Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Изпитанието на близнаците (32)

Глава 8

Карамон бе полузаслепен от блясъка, който се промъкна дори през затворените му клепачи. След това тъмнината го обгърна, а когато отвори очи, за момент паниката го връхлетя почти по същия начин, по който се бе почувствал и когато бе ослепял в Кулата на Върховното чародейство.

Постепенно обаче, мракът се вдигна, а очите му започнаха да се нагаждат към зловещата светлина на околността. Всичко наоколо бе обляно в розово, сякаш слънцето току-що е залязло, както го бе описал Тасълхоф. И точно според думите на кендера, земята изглеждаше безкрайна, празна и просната под съвсем същото празно и безкрайно небе. Всъщност и небето, и земята бяха в еднакъв цвят, накъдето и да погледнеше.

С изключение на една посока. Карамон обърна глава към Портала, който вече се намираше зад него. В него се съдържаха единствените цветове сред тази пуста земя. Изглеждаше далечен и незначителен, сякаш отдръпнат в пространството, макар да знаеше със сигурност, че надали се беше отдалечил прекалено много. Приличаше на картина в рамка, окачена на стената. И въпреки че ясно виждаше през него Даламар и Танис, двамата не помръдваха. Съвсем лесно можеха да бъдат взети за част от картината, уловени в мига, принудени да прекарат останалата част от вечността, заключени във въображението на неизвестния си художник.

Обърна им гръб, внезапно зачуден дали пък и те не можеха да го видят така, както той виждаше тях и измъкна меча си. Пристъпи по странната, движеща се земя и зачака своя брат близнак.

Нямаше никакво съмнение, че в една битка между него и Рейстлин най-вероятно щеше да изгуби живота си. Дори отслабен, брат му си оставаше ненадминат магьосник. А и го познаваше достатъчно добре, за да знае, че Рейстлин никога — стига да зависеше от него самия — не би позволил нещата да стигнат дотам, че да се открие напълно. Винаги щеше да има по някое неизречено заклинание. Най-малкото, още пазеше сребърната кама.

„Дори и да умра, целта ми ще бъде изпълнена — помисли си равнодушно. — Силен съм и съм в отлично здраве. Трябва ми само един удар, само едно втъкване на меча в крехкото тяло.“

Поне това можеше да постигне, преди магията на брат му да го попари, както бе попарила някога, много отдавна в Кулата на Върховното чародейство неговото фалшиво копие…

Сълзите се стичаха по лицето му. Опита се да ги преглътне и да отвлече мислите си към нещо друго, освен страха… и тъгата.

Лейди Кризания.

Бедната жена. Карамон въздъхна. За нейно добро се надяваше да е намерила смъртта си бързо… без да разбере…

Карамон премигна стреснато и се втренчи надалеч пред себе си. Но какво ставаше? Там, където допреди миг нямаше нищо, освен розов, пламтящ хоризонт, сега определено се виждаше нещо. Открояваше се черно и изглеждаше плоско, сякаш изрязано от хартия, припомни си отново думите на Тас. Струваше му се, че го разпознава — дървен стълб. Подобен на… подобен на онези, които в старите дни използваха, за да изгарят вещици!

Спомените го заляха неудържимо. Струваше му се, че отново вижда Рейстлин, привързан към един от тези стълбове, куповете дърва, натрупани около брат му, който се бореше, за да се освободи и крещеше предизвикателно срещу онези, които сам бе опитал да спаси, изобличавайки шарлатанина свещенослужител. Вместо това бяха обвинили него за вещер.

— Двамата със Стурм пристигнахме тъкмо навреме — промърмори Карамон.

Само бляскавият меч на рицаря бе достатъчен, за да накара суеверната тълпа от селяни да отстъпи безредно.

Вгледа се по-внимателно в стълба — който сякаш по свое собствено желание се бе приближил още малко — и забеляза, че в основата му лежи нечие тяло. Дали не беше Рейстлин? Стълбът се приближаваше все повече. Или може би той крачеше към него? Карамон отново обърна глава. Порталът стоеше на мястото си и се беше отдалечил, но той не го бе изгубил от поглед.

Разтревожен, изплашен, че може да бъде отнесен, той отчаяно положи усилие да спре и усети как това моментално му се удаде. Сетне отново чу гласа на кендера: Всичко, което трябваше да направя, за да отида някъде, бе да си помисля за това място. Ако пожелаех нещо, само трябваше да си го представя. Но бъди внимателен. Бездната често нарочно се подиграва с онова, което искаш да видиш.

Карамон отново се взря в стълба, представи си, че е при него и в същия момент вече стоеше там. Пак се извърна. Порталът висеше между небето и земята като миниатюрна картина. Удовлетворен от мисълта, че може да се върне при него, когато пожелае, Карамон забърза към легналото тяло.

Отначало му се стори, че то е облечено в черна мантия и сърцето му се сви. Ала сега осъзна, че тялото изглежда черно, просто защото силуетът му се очертаваше твърде ясно на фона на пламтящата земя. Дрехите бяха бели. Тогава разбра.

Разбира се, нали току-що си беше помислил за нея…

— Кризания — каза той.

Жената отвори очи и обърна глава по посока на гласа му и все пак очите й не се фокусираха в него. Взираха се някъде встрани. Осъзна, че е сляпа.

— Рейстлин? — прошепна тя и в гласа й имаше такъв копнеж, че в този миг би дал всичко, дори живота си, за да потвърди тази надежда.

Поклати глава и коленичи до нея. Взе ръката й в своята.

— Карамон е, лейди Кризания.

Пръстите й потрепнаха, а слепите очи отново потърсиха посоката на гласа му. Кризания премигна объркано.

— Карамон? Къде сме?

— Аз също прекрачих през Портала, Кризания — каза той.

Тя въздъхна и затвори очи.

— Значи си тук, в Бездната, заедно с нас…

— Да.

— Бях глупава, Карамон — изрече Кризания. — Но си плащам за своето безразсъдство… иска ми се да знаех… Нараних ли… някой… друг… освен себе си? А него? — Последната дума бе произнесена почти безгласно.

— Лейди… — Едрият войн не знаеше какво да отговори.

Ала Кризания му направи знак да замълчи. Беше доловила тъгата в гласа му. Тя затвори очи. По бузите й се стичаха сълзи. Притисна ръката му към устните си.

— Да. Разбирам! — прошепна. — Заради това си дошъл. Съжалявам, Карамон! Толкова съжалявам!

Хлиповете й станаха неудържими. Той я притисна по-близо до себе си и нежно започна да я люлее като дете. Най-после бе осъзнал, че тя умира. Чувстваше как животът полека я напуска. Ала така и не можеше да си представи какво е преживяла и какви страдания е понесла.

— Няма за какво да съжалявате, милейди — произнесе, като галеше гъстите черни коси, спускащи се през смъртно пребледнялото лице. — Обичахте го. Ако това е вашето безразсъдство, значи то е и мое и съм платил за него с радост.

— Само ако беше истина! — простена тя. — Ала дотук ме доведе не друго, а моята гордост, моите амбиции!

— Дали наистина е така, Кризания? — попита съвсем прямо той. — Ако е вярно, защо Паладин откликна на молитвите ти и отвори Портала, а Царя жрец остана излъган в надеждите си? Защо да ти дава всичко това, ако не е прозрял какво има в сърцето ти?

— Паладин извърна лице от мен! — изплака тя. Намери опипом медальона на шията си и опита да го скъса. Ала бе твърде слаба. Пръстите й обхванаха метала и замръзнаха неподвижно. В същия миг по лицето й се изписа умиротворено изражение. — Не — изрече, сякаш сама на себе си. — Той е тук. Държи ме в ръцете си. Виждам го толкова ясно…

Карамон се изправи заедно с нея. Главата й се отпусна на рамото му и тя въздъхна уморено.

— Връщаме се при Портала — каза й той.

Кризания не отговори, но се усмихна. Дали го беше чула или се вслушваше в нечий друг глас?

Едрият войн се обърна с лице към Портала. Проходът искреше в далечината като окъпано в многоцветна светлина украшение. Сетне просто си помисли, че се намира близо до него и в същата секунда беше там.

Внезапно въздухът край тях като че се раздели на две. От небето се спусна мълния, каквато никога дотогава не бе виждал. Хиляди пращящи разклонения се забиха в земята и само за миг го обградиха в затвор, чиито решетки означаваха смърт. Не можеше да помръдне. Ужасът го бе парализирал напълно. Дори след като мълнията бе изчезнала, продължи да се вслушва в очакване на гръмотевица, която да го оглуши завинаги.

Ала последва само тишина, тишина и, някъде много далеч, един агонизиращ, пронизителен писък.

Очите на Кризания се отвориха.

— Рейстлин — каза тя. Ръката й се вкопчи още по-силно в медальона.

— Да — отвърна Карамон.

По бузите й се стичаха сълзи. Отново затвори очи и се сгуши в едрия войн. Той продължи напред, вече по-бавно, ала в ума му се бе зародила една обезпокоителна, тревожна идея. Лейди Кризания със сигурност умираше. Пулсът й бе съвсем слаб — туптеше в шията й като на малко птиче. Но все още не беше мъртва. Може би, ако успееше да я пренесе през Портала, щеше да оживее.

Но възможно ли беше да я пренесе, без самият той да се връща?

Карамон я улови по-добре и пристъпи още по-близо до Портала. Или по-скоро той се приближи към него, хвърли се хищно срещу му, уголеми се до естествените си размери, а драконовите глави се взираха към тях с искрящите си очи, разтворили паст, за да ги погълнат.

Все още можеше да вижда какво става от другата страна. Виждаше Танис и Даламар — единият прав, а другият седнал, неподвижни, замръзнали във времето. Щяха ли да му помогнат? Можеха ли да вземат Кризания?

— Танис! — извика той. — Даламар!

Ала дори и да го чуваха, никой от тях не реагира.

Съвсем внимателно остави лейди Кризания върху олюляващата се земя пред Портала. Знаеше, че е безнадеждно. Знаеше го още от самото начало. Би могъл да я отведе обратно и вероятно тя би оживяла. Ала това означаваше, че Рейстлин също щеше да се завърне, да увлече след себе си Царицата и да изправи света пред поредната, този път гибелна катастрофа.

Той също се отпусна върху странната земя. Взе ръката на Кризания. В известен смисъл се радваше, че тя е тук с него. Така поне нямаше да бъде толкова самотен. Допирът до ръцете й го успокояваше… Само ако имаше някакъв начин да я спаси…

— Какво смяташ да правиш с Рейстлин, Карамон? — попита след малко Кризания.

— Ще му попреча да напусне Бездната — отговори безизразно той.

Тя кимна с разбиране, без да изпуска ръката му, втренчила слепите си очи в него.

— Той ще те убие, нали?

— Да — отговори твърдо Карамон. — Но не и преди сам да падне.

Лицето на Кризания се изкриви от болезнени спазми. Тя се размърда:

— Ще те чакам — каза задавено и с отслабващ глас. — Ще те чакам. Когато всичко свърши, ти ще бъдеш моят водач. Ти ще ме отведеш при Паладин. Ти ще ме изведеш от тъмнината.

Тя затвори очи. Главата й се отпусна бавно, сякаш потъваше в мека възглавница. Ала все така стискаше ръката на Карамон, а гръдта й се надигаше и спадаше равномерно. Той провери пулса й. Все още бе жива.

Беше готов да обрече себе си на смърт, беше готов да обрече и брат си на смърт. Беше толкова просто!

Но… имаше ли право да си играе с нейния живот?…

Може би все още имаше време… Може би щеше да успее да я пренесе през Портала и да се върне…

Изпълнен с надежда, Карамон се изправи и понечи да вдигне Кризания. Чак тогава долови някакво движение с периферното си зрение.

Обърна се и видя Рейстлин.