.

Както и очакваше, Карамон вече се бе добрал до друго оголено място, недалече от поредното овъглено валеново дърво. В ръката му имаше нещо и той се взираше в него с изражението на човек, който най-сетне е бил принуден да се признае за победен.

Омърлян от главата до петите и с натежало сърце, Тас го доближи и спря точно пред него.

— Какво? — попита с разтреперани устни и посочи предмета в ръката на приятеля си.

— Чук — отвърна задавено Карамон. — Моят чук.

Тас се вгледа в предмета по-внимателно. Е, добре, наистина беше чук. Или поне трябваше да е бил някога. Дървената дръжка бе изгоряла почти до три четвърти от предишната си дължина. Бяха останали само почернялото парче дърво и опушената метална част.

— От… откъде си толкова сигурен? — заекна Тас. Все още нещо го караше да се съпротивлява, все още не искаше да повярва.

— Сигурен съм — отвърна с горчивина спътникът му. — Виж. — Дръжката се клатеше. Той размърда металната глава. — Направих го, когато… все още пиех. — Карамон избърса ъгълчето на окото си. — Калпава работа. Измъкваше се през по-голямата част от времето. Но — той преглътна — така или иначе не свърших кой знае колко с него.

Кракът му бе отслабнал допълнително от тичането и най-сетне поддаде. Този път дори не направи опит да се залови за нещо. Просто се отпусна в калта и остана там. Седеше в средата на оголеното пространство, на което някога се бе намирал домът му и притискаше унесено чука към гърдите си. Сетне безмълвно заплака.

Тас извърна глава. Скръбта на огромния войн бе твърде лична, твърде свята дори за неговите очи. Без да обръща внимание на собствените си стичащи се по лицето му сълзи, кендерът се огледа нямо. Никога през живота си не бе изпитвал такава безпомощност, самота и чувство на загуба. Какво се е случило тук? Как са се объркали нещата? Със сигурност трябваше да има поне някаква следа, все нещо водеше към отговора на тези въпроси.

— Ще огледам наоколо — измърмори към Карамон, който сякаш не го чу.

Тас въздъхна и се повлече нататък. Разбира се, вече знаеше къде са попаднали. Отдавна бе престанал да се съпротивлява срещу тази мисъл, беше безсмислено. Къщата на Карамон се намираше близо до центъра на градчето, недалече от Странноприемницата. Кендерът тръгна надолу по улицата, която някога минаваше покрай редици от къщи. Ала дори сега по нея да нямаше каквото и да е — нито къщи, нито улица, нито дори валеновите дървета, върху които хората строяха домовете си — знаеше съвсем точно къде се намира. Искаше му се да не е така. Тук-там от калта се подаваха отчупени клони. Гледката го накара да потрепери. Нямаше нищо друго. Нищо, освен…

— Карамон! — извика Тасълхоф, доволен, че най-после е открил нещо, с което да отвлече мислите си, своите и на Карамон, колкото да го откъсне от дълбоката печал. — Карамон, мисля, че трябва да дойдеш да видиш нещо!

Огромният войн продължаваше да не му обръща внимание. Кендерът се поколеба, но реши все пак да се приближи и да огледа сам. Онова, което бе привлякло вниманието му се намираше в самия край на улицата и в началото на някогашния малък парк. Приличаше на каменен обелиск. Сигурен беше, че при последното му посещение в Утеха обелискът не е бил там. Изучи го внимателно.

Беше висок, грубо изсечен, но независимо от всичко бе преживял бури, огън и безмилостни дъждове. Повърхността му чернееше от огъня, ала докато го разглеждаше Тас установи, че разпознава поредица от букви, които, след като изчисти от наслоената кал, можеше дори да прочете.

Той потърка още веднъж обелиска и задълго остана вгледан в думите. После каза тихо:

— Карамон.

Странната нотка в гласа му прониза болезнено скръбната мъгла в душата на приятеля му. Войнът вдигна очи. Забелязал обелиска и необичайно сериозното изражение върху лицето на Тас, Карамон въздъхна и се изправи намръщено.

— Какво има? — попита, като се приближи.

Кендерът мълчеше. Поклати глава и безмълвно посочи.

Спътникът му заобиколи обелиска и се зачете тихо в грубо изсечените думи на недовършения надпис.

— С-съжалявам, Карамон — каза тихичко Тас и улови огромните пръсти на война.

Приятелят му наведе тежко глава. Той положи ръка върху мократа повърхност на обелиска, додето вятърът вееше немилостиво край тях. Върху камъка пръснаха няколко дъждовни капки.

— Умряла е сама. — Юмрукът му се стовари върху обелиска. Усети как плътта на пръстите му се наранява от острите ръбове. — Оставих я! Трябваше да бъда до нея! Проклет да съм, трябваше да бъда тук!

Раменете му се разтърсиха от ридания. Тас вдигна очи към буреносните облаци. Осъзнал, че отново са започнали да се движат и да ги доближават, той дръпна по-силно приятеля си.

— Не мисля, че си можел да го предотвратиш, дори и да дойдехме навреме, Карамон — започна той искрено.

Внезапно си затвори устата толкова бързо, че едва не си отхапа езика. Кендерът издърпа ръка от пръстите на Карамон — войнът дори не му обърна внимание — и коленичи в калта. Острите му очи бяха забелязали някакво проблясване на земята в болнавите лъчи на бледното слънце. Той разтреперано разрови калта.

— Богове — прошепна благоговейно, като се отпусна на пети. — Карамон, та ти си бил тук!

— Какво? — изръмжа войнът.

Тас посочи. Приятелят му бавно се обърна и погледна.

Там, в краката им, лежеше собственият му труп.