Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Изпитанието на близнаците (14)

Глава 4

Малкото момче крачеше по улиците на Утеха. Момчето не беше голям красавец и го знаеше по същия начин, по който знаеше още много други неща за себе си, а това не е съвсем обичайно за децата. И все пак — налагаше му се да прекарва доста време сам със себе си, което произлизаше тъкмо от факта, че не беше красавец и знаеше твърде много.

Днес обаче не беше сам. С него бе и неговият брат близнак, Карамон. Рейстлин се намръщи, тътрейки крака през селската улица, гледайки как облаците прах се издигат и кълбят около него. Може и да не беше сам, но в известен смисъл си бе точно така. С Карамон винаги се чувстваше по-самотен, отколкото когато брат му го нямаше. От всички страни се дочуваха поздрави към неговия симпатичен близнак. Никой не обръщаше внимание на Рейстлин. Всички канеха брат му да се присъедини към игрите им, а него пренебрегваха. Момичетата винаги гледаха Карамон с крайчеца на очите си по онзи специален начин, който владеят до съвършенство. Колкото до Рейстлин — те май не проявяваха голям интерес към него.

— Хей, Карамон, искаш ли да играем на Краля на Замъка? — извика някой.

— Искаш ли, Рейст? — попита с грейнало лице брат му.

Силен и атлетичен, Карамон обожаваше грубата, напрегната игра. Ала Рейстлин знаеше, че ако се съгласи и също се включи, не след дълго ще се почувства отслабнал и замаян. Знаеше освен това и че другите момчета дълго ще спорят кой от отборите трябва да го вземе за себе си.

— Не, но ти отивай.

Лицето на Карамон се отпусна умърлушено. Той помълча, а сетне сви рамене:

— Няма нищо, Рейст. Предпочитам да остана с теб.

Рейстлин почувства как в гърлото му засяда буца, а стомахът му се надига.

— Не, Карамон — повтори съвсем тихо. — Всичко е наред. Хайде, отивай да играеш.

— Не изглеждаш добре, Рейст — настоя брат му. — Наистина, не е болка за умиране. Хайде, защо не ми покажеш новия номер, който си научил? Онзи с монетите…

— Не смей да се отнасяш така с мен! — чу собствения си вик Рейстлин. — Не си ми необходим! Престани да се мотаеш около мен! Хайде! Отивай да играеш с тези глупаци! И бездруго си приличате! Притрябвали сте ми!

Думите му подействаха на Карамон като удар с камшик. Рейстлин се почувства така, сякаш току-що е ритнал кученце. Чувството за вина само засили яда му. Той се извърна.

— Добре, Рейст, щом настояваш — измърмори брат му.

Рейстлин хвърли един последен поглед през рамо и видя как Карамон се затича, за да се присъедини към останалите. Въздъхна и като се стараеше да не обръща внимание на виковете и смеховете, с които децата посрещнаха идването на брат му, се насочи към едно по-сенчесто място, седна и извади една книга със заклинания. Започна да чете. Скоро обаянието на магията го откъсна от стелещия се прах и смеховете, и обидата в очите на неговия близнак. Отведе го в страна, където той управляваше съдбата си, където той контролираше реалността…

Внезапно книгата се изплъзна от ръцете му и падна на земята. Рейстлин стреснато вдигна очи. Над него се възправяха две момчета. Едното стискаше в ръцете си пръчка. Момчето ръгна книгата с нея. После вдигна пръчката и ръгна Рейстлин в гърдите.

„Вие сте бръмбари — помисли си той, загледан мълчаливо в тях. — Насекоми. Не значите нищо за мен. Дори по-малко от нищо.“

Без да обръща внимание на болката в гърдите, без да обръща внимание на насекомоподобния живот пред себе си, той посегна, за да вдигне книгата. Момчето стъпи върху пръстите му.

Стреснат от неочакваната грубост, ала вече по-скоро разгневен, отколкото изплашен, Рейстлин се изправи. Ръцете му бяха всичко, с което разполагаше на този свят. С тяхна помощ смесваше магическите си съставки, с тях изписваше във въздуха тайнствените символи на своето Изкуство.

— Махайте се — каза с безизразен тон.

Произнесе думите по толкова особен начин и ги погледна така странно, че в първия миг момчетата отстъпиха озадачено. Ала тълпата вече започваше да се събира. Другите деца изоставяха игрите си и идваха, за да видят какво ще се случи. Осъзнало, че сега на карта е поставено личното му достойнство, момчето с пръчката отказа да се предаде пред някакъв си кльощав, хленчещ, сополив книжен червей.

— И к’во ще ми направиш? — присмя му се то. — Ще ме превърнеш в жаба?

Разнесоха се подхилвания. Думите на заклинанието вече се оформяха в ума му. Не беше никак приятно заклинание, беше от онзи вид, за който се предполагаше, че все още не бива да научава — нападателно, опасно заклинание, което използваш само в случай на сериозна заплаха. Учителят му щеше да побеснее. Рейстлин се усмихна с тънките си безкръвни устни. При вида на тази смразяваща усмивка и стаения триумф в очите му, другото момче понечи да отстъпи.

— Хайде — подбутна то спътника си.

Ала момчето с пръчката не желаеше нещата да се разминат просто така. Зад тях, сред останалите деца, се мяркаше и разгневеното лице на Карамон.

Рейстлин започна да произнася думите… и замръзна. Не! Нещо не беше както трябва! Беше ги забравил! Магията нямаше да проработи! Вместо думи от устата му излизаха безсмислици. Нищо не се случи! Момчетата се изсмяха с жестоки изражения. Онова с пръчката я вдигна и я стовари през стомаха му, карайки го да се превие на две и да падне на земята, без да може да си поеме въздух.

Стоеше опрян на ръце и крака и отчаяно се опитваше да диша. Някой го изрита. Усети как пръчката се стовари още веднъж, този път през гърба му, и се пречупи на две. Втори ритник. Сега вече се търкаляше задавено в прахта и неистово се стараеше да прикрие глава със слабите си ръце. Ударите заваляха като градушка.

— Карамон! — извика. — Карамон, помогни ми!

Ала в разнеслия се отговор имаше единствено сурово обвинение:

— Не се нуждаеш от мен, спомняш ли си?

В главата му разтърсващо се заби хвърлен камък. И знаеше, макар да не го бе видял, че камъкът е хвърлен от Карамон. Губеше съзнание. Нечии ръце го влачеха през прашния път, влачеха го право към огромната, изпълнена с празнота и смразяващ студ яма. Щяха да го хвърлят през ръба, а падането щеше да продължи безкрайно, мракът щеше да продължи безкрайно и щеше да бъде студено и никога нямаше да достигне дъното, понеже едва ли имаше такова…

 

 

Кризания се озърна. Къде се намираше? И къде беше Рейстлин? Само допреди няколко секунди магьосникът бе с нея и се подпираше отслабнал на рамото й. Сетне, съвсем внезапно, той беше изчезнал, а тя се оказа съвсем сама на улица в някакво странно селище.

Или не беше чак толкова странно? Имаше неясен спомен, че вече е идвала тук, или поне е посещавала място, което твърде много наподобяваше това. Заобикаляха я високи валенови дървета. Къщите бяха построени сред клоните им. В едно от дърветата имаше странноприемница. Забеляза някаква табела.

Утеха.

Колко необичайно, зачуди се тя, като се оглеждаше. Наистина беше Утеха. Неотдавна бе идвала тук, когато заедно с Танис Полуелф търсеха Карамон. Ала тази Утеха беше различна. Всичко изглеждаше обагрено в червено и леко размазано. Несъзнателно посегна към очите си и ги разтърка, за да вижда по-ясно.

— Рейстлин! — извика. Не последва отговор. Минувачите не я поглеждаха, сякаш нито я виждаха, нито пък я чуваха. — Рейстлин! — извика отново, започнала да се поддава на паниката.

Какво беше станало с него? Къде беше изчезнал? Дали Царицата на Мрака…

До нея долетя глъчка от развълнувани викове. Детски викове, над които се извисяваше тънък, умолителен писък за помощ.

Кризания се обърна и откри с очи тълпата от деца, събрани около нечия сгърчена на земята фигура. Издигаха се юмруци, ритаха крака. Забеляза как във въздуха се появява пръчка, която тежко се спуска надолу. И отново тънкият писък. Тя ужасено се огледа, ала минувачите продължаваха да се държат така, сякаш не се случваше нищо необичайно.

Вдигна бялата си мантия и се затича към децата. Колкото повече се приближаваше, толкова повече й се струваше, че сгърчената фигура в краката им също принадлежи на дете! Опитваха се да го убият, осъзна тя изтръпнала. Разблъска децата и улови едно. Дръпна го силно. От допира й момчето се обърна и я погледна право в очите. Кризания отскочи ужасено назад.

Лицето му бе мъртвешки бледо. Приличаше на лице на скелет. Кожата бе опъната, изсушена върху изхвръкналите скули, устните бяха почти виолетови на цвят. Момчето оголи почернелите си, разкапващи се зъби към нея. Ръката му замахна. Дългите му нокти прорязаха плътта на жената и запратиха из цялото й тяло разкъсваща, почти парализираща болка. Тя извика и го пусна. Момчето се ухили с извратено удоволствие и отново се обърна, за да продължи да измъчва жертвата си.

Загледана в кървящите бразди по ръката си, замаяна от водопада от болка, Кризания отново чу изпълнения с ужас болка на детето на земята.

— Паладин, помогни ми — отправи молитва тя. — Дай ми сили.

Решително улови едно от демоничните деца и го блъсна встрани. После улови друго. Когато най-сетне се добра до падналото момче, закри окървавеното му, отпуснато тяло със собственото си, без да престава отчаяно да се опитва да отблъсне озверелите му нападатели.

Ноктите отново започнаха да се забиват в кожата й. Отровата им тутакси се вля в нея и превърна всяка секунда от съществуването й в неистова болка. Скоро тя откри, че веднага щом някое от децата забие нокти в нея, на свой ред само се отдръпва със сгърчено лице. Най-сетне тълпата отстъпи съвсем, оставяйки я — окървавена и замаяна — заедно с почти изгубилата съзнание жертва.

Кризания съвсем внимателно обърна по гръб момчето в краката си. Отметна кестенявата коса от лицето му. Ръцете й започнаха да треперят. Нямаше как да сбърка тези деликатни черти, крехките кости, издължената брадичка.

— Рейстлин! — прошепна и взе малката му ръка.

Момчето отвори очи…

Облеченият в черна мантия мъж се изправи в седнало положение.

Кризания не можеше да откъсне поглед от него. Магьосникът се огледа.

— Какво става тук? — попита разтреперано тя, усещайки как ефектът от разпространяващата се отрова започва да се усилва.

Рейстлин кимна сякаш на себе си:

— По този начин ме измъчва — произнесе тихо. — Така се бори срещу мен, нанася ми удари там, където знае, че съм най-уязвим. — Златните, подобни на пясъчни часовници очи се обърнаха към нея, тънките му устни се разтегнаха в усмивка: — Ти ме защити. И я победи. — Той я привлече към себе си. Кризания се сгуши в топлината на черната мантия. — Почини си. Скоро болката ще отмине и ще можем да продължим.

Все така разтреперана, жената положи ръка върху гърдите му. Дъхът на магьосника излиташе хрипливо от дробовете му. Кризания почувства как потъва в сладкото едва доловимо ухание на розови листа и смърт…