Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Изпитанието на близнаците (22)

Глава 12

Кирза се отблъсна с яките си задни крака, разпери криле и величествено се заиздига във въздуха над Кулата на Върховния свещенослужител. Скоро мощните му махове позволиха на неговия ездач да задмине бавно прелитащата над планините цитадела.

„И все пак — помисли си мрачно Танис — се движат достатъчно бързо, за да пристигнат в Палантас още утре сутринта.“

— Не прекалено близо — предупреди той Кирза.

Над тях, в широка мързелива спирала, кръжеше един черен дракон, просто за да ги държи под око. Други черни дракони се забелязваха в далечината, а в момента, в който се издигнаха на нивото на цитаделата, Танис вече можеше да забележи и сините, които пък се придържаха близо до сивите кулички на летящото укрепление. Направи му впечатление един от особено едрите екземпляри и не след дълго разпозна в него личния дракон на Китиара — Ские.

„Но къде е Кит?“ — питаше се Танис, докато без особен успех се опитваше да надникне през отрупаните с дракониди прозорци, откъдето се чуваха груби подвиквания, сочеха го и му се подиграваха. Внезапно със страх си даде сметка, че ако в този момент тя гледаше насам, вероятно щеше да го разпознае и бързо вдигна качулката си. По устните му заигра печална усмивка. Той почеса брадата си. От това разстояние Кит щеше да види просто един самотен ездач на гърба на дракон, може би най-обикновен вестоносец на рицарите.

Съвсем ясно си представяше картината във вътрешността на цитаделата.

— Можем да го свалим с един изстрел, господарке Китиара — казваше някой от военачалниците й.

Добре познатият смях сякаш отекна в ушите на Танис:

— Не, оставете го да отнесе новината в Палантас, нека знаят какво ги чака. Дайте им време да се поизпотят.

Време да се поизпотят. Танис избърса запотеното си лице. Дори и сред ледения въздух над планините, ризата под кожената му ризница беше овлажняла и лепнеше по гърба му. Потрепери от внезапен хлад и се уви по-добре в наметалото си. Всички мускули го боляха, беше свикнал да се вози в карети, а не по гърбовете на дракони. За момент си позволи да си припомни с копнеж усещането за едно такова пътуване. Сетне усмивката му се разшири и той кимна тъжно. Разтърси глава, за да се разсъни (защо ли липсата на сън само след една нощ му се отразяваше така зле?) и се насили да откъсне мисли от дребните неудобства и да се изправи пред невъзможния проблем, който стоеше пред всички тях.

Кирза полагаше усилия да стои настрана от черния дракон, който продължаваше да кръжи над тях. Най-сетне бронзовият дракон увеличи скоростта, а черният, явно изпратен просто да се увери, че няма да предприемат нещо глупаво, постепенно изостана назад. Цитаделата продължаваше невъзмутимо пътя си, докато не се превърна в мъничка точка, увиснала над планински върхове, които при нормални условия можеха да спрат цели армии.

Танис се опита да мисли рационално, да очертае план, ала съвсем скоро всичко в главата му се превърна в такава невъобразима каша, че се почувства като панаирджийска мишка, уловена във въртящо се колело. Колкото по-бързо бягаш, толкова по-безсмислено ти се струва всичко. Поне лорд Гунтар не бе оставил генералите на лорд Амотус на мира (титлата генерал в Палантас беше почетна, даваше се за изключителни заслуги към града и нямаше нищо общо с действителен военен опит), додето най-после не бяха склонили да мобилизират градското опълчение. За нещастие, както всичко друго, и мобилизацията бе сметната просто като повод за поредния всенароден празник.

Гунтар и рицарите се бяха навъртали наоколо и с полуусмивчици се смушкваха всеки път, когато някой цивилен се препънеше в собствения си щит по време на ученията. Като капак на всичко лорд Амотус бе дръпнал една двучасова реч, а опълченците — горди от личния си героизъм — се бяха натряскали до козирката. В крайна сметка всички се почувстваха радостни, задето им се случваха толкова интересни неща и работата заплашваше да се обърне на карнавал.

Само като си представеше всички тези закръглени съдържатели на таверни, запотените търговци, пъргавите шивачи и ковачите с огромни месести пестници — тичащи наоколо, спъващи се един в друг, следващи заповеди, които никой не е издавал и отказващи да се подчинят на онези, които трябваше да следват, на Танис просто му се искаше да се провали вдън земя от безсилие. Ето срещу какво, помисли си навъсено той, щяха да се изправят неумрелият рицар и армията му от скелети войни пред портите на Палантас още на идната утрин.

 

 

— Къде е лорд Амотус? — попита заповедно Танис, докато се промъкваше покрай големите врати на двореца, преди още да са се отворили напълно и едва не прекатури един невнимателен часови, който изненадващо му се изпречи на пътя.

— С-спи, сър — започна часовият. — Рано сутрин е и…

— Изпратете да го събудят. Кой командва рицарите?

Очите на часовия се бяха разширили от ужас. Той запелтечи.

— Проклетнико! — избухна Танис. — Кой е рицарят с най-висок чин тук?

— Ще да е сър Маркам, сър, Рицар на Розата — чу се спокойният глас на Чарлз, който тъкмо изникваше от една от страничните галерии. — Да изпратя ли да го…

— Да! — извика Танис, ала забелязал, че всички в огромното дворцово преддверие го гледат така, сякаш виждаха пред себе си стопроцентов луд и след като си даде сметка, че паниката в никой случай не е желателна тъкмо в момент като този, полуелфът прокара ръка през лицето си, пое дълбоко дъх и се постара да отговори с по-разумен тон:

— Да — повтори по-тихо. — Изпратете да повикат сър Маркам, както и магьосника Даламар.

Последното успя да слиса дори невъзмутимия Чарлз. Известно време той обмисля нареждането, след което с измъчено изражение се подготви да даде отпор.

— Ужасно съжалявам, милорд, но по никакъв начин не мога да изпратя съобщение до… до Кулата на Върховното чародейство. Никое живо същество не може да пристъпи в проклетисаната дъбрава, нито дори кендер!

— Проклятие! — изфуча Танис. — Трябва да говоря с него! — В ума му се запреплитаха различни идеи. — Нали държите като затворници гоблини? Поне един ще успее да прекоси Дъбравата. Обещайте му свобода, пари, половината кралство, Амотус на тепсия, каквото и да е. Само го накарайте да влезе в тази дяволска…

— Не е необходимо, Полуелфе — обади се някой с равен глас. Точно пред тях от нищото се материализира облечена в черно фигура, стряскайки Танис, изкарвайки акъла на часовия и принуждавайки дори Чарлз да повдигне вежди.

— Наистина си могъщ — призна полуелфът и пристъпи към магьосника. Чарлз вече издаваше нареждания към най-близките слуги да събудят лорд Амотус и да открият сър Маркам. — Трябва да поговорим насаме. Последвай ме.

Даламар се усмихна равнодушно и тръгна след него.

— Бих искал да приема комплимента ти, Полуелфе, но не умея да чета мисли, просто ми известиха за ненадейната ти поява над града. Лесно е да забележиш, дори отдалеч, бронзов дракон, който каца във вътрешния двор на палата, особено от толкова удобна наблюдателница, каквато е лабораторията на върха на Кулата. Аз също исках да поговорим. Така че, ето ме и мен.

Влязоха в една празна стая и Танис затвори вратата.

— Бързо, преди другите да са дошли. Знаеш ли каква опасност ни грози?

— Знаех го още снощи. Изпратих ти вест, но вече беше тръгнал за насам. — Устните на Даламар се разтегнаха в още по-широка усмивка. — Шпионите ми имат леки криле.

— Ако изобщо ги използват — измърмори Танис. Той потърка брада с въздишка, сетне вдигна глава и се вгледа настойчиво в магьосника. Даламар не помръдваше, сключил ръце в широките дипли на черните си ръкави — спокоен и невъзмутим. Определено изглеждаше като някой, комуто можеше да се довериш в момент, в който се изискват трезв разсъдък и непоклатима решимост. За съжаление точно сега не беше напълно ясно на чия страна е всъщност мрачният елф. Съмнението оставаше.

Танис притисна ръка към челото си. Колко объркано беше всичко! Колко по-лесни му изглеждаха решенията в старите дни — богове, наистина започваше да се оплаква като нечий дядо! — когато доброто и злото все още бяха различни едно от друго и всеки знаеше за какво или срещу кого трябва да се бори. Ето, че сега се оказваше в положение на съюз със злото срещу злото. Как беше възможно? „Злото се обръща срещу себе си“, това бе прочел Елистан от Дисковете на Мишакал. Осъзнал, че губи излишно време, Танис разтърси глава. Налагаше се да се довери на Даламар. Или поне на амбициите му.

— Има ли някакъв начин лорд Сот да бъде спрян?

Мрачният елф кимна съвсем бавно:

— Съобразяваш бързо, Полуелфе. Значи също си на мнение, че неумрелият рицар ще участва в атаката срещу Палантас?

— Очевидно е, нали? — отсече Танис. — Поне такъв, според мен, е планът на Кит. Тъкмо той ще изравни шансовете.

Даламар вдигна рамене.

— В отговор на основния ти въпрос, не, няма никакъв начин. Не и в този момент, просто изключено.

— А ти? Можеш ли да го спреш ти?

— Не смея да напускам поста си при Портала. Сега съм тук, понеже Рейстлин все още е далече от него. Ала с всеки дъх, който поемаме, той се приближава все повече… Може би това е последната ми възможност да остана по-продължително време далече от Кулата. Дойдох, за да те предупредя. Разполагаме с малко време.

— Значи той печели! — втренчи се недоверчиво в него Танис.

— Винаги си го подценявал — отвърна подигравателно Даламар. — Вече ти казах, че сега той е силен, че е могъщ, без съмнение най-могъщият магьосник, който някога се е раждал. Разбира се, че печели! Но на каква цена… на каква висока цена.

Танис се намръщи. Не му харесваше нотката на гордост, която се промъкваше в гласа на мрачния елф, когато заговаряше за Рейстлин. Определено в такива моменти не звучеше като ученик, готов щом назрее момента да погуби своя шалафи.

— Но да се върнем към лорд Сот — продължи Даламар, прочел по лицето му повече, отколкото на Танис му се искаше. — Когато за пръв път осъзнах, че той ще се възползва от шанса да въздаде отмъщение над града и неговите жители — които мрази до дъното на прокълнатата си душа, ако може да се вярва на древните сказания — се свързах с Кулата на Върховното чародейство в гората Уейрит…

— Естествено! — възкликна от облекчение Танис. — Пар-Салиан. Съветът. Те могат…

— Съобщението ми остана без отговор — добави мрачният елф, игнорирайки прекъсването. — Там се случва нещо необичайно. Не ми е известно какво. Вестоносецът ми открил пътя преграден и твърде заплашителен, доколкото — длъжен съм да го спомена — може да бъде, който и да е път за някой, чиято природа не намира трудност в обикновените прегради.

— Но…

— Е — Даламар сви облечените си в черно рамене, — разбира се, ще продължа да опитвам. Но е ясно, че тъй или иначе не можем да разчитаме на тях, а те са единствените достатъчно подготвени магьосници, способни да спрат неумрял рицар.

— Свещенослужителите на Паладин…

— … са все още зелени във вярата си. В дните на Хума, или поне така разправят, са съществували свещенослужители, които само с една свята дума са можели да възпрат неумрял рицар, но… дори и да е било така… на Крин не е останал никой, обладаващ такова могъщество. Танис се замисли.

— Целта на Кит е Кулата на Върховното чародейство, за да се срещне с брат си и да му помогне, нали така?

— Както и да се опита да спре мен — произнесе с напрегнат глас и побледняло лице мрачният елф.

— Може ли Китиара да прекоси Дъбравата Шойкан?

Даламар отново сви рамене, ала от вниманието на Танис не убягна, че самоувереността му изведнъж се е пропукала и вече изглеждаше насилена:

— Дъбравата е под контрола ми. Сигурен съм, че ще успее да отблъсне всяко създание, било то живо или мъртво. — Той се усмихна, ала този път в усмивката му нямаше радост. — Между впрочем твоят гоблин щеше да срещне сериозни затруднения. Но Китиара разполага с амулета, даден й от Рейстлин. Ако все още го пази, ако има куража да го използва, и ако лорд Сот е с нея, може и да успее. Веднъж преминала обаче, ще й се наложи да се изправи срещу Пазителите, които са не по-малко опасни от Дъбравата. Все пак ще си позволя да ти напомня, че това остава изключително моя грижа и няма нищо общо с твоята задача…

— Твърде много зависи от теб! — отсече решително Танис. — Дай амулет и на мен! Пусни ме в Кулата! Мога да се справя с нея.

— О, да — отвърна развеселено магьосникът, — зная колко добре се справи с нея в миналото. Послушай ме, Полуелфе, и без друго в града ще има достатъчно работа за теб. А и забравяш истинските мотиви на Сот в цялата тази работа. Той иска Китиара мъртва. Иска я за себе си. Това поне зная със сигурност, защото ми го каза лично той. Но за да успее, трябва да я заблуди напълно. Ако постигне целта си и я получи, и ако отмъсти на Палантас, това би му било повече от достатъчно. Рейстлин не го интересува ни най-малко.

Внезапно смразен до дъното на душата си, Танис не успя да отвърне каквото и да било. Наистина, напълно бе забравил за главната цел на Сот. Той потрепери. Китиара бе извършила много зли дела. Стурм бе умрял от върха на копието й, както и още толкова други — загубили живота си по нейна заповед, хиляди изстрадали или страдащи. Но заслужаваше ли тя подобна участ? Вечен живот, изпълнен със студенина и мъчения, обвързана завинаги в нечестиво подобие на брак с това създание на Бездната?

Внезапно пред очите му сякаш се спусна завеса, побрала в себе си безкрайна тъмнина. Усети замайване, слабост, почувства, че стои на ръба на зейнала пропаст и започва да пада…

Долови, че потъва в нечии меки, черни одежди и едни силни ръце го улавят и понасят.

А после нямаше нищо.

 

 

Хладният гладък ръб на чашата се докосна до устните на Танис, брендито с парене се разля през гърлото му. Езикът му изтръпна. Надигна неуверено глава и съзря кръжащия наоколо Чарлз.

— Яздили сте отдалеч, без да се подкрепите, така каза мрачният елф. — Някъде зад Чарлз се олюляваше бледното разтревожено лице на лорд Амотус. Беше облечен в официална бяла роба и приличаше на призрак.

— Да — измърмори Танис, отблъсна чашата и опита да се надигне. Стаята мигновено се разлюля под краката му и в крайна сметка реши, че е по-добре да остане седнал. — Прав си. Може би наистина трябваше да хапна нещо. — Потърси магьосника с поглед. — Къде е Даламар?

Лицето на Чарлз стана сериозно:

— Кой ли може да каже, милорд! Отлетя обратно в мрачната си бърлога, поне така мисля. Спомена, че вече няма работа с вас. С ваше позволение, милорд, ще се погрижа готвачът да ви приготви закуска.

Прислужникът се поклони и оттегли. На вратата се побави, само колкото да даде път на влизащия сър Маркам.

— Закусихте ли, сър Маркам? — попита колебливо лорд Амотус, без да е сигурен какво става, но решително развълнуван от факта, че един мрачен елф черноризец може просто така да се появява и да изчезва в дома му. — Не? Значи ставаме трима. Как предпочитате яйцата?

— Може би точно сега не му е времето да обсъждаме някакви си яйца, милорд — отвърна рицарят, като гледаше Танис с едва загатната усмивка. Веждите на полуелфа се бяха сключили предупредително, а изтощеният му вид подсказваше, че новините никак не са добри.

Амотус въздъхна и Танис видя, че лордът просто се е опитвал да отдалечи поне с няколко минути неизбежното.

— Тази сутрин пристигнах от Кулата на Върховния свещенослужител… — започна полуелфът.

— А — прекъсна го сър Маркам, докато небрежно се настаняваше в едно кресло и си наливаше чаша бренди. — Получих известие от лорд Гунтар, че тази сутрин очакват сблъсък с врага. Как върви битката?

Маркам беше заможен млад благородник, красавец, добродушен, безгрижен и — както се говореше — не обичаше да си слага на сърцето дребните житейски неприятности. По време на Войната на Копието се бе сражавал под водачеството на Лорана. Поради заслугите му го бяха наградили със званието Рицар на Розата. Ала Танис много добре си спомняше разказите на жена си, според която храбростта на младежа беше нечувана — едва ли не норма на лично поведение — но и твърде непостоянна. („Винаги имах чувството — казваше замислено тя, — че влиза в битката, просто защото по това време няма нищо друго интересно за правене.“)

Припомняйки си оценката й за младия рицар и докато обмисляше думите му, произнесени с бодър, почти лекомислен тон, Танис се намръщи:

— Нямаше битка — изрече рязко. По лицето на лорда се изписа почти комично изражение на надежда и облекчение. При вида му Танис понечи да се разсмее, ала тъй като се опасяваше, че смехът му ще прозвучи по-скоро истерично, успя да се овладее навреме. Той отново се обърна към сър Маркам, който бе повдигнал едната си вежда.

— Нямало е битка? Значи врагът не се е появил…

— О, появи се — поясни с горчивина Танис, — появи се и си отиде. Просто така. — Той махна с ръка във въздуха. — Пуф.

— Пуф? — Амотус беше пребледнял. — Не разбирам.

— Летяща цитадела!

— В името на Бездната! — Сър Маркам подсвирна тихо от учудване. — Летяща цитадела. — Рицарят потъна в размисъл. Ръката му отсъстващо приглади елегантните дрехи за езда, с които бе облечен. — Не са атакували Кулата на Върховния свещенослужител. Решили са да минат направо над планините. Това означава…

— Че ще хвърлят всичко, с което разполагат, над Палантас — довърши Танис.

— Но аз наистина не разбирам! — Лорд Амотус продължаваше да гледа объркано ту единия, ту другия. — Рицарите не са ги спрели?

— Би било невъзможно, милорд — отвърна сър Маркам и сви рамене: — Единственият начин да атакуваш летяща цитадела и да се надяваш на успех е с помощта на ято дракони.

— А според условията на договора по капитулацията, добрите дракони се задължават да не нападат първи, освен ако не са заплашени. При Кулата разполагахме само с едно ято от бронзовите. Иска се много повече от това — сребърни и златни — за да се спре такава цитадела — потвърди уморено Танис.

Рицарят се облегна удобно в креслото и се замисли. После подхвърли:

— Разбира се, в района разполагаме с известен брой сребърни дракони, които ще се надигнат незабавно, щом забележат злите си събратя. Но наистина не са много. Може би ще се появят и други, ако…

— Цитаделата не е най-голямата заплаха — рече Полуелф. Той затвори очи и се опита да накара стаята да престане да се върти. Какво беше това? Навярно просто остаряваше. Твърде стар беше за такива игри.

— Не е ли? — Лорд Амотус изглеждаше така, сякаш е на път да се разплаче от новия удар, ала тъй като беше благородник, положи всички усилия да запази поне привидно спокойствие.

— Без всякакво съмнение заедно с Драконовата повелителка Китиара ще се появи и лорд Сот.

— Неумрял рицар! — промърмори с лека усмивка сър Маркам. Амотус пребледня толкова силно, че Чарлз, който тъкмо влизаше, понесъл подноса със закуската, забързано го остави и отиде при господаря си.

— Благодаря, Чарлз — произнесе със скован, неестествен глас лордът. — Може би мъничко бренди.

— Повечко бренди, според мен, би било по-уместно — заяви развеселено рицарят и пресуши чашата си на един дъх. — Какво пък, нищо не пречи да пийнем добре, особено при тези обстоятелства. Не виждам голяма полза в трезвите мисли. Не и срещу неумрял рицар и демоничните му легиони… — довърши с внезапно заглъхнал глас.

— Най-добре господата да хапнат поне малко — намеси се твърдо Чарлз, след като се беше погрижил за Амотус. Глътката бренди отново бе върнала цвета по лицето на господаря му. Мирисът на храна най-сетне накара Танис да осъзнае, че от известно време изпитва глад, така че не възрази, когато прислужникът се засуети авторитетно и се разпореди да бъде внесена неголяма маса, на която сервираха яденето.

— К-какво ще правим сега? — заекна лорд Амотус, като разстели с автоматичен жест салфетката върху коленете си. — И преди съм чувал за този неумрял рицар. Моят пра-пра-прадядо е бил един от благородниците, свидетелствали на процеса срещу Сот. А и тъкмо този Сот е участвал в отвличането на Лорана, нали, Танис?

Лицето на полуелфа потъмня. Той не отговори. Амотус вдигна умолително ръце:

— Но какво толкова може да стори срещу цял град?

Въпросът му отново остана без отговор. Не беше и необходимо, ако се съдеше по мрачното изнурено изражение на Танис и горчивата усмивка на младия рицар, който в този момент методично дупчеше с ножа си дантелената покривка на масата. В тази безмълвна картина лордът съзря своя отговор.

Той се изправи. Закуската му остана недокосната, салфетката се изплъзна от скута му и падна незабелязана на пода. Амотус прекоси пищно обзаведената стая и се изправи пред един висок прозорец от изкусно изработено цветно стъкло. Голямото овално пано в центъра му обхващаше в рамката си красивия Палантас. Небето над града бе мрачно и затулено от мрачните кълбящи се облаци. Ала дори то не можеше да накърни хубостта на този град.

Лордът остана загледан в него, положил ръка върху сатенената завеса. Беше пазарен ден. Хората минаваха покрай двореца на път за тържището, разговаряха помежду си за зловещото небе или гълчаха непослушните си деца.

— Знам какво си мислиш, Танис — произнесе най-сетне с необичайно спокоен глас. — Мислиш за Тарсис и Утеха, и Силванести, и Каламан. Мислиш за приятеля, който изгуби в Кулата на Върховния свещенослужител. За всички онези, които изгубиха живота си в отминалата война, докато ние в Палантас останахме незасегнати от всичко, което се случи.

Полуелфът продължаваше да се храни мълчаливо.

— А и вие, сър Маркам — въздъхна Амотус. — Онзи ден чух вас и вашите рицари да ни се присмивате. Чух как коментирахте, че палантийците възнамеряват да вземат със себе си торби с пари и по време на битката да замерят с монети враговете си и да крещят „Махайте се! Махайте се!“

— Срещу лорд Сот това би било същото, както и ако размахват мечове — сви рамене и се изсмя сардонично Маркам, след което протегна чашата си към Чарлз, за да получи още бренди.

Амотус отпусна глава на паното на прозореца.

— Дори не можехме да си представим, че все някой ден войната ще почука и на нашата врата! През всички Епохи, Палантас си е оставал град на мира, град на красотата и светлината. Боговете ни пощадиха, дори по време на Катаклизма. А сега, когато над света се е възцарил мир, ни връхлита това! — Той се обърна. Бледото му лице изглеждаше изнурено и измъчено. — Защо? Не мога да разбера?

Танис отмести чинията си. Облегна се назад и се протегна, за да успокои изтръпналите си мускули.

„Наистина остарявам — помисли си. — Остарявам и се отпускам. Нуждая се от сън. Изпускам едно хранене и започвам да припадам. Липсват ми отминалите дни, приятелите, които никога повече няма да имам. И ми е дошло до гуша да гледам как в някаква глупава, ненормална война умират и умират хора!“

Той изпусна една дълбока въздишка, потърка зачервените си очи, постави лакти на масата и отпусна глава в ръцете си.

— Говорите за мир. Какъв мир? — попита той. — Държим се като деца, чиито баща и майка са се карали дни наред, а сега къщата най-сетне е тиха и спокойна. Усмихваме се широко, опитваме се да бъдем весели, изяждаме си всичко на вечеря и ходим на пръсти, само и само да не предизвикаме нов скандал. И наричаме това мир! — Танис се изсмя с горчивина. — Стъпете накриво, милорд, и Портиос заедно с всичките си елфи ще ви накара да съжалявате, че сте се родили. Почешете се не където трябва и джуджетата без колебание отново ще преградят пътя през планините.

Той хвърли поглед към лорда и видя как главата на Амотус се свежда, как деликатната му ръка избърсва очите, а раменете му се отпускат уморено. Гневът на Танис изведнъж изчезна. На кого изобщо се сърдеше? На съдбата? На боговете?

Той се изправи и приближи до прозореца, за да погледне мирния, красив и обречен град.

— Не разполагам с отговор, който да ви задоволи, милорд — произнесе тихо. — Ако имах такъв, вероятно щеше да върви с мой личен Храм и тълпа от последователи и свещенослужители. Всичко, което знам е, че не можем да се откажем. Налага се да продължим борбата.

— Още едно бренди, Чарлз — каза сър Маркам и протегна празната си чаша към прислужника. — Тост, господа. — Той вдигна чашата. — Да пием за нещото, наречено борба… Римува се със зла съдба.