Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Изпитанието на близнаците (19)

Глава 9

Танис стоеше пред Храма и размишляваше над думите на стария магьосник. Изведнъж той изсумтя. Любовта трябва да възтържествува!

Изтри напиращите сълзи и горчиво поклати глава. Този път магията на Физбан нямаше да свърши работа. На любовта не се полагаше дори второстепенна роля в тази пиеса. Твърде отдавна Рейстлин се бе подиграл с обичта на брат си и го бе превърнал в затъпяло от пиянство нищожество, от което се носеше единствено дъх на отпусната плът и силна джуджешка ракия. А и дори камъкът имаше по-голяма способност да обича в сравнение с направената от мрамор преподобна Кризания. Колкото до Китиара… Съмняваше се дали Китиара изобщо някога е обичала, когото и да било.

Танис се намръщи. Въобще не бе възнамерявал да мисли за нея, не и този път. Ала опитът да отблъсне нежеланите спомени обратно в бездната на миналото, сякаш само усили светлината, която падаше върху тях. Улови се, че пак мисли за времето, когато се бяха срещнали за пръв път сред пустошта недалече от Утеха. Още веднъж си припомни как, открил, че една млада жена се бие за живота си срещу банда гоблини, Танис без колебание се бе хвърлил в нейна защита, само за да предизвика гнева й, задето бе развалил цялото удоволствие от играта!

Това го бе очаровало. До този момент го интересуваше единствено младата, деликатна Лорана. Ала това бяха детински чувства, продиктувани от факта, че са израснали заедно, след като баща й бе склонил да вземе незаконородения син на умрялата при раждането майка на Танис. Всъщност решението му да напусне родните земи на елфите и да тръгне по света заедно със стария Флинт, джуджето ковач, се дължеше отчасти и на факта, че бащата на Лорана никога не би одобрил напълно момичешкото увлечение на дъщеря си.

До този момент Танис не бе срещал жена, която да може да се мери с Китиара — решителна, смела, прекрасна, чувствена… Още при първата им среща тя не бе скрила, че е привлечена от полуелфа. А игривата битка помежду им бе прераснала в изпълнена със страст нощ сред меките завивки на постелята й. По-късно двамата често прекарваха времето си заедно, пътувайки сами или в компанията на приятелите си — Стурм Блестящото острие, Карамон и неговия болнав близнак Рейстлин.

Доловил собствената си въздишка, Танис още един път разтърси гневно глава. Не! Сграбчи гневно мъчителните спомени и ги запрати обратно в мрака, след което решително затръшна и заключи вратата след тях. Просто й послужи като поредната играчка, това беше всичко. След като се позабавлява с него, го изостави при първата удала й се възможност — възможността, която чакаше — да се сдобие с истинска власт. Беше го захвърлила без дори да се замисли. Ала дори докато заключваше вратата на собствените си спомени, Танис продължаваше да чува гласа й. Думите, които бе произнесла в нощта на падането на Царицата на Мрака, когато бе помогнала на него и на Лорана да избягат:

— Сбогом, Полуелфе. Помни, че правя всичко това в името на любовта си към теб!

Недалече от него, като въплъщение на собствената му сянка, се появи нечия мрачна фигура. Танис стреснато се втренчи в нея, ужасен, че може би неволно е успял да извика наяве образа на най-тъмните страхове на подсъзнанието си. Откъм фигурата обаче долетяха думи и това го накара да осъзнае, че до него е застанал човек от плът и кръв. Въздъхна с облекчение. Надяваше се, че мрачният елф не е забелязал разсеяността по лицето му. Всъщност повече се тревожеше, че Даламар може да се е досетил за мислите, които го вълнуваха. Танис прочисти гърлото си и погледна облечения в черно магьосник.

— Мъртъв ли е Елистан? — произнесе студено Даламар. — Не, още не. Обаче долових присъствието на едного, към когото не изпитвам особени симпатии. Услугите ми вече не бяха от първостепенно значение, така че реших да си тръгна.

Танис спря насред моравата и се обърна към мрачния елф. Даламар не бе вдигнал качулката си, но чертите му се виждаха съвсем ясно в мекия здрач.

— Защо го правиш? — попита настоятелно полуелфа.

Магьосникът също спря. На устните му се появи едва доловима усмивка:

— Кое?

— Идваш тук. Облекчаваш болката на Елистан — махна с ръка Танис. — Стори ми се, че последния път дори стъпването по тази земя те караше да изпитваш неописуеми мъки. — Лицето му изведнъж стана мрачно: — Трудно ми е да повярвам, че един ученик на Рейстлин изпитва загриженост за когото и да било!

— Така е — отвърна спокойно Даламар. — Ученикът на Рейстлин не дава и пукната пара за стареца. Ала ученикът си има достойнство. И е научен да плаща дълговете си. Това съвпада ли с мнението ти за шалафи?

— Да — съгласи се ядно Танис, — но…

— Просто му отдадох дължимото, това е всичко — сви рамене Даламар. Когато отново тръгнаха по моравата, полуелфът забеляза как по лицето на спътника му се изписва болка. Мрачният магьосник очевидно искаше да напусне това място колкото е възможно по-бързо. Танис откри, че с мъка поддържа бързия му ход. — Виждаш ли — продължи Даламар, — случи се така, че веднъж Елистан дойде в Кулата на Върховното чародейство, за да помогне на шалафи.

— На Рейстлин? — от изумление Танис се закова на място.

Спътникът му не го направи, така че той се принуди да тръгне отново, за да не изостане.

— Да — рече Даламар с такъв тон, сякаш не го беше грижа дали Танис го слуша или не. — Никой не го знаеше, дори Рейстлин. Преди около година шалафи се разболя много тежко. Бях съвсем сам и бях изплашен, не знаех нищо за характера на заболяването му. В отчаянието си накарах да повикат Елистан. И той се отзова…

— Той… той е… излекувал Рейстлин? — попита удивено Танис.

— Не — поклати глава Даламар. Дългата му черна коса се разсипа по раменете му. — Страданията, на които е подложен Рейстлин, са отвъд уменията, на който и да е лечител. Малка жертва в замяна на изкуството, което владее. Ала Елистан успя да облекчи тези страдания и да му даде кратка почивка. Така че, както виждаш, не правя нищо повече, освен да се отплатя за сторената услуга.

— Нима… нима те е грижа за Рейстлин само толкова? — попита колебливо Танис.

— Какви са тези приказки за това дали ме е грижа, или не, Полуелфе? — отсече раздразнено Даламар. Почти бяха напуснали района на моравата. Вечерните сенки пълзяха по зелената трева като дълги пръсти, успокояващи, нежни, готови да склопят очите на уморените. — Също като Рейстлин, за мен има значение само едно: Изкуството и могъществото, което то дава. Ето заради какво изоставих народа си, родните земи, наследството, което ми се падаше по право. Ето заради какво пристъпих в царството на мрака. Рейстлин е мой шалафи, мой учител, мой господар. И да, той е могъщ, най-могъщият, който някога се е раждал. Когато изявих доброволно желанието си пред Съвета да се превърна в негов шпионин, много добре знаех, че рискувам всичко, че мога да загубя живота си. Ала колко нищожна беше тази възможност пред шанса да изучавам Изкуството под ръководството на толкова надарен магьосник! Как изобщо можех да си позволя да го пропусна? Дори и в този момент, само като се замисля какво трябва да му причиня, само като си представя цялото познание, което би било изгубено, ако той умре, почти ми се иска…

— Почти ти се иска какво? — настоя остро Танис, почувствал внезапен страх. — Почти ти се иска да му позволиш да прекрачи Портала? Наистина ли смяташ, че можеш да го спреш, когато времето за това настъпи, Даламар? Способен ли си на това?

Вече крачеха извън района на Храма. Над земята се спускаше мекото одеяло на вечерния мрак. Нощта беше топла и изпълнена с уханието на възродения живот. Тук-там сред трепетликите се обаждаше по някоя сънлива птичка. По градските прозорци вече грееха свещи, които хората поставяха, за да покажат на своите любими пътя към дома. Солинари искреше над хоризонта и човек би си помислил, че боговете също са запалили свещ, за да разпръснат тъмнината. Очите на Танис несъзнателно се насочиха към единствената кръпка от непрогледен мрак в уханната вечер. Кулата на Върховното чародейство се възправяше заплашителна и отблъскваща. По прозорците й не се виждаха запалени светлинки. За миг си позволи да се зачуди кой или какво очакваше младия магьосник в тази непрогледна чернота.

— Нека ти разкажа едно друго за Порталите, Полуелфе — отговори най-сетне Даламар. — Ще ти разправя всичко така, както ми го е разказвал шалафи. — Той проследи погледа на Танис и очите му се зареяха към най-високата стая в Кулата. Когато отново заговори, гласът му звучеше съвсем глухо: — В един ъгъл на лабораторията горе има врата, врата без ключалка. Обграждат я пет металически драконови глави. Ако се вгледаш в тази врата, няма да видиш абсолютно нищо — нищо, освен празнота. Драконовите глави са студени и неподвижни. Това е Порталът. Има още един Портал. Той се намира в Кулата на Върховното чародейство в Уейрит. Имало е и трети. Доколкото ми е известно, той се е намирал в Истар, но е бил унищожен по време на Катаклизма. Този тук по начало е пребивавал в Заман, за да бъде защитен от посегателствата на контролираната от Царя жрец тълпа. Когато Фистандантилус изравнил Заман със земята, Порталът се върнал в Палантас. Тези три врати са създадени преди много, много време от магьосници, жадуващи за по-бърза връзка помежду си, ала този път ги отвел твърде далеч — отвел ги в други измерения.

— Бездната — промърмори Танис.

— Да. Когато магьосниците осъзнали на каква ужасна опасност са изложили света с творението си, вече било твърде късно. Защото, ако някой от нашето измерение прекрачел през Портала и след това се завърнел, Царицата щяла да разполага с така желаната от нея възможност да напусне Бездната. Така че с помощта на свещенослужителите на Паладин магьосниците се постарали да преградят пътя към Бездната за вечни времена. Но в действителност само си въобразявали, че са успели. Според плановете им, единствено човек, по-зъл от всеки друг родил се на този свят и всецяло отдал душата си на мрака, можел да се надява, че изобщо ще се добере до познанието, необходимо му, за да отвори ужасната врата. Но това не било достатъчно. Трябвало да се появи и друг, но за разлика от първия изпълнен с доброта и чистота, който да изпитва абсолютно доверие в онзи, комуто никой не можел да има вяра. Неговата задача била да задържи вратата отворена.

— Рейстлин и Кризания.

Даламар се усмихна цинично:

— В безкрайната си мъдрост съсухрените стари магьосници и свещенослужители така и не предвидили, че любовта може да детронира самоуверените им планове. Така че, Полуелфе, сигурно разбираш защо, когато Рейстлин опита да се върне от Бездната, аз ще трябва да бъда там, за да го спра. Без всякакво съмнение, Царицата ще го следва плътно по петите.

Обясненията на мрачния елф не успяваха да успокоят безпокойството, което изпитваше Танис. Очевидно Даламар разбираше напълно пред каква опасност са изправени и гледаше на задачата си с увереност и спокойствие… Ала все пак…

— Можеш ли обаче ти да го спреш? — повтори въпроса си Танис и, без да иска, погледна към гърдите на магьосника, където бе съзрял петте ужасни рани от пръстите на Рейстлин.

Забелязал погледа му, Даламар посегна към гърдите си. Очите му изведнъж потъмняха и загледаха някъде в далечината.

— Познавам добре собствените си слабости, Полуелфе — произнесе тихо. Сетне се усмихна и вдигна рамене: — Ще бъда напълно откровен с теб. Ако, когато най-после се появи, шалафи е на върха на силите си, то тогава — не, няма да мога да го спра. Никой не би могъл. Само че Рейстлин ще бъде слаб. По това време той вече ще е изразходвал голяма част от себе си в борбата със слугите на Царицата. Ще бъде ранен. И единствената му надежда ще бъде да я увлече подире си, за да се разправи с нея в нашето измерение. Тук той ще успее да се възстанови бързо и тя ще бъде по-слабата от двама им. Така че ето как в крайна сметка бих могъл да ти отговоря утвърдително: да, понеже той ще бъде ранен, аз ще го спра. Точно така, ще го спра.

Танис продължаваше да го наблюдава със съмнение. Усмивката на Даламар се изкриви още повече.

— Нали разбираш, Полуелфе — каза студено. — Беше ми предложено достатъчно, за да си позволя това усилие.

С тези думи той се поклони, промърмори няколко думи и се стопи в сгъстяващия се мрак.

Ала само секунди по-късно до Танис долетя тихият му глас, понесен от нощния вятър:

„За последен път виждаш слънцето, Полуелфе. Рейстлин и Мрачната Царица са се срещнали. Такхизис вече призовава съюзниците си. Битката започва. Зората няма да настъпи.“