Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Изпитанието на близнаците (36)

Глава 12

Астинус от Палантас седеше в кабинета си във Великата библиотека и записваше събитията със заострените, черни букви, с които бе регистрирал историята на Крин още от първия ден от сътворението на света, и с които щеше да я записва до момента, когато голямата книга бъдеше затворена завинаги. Астинус пишеше, без да обръща внимание на хаоса, царящ край него или по-скоро — може би такова бе собственото му излъчване — като човек, който принуждава хаоса да не му обръща внимание.

Бяха изминали само два дни от времето, което Астинус бе нарекъл в своите Хроники с името „Изпитанието на близнаците“ (но което всички наричаха още „Битката за Палантас“). Градът бе в развалини. Бяха оцелели само две сгради. Едната от тях бе Кулата на Върховното чародейство, а другата — Великата библиотека, но дори Библиотеката носеше неприятните последици от сраженията край нея.

Фактът, че въобще стоеше на мястото си се дължеше до голяма степен на героизма на Естетите. Водени от закръгления Бертрем, чиято храброст, или поне така се твърдеше, бе разпалена от гледката на драконид, посмял да докосне една от светите книги, Естетите бяха атакували врага с такъв устрем и толкова диво безразсъдство, стигащо до себеотрицание, че малко гущероподобни бяха успели да запазят живота си.

Ала както и всички останали в Палантас, дори Естетите бяха платили висока цена за своята победа. Мнозина от ордена бяха загинали по време на битката. Пепелта им заслужено бе разпръсната сред книгите, които така самоотвержено бяха защитили. Неустрашимият Бертрем не бе умрял. Само леко ранен, той има честта да види името си, изписано сред тези на Героите на Палантас. Животът не можеше да му предложи никоя друга по-висока награда. Рядко след това се случваше Бертрем да мине покрай рафта с тази книга и тайничко да не я отвори, за да се порадва на Онази Страница, на която името му грееше в светлината на славата.

Красивият Палантас вече не беше нищо повече от спомен и няколко думи в историята на Астинус. Няколко купчини почернял камънак бележеха мястото на бившия палат. Претъпканите складове с техните бъчви с вино и пиво, с балите им памук, житото, сандъците с чудеса от всички краища на Крин, бяха превърнати в сгурия. Скелетите на опожарени кораби плаваха безпризорни в задръстеното от пепел пристанище. Търговците неутешимо ровеха из руините на магазините си в търсене на нещо, което би могло да бъде спасено. Цели семейства се взираха неразбиращо в рухналите си домове, притискаха се едни в други, ала независимо от това не забравяха да поблагодарят на боговете, че все пак са живи и здрави.

Защото имаше и такива, които бяха изгубили живота си. Соламнийските рицари в рамките на града бяха избити почти до крак в битката срещу лорд Сот и мъртвешките му легиони. Един от първите паднали, бе неотразимият сър Маркам. Верен на клетвата, дадена на Танис, рицарят не се бе изправил директно срещу неумрелия рицар, но вместо това бе събрал хората си, за да ги поведе на последна битка срещу неговите скелети войни. Макар и потънал в собствената си кръв, не бе престанал да се бие с ожесточение, повеждайки в поредна контраатака изтощените мъже, додето най-сетне сам бе паднал от коня, покосен от смъртта.

Ала благодарение на рицарите, много палантийци бяха запазили живота си, изложен на ледените остриета на неумрелите създания, които — така твърдеше мълвата — бяха изчезнали мистериозно, веднага щом техният водач се бе появил сред тях, понесъл нечие изтерзано мъртво тяло.

Труповете на соламнийските рицари, оплакани като герои, бяха отнесени от техните другари в Кулата на Върховния свещенослужител и положени с почести в гробницата на Стурм Блестящото острие, Герой на Копието.

Любопитното беше, че когато отвориха гробницата, която стоеше запечатана още от Битката за Кулата на Върховния свещенослужител, рицарите откриха с изумление тялото на Стурм цяло и непокътнато от времето. Години след това се разказваше, че за странното чудо е отговорна елфическата скъпоценност, положена на гърдите му. И наистина — всички, които през онзи ден бяха влезли в гробницата, за да отдадат последна почит на обичните си и бяха погледнали сияйното украшение, бяха почувствали как на мястото на горчилката и мъката се настанява благословено умиротворение.

Не само рицарите получиха своята последна почит. Много редови граждани на Палантас също бяха изгубили живота си. Мъже, защитавали град и семейство, жени, бранили дома и децата си. Жителите на Палантас изгориха мъртъвците си в съответствие с древния обичай и разпръснаха прахта им в морето, за да се смеси тя с прахта на обичания от тях град.

 

 

Астинус записваше всичко така, както се случваше. Беше продължил да пише — разправяха със страхопочитание Естетите — даже когато Бертрем собственоръчно бе стоварил тоягата си върху главата на един любопитен драконид, дръзнал да наруши покоя в кабинета на историка. Продължи да пише, дори когато постепенно осъзна — през тропота, блъскането и влаченето — че Бертрем му запречва светлината.

Историкът вдигна глава и се намръщи.

Бертрем, макар да не бе трепнал пред лицето на врага, побледня като мъртвец и моментално се отдръпна, за да позволи на слънчевите лъчи отново да огреят страницата.

Астинус пак поде работата си.

— Е? — произнесе той.

— Карамон Маджере и… ъмм… един кендер са тук, за да ви видят, господарю. — Дори да му се бе наложило да извести, че е дошъл някой демон от Бездната, едва ли в гласа на Бертрем би могъл да се долови по-голям ужас от този, с който бе произнесъл думата „кендер“.

— Кажи им да влязат — отвърна Астинус.

— И на двамата ли, господарю? — паникьоса се Естетът.

Астинус вдигна навъсено лице.

— Драконидът не е увредил слуха ти, нали, Бертрем? Не си получил някой, например, удар по главата?

— Н-не, господарю — заекна Естетът и заотстъпва с пламнало лице към вратата, без да престава да се препъва в полите на робата си.

— Карамон Маджере и… и Тасъл-д-дел К-кракун-хоф — извести след минутка изнервеният Бертрем.

— Тасълхоф Кракундел — представи се кендерът, като протегна мъничка ръчичка към Астинус, който се здрависа гробовно с него. — А вие сте Астинус от Палантас — продължи Тас, докато вързаната му на опашка коса подскачаше от вълнение. — Срещали сме се и преди, но не си спомняте, понеже още не се е случило. Пък и сега като се замисля, едва ли пак ще се случи, нали, Карамон?

— Да — отговори едрият войн.

Астинус обърна очите си към него и го изучи внимателно.

— Не приличаш на брат си — каза студено. — Но Рейстлин мина през твърде много изпитания, които го белязаха умствено и физически… И все пак в погледа ти има нещо…

Историкът се намръщи озадачено. Не разбираше, а нямаше нищо по лицето на Крин, което той да не разбира в детайли. Постепенно започваше да се ядосва.

Астинус рядко се ядосваше. Само раздразнението му бе напълно достатъчно, за да причини вълна от ужас сред редиците на Естетите. Но сега беше ядосан. Сивеещите вежди се затресоха, устните му се превърнаха в плътна черта, а в очите му се появи такъв блясък, че кендерът нервно се озърна и скорострелно си зададе въпроса дали не бе оставил нещо в коридора отвън, което трябваше да си вземе… веднага!

— Какво става тук? — Историкът стовари ръка върху книгата пред себе си, карайки перото да подскочи, мастилото да се разлее, а Бертрем — който очакваше заповедите му в коридора — да хукне, накъдето му видят очите, доколкото му позволяваха шляпащите сандали. — Има някаква загадка около теб, Карамон Маджере, а аз не мога да понасям загадките! Знам всичко, което се случва по лицето на Крин! Познавам мислите на всяко живо същество! Чета желанията, които имат, направо от сърцата им! И все пак не мога да надникна в твоите очи!

— Тас вече ти каза — изрече невъзмутимо едрият войн.

Той порови из раницата си и измъкна от нея една голяма книга с кожена подвързия, която постави върху писалището пред историка.

— Една от моите е! — погледна бегло към книгата Астинус. Веждите му се сключиха още по-ядно. Когато отново заговори, гласът му се извисяваше дотогава, додето най-после не започна буквално да крещи: — Откъде сте я взели? Никоя от книгите ми не напуска това място без мое разрешение! Бертрем…

— Погледни датата.

Астинус се втренчи изнервено в едрия войн, след което отмести очи към книгата. Изучи датата върху подвързията, готвейки се да изкрещи отново на Бертрем. Вместо това викът просто замря в гърлото му. Той отново прочете написаното. Отпусна се изумено в креслото, гледайки ту Карамон, ту книгата.

— Значи ето какво виждам в очите ти. Виждам бъдещето!

— Бъдещето, което е тази книга — кимна войнът и посочи големия том с мрачна сериозност.

— Бяхме там! — избъбри Тас. — Историята си я бива. Нали разбирате, върнахме се в Утеха, само дето не приличаше въобще на Утеха. Всъщност ми се стори, че сме попаднали на някоя луна, понеже когато активирахме устройството, наистина си мислех за луна и…

— Тихо, Тас — произнесе меко Карамон. Той се изправи, улови кендера за рамото и тръгна към вратата.

Малко преди да го извлекат през нея, Тас извика:

— Довиждане! — И помаха. — Беше ми приятно да се видим отново, ъъъ, преди, ъъм, след… Е, каквото и да е там.

Астинус вече не ги слушаше. Така денят, в който Карамон Маджере му донесе книгата от бъдещето, се превърна в единствения ден от съществуването на Крин, в който историята остана незаписана. С изключение на една-единствена отметка:

Днес, след смяната на стражата, издигане 14, Карамон Маджере ми донесе Хроники на Крин, том 2000. Том, написан от мен, който никога няма да напиша.

За палантийците погребението на Елистан символизираше едва ли не, погребението на техния възлюблен град. Проведоха церемонията на разсъмване, точно според молбата на самия Елистан и на нея присъстваха всички — млади, стари, богати, бедни. Онези от ранените, които можеха да бъдат местени, лежаха на сламениците си върху почернялата, обгоряла земя пред останките от някога красивия Храм.

Сред тях беше и Даламар. Никой не бе възразил, когато, подпомогнат от Танис и Карамон, мрачният елф зае мястото си сред една унищожена трепетликова горичка. Слуховете твърдяха, че младият черноризец се е борил срещу Черната лейди — както наричаха Китиара — и я е победил, което на свой ред беше довело до унищожението на нейната армия.

Елистан бе пожелал да бъде погребан в своя Храм, ала сега това не беше възможно. Храмът се бе превърнал в безформена купчина от рухнали мраморни блокове. Лорд Амотус веднага бе предложил собствената си семейна гробница, но Кризания не беше склонила. Самата тя ясно си спомняше, че Елистан е намерил свободата си в мините на Пакс Таркас, така че вече в качеството си на глава на Църквата постанови останките му да бъдат положени под Храма в една от подземните пещери, която дотогава бяха използвали за склад.

И макар мнозина да бяха шокирани от подобно решение, никой не оспори нареждането й. Пещерите бяха почистени и осветени, внесоха мраморен постамент, издялан от останките на Храма и от този момент нататък, дори в идущите още по-величави дни на Църквата, всички свещеници намираха покой именно на това място, мястото, което щеше да стане известно като най-свято по цялото лице на Крин.

Хората се настаняваха мълчаливо по опърлената морава. Птиците, които не знаеха за съществуването на смъртта или войната, или мъката, но знаеха единствено, че слънцето изгрява, пълнеха въздуха с песните си. Слънчевите лъчи тъкмо позлатяваха върховете на планините, а нощта бягаше, изпълвайки сърцата на опечалените с надежда и утеха.

Само един човек стана да говори във възхвала на покойника и всички се съгласиха, че именно тя беше най-подходяща за случая. Не само понеже сега заемаше мястото му — както самият той бе пожелал, — но и защото за палантийците именно тя въплъщаваше тяхната загуба и тяхната болка.

Казваха, че през същата утрин била станала от леглото за пръв път, откакто Танис Полуелф я бе донесъл на ръце от Кулата на Върховното чародейство, за да я положи на стълбите на Великата библиотека, където свещенослужителите се грижеха за ранените и умиращите. Самата тя също бе гледала смъртта в очите. Ала вярата й и молитвите на свещенослужителите я бяха върнали към живота. Така и не бяха успели обаче, да възстановят зрението й.

Тази сутрин Кризания стоеше пред всички тях с очи, взрени в слънцето, което никога повече нямаше да види. Лъчите му играеха по черните й коси, обграждащи лице, одухотворено от израза на дълбоко, търпеливо състрадание и вяра.

— Стоя в мрака — каза тя. Гласът й се издигаше чист сред песните на чучулигите — и чувствам топлината на светлината с кожата си и зная, че лицето ми е обърнато към слънцето. Сега вече мога да гледам в него, понеже очите ми завинаги са забулени от тъмнината. Но ако вие, които виждате, гледате прекалено дълго в слънцето, ще изгубите зрението си, както ще изгубят зрението си и онези, които са принудени да живеят прекалено дълго в мрак… На това ни учеше Елистан, че смъртните не са създадени, за да живеят само под слънцето, или само в сянката, но и в двете. И двете страни на живота имат своите рискове, своите възможности да допуснете грешка или да бъдете възнаградени. Ние преминахме през нашите изпитания. Изпитанията на кръвта, мрака и огъня… — Тук гласът й потрепери и тя замълча. По-близко застаналите видяха по бузите й сълзи. Но когато отново продължи, гласът й бе силен, макар сълзите й да блестяха в слънчевата светлина. — Преминахме през нашите изпитания така, както и Хума през своите — с големи загуби и големи жертви, но оцеляхме, за да стигнем до познанието, че душите ни са пречистени и че може би ще заблестят по-ярко от всички останали звезди… Защото, въпреки че някои от нас могат да изберат да вървят по пътеката на нощта и да имат черната луна за свой наставник, докато други на свой ред биха се обърнали към пътеките на деня, пътят остава един и същ — тежък, осеян с камъните на неуспеха и страданията. Тъкмо този път може да стане по-лек от едно докосване с ръка, от една приятелска дума. Способността да обичаме, е дадена на всички ни — най-големият дар на боговете за всички раси… Красивият ни град изчезна в пламъците — продължи тя по-меко. — Изгубихме онези, които обичахме и ето, че сега животът ни се струва твърде тежък. Ала стига само да протегнете ръка, за да докоснете ръката на някой, който също е протегнал своята… Заедно… ще откриете силата и надеждата, която ви е необходима, за да продължите напред.

 

 

След церемонията, след като свещенослужителите пренесоха тялото на Елистан до неговия последен пристан, Карамон и Тас потърсиха лейди Кризания. Откриха я сред другите свещеници, положила ръка върху рамото на младата жена, която беше нейн водач.

— Двама души искат да говорят с вас, Преподобна дъще — каза младата свещенослужителка.

Лейди Кризания се обърна и протегна ръка:

— Нека ги докосна.

— Аз съм Карамон — започна непохватно едрият войн. — И…

— Аз — обади се кротичко кендерът.

— Дошли сте да се сбогувате — усмихна се Кризания.

— Да. Заминаваме още днес — каза Карамон и улови ръката й.

— Направо в Утеха ли се връщате?

— Не… не веднага — отвърна тихо войнът. — Ще придружим Танис до Солантас. Когато… се почувствам отново на себе си, ще използвам магическото устройство и ще се върна в Утеха.

Пръстите на Кризания уловиха неговите малко по-здраво. Тя го накара да се приближи до нея.

— Рейстлин намери покой, Карамон — изрече внимателно. — А ти?

— Да, милейди — потвърди войнът с твърд и решителен глас. — Най-после намерих мир. — Той въздъхна. — Просто трябва да поговоря с Танис и да сложа в ред мислите си, да пренаредя живота си. Пък и — добави с пламнало лице и полуусмивка — най-малкото трябва да се науча как се строи къща! По времето, когато започнах нашата, бях мъртвопиян и нямах никаква идея с какво съм се захванал.

Той се втренчи в нея. Жената почувства изпитателния му поглед и се усмихна. Бледата й кожа се обагри едва доловимо в розово. Забелязал тази усмивка и сълзите, които се стичаха край нея, Карамон на свой ред я придърпа към себе си.

— Прости ми. Иска ми се да ти бях спестил всичко това…

— Не, Карамон — отвърна меко тя. — Сега вече виждам. Виждам така ясно, както ми обеща Лоралон. — Тя целуна ръката му и я притисна до бузата си. — Сбогом, Карамон. Нека Паладин бъде с теб.

Тасълхоф подсмърчаше.

— Сбогом, Криза… Искам да кажа Пре-преподобна дъще — каза с изтъняло гласче, внезапно почувствал се сам-самичък и съвсем нисък. — С-съжалявам за кашите, които забърках…

Ала лейди Кризания го прекъсна. Тя се обърна към него и приглади назад непокорния кичур на главата му:

— Повечето от нас ходят и в светлина, и в сянка, Тасълхоф. Но има и малцина избрани, които крачат по този свят, носейки светлината вътре в себе си. И тази светлина озарява едновременно деня и нощта.

— Наистина ли? Сигурно страшно се изморяват, обзалагам се, че никак не е лесно да влачиш толкова много светлина със себе си? Да не е факла? Едва ли е свещ. Восъкът ще се разтече навсякъде и ще им напълни обувките и… хм… мислиш ли, че бих могъл да срещна някой такъв? — попита с внезапно пробуден интерес кендерът.

— Ти си такъв — отговори лейди Кризания. — И не ми се вярва, че ще ти се наложи някога да се тревожиш за восъка в обувките си. Сбогом, Тасълхоф Кракундел. Знам, че не е необходимо да се моля за теб на Паладин, понеже съм сигурна, че вече си един от най-близките му приятели…

 

 

— Е — попита внезапно Карамон, докато двамата с кендера си проправяха път през тълпата, — реши ли вече какво ще правиш оттук нататък? Разполагаш с летящата цитадела, лорд Амотус ти я подари. Можеш да отидеш навсякъде из Крин, дори на някоя луна, стига да искаш.

— О, това ли — кимна Тасълхоф, който все още изглеждаше наполовина изпълнен с благоговение от разговора си с лейди Кризания. За момент сякаш не можеше да разбере за какво говори Карамон. — Вече не разполагам с цитаделата. Оказа се страшно голяма и скучна, щом се поогледах из нея. И не може да те отведе на луна. Опитах. Знаеше ли — каза изведнъж, като го погледна с широко разтворени очи, — че ако се издигнеш страшно високо, носът ти започва да кърви? Освен това е много студено и неприятно. Пък и луните май са доста по-далече, отколкото си представях. Е, виж, ако имах магическо устройство… — Той стрелна едрия войн с ъгълчето на окото си.

— Не — заяви строго Карамон. — Твърдо не. Връщам устройството право при Пар-Салиан.

— Аз бих могъл да му го занеса — предложи услужливо кендерът. — Така ще мога да му обясня защо Гнимш го преработи и как развалих заклинанието и… Не? — Той потисна една въздишка. — Така си и знаех. Е, както и да е. Реших да поостана с теб и Танис, стига да ме искате, какво ще кажеш? — Тасълхоф му отправи изпълнен с копнеж поглед.

Отговорът на Карамон се изрази в бурна прегръдка, която едва не премаза кендера, но със сигурност изпочупи няколко интересни предмета с неизвестна стойност из кесиите му.

— Между другото — сети се едрият войн. — Какво все пак направи с летящата цитадела?

— О — махна безгрижно с ръка Тас. — Дадох я на Раунс.

— На блатното джудже! — Карамон се закова на място ужасен.

— И бездруго не може да я подкара, не и сам! — успокои го кендерът. — Въпреки че — добави след секунда дълбок размисъл — предполагам, ще успее, ако обучи още няколко блатни джуджета. За това не се бях сетил.

Карамон простена.

— Къде е?

— Приземих му я на едно хубаво местенце. Наистина хубаво. Най-приятната част от някакъв град, над който прелетяхме. Беше се привързал. Към цитаделата, не към града. Е, сигурно се беше привързал и към града, като се замислиш. Както и да е, беше толкова услужлив и всичко останало, така че го попитах дали я иска, а той каза да, и решихме да я бухнем на едно празно местенце… Предизвикахме голяма блъсканица, само това мога да кажа — продължи развеселено. — Един човек дотича от онзи, ама наистина голям замък на хълма наблизо и започна да крещи, че това било негова собственост и какво право сме били имали да стоварваме цяла цитадела отгоре и да събираме зяпачи. Споменах му, че определено не заемаме всичката му собственост и това, колко добре би било да сподели имуществото си с другите и че трябва да ме изслуша поне за минута. После Раунс подметна, че смята да доведе целия клан Бърп, за да заживеят щастливо в цитаделата, а човекът май припадна и май го отнесоха нанякъде и съвсем скоро целият град беше там. Беше страшно забавно, но после ми доскуча. За щастие Огнедъх реши да ни придружи, така че се върнах с него.

— Но защо досега не си споменал това?! — втренчи се в него Карамон, като с усилие на волята се опитваше да изглежда възможно най-строго.

— Аз… ами май просто бях забравил — смотолеви кендерът. — Доста ми мина през главата тия дни, нали разбираш.

— Знам, Тас — рече войнът. — Но се тревожа за теб. Онзи ден те видях да говориш с един кендер. Можеш да си отидеш у дома. Нали веднъж каза, че смяташ да се връщаш в Кендерия?

Лицето на Тас стана необичайно сериозно. Той улови приятеля си за ръка и се притисна в него, като го гледаше настойчиво в очите:

— Не, Карамон — произнесе тихо. — Не е същото. Вече… вече май не мога да разговарям, както трябва с другите кендери. — Той разтърси глава. Опашката му се разклати. — Опитах се да им разкажа за Физбан и шапката му, за Флинт и онова дърво и… и за Рейстлин и бедничкия Гнимш… — Тас преглътна и измъкна една кърпичка, за да изтрие очите си. — Но май не ме разбраха. Просто… ами… просто не ги интересува. Трудно е… да си загрижен за някого… нали, Карамон? Понякога боли.

— Да, Тас — отвърна тихо войнът. Бяха навлезли в някаква сенчеста горичка. Танис ги очакваше под една висока красива трепетлика, чиито пролетни листа искряха златисто в утринната светлина. — Понякога боли дори повече. Но е по-добре, отколкото да не чувстваш нищо.

Танис ги посрещна и прегърна двамата през раменете.

— Готови ли сме? — попита ги.

— Готови сме — отговори Карамон.

— Добре. Конете са ей там. Реших да пояздим. Можех да наема карета, но… за да бъда напълно честен с вас, мразя ги тия щуротии. Като затвор са. Лорана също не ги харесва, но никога няма да си признае. Пък и тази година всичко така хубаво се е раззеленило. Предлагам да не бързаме много и да се насладим на пътуването.

— Живееш в Солантас, а, Танис? — попита Тас, когато се метнаха на конете и препуснаха надолу по почернялата улица. Онези, които напускаха погребението и се връщаха, за да съберат остатъците от живота си, чуваха как гласът на кендера отеква из улиците дълго след като тримата бяха изчезнали от погледа им. — Веднъж бях в Солантас. Имат ужасно добър затвор там. Един от най-хубавите, които съм посещавал. Естествено, попаднах там по погрешка. Пълно неразбиране на ситуацията. Можеш ли да си представиш? Някакъв сребърен чайник изведнъж се търкулнал и се озовал в една от кесиите ми…

 

 

Даламар изкачваше стръмните, вити стъпала, водещи към лабораторията на върха на Кулата на Върховното чародейство. Изкачваше се пеша, вместо да се придвижва по магически начин, понеже същата нощ го очакваше дълго пътуване. И макар свещенослужителите на Елистан да го бяха изцерили, все още бе твърде слаб, за да се натоварва излишно.

По-късно, когато изгрееше черната луна, щеше да се пренесе през етера до Кулата на Върховното чародейство в Уейрит, за да присъства на събирането на Съвета на Магьосниците — една от най-важните им сбирки през тази епоха. Пар-Салиан бе взел решение да отстъпи от поста си като Глава на Съвета. Трябваше да бъде избран негов наследник. По всяка вероятност това щеше да е Джустариус от ордена на Червените мантии. Даламар не го намираше за грешно. Знаеше, че е твърде рано да се домогва до такава власт. Тепърва имаше да се учи. Разполагаше с време. Да, разполагаше с достатъчно време. И все пак съществуваше някакво всеобщо усещане, че новият архимагьосник трябва да бъде избран измежду Черните мантии. Той се усмихна. Нямаше никакво съмнение кой щеше да получи високата чест.

Вече бе направил необходимите приготовления за отпътуването. Пазителите бяха получили точни инструкции: никой — жив или мъртъв — не биваше да бъде допускан до Кулата в негово отсъствие. Не че имаше някаква вероятност това да се случи. Дъбравата Шойкан запазваше своят мрачна бдителност, недокосната от пожарищата, върлували из останалата част на Палантас. Ала ужасяващата самота, в която Кулата бе прекарвала дните си толкова дълго време, съвсем скоро щеше да приключи.

По заповед на Даламар няколко стаи вече бяха почистени и подготвени за обитаване. В плановете му влизаше да доведе заедно със себе си неколцина млади послушници от собствения си орден — този на Черните мантии, както и един или двама от този на Червените, стига да откриеше подходящите хора. Налагаше се да помисли отсега как да предаде познанието, което имаше, уменията, които бе придобил. Пък и — нямаше как да не го признае поне пред себе си — не му се стоеше съвсем сам.

Ала първо трябваше да се погрижи за нещо.

Преди да влезе в лабораторията, той постоя на прага. Не беше идвал тук от онзи съдбоносен ден, когато Карамон го бе изнесъл на ръце. Ето, че сега беше нощ. Помещението бе потънало в мрак. По дадена дума свещите пламнаха една по една, обливайки стаята в меката си светлина. Ала сенките останаха, скупчени из ъглите, потрепващи като живи същества.

Даламар взе със себе си един висок свещник и направи кратка обиколка из лабораторията, като подбираше определени предмети — свитъци, магическа пръчка, няколко пръстена. Всичко това той изпрати долу в собствения си кабинет с поредната магическа дума.

Подмина смрачения ъгъл, където бе умряла Китиара. Кръвта й беше образувала петно на пода. Мястото излъчваше непоносим хлад, така че не се бави много край него. Подмина и отрупаната със стъкленици маса, откъдето продължаваха умолително да го наблюдават няколко очи. Още една дума и очите се затвориха, този път завинаги.

Най-сетне спря и пред Портала. Петте обърнати към празнотата драконови глави продължаваха да крещят безмълвно своя хвалебствен химн за Мрачната Царица. Единствената светлина, която се излъчваше от притъмнелите, лишени от живот метални глави, бе отразената от свещника в ръцете му. Той се вгледа в Портала и дълго не откъсна очи от него. После протегна ръка и издърпа един позлатен копринен шнур, висящ от тавана, за да спусне дебелата пурпурна завеса от кадифе, която го скри.

Когато се обърна, откри, че срещу му се намират лавиците с книги в дъното на лабораторията. Светлината от свещите играеше по редиците томове в нощносини подвързии, украсени със сребърни рунически знаци. Дори оттук усещаше смразяващия полъх, който вееше от тях.

Книгите със заклинания на Фистандантилус — вече негови.

А там, където свършваше нощносинята редица, започваше друга — томове, подвързани в черно, със сребърни декорации. Всяка от тези книги, отбеляза той, като се приближи и прокара ръка през тях, сякаш излъчваше своя собствена вътрешна топлина, която ги правеше странно живи при допир.

Книгите със заклинания на Рейстлин — също негови.

Даламар ги огледа внимателно. Всяка съдържаше своите собствени чудеса, своите загадки, всяка една побираше невероятна мощ. Той мина покрай цялата редица. Щом стигна до последния том — близо до вратата — отпрати свещника обратно на мястото му върху каменната маса. Сетне, положил ръка на дръжката на вратата, се обърна и се загледа към един последен предмет.

В един от тъмните ъгли, подпрян на стената, стоеше жезълът на Магиус. За момент сдържа дъха си. Струваше му се, че за една съвсем малка част от секундата кристалът на върха му е засиял със своя собствена светлина някъде много дълбоко в сърцевината си — същият кристал, който сякаш завинаги бе изстинал, мрачен и студен, от онзи ден насам. Въздъхна облекчено. Беше само отражение от свещите. Една последна дума и светлината им изчезна, а лабораторията отново се потопи в океан от тъмнина.

Вгледа се още по-внимателно в ъгъла, където стоеше жезълът. Беше напълно изгубен в мрака, не се виждаше никакъв знак, никакъв проблясък.

Той си пое дълбоко дъх, сетне го изпусна с въздишка и излезе от лабораторията. Затвори вратата след себе си. Извади една дървена кутия, орнаментирана с могъща поредица от рунически знаци, взе сребърния ключ от нея и го вкара в сребърната, изкусно вградена ключалка на вратата. Ключалката беше съвсем нова и със сигурност не можеше да е изработена от никой майстор на Крин. Даламар прошепна няколко заклинания и превъртя ключа. Чу се изщракване. Отекна и друг, малко по-остър звук: смъртоносният капан беше зареден.

Магьосникът се извърна и призова един от Пазителите. Безплътните очи се появиха и заплуваха във въздуха пред него.

— Вземи този ключ — каза мрачният елф. — И го пази до края на вечността. Не смей да го даваш на никого, дори на мен. От този момент нататък задачата ти е да пазиш тази врата. Никой не бива да влиза тук. И нека смъртта бъде бърза за онзи, който опита.

Очите на Пазителя се затвориха в мълчаливо съгласие. Когато малко по-надолу по стълбите Даламар се обърна, той ги видя — отново оцъклени — да стоят в рамката на вратата, втренчили студения си взор в безкрайната нощ.

Магьосникът кимна удовлетворено и продължи по своя път.