Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Изпитанието на близнаците (26)

Глава 2

Гривната! Танис сведе очи към китката си. Гривната беше изчезнала! Полуелфът моментално се извърна и се хвърли към кендера. Ала беше твърде късно. Тасълхоф търти да бяга надолу по улицата, сякаш от това зависеше животът му. (Което, след като прецени през рамо изражението по лицето на приятеля си, не беше много далече от истината.)

— Танис! — извика сър Маркам.

Полуелфът се обърна. Лорд Сот се възправяше върху кошмарния си кон сред рухналите порти на град Палантас. Пламтящите му очи срещнаха тези на Танис и застинаха непомръдващо. Дори от толкова далече усети как страхът обгърна душата му като надгробен покров от мълчалив ужас.

Какво можеше да стори? Гривната вече не беше в него. Без нея нямаше никакъв шанс. Абсолютно никакъв!

„Слава на боговете! — помисли си в същата секунда той. — Слава на боговете, че не съм рицар и не съм обвързан със свещено задължение да се изправя срещу злото или да изгубя живота си с чест!“

— Бягайте! — заповяда през изтръпналите си устни. — Не можете да направите нищо! Помнете клетвата, която дадохте! Отстъпвайте! Запазете живота си за битката срещу живите…

В същия момент точно пред него се приземи един драконид. Гущероподобното му лице бе изкривено от неутолима жажда за кръв. В последната секунда си припомни, че противните същества не бива да се пронизват. В смъртта си драконидите се превръщаха в камък, сключвайки в себе си оръжието на нападателя. Вместо това Танис го удари през лицето с дръжката на меча, ритна го в стомаха и скочи през него, когато врагът му се търколи на земята.

Зад себе си чуваше ужасено цвилене на коне и тропот на копита. Можеше само да се надява, че рицарите са се подчинили на сетната му заповед, но точно сега нямаше време да се уверява лично. Все още имаха някакъв шанс. Ако успееше да настигне Тас и му отнеме гривната…

— Кендерът! — нареди на дракона и посочи към бързоногата фигурка, която се отдалечаваше надолу по улицата.

Кирза схвана на секундата и мигом се устреми с разперени нокти, помитайки камък и тухли по пътя си.

Танис се затича подире му, без да се оглежда — нямаше смисъл. По агонизиращите писъци и викове, които вече се разнасяха, можеше да си представи съвсем ясно какво става.

Утринта настъпваше колебливо, а смъртта крачеше из улиците на Палантас. Предвождана от лорд Сот, призрачната армия нахлу през рухналите порти, помитайки всичко, което стоеше на пътя й.

Когато Танис най-сетне се добра до дракона, Кирза вече държеше Тас в зъбите си. Уловил кендера за дъното на сините панталони, той го разтърсваше като освирепяло куче. Кесиите на малкото човече се разтвориха, а във въздуха наоколо полетя цяла колекция от украшения, лъжици, пръстени за салфетки, както и доста добре запазено парче сирене, което се изтърколи на паважа. Сребърната гривна не се виждаше никъде.

— Къде е, Тас? — настоя гневно Полуелф, като се протегна и сам разтърси приятеля си.

— Н-никога… н-н-ня-ма… д-да я-я нн-намер-р-р-иш — отвърна кендерът през тракащите си зъби.

— Остави го долу — нареди Танис на дракона. — Наблюдавай улицата.

Летящата цитадела беше спряла пред стените на града, докато магьосниците и мрачните й свещенослужители се отбраняваха срещу атаките на сребърните и бронзовите дракони. Беше изключително трудно да се различи каквото и да е сред проблясващите мълнии и нарастващия дим, ала полуелфът бе сигурен, че е видял как от бойниците на цитаделата се откъсва един син дракон. Китиара, помисли си той. Сега и бездруго нямаше време да се тревожи за нея.

Кирза пусна Тас така, че да падне върху главата си, разпери криле и се обърна към южната част на града, където нападателите вече се групираха и настъпваха срещу защитниците на града, които храбро се изправяха срещу тях.

Танис се приближи и се втренчи обвинително в дребничкия крадец. Кендерът се изправи и отвърна предизвикателно на погледа му.

— Тасълхоф — започна Полуелф с глас, в който трепереше едва сдържан гняв, — този път стигна твърде далече. Лудориите ти могат да костват живота на стотици невинни хора. Дай ми гривната и знай, че от този момент нататък с приятелството ни е свършено!

Очакваше някаква опашата лъжа, хленчещо извинение. Вместо това Танис изненадано видя как кендерът се изпъна твърдо и с побледняло лице. Устните му трепереха, ала в поведението му се долавяше някакво тихо достойнство.

— Мъчно е за обясняване, Танис, а и нямаме време. Битката ти с лорд Сот едва ли щеше да има някакво значение. — Той го погледна сериозно. — Повярвай ми, говоря самата истина. Никакво значение. Всички хора, които сега ще умрат, и бездруго щяха да умрат, но по-лошото е, че и ти щеше да умреш, а още по-неприятното е, че целият свят щеше да пострада. Само че ти не умря, така че може би все още имаме мъничък шанс. А сега — заяви твърдо Тас, като приглаждаше дрехите си и подреждаше кесиите си отново по местата им, — трябва да спасим Карамон.

Танис гледаше кендера неподвижно. После уморено посегна към главата си и свали сгорещения стоманен шлем. Нямаше никаква представа какво става тук.

— Е, добре, Тас — каза изтощено. — Разкажи ми за Карамон. Значи е жив? Къде е сега?

Лицето на кендера се изкриви от тревога.

— Точно там е работата, Танис. Може би вече не е жив. Или поне няма да бъде още дълго. Ще се опита да влезе в Дъбравата Шойкан!

— В Дъбравата! — Полуелфът го изгледа ужасено. — Невъзможно!

— Зная. — Тас нервно подръпна вързаната си на опашка коса. — Но той беше твърдо решен да се добере до Кулата на Върховното чародейство, за да спре Рейстлин…

— Разбирам — промърмори Танис и запрати шлема си надолу по улицата. — Или поне започвам да разбирам. Да тръгваме. В коя посока е?

Лицето на Тас се оживи:

— Наистина? Значи ми вярваш? О, Танис! Толкова се радвам! Нямаш никаква представа каква огромна отговорност е постоянно да наглеждаш Карамон. Оттук! — извика той и посочи нетърпеливо.

— Има ли още нещо, което бих могъл да сторя за теб, Полуелфе? — обади се Кирза, като размаха криле и погледна с желание към ехтящото сражение.

— Не, освен ако не можеш да ни преведеш през Дъбравата.

Кирза поклати глава:

— Много съжалявам, Полуелфе. Дори драконите не могат да пристъпят в тази прокълната гора. Желая ти всичко най-добро, но те съветвам да не очакваш да намериш приятеля си жив.

Драконът подскочи във въздуха с разперени криле и бавно отлетя по посока на битката. Танис кимна мрачно и пое надолу по улицата с бърза крачка, следван от подтичващия кендер.

— Може би Карамон не е успял да навлезе твърде навътре — предположи обнадеждено Тас. — Поне аз не можах последния път, когато идвахме с Флинт. А кендерите не се плашат лесно! Кендерите не се страхуват от нищо!

— Твърдиш, че се опитва да спре Рейстлин?

Тас заклати утвърдително глава.

— Ще навлезе — заяви печално Танис.

 

 

Дори фактът, че успя да се приближи до Дъбравата Шойкан бе коствал несравнимо усилие на Карамон. Нервите му бяха обтегнати до крайност. Без съмнение обаче, бе приближил повече от всяко друго живо същество, някога дръзвало да се отправи към Дъбравата, без да разполага с амулет или някакво друго средство за защита. Ето, че сега стоеше пред тези мрачни, смълчани дървета, трепереше, потеше се и се опитваше да направи още една крачка напред.

— Смъртта ми лежи някъде там — промърмори сам на себе си и облиза напуканите си устни. — Но каква е разликата? И преди съм се изправял пред смъртта, и то не един, а стотици пъти!

Ръката му легна твърдо върху дръжката на меча. Единият му крак започна да се премества.

— Не, няма да умра! — изкрещя срещу гората. — Не мога да умра. Твърде много зависи от мен. И няма да ме спрат някакви си… някакви си дървета!

Той премести и другия си крак.

— Пристъпвал съм и в по-мрачни места — продължаваше да говори предизвикателно. — Пристъпвал съм в Гората Уейрит. Стъпвах по земята на Крин, когато всичко край мен загиваше. Виждал съм края на света. Не — каза твърдо, — тази гора не е пречка, с която да не мога да се справя.

С това Карамон направи още една крачка и навлезе в Дъбравата Шойкан.

Моментално го обгърна безкраен мрак. Чувстваше се по същия начин, както и когато бе ослепял от заклинанието на Кризания в Кулата. Само дето този път беше съвсем сам. Паниката обхвана сърцето му. В мрака имаше живот! Ужасен, нечестив живот, който не бе живот, а по-скоро оживяла смърт… Карамон почувства как губи опора под краката си. Стовари се на колене, хлипащ, разтреперан от ужас.

— Ти си наш! — шепнеха тихи, съскащи гласове. — Твоята кръв, твоята плът, твоят живот! Наш! Наш! Ела, ела по-близо. Отдай ни сладката си кръв, топлата си плът. Ние сме студени, по-студени, отколкото можеш да си представиш. Приближи се. По-близо.

Ужасът беше непоносим и просто го заливаше. Сега беше моментът да се обърне и да избяга…

— Не — каза задъхано в съскащата тъмнина. — Трябва да спра Рейстлин… Трябва… да… продължа…

За пръв път в своето съществуване Карамон се вгледа дълбоко в себе си и откри някъде там несломимата воля, която бе помогнала на неговия брат близнак да надмогне слабостта и болката и дори смъртта по пътя към така желаната цел. Едрият войн запълзя на ръце и крака през прахта.

Усилието му заслужаваше уважение, но не го отведе далече. Втренчен в тъмнината, парализиран от страх, той видя как от земята се подаде една безплътна ръка и се протегна към него. Пръстите й, хладни и гладки като мрамор, се сключиха около китката му и започнаха да го дърпат надолу. Отчаяно се засъпротивлява, ала отнякъде изникнаха и други ръце, чиито нокти се впиха безмилостно в кожата му. Усети как нещо го засмуква. Съскащите гласове шептяха в ушите му, до кожата му се допираха устни от кост. Студът изгаряше сърцето му…

— Провалих се…

— Карамон — чу се един разтревожен глас.

Войнът се размърда.

— Карамон? — И после: — Танис, той се връща!

— Слава на боговете!

Карамон отвори очи. Огледа се и се втренчи в брадатото лице на полуелфа, който го наблюдаваше с облекчение, примесено с объркване, удивление и възхита.

— Танис! — Едрият войн се изправи в седнало положение, все така оглупял от преживяния ужас, посегна и прегърна приятеля си, хлипайки от благодарност.

— Приятелю! — произнесе полуелфът, ала не успя да каже нищо повече, сам задавен от напиращите сълзи.

— Добре ли си, Карамон? — питаше Тас, докато се суетеше около него.

Войнът пое дълбоко дъх.

— Да — каза и скри лице в ръцете си. — Да, предполагам.

— Това беше най-храбрата постъпка, която съм виждал да извършва човек — заяви сериозно Танис и се втренчи изпитателно в приятеля си. — Най-храбрата… но и най-глупавата.

Лицето на Карамон пламна.

— Да — каза той. — Е, нали ме познаваш.

— Поне така смятах. — Танис потърка брадата си. Очите му бързо огледаха великолепното телосложение на едрия войн, загорялата кожа, изражението му на твърда, непоколебима решителност. — Проклет да съм, Карамон! Само преди месец припадаше мъртвопиян в краката ми! Шкембето ти се влачеше по пода! А сега…

— Преживях години — обясни приятелят му, като се изправяше на крака с помощта на кендера. — Това е всичко, което мога да ти кажа. Но какво се случи? Как успях да изляза от това ужасно място? — Той се озърна към дърветата сенки в дъното на улицата и неудържимо потрепери от зловещия спомен.

— Аз те открих — каза Танис, като също се изправяше. — Те… Тези неща те теглеха надолу. Съвсем малко оставаше да намериш вечния си, но доста неспокоен сън, приятелю.

— Как успя да влезеш?

— С помощта на това — отвърна усмихнато Танис и му показа една сребърна гривна.

— Позволила ти е да пристъпиш в Дъбравата? Тогава можем да…

— Не, Карамон — поклати глава Танис, като прибра гривната обратно в пояса си и хвърли поглед към Тас, който ги наблюдаваше с изключително невинно изражение. — Магията й едва успя да ме доведе до ръба на това нечестиво място. Имам чувството, че силата й е намаляла…

Нетърпението на Карамон поувехна.

— Опитах и магическото устройство — отрони той към кендера. — То също не проработи. Не че очаквах да стане нещо. В края на краищата, не успя да ни преведе през Гората Уейрит. Но трябваше да опитам. Дори… дори не успях да го трансформирам! Едва не се разпадна на съставните си части, така че предпочетох да го оставя на мира. — Замълча за миг, сетне, с глас, в който ясно се долавяше напиращото отчаяние, избухна отново: — Трябва да се добера до Кулата, Танис! — Ръцете му се свиха в юмруци. — Не мога да ти обясня защо, но те уверявам, че видяхме бъдещето. Трябва да прекрача през Портала и да спра Рейстлин. Аз съм единственият, който може да промени нещо!

Полуелфът стреснато положи ръка върху рамото му, за да го накара да се успокои.

— Същото ми разказа и Тас… поне в общи линии. Но Даламар вече е в Кулата, Карамон… и… как, в името на всички богове, смяташ да влезеш в Портала?

— Не можеш да разбереш — отговори приятелят му с толкова сериозно изражение, че Танис премигна изненадано, — а и нямаме време за обяснения. Налага се да ми повярваш. Трябва да вляза в тази Кула!

— Прав си — съгласи се полуелфът, след като известно време се взира озадачено в него. — Не те разбирам. Но ще ти помогна, стига да мога и стига изобщо да е постижимо.

Карамон въздъхна тежко. Главата му се отпусна между раменете.

— Благодаря ти, приятелю — каза простичко. — Твърде дълго вървях сам по този път. Ако не беше Тас…

Той погледна кендера, ала малкото човече не го слушаше. Погледът му бе насочен с живо внимание към летящата цитадела, все така надвиснала над градските стени. Битката продължаваше, както във въздуха около нея, така и на земята долу, ако можеше да се съди по гъстите стълбове дим, които се издигаха от южните части на града, виковете и писъците, трясъка на оръжие и тропота на коне.

— Бас държа, че с нещо такова човек лесно ще стигне до Кулата — заяви Тас с неотслабващ интерес. — Бум! Право над Дъбравата. Пък и по природа магията й е зла, както на гората, а и е доста големичка — цитаделата, не Дъбравата. Сигурно се иска доста магия, за да я спреш и…

— Тас!

Кендерът се обърна, за да установи, че двамата приятели просто стоят и го наблюдават втрещено.

— Какво! — извика разтревожено кендерът. — Не бях аз! Вината не е моя…

— Само ако можехме да се качим там горе — промърмори полуелфът и обърна очи към цитаделата.

— Магическото устройство! — възкликна развълнувано Карамон. Ръката му порови из вътрешния джоб на ризата, която носеше под бронята си. — То, то ще ни отведе там!

— Къде? — внезапно Тас почувства, че нещо е на път да се случи. — Ще ни отведе… — той проследи погледа на Танис — там? Там! На летящата цитадела! Ама това е страхотно! Готов съм. Да тръгваме! — Кендерът нетърпеливо загледа магическото устройство в ръцете на едрия войн. — Само че това чудо действа само с двама души. Как ще вземем Танис?

Карамон прочисти гърлото си от неудобство. В очите на Тас проблесна разбиране.

— О, не! — извика той. — Не!

— Съжалявам, Тас — промърмори приятелят му, докато пръстите му сръчно трансформираха с нищо неотличимия медальон в прекрасен, богато инкрустиран скиптър. — Но така или иначе ще си имаме достатъчно главоболия, докато влезем вътре. Битката няма да е лека…

— Трябва да ме вземеш със себе си, Карамон! — извика кендерът. — Идеята беше моя! Мога да се бия. — Той порови в пояса си и измъкна малкия нож. — Спасих ти живота! Спасих живота и на Танис!

Видял, че Карамон е взел окончателно решение и не смята да го обсъждат повече, Тас насочи вниманието си към полуелфа и се хвърли умолително към него:

— Вземете ме с вас! Може пък устройството да проработи и за тримата. Или по-скоро за двама души и един кендер. Аз съм мъничък. Сигурно дори няма да ме забележи. Моля те!

— Не, Тас — отсече твърдо Танис. Той се освободи от ръцете на кендера и отиде при Карамон. После вдигна пръст и го прониза с предупредителен поглед, който не оставяше никакво съмнение. — И този път говоря сериозно!

Тас остана загледан в тях с толкова безутешно изражение, че сърцето на Карамон трепна от лошо предчувствие.

— Слушай — каза той и коленичи до полуобезумелия от мъка кендер. — Видя какво ни чака, ако се провалим! Нуждая се от Танис. Нуждая се от силата на меча му, от опита му. Разбираш това, нали?

Тас опита да се усмихне, ала вместо това долната му устна затрепери.

— Да, Карамон, разбирам. Съжалявам.

— А и идеята наистина е твоя — успокои го сериозно войнът и се изправи.

Макар последната мисъл да поуспокои кендера, в никакъв случай не можеше да се каже същото за полуелфа.

— По някакъв начин — промърмори той — тъкмо това ме тревожи най-много. — А и лицето на Тас не вещаеше нищо добро. — Обещай ми — каза възможно най-строго, докато Карамон се връщаше и заемаше мястото си до него, — че ще си намериш някое безопасно местенце и ще стоиш там, вместо да се забъркваш в още неприятности! Обещаваш ли?

Лицето на Тас бе образец за вътрешно раздвоение… той прехапа устни, веждите му се сключиха и той тръсна опашка. Сетне изведнъж разшири очи. Усмихна се:

— Разбира се, че обещавам, Танис — произнесе толкова невинно, че полуелфът изпъшка.

Ала точно в този момент не можеше да направи нищо повече. Карамон вече произнасяше магическия напев и манипулираше устройството. Последното, което видя Танис, преди да се стопи в магическата мъгла на заклинанието, беше един щастлив кендер, който се почесваше и им махаше за довиждане.