Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Изпитанието на близнаците (13)

Глава 3

В продължение на няколко секунди след изявлението на Даламар в стаята се възцари мълчание. Сетне тишината бе нарушена от скърцането на пачето перо. Астинус записваше думите на мрачния елф.

— Дано Паладин се смили над нас — измърмори Елистан. — Тя с него ли е?

— Разбира се — отсече раздразнено Даламар, като по този начин разкри нервността, която и всичките му умения в Изкуството не можеха да предотвратят. — Как иначе е успял той, според теб? Механизмът на Портала не разрешава друг достъп, освен чрез обединените способности на магьосник от Ордена на черните мантии с познания, каквито той има, и тези на свещенослужител на Паладин, чиято вяра може да се сравнява единствено с нейната.

Танис объркано местеше поглед ту към единия, тук към другия.

— Вижте — каза ядосано той. — Не разбирам. Какво става тук? За кого говорите? За Рейстлин? Има ли това нещо общо с Кризания? Ами с Карамон? Той също е изчезнал. Заедно с Тас! Аз…

— Обуздай нетърпението на човешката страна от природата си, Полуелф — обади се Астинус, все така изписвайки дългите, отсечени, черни редове. — А ти, мрачни елфе, започни с началото вместо със средата.

— Или с края, какъвто според мен е случаят — додаде ниско Елистан.

Като допря едва-едва до устните си чашата с вино, Даламар, без да откъсва очи от огъня, им предаде странната история, която Танис до този момент познаваше само откъслечно. За някои неща можеше да се досети и сам, други го изумиха, но повечето от чутото го ужаси.

— Лейди Кризания е била очарована от Рейстлин. В интерес на истината би следвало да отбележим, че той също е бил привлечен от нея. Но кой всъщност може да твърди за него каквото и да било със сигурност? Дори ледената вода е твърде гореща, за да протича във вените му. Кой знае от колко дълго време е лелеел мечти и е чертал налудничави планове? Но накрая всичко замислено се е осъществило. Трябвало е да предприеме само едно пътешествие обратно във времето, за да се сдобие с онова, което все още не му достигало — познанията на най-великия магьосник, живял някога — Фистандантилус… Заложил капан на лейди Кризания, за да я увлече заедно със себе си, както и своя брат близнак…

— Карамон? — попита учудено Танис.

Даламар сякаш не му обърна внимание:

— Но се случило нещо непредвидено. Един Драконов повелител, природената сестра на шалафи, Китиара…

Внезапно в главата на Танис нахлу кръв, която за миг замъгли зрението и слуха му. Почувства как лицето му се налива и пламва. Кожата му бе толкова гореща, че вероятно пареше.

Китиара!

Сякаш стоеше пред него. Тъмните й очи проблясваха, тъмната къдрава коса се стелеше край лицето, устните й бяха леко раздалечени и изкривени в онази така чаровна усмивка, от която всички се възхищаваха, светлината се отразяваше в ризницата й…

Гледаше към него от гърба на синия си дракон, заобиколена от верните си слуги, властна, могъща, силна и безмилостна…

Лежеше в ръцете му… разнежена, любяща, с усмивка на устните…

Макар да не го виждаше, Танис долови изпълнения със симпатия, но и с жалост поглед на Елистан. Сви се от втренчения, всезнаещ взор на Астинус. Изгубен в собствената си бездънна вина, в собствените си срам и нещастие, Танис така и не забеляза, че Даламар очевидно също изпитва затруднения да контролира изражението на лицето си, което беше по-скоро бледо, отколкото зачервено. И дори не чу как гласът на мрачния елф потрепери при споменаването на името й.

Само миг по-късно Танис отново възвърна самообладанието си и пак бе в състояние да слуша. Ала болката, онази болка, която отдавна смяташе за забравена, се появи отново и натежа в сърцето му. Животът му с Лорана беше щастлив. Обичаше я всеотдайно и нежно дори повече, отколкото смяташе, че е възможно за един мъж. Досега вярваше, че е постигнал мир със себе си. Животът му беше съвършен. Ала ето, че с изненада установи присъствието на мрака някъде там, дълбоко в душата си. Мрак, който отдавна смяташе за забравен.

— По заповед на Китиара, неумрелият рицар лорд Сот запратил заклинание срещу лейди Кризания, чиято цел била да я убие. Но тук се намесил Паладин. Той спасил душата й и й позволил да намери убежище при него, изоставяйки безполезната черупка на тялото. На този етап мислех, че шалафи е на страната на губещите. Но не беше така. Той превърна предателството на сестра си в свое преимущество. Неговият брат Карамон, следван от кендера Тасълхоф, отнесе тялото на лейди Кризания в Кулата на Върховното чародейство в Уейрит с надеждата, че маговете ще успеят да я изцерят. Както Рейстлин много добре знаеше, последното не бе във възможностите им. Единственото, което можеха да сторят, бе да я изпратят обратно във времето в период, когато е живял единственият наистина, способен Цар жрец, на чиито молитви Паладин е откликвал с готовност. Само той е можел да върне душата на Кризания обратно в тялото й. А това, естествено, беше в пълно съгласие с плановете на Рейстлин. — Даламар сви юмрук. — Предупредих ги! Но проклетите магове не ми повярваха! Глупци! Казах им, че играят точно според неговите очаквания.

— Ти си им казал? — Танис вече се чувстваше достатъчно уверен, за да си позволи да зададе този въпрос. — Значи си предал собствения си шалафи! — Той изсумтя невярващо.

— Опасността беше несъмнена, Полуелф — очите на мрачния елф бяха озарени от някаква вътрешна светлина, която ги караше да приличат на горящи въглени. — Съветът на магьосниците ме беше изпратил да следя всяко действие на Рейстлин. Аз съм техен шпионин. Да, естествено, че си изненадан. Но те се страхуват от него. Всички Ордени се страхуват от него. Особено Черния, защото много добре знаем каква ще бъде съдбата ни, ако той придобие могъществото, за което бленува.

Пред очите на Танис мрачният елф съвсем бавно разтвори мантията на гърдите си. Върху тъмната гладка кожа се виждаха пет грозни сълзящи рани.

— Това е отпечатък от ръката му — обясни безизразно Даламар. — Наградата за предателството ми.

Полуелфът почти можеше да види как Рейстлин полага тънките си златни пръсти върху гърдите на своя послушник — без съчувствие, дори без да влага някаква заплаха, жестокост, без каквато и да е проява на човещина — виждаше как тези пръсти прогарят ужасните си дупки в плътта на жертвата. Танис разтърси глава, усетил как започва да му се гади, потърси с очи стола и се отпусна тежко върху него, забил поглед в пода.

— Но те не ме послушаха — продължи Даламар. — Вместо това предпочетоха да се уловят за сламката. Точно както предвиди Рейстлин, най-големите им надежди се градяха върху не по-малкия им страх. Решиха да изпратят лейди Кризания обратно във времето под предлог, че Царя жрец ще я излекува. Тъкмо това казаха на Карамон, понеже знаеха, че иначе никога не би заминал. Но в действителност целта им беше тя да умре, както бяха умрели всички свещенослужители точно преди Катаклизма. Другата им стаена надежда беше, че след като Карамон разбере истината за своя близнак — това, че в действителност Рейстлин е не друг, а Фистандантилус — той ще бъде принуден да убие собствения си брат.

— Карамон? — Танис се изсмя с горчивина и се намръщи мрачно: — Но как е възможно? Този човек е болен! Единственото, с което може да се справи Карамон сега, е бутилка джуджешка ракия! Рейстлин вече го е унищожил. Защо вместо това не…

Уловил раздразнения поглед на Астинус, полуелфът бързо си затвори устата. Умът му трескаво се опитваше да разплете кълбото от напиращи мисли. Нещо не беше както трябва, нямаше никакъв смисъл! Той се обърна към Елистан. Свещенослужителят навярно вече знаеше доста от казаното. По лицето му не се забелязваше нито шок, нито учудване, даже след като бе чул, че маговете са изпратили Кризания обратно във времето, за да я убият. Чертите му изразяваха единствено дълбока тъга. Даламар продължаваше:

— Но кендерът Тасълхоф Кракундел се намеси и по една чиста случайност разруши баланса в заклинанието на Пар-Салиан. Така той също замина заедно с Карамон. Въвеждането на непредвидим елемент в уравнението на времето създаде несигурност, което позволи потокът му да измени нормалното си русло. Можем само да предполагаме какво се е случило в Истар. Онова, което знаем със сигурност е, че Кризания не е умряла. Карамон не е убил брат си. А Рейстлин е успял да придобие познанията на Фистандантилус. По-късно той е отвел Кризания и Карамон заедно със себе си напред във времето в период, в който в нейно лице е можел да притежава единствения истински свещенослужител в целия свят. Отправил се към един от миговете в историята, когато Царицата на Мрака е била особено уязвима и не е можела да му се противопостави… Както и Фистандантилус, Рейстлин повел Войната на джуджетата и по този начин си осигурил достъп до Портала, който по това време се намирал в магическата крепост Заман. И ако историята можеше да се повтори, той би изгубил живота си пред този Портал, защото тъкмо така Фистандантилус намерил края си.

— Разчитахме на това — измърмори тихо Елистан и ръцете му несигурно придърпаха завивките. — Пар-Салиан твърдеше, че няма начин Рейстлин да промени историята…

— Проклетият кендер! — изсумтя Даламар. — Пар-Салиан е трябвало да вземе предвид, че това нещастно създание ще направи точно това, което се очаква от него: да се хвърли напред при първата възможност, за каквото и да е приключение! Трябваше да послуша съвета ни и да удуши малкия негодник…

— А какво се е случило с Тасълхоф и Карамон — настоя студено Танис. — Не ме интересува какво е станало с Рейстлин или, и моля Елистан да ми прости, лейди Кризания. Тя беше заслепена от собствената си доброта. Съжалявам за нея, но тя просто отказваше да си отвори очите за истината. Интересуват ме само приятелите, които имам. Какво е станало с тях?

— Не знаем. — Даламар вдигна рамене: — Но ако бях на твое място, Полуелф, нямаше да се надявам да ги срещна в този живот особено много… Шалафи едва ли е виждал голяма полза от тях.

— Тогава вече чух онова, което исках да зная — изправи се Танис. В гласа му се долавяха напрегната мъка и едва сдържана ярост. — Дори и това да е последното, което ми е съдено да сторя, ще открия Пар-Салиан и ще…

— Сядай, Полуелф — каза Даламар. Дори не бе повишил тон, но очите му проблеснаха заплашително, което накара Танис автоматично да посегне към меча си, само за да си спомни, че тъй като идваше на посещение в Храма на Паладин, бе решил да не взима оръжието със себе си.

Още по-раздразнено и гневно, като не смееше да заговори, понеже едва се удържаше, той се поклони първо на Елистан, а сетне и на Астинус и тръгна към вратата.

— Ще се заинтересуваш какво се е случило с Рейстлин, Танис Полуелф — спря го тихият глас на мрачния елф, — понеже това касае и теб. Касае всички ни. Истината ли казвам, Преподобни?

— Така е, Танис — потвърди Елистан. — Разбирам чувствата, които изпитваш, но сега трябва поне за миг да ги забравиш!

Астинус не проговори. Единственият признак, че се намира в помещението, беше бързото дращене на перото по пергамента. Танис стисна юмруци. Сетне изруга ожесточено, карайки дори Летописеца да вдигне учудено поглед, и се обърна към Даламар:

— Много добре. Какво толкова може да е сторил Рейстлин, че да навреди с нещо повече на онези около себе си?

— Още в началото казах, че най-лошите ни страхове са се оправдали — отвърна мрачният елф, вперил косите си елфически очи в очите на Танис.

— Да? — отсече настоятелно полуелфа, все така без да помръдне.

Даламар замълча драматично. Астинус отново вдигна поглед, извивайки вежди във вежливо раздразнение.

— Рейстлин е влязъл в Бездната. Той и лейди Кризания ще предизвикат Мрачната Царица.

Танис се втренчи невярващо в него. Сетне избухна в смях:

— Е — рече и сви рамене, — изглежда няма за какво толкова да се тревожа. Магьосникът е подпечатал собствената си гибел.

Ала смехът му бързо стихна в настъпилата тишина. Даламар го изгледа с цинична развеселеност, сякаш не бе и очаквал друга реакция от един получовек. Астинус изсумтя и продължи да пише. Крехките рамене на Елистан се отпуснаха. Той затвори очи и се отпусна във възглавниците.

Танис обходи с очи присъстващите:

— Не вярвам да смятате това за сериозна заплаха! — избухна той. — В името на боговете, изправял съм се срещу Царицата на Мрака! Почувствах силата и величието й, а дори не беше навлязла напълно в нашето измерение. — Той потръпна несъзнателно. — Дори не мога да си представя какво ли би било да я срещнеш на нейна територия… там, където…

— Не си само ти, Танис — обади се уморено Елистан. — Аз също съм имал нещастието да се срещна с Царицата. — Очите му се отвориха изтощено. — Учудва ли те това? И аз, както всички, съм имал своите изпитания и изкушения.

— Тя е идвала при мен само веднъж — каза Даламар с пребледнял вид и страх в очите. Той облиза устни. — И това беше, за да ми донесе тези новини.

Астинус не проговори, но беше престанал да пише. Дори лицето на една скала можеше да бъде по-изразително от това на историка.

Танис поклати изумено глава:

— Срещал си Царицата, Елистан? И признаваш могъществото й? И все пак вярваш, че един крехък и вечно болен магьосник и някаква стара мома могат да й навредят с каквото и да било?

Очите на свещенослужителя проблеснаха, а устните му се превърнаха в права черта. Полуелфът разбра, че е отишъл твърде далеч. Той се изчерви и се почеса по брадата, понечи да поднесе извиненията си, но изведнъж нещо го накара да затвори упорито уста. Той се върна при креслото, хвърли се в него и измърмори:

— Просто не виждам смисъла. Е добре, как, в името на Бездната, ще го спрем? — Сега вече лицето му наистина пламна, след като само секунда по-късно бе осъзнал какво е казал. — Съжалявам. Нямах предвид това. Всичко сякаш се обръща срещу онова, което мисля. Но проклет да съм, ако разбирам нещо! Какво се очаква от нас: да спрем Рейстлин или да се радваме за него?

— Не можеш да го спреш — прекъсна го хладно Даламар, точно когато Елистан сякаш се канеше да отговори. — Това не можем да направим дори ние, маговете. Плановете ни са в ход от седмици, още откакто научихме новината за заплахата. Виждаш ли, Полуелфе, онова, което каза, поне отчасти, е съвсем вярно. Рейстлин, като всички нас, знае, че не може да надвие Царицата на Мрака в собственото й измерение. Ето защо той възнамерява да я увлече след себе си и да я накара да се появи в нашия свят.

Танис се почувства така, сякаш някой го бе ударил в стомаха. За момент не успя да си поеме дъх.

— Това е лудост — произнесе най-сетне, вкопчил ръце в дръжките на креслото. Кокалчетата на пръстите му бавно, но сигурно побеляваха от усилието. — Едва успяхме да я победим в Нерака! А той смята да й позволи да се върне обратно?

— Освен ако някой не му попречи — продължи мрачният елф. — Което е мое задължение, както вече казах.

— Какво се очаква от нас? — попита настоятелно Танис, като се наведе напред. — Защо ни събра тук? За да се навъртаме наоколо и да гледаме? Аз…

— Търпение, Танис — намеси се Елистан. — Сега си нервен и уплашен. Всички изпитваме подобни чувства.

„С изключение на онзи историк със сърце от гранит ей там“ — помисли си горчиво Танис.

— Нищо няма да се реши с прибързани действия и думи. — Елистан погледна Даламар и добави по-меко: — Струва ми се, все още не сме чули лошата новина?

— Да, Преподобни — отвърна мрачният елф и Танис изненадано забеляза намек за емоция в скосените му очи. — До мен достигнаха сведения, че Драконовата повелителка Китиара… — Даламар овладя потрепването в гласа си, покашля се и продължи малко по-уверено — … планира изключително добре организирано нападение срещу Палантас.

Танис потъна отчаяно в креслото си. Първата му мисъл беше цинична и подигравателна — казах ви, лорд Амотус. Казах ти, Портиос. Казах ви съвсем същото, на всички вас, които искахте да пропълзите обратно в топлите си легла и да се престорите, че войната никога не се е случвала. Втората му мисъл бе далеч по-трезва. Спомените напираха — град Тарсис, обхванат от пламъци, драконовите армии превземат Утеха, болката, страданията… смъртта.

Елистан говореше, но Танис не можеше да се насили да го слуша. Той се облегна назад и затвори очи в опит да обмисли добре чутото. Спомняше си, че Даламар говореше нещо за Китиара, но какво точно? Рееше се на границата на съзнанието му. По същото време той също бе мислил за Кит. Не беше внимавал. Думите бяха смътни… Внезапно той се изправи в креслото:

— Чакайте! Ти каза, че Китиара е бясна на Рейстлин. Каза, че тя е поне толкова изплашена, колкото и ние от завръщането на Царицата. Ето защо е заповядала на Сот да убие Кризания. Ако е така, защо тогава иска да нападне Палантас? Изобщо няма смисъл! Силата й в Санкшън расте с всеки изминал ден. Злите дракони се стичат натам, а според докладите драконидите, които бяха разпръснати след края на войната, също се събират под нейно командване. Но Санкшън е много далече от Палантас. Между нас и нея лежат земите на соламнийските рицари. Добрите дракони ще се надигнат и ще се изправят срещу злите, ако решат, че отново искат да превземат небето. Защо? Защо би рискувала всичко придобито досега? И за какво?

— Мисля, че познаваш повелителката Китиара, нали Полуелф? — прекъсна го Даламар.

Танис се закашля от неудобство и измърмори нещо неразбираемо.

— Не разбрах? — каза отново мрачният елф.

— Да! Да, познавам я и какво? — отсече рязко Танис. Съгледал погледа на Елистан, той се сви в креслото, чувствайки как кожата му пламва.

— Прав си — продължи с непотрепващ тон Даламар, макар сега в очите му да се забелязваше лека развеселеност. — Когато Китиара разбра за плана на Рейстлин, тя се изплаши. Не за него, разбира се, а заради опасенията си, че той ще направи така, че Царицата все пак да излее гнева си върху нея. Но — мрачният елф сви рамене, — това беше по времето, когато Китиара вярваше, че Рейстлин трябва да изгуби. Сега изглежда вярва, че той има някакъв шанс. А Кит винаги полага усилия да бъде на страната на печелившия. В плановете й влиза да превземе Палантас и да се приготви да приветства магьосника, когато премине обратно през Портала. И ще му предложи мощта на армията си. Ако е достатъчно могъщ — а по това време той без съмнение ще бъде — съвсем лесно би успял да спечели предаността на драконите и да лиши Царицата от още един верен съюзник.

— Кит? — натърти подигравателно Танис.

Даламар се подсмихна едва-едва:

— О, да, Полуелфе, познавам Китиара от главата до петите не по-зле от теб.

Ала сарказмът в гласа му отмря, още преди да се е зародил и несъзнателно се превърна в горчивина. Тънките пръсти на мрачния елф се свиха. Танис кимна с внезапно породило се разбиране. Странно, но изпитваше някаква симпатия към младия си събеседник.

— Значи и теб е предала — измърмори той. — Врекла ти се е във вярност. Казала ти е, че ще бъде до теб винаги, когато имаш нужда от нея. И че, когато Рейстлин се върне, ще те подкрепи в борбата срещу него.

Даламар се изправи. Черната мантия прошумоля около глезените му.

— Никога не съм й се доверявал напълно — произнесе той студено, ала се загледа към огъня, очевидно за да скрие изражението на лицето си от погледите им. — Съвсем ясно съзнавах на какво е способна. И в крайна сметка не бях изненадан.

Ала за Танис не остана скрито, че ръката, с която мрачният елф се подпираше върху полицата над камината, побелява от напрежение.

— Кой ти каза всичко това? — попита Астинус. Полуелфът го изгледа стреснато. Почти бе забравил за присъствието на историка. — Не вярвам Мрачната Царица да си даде такъв труд, на нея така или иначе й е безразлично.

— Не, не — за момент Даламар изглеждаше объркан. Мислите му очевидно бяха много, много далеч оттук. Той въздъхна и отново се обърна към тях: — Каза ми го лорд Сот, неумрелият рицар.

— Сот? — Танис усети, че за миг е изгубил връзка с реалността.

Умът му отчаяно се забори да възвърне трезвата си преценка. Магове шпионираха магове. Свещенослужители на светлината се съюзяваха с магьосници на мрака. Тъмнината се доверяваше на светлината и се обръщаше срещу тъмнината. Светлината се превръщаше в мрак…

— Но Сот се е врекъл във вярност на Китиара! — произнесе той объркано. — Защо би я предал?

Мрачният елф го погледна право в очите. В продължение на миг, не по-дълъг от един удар на сърцето, помежду им се появи връзка, породена от взаимното разбиране, нещастието, мъките и страстта. И ето, че Танис изведнъж разбра, а душата му се сви като попарена от ужас.

— Той иска тя да умре — отвърна Даламар.