Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Изпитанието на близнаците (35)

Глава 11

Капките от водния часовник се спускаха една след друга в неуморима поредица, отекваща в потъналата в тишина лаборатория. Танис се взираше в Портала с уморени от напрежението очи. Вече имаше чувството, че водата е започнала да капе върху обтегнатите му нерви.

Потърка очи, въздъхна от умора и се приближи до прозореца, за да надникне навън. С удивление установи, че бе едва късен следобед. След всичко, което бяха преживели, не би се изненадал, ако пролетта е дошла и си е отишла, ако лятото е изкласило и посърнало и настъпва есента.

Гъстият дим вече не се кълбеше покрай прозореца. Пожарищата, доунищожили онова, което ги бе подхранвало, изтляваха едно по едно. Отправи взор към небето. Драконите не се виждаха никъде — и добрите, и лошите. Заслуша се. Откъм града под тях не долиташе нито звук. Вместо това се бе спуснала мъгла, която висеше неподвижно докъдето поглед стигаше, тъмнееща там, където навлизаше сред сенките на Дъбравата Шойкан.

Битката беше приключила, осъзна вцепенено той. Краят бе настъпил, а те бяха удържали победа. Победа. Изпразнена от смисъл, измъчена победа.

Изведнъж му направи впечатление някакво синьо потрепване. Загледа се над града и възкликна.

Летящата цитадела бе изплувала сякаш от нищото. Беше изпаднала направо от облаците и в този момент се накланяше весело ту в едната, ту в другата посока, като междувременно по загадъчен начин се бе сдобила с яркосин флаг, който плющеше гордо на вятъра. Танис се взря по-внимателно. Струваше му се, че разпознава не само флага, но и изящното минаре, от което се вееше. Самото минаре се клатушкаше като пияно върху една от кулите на летящата цитадела.

Без да иска се усмихна. Флагът и минарето, някога бяха принадлежали към дворцовия комплекс на лорд Амотус.

Танис се облегна на прозореца и продължи да наблюдава цитаделата, която вече си имаше и един бронзов дракон като почетен ескорт. Усети как вцепенението, мъката и страхът постепенно го напускат, а тялото му отново намира покой. Без значение какво се случваше по света или из измеренията отвъд него, някои неща никога нямаше да се променят — и кендерите бяха едно от тях.

Цитаделата се плъзна някак прекалено бързо над залива, понесе се над него като вихрушка, след което съвсем неочаквано и стряскащо се преобърна и увисна наопаки.

— Какви ги върши Тас? — измърмори полуелфът.

Съвсем скоро му стана ясно. Летящата цитадела започна бързо да подскача като солница нагоре-надолу. От прозорците и вратите й се изсипаха черни фигурки с кожени крила. Колкото повече подскачаше укреплението, толкова повече фигурки изпадаха от нея. Танис се ухили. Тас бе намерил начин да се разправи с враговете в нея! Чак когато вече не се виждаха падащи дракониди — до един цопнали във водите на залива, цитаделата отново се обърна нагоре с главата и продължи по пътя си… и само няколко минути по-късно, както си подскачаше насам-натам с развят син флаг, изведнъж се спусна право надолу и се заби във вълните на океана!

Танис затаи дъх. Почти веднага укреплението отново изригна от вълните и подобно на син делфин направи огромен скок във въздуха. Докато от всеки възможен прозорец и врата се изсипваха тонове вода, тя се стрелна нагоре и изчезна сред облаците.

Като клатеше усмихнато глава, Танис се обърна към Даламар тъкмо навреме, за да забележи как мрачният елф сочи към Портала.

— Ето го. Карамон се връща.

Полуелфът бързо прекоси помещението и застана пред Портала.

Да, войнът се виждаше съвсем ясно — мъничка фигурка, облечена в сияйна броня. Този път обаче, като че ли носеше някого в ръцете си.

— Рейстлин? — попита объркано Танис.

— Лейди Кризания — отговори магьосникът.

— Може би е още жива!

— За нея би било по-добре, ако не е — изрече студено Даламар. Гласът му бе изпълнен с горчивина, но тонът му остана твърд. — По-добре за всички ни! Сега Карамон е изправен пред труден избор.

— Какво искаш да кажеш?

— Неминуемо ще му хрумне, че би могъл да я спаси, ако я пренесе през Портала. Което ще ни постави в положение да се надяваме на милостта или на брат му, или на Царицата. Или на милостта и на двамата.

Танис се умълча, без да откъсва очи от почти неподвижната картина. Карамон идваше все по-близо. Сега вече нямаше никакво съмнение, че тялото с бели дрехи в ръцете му е Кризания.

— Познаваш ли го достатъчно добре? — попита остро мрачният елф. — Какво решение ще вземе, според теб? За последно го видях в ролята на пиян глупак, но очевидно опитът го е накарал да помъдрее.

— Не зная — отговори разтревожено Танис, като говореше повече на себе си, отколкото на Даламар. — Карамон, когото познавах някога, беше половин човек. Другата половина принадлежеше на неговия близнак. Сега е различен. Нещо го е променило. — Той потърка брадата си. — Бедният. Не зная…

— Е, изглежда изборът му е бил предопределен — каза Даламар с тон, в който се смесваха едновременно облекчението и напиращият страх.

Танис отново насочи вниманието си към Портала, точно навреме, за да стане свидетел на последната среща между двамата близнаци.

Никога след това той не изпусна и дума за тази среща. И макар картините, които видя и думите, които чу да бяха неизличимо отпечатани в паметта му, имаше чувството, че просто няма право да говори за това. Само мисълта, че би могъл да разтръби какво точно е станало, му се струваше светотатствена, сякаш по някакъв начин би отнел ужаса и страховитата красота на случилото се. Често обаче, когато се чувстваше потиснат и нещастен, си припомняше жертвата, която бе сторила една изгубена душа. Тогава затваряше очи и безмълвно отправяше благодарност към боговете за своята благословия.

Карамон прекрачи през Портала, понесъл в ръцете си лейди Кризания. Танис се втурна да му помогне. Пое жената в прегръдките си и се взря удивено в жезъла, който, макар и в притежание на едрия войн, продължаваше да сияе силно и непомръкващо.

— Пази я добре, Танис — каза Карамон. — Трябва да затворя Портала.

— Побързай! — чу се острото възклицание на Даламар. Мрачният елф се взираше ужасено към гледката отвъд прохода. — Затвори го!

Танис сведе очи към Кризания и осъзна, че свещенослужителката е на прага на смъртта. Дъхът излизаше от устните й накъсано, кожата й бе посивяла, а устните й посиняваха. За момента не можеше да стори за нея нищо друго, освен да я отведе на безопасно разстояние от петте драконови глави.

Безопасност! Озърна се към сенчестия ъгъл, където бе лежала една друга умираща жена. Беше достатъчно далече от Портала. Там щеше да бъде в безопасност — ако сега изобщо можеше да съществува подобно място, помисли си тъжно. Положи я изключително внимателно и като се увери, че е разположена възможно най-удобно, бързо се върна обратно при прохода към Бездната.

Сетне се закова като хипнотизиран от гледката, която се разкри пред очите му.

Вътрешността на Портала бе изпълнена със сянка, от която струеше безименен ужас. Металните драконови глави надаваха безмълвен триумфален писък. Истинските драконови глави отвъд Портала се извиваха над тялото на своята жертва. Архимагьосникът бе попаднал в лапите на изчадието.

— Не! Рейстлин! — Лицето на Карамон се бе изкривило от вътрешно раздвоение. Той пристъпи към Портала.

— Спри! — изкрещя панически Даламар. — Спри го, Полуелфе! Ако се наложи, убий го, но затвори Портала!

Една женска ръка се протегна към прохода. Пред очите им ръката се превърна в драконова лапа с окървавени остри нокти. Приближаваше все повече. Мрачната Царица възнамеряваше да запази Портала отворен и още веднъж да нахлуе в реалността на света.

— Карамон! — извика Танис и се хвърли напред. Но какво можеше да стори? Не бе достатъчно силен, за да надвие огромния войн.

„Той ще се опита да го спаси — помисли си ужасено. — Няма да остави брат си да умре…“

„Не — каза един глас в съзнанието му. — Няма да го стори… И тъкмо в това се крие спасението на света.“

Карамон се закова, възпрян от гледката на връхлитащата окървавена ръка. Беше съвсем близо, а непосредствено зад нея се задаваха и едни смеещи се, триумфиращи, злобни очи. Съвсем бавно, като се бореше със струящата омраза, войнът издигна жезъла на Магиус.

Нищо не се случи!

Драконовите глави от овала на прохода нададоха ликуващи писъци във възхвала на завръщането на своята Царица.

Сетне от нищото, точно до Карамон, се появи една мрачна фигура. Облечен в черната си мантия с коси, спускащи се свободно по раменете му, Рейстлин протегна златиста ръка и улови жезъла близо до ръката на своя брат.

Жезълът засия с чиста сребриста светлина.

Многоцветната светлина в Портала се завъртя и завихри в усилието да надмогне новото предизвикателство, ала сребристата светлина озари всичко край себе си, подобно на вечерница, пламнала в сумрачното небе.

Порталът се затвори.

Драконовите глави замлъкнаха толкова рязко, че внезапната тишина изведнъж зазвънтя в ушите на всички. В овала на Портала не съществуваше нищо — нито движение, нито неподвижност. Нито мрак, нито светлина. Абсолютно нищо.

Карамон се възправяше пред него сам, стиснал жезъла на Магиус в ръка. Сиянието от кристала на върха му продължи да огрява лабораторията още известно време.

После светлината му потрепна.

И изтля.

Стаята се изпълни с тъмнина. Успокоителна, почти нежна след заслепяващия блясък преди малко. А в тъмнината се разнесе нечий шепот:

— Сбогом, братко.