Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Изпитанието на близнаците (11)

Глава 1

Каретата изтрополи шумно и най-сетне спря. Конете изпръхтяха и затанцуваха във впряга, удряйки копита в гладкия паваж, сякаш нетърпеливи да приключат с пътуването и отново да се завърнат в удобните конюшни.

Една глава се промуши през прозореца на каретата.

— Добро утро, сър. Добре дошли в Палантас. Моля, заявете името си и работата, по която идвате.

Думите бяха произнесени с жизнерадостен, официален тон и идваха от устата на жизнерадостен, официален млад мъж, който навярно съвсем скоро бе застъпил на пост. Той присви очи, за да нагоди зрението си към сумрака във вътрешността на каретата. Слънцето на късната пролет грееше почти толкова жизнерадостно, колкото и младият мъж, може би защото и то, както и той, току-що бе поело всекидневните си задължения.

— Името ми е Танис Полуелф — отвърна мъжът във вътрешността на каретата. — Тук съм по покана на Преподобния Елистан. Разполагам и с писмо, с което да го докажа. Ако изчакате само минутка, ще…

— Лорд Танис! — Лицето в рамката на прозореца стана почти толкова червено, колкото и нелепата, богато декорирана униформа, с която бе облечен притежателят му. — Моля да ми простите, сър. Аз… аз не ви разпознах… макар че нищичко не виждам… но щях, ако…

— Проклятие, младежо — отвърна раздразнено Танис. — Не се извинявай за това, че вършиш задълженията си. Ето писмото…

— Няма, сър, искам да кажа, слушам, сър. Да се извинявам… Така де. Ужасно съжалявам. Писмото? Наистина не е необходимо, сър.

Стражът заекна още веднъж, отдаде чест, удари си главата в горния ръб на прозореца, раздра дантеления ръкав на униформата си на вратата, още веднъж отдаде чест и най-накрая се олюля обратно към поста си с вид на човек, който току-що е излязъл невредим от сбиване с цяла банда хобгоблини.

Танис се усмихна печално и се облегна назад, точно когато каретата отново потегли и премина през портите на Стария град. Стражата беше негова идея. Всъщност му бе струвало огромни усилия да убеди лорд Амотус от Палантас, че градските порти не само трябва да бъдат затваряни, но и добре охранявани.

— Но хората могат да се обидят. Да се почувстват нежелани — запротестира отпаднало Амотус. — Пък и в края на краищата, войната свърши.

Танис отново въздъхна. Кога щяха да се научат? Никога, предположи мрачно, загледан през прозореца към града, който повече от всеки друг по лицето на континента Ансалон, въплъщаваше самодоволството, обхванало света след края на Войната на Копието. Всъщност през тази пролет май се навършваха две години оттогава.

Последното изтръгна още една въздишка от Танис. Проклятие! Напълно беше забравил! Денят на Края на войната! Кога беше? След две, три седмици? Отново щеше да му се наложи да влиза в онзи глупав костюм — церемониалната броня на соламнийски рицар, да носи натруфените елфически дрехи и да се кичи с джуджешки джунджурии. Очакваха го банкети и такива количества храна, от които нямаше да може да заспи до среднощ. Щеше да има скучни речи и… Лорана…

Танис зяпна. Разбира се! Много добре е знаела какво го чака! Как е възможно изобщо да си помисли, че е могла да забрави? Току-що се бяха завърнали у дома в Солантас и бяха изминали едва няколко седмици след погребението на Солостаран в Квалинести. Единственото пътуване на Танис през това време бе свързано с неуспешния му опит да открие лейди Кризания. Точно тогава за Лорана бе пристигнало писмо, съдържащо изречение, издържано в типичния излят почерк на елфите:

„Спешно се Нуждаем от Присъствието Ви в Силванести!“

— Ще се върна след четири седмици, скъпи — каза тя и го целуна нежно.

И все пак в очите й, в тези прекрасни очи, имаше стаен смях!

Беше го оставила съвсем сам! Беше го оставила да се оправя съвсем сам с проклетите церемониални глупости! А сега се разхождаше из родните земи на елфите, които, макар и все още да се бореха с последствията от кошмара на Лорак, бяха сто пъти за предпочитане пред дори една вечер, прекарана в компанията на лорд Амотус…

Внезапно обаче си даде сметка какво точно прави. В съзнанието му изникна образът на Силванести с грозните му, измъчени дървета, от които капе кръв, с разкривените, изтерзани лица на отдавна мъртвите войни елфи, вглеждащи се към него от сенките на миналото. После се появи и образът на една от вечерите при лорд Амотус. Сравнението беше немислимо…

Без да иска Танис избухна в смях. И все пак би избрал мъртвите войни още в този миг!

Колкото до Лорана, е, не можеше да я вини. Ако за него тържествата в Палантас бяха изпитание, то какво оставаше за нея? Лорана беше любимка на тези хора, Златният им генерал, онази, която бе спасила прекрасния им град от опустошението на войната. Нямаше нещо, което не биха направили за нея, освен може би да й оставят поне мъничко свободно време. След последния Ден на Края на войната Танис бе отнесъл жена си на ръце обратно до дома.

Представи си я такава, каквато навярно беше сега в Силванести. Сигурно работеше неуморно, за да засадят отново всички унищожени цветя, помагаше да успокоят сънищата на измъчените дървета и съвсем бавно отново да ги възвърнат към живота. Без съмнение бяха заедно с Алхана Звездния бриз, вече нейна роднина по непряка линия, която също бе извикана в Силванести — но без новия си съпруг, Портиос. Бракът им, поне до този момент, си оставаше лишен от сгряващата топлинка на любовта и Танис се чудеше дали Алхана не бе избрала пътуването до Силванести в търсене на временен пристан, където да отдъхне от натрупаното напрежение. Денят на Края на войната без съмнение беше труден и за нея. Мислите му се зареяха към Стурм Сияйното острие, рицаря, когото Алхана обичаше с цялото си сърце, но който за нещастие спеше вечния си сън в Кулата на Върховния свещенослужител. Последното сякаш по команда отприщи спомените… спомени за толкова много приятели… и врагове.

Сякаш призована от тези мисли, някаква тъмна сянка се стрелна над каретата. Танис надникна през прозореца. В дъното на дългата, запустяла улица съгледа неестествена кръпка чернота — Дъбравата Шойкан, гората пазител на Кулата, чийто Господар беше Рейстлин.

Дори от толкова далечно разстояние, Танис успяваше да долови смразяващия хлад, който вееше от дърветата и заледяваше не само сърцето, но и душата. Погледът му се зарея към Кулата, издигаща се над красивите постройки на Палантас като черен, железен клин, забит в бялата гръд на града.

Най-сетне мислите му се насочиха към писмото, което го бе довело чак дотук и което понастоящем държеше в ръцете си. Той сведе глава и очите му отново пробягаха по думите:

Танис Полуелф,

Наложително е да се срещнете с нас. Всяко забавяне може да се окаже фатално. Храмът на Паладин, след смяна на Стражата, издигане 12, Четвъртоден, Година 356.

Това беше всичко. Нямаше подпис. Знаеше само, че днес е Четвъртоден. Беше получил посланието само два дни по-рано и това го принуди да пътува денем и нощем, за да стигне в Палантас навреме. Със сигурност езикът и почеркът в писмото бяха елфически. Не беше кой знае колко необичайно. Елистан разполагаше с много свещенослужители елфи, но защо не го беше подписал лично? Ако изобщо го изпращаше той. И все пак кой друг би могъл с такава, лекота да отправи покана за среща в самия Храм на Паладин?

Той вдигна рамене. Вече неведнъж опитваше да си отговори на тези въпроси, но така и не бе стигнал до напълно задоволително обяснение на мистерията. Напъха писмото обратно в кесията си. Погледът му се зарея умислено към Кулата на Върховното чародейство.

— Обзалагам се, че отново си в дъното на всичко това, стари приятелю — измърмори и се намръщи от безпокойство при мисълта за странното изчезване на лейди Кризания.

Каретата отново изтрополи и спря, изтръгвайки Танис от мрачната му угриженост. Погледна през прозореца и веднага зърна Храма, но търпеливо си наложи да изчака идването на лакея, който да му отвори вратата. Усмихна се. Почти можеше да види срещу себе си подигравателното изражение на Лорана — насмешливо, предизвикателно, подтикващо го да се осмели да посегне към дръжката на вратата. Бяха изминали месеци преди окончателно да успее да го откаже от стремителния му навик да отваря вратата със замах, събаряйки лакея, забравил за всичко — кочияш, карета и коне — унесен в текущите си задължения.

Постепенно обърнаха всичко на шега, която само двамата разбираха. Харесваше му да вижда как очите й се превръщат в тесни цепнатини, когато ръката му несъзнателно посяга към дръжката, изкушена да я натисне. Това само му напомни колко много му липсваше сега Лорана. А и къде беше този проклетник, лакеят, в края на краищата? В името на боговете, сега беше съвсем сам, можеше поне веднъж да постъпи както му се харесва…

Вратата се отвори рязко. Лакеят се побави, докато нагласи стъпалото.

— Няма нужда — отсече раздразнено Танис.

Той пренебрегна отчаяните протести на прислужника и скочи на земята. Пое си дълбоко въздух, без да обръща внимание на ядното мърморене на лакея, който се оттегли с изражение на наранено достойнство. Най-после беше свободен — извън тясното, задушаващо пространство на каретата.

Огледа се съвсем бавно, за да позволи на прекрасното усещане за мир и благополучие, излъчващо се от Храма на Паладин, да проникне в душата му и да прогони от нея последните влажни мъгли на пътуването. Мястото не се охраняваше от гора. Вместо това пътникът бе подмамван от обширни, тучни ливади, покрити с трева по-мека и от най-меката коприна, които му внушаваха, че една разходка с нищо не може да му навреди, караха го да се отпусне, да си почине. Във въздуха се носеше сладкият парфюм от градините с ярки цветя, които радваха окото с поразяващото си многообразие. Тук-там се виждаха внимателно подкастрени групи от дървета, предлагащи малки сенчести оазиси, където човек да се скрие от ярките лъчи на слънцето. Фонтани изхвърляха във въздуха чиста, прохладна вода. По алеите се разхождаха свещенослужители, облечени в бели мантии, свели глави в размисъл или увлечени в сериозни дискусии.

А в самия център на всичко това, в ярките лъчи на утринното слънце се издигаше Храмът на Паладин. Сградата бе построена от бял мрамор, ала това бе единственото разточителство, което архитектите си бяха позволили. По фасадата му нямаше никаква украса, но общото впечатление твърде добре се вплиташе в тихото, ненатрапливо спокойствие, което цареше наоколо.

Имаше порти, но не и стражи. Всички бяха добре дошли и немалко се възползваха от поканата. Мястото беше рай за скърбящите, уморените и нещастните. Когато Танис тръгна през добре поддържаната морава, очите му срещнаха погледите на не един и двама, седящи или лежащи на тревата. В израженията им се забелязваха смиреност и блаженство, които съвсем ясно личаха през следите от неизбежните житейски грижи и умора.

Беше направил едва няколко крачки, когато — с въздишка — си спомни за каретата. Обърна се и тъкмо се канеше да извика на кочияша да го изчака, когато от сенките на една трепетликова горичка в самия край на градините на Храма изникна нечия фигура:

— Танис Полуелф?

Щом силуетът на непознатия най-сетне изплува в светлината, Танис стреснато се отдръпна. Човекът носеше черна мантия. От колана му висяха неизброими кесии и други магически приспособления, по ръкавите и качулката му бяха избродирани сребърни руни. Рейстлин, беше първата мисъл на Танис, тъй като само допреди секунди умът му бе зает именно с архимагьосника.

Ала не беше Рейстлин. Танис успокоено въздъхна. Този магьосник беше поне с глава и половина по-висок от Рейстлин. Тялото му бе изправено и добре сложено, дори мускулесто и пристъпваше много по-енергично от него. Освен това, даде си сметка той, гласът му притежаваше дълбока и твърда интонация и нямаше нищо общо с несигурния шепот на архимагьосника.

И ако цялата ситуация вече не бе достатъчно сложна, Танис би си помислил, че мъжът говори с елфически акцент.

— Аз съм — отвърна най-сетне той.

Въпреки че не успяваше да види скритото в сенките на черната качулка лице на непознатия, нещо му подсказа, че отговорът му предизвика усмивка.

— Стори ми се познат. Често съм слушал да те описват. Можеш да освободиш каретата. Няма да ти бъде необходима. Ще прекараш много дни, вероятно седмици в Палантас.

Непознатият наистина говореше елфически! От региона на Силванести! За момент Танис се почувства толкова объркан, че остана занемял. Кочияшът се покашля нерешително. Пътуването се оказа продължително, а в Палантас имаше не една и две доста добри таверни, за чието пиво се носеха легенди из цял Ансалон…

Ала Танис не възнамеряваше да освобождава екипажа си, само заради думите на някакъв си черноризец. Вече се канеше да го разпита както трябва, когато непознатият магьосник извади ръцете си от ръкавите на мантията и му направи кратък предупредителен жест с едната, докато с другата подканящо му махна да се приближи:

— Моля те — произнесе отново на елфически. — Защо не повървим заедно? Тръгнал съм в същата посока, в която и ти. Елистан ни очаква.

„Ни очаква?“ Умът на Танис се поколеба объркано. Откога Елистан беше започнал да кани в Храма на Паладин разни магьосници от ордена на Черните мантии с толкова лека ръка? И откога черноризците съвсем доброволно пристъпваха по свещените земи около храма!

Е, единственият начин да узнае това очевидно бе да последва странния елф и да запази въпросите си за по-късно, когато останеха насаме. Танис още по-объркано даде инструкции на кочияша и двамата с магьосника проследиха заминаването на каретата. Едва тогава той се обърна към новия си спътник:

— Сър, струва ми се, че имате известно предимство пред мен — каза, като с мъка изговаряше думите на наречието на Силванести. Езикът бе далеч по-чист, в сравнение с онзи в Квалинести, с който бе отраснал и владееше.

Непознатият се поклони и отметна качулката си, за да могат лъчите на слънцето да огреят чертите му.

— Казвам се Даламар — отвърна и отново прибра ръце в ръкавите си. Малцина по лицето на Крин биха се ръкували доброволно с черноризец.

— Мрачен елф! — възкликна изумено Танис, без да мисли. Той се изчерви. — Съжалявам — каза в настъпилото неловко мълчание. — Просто никога не бях срещал…

— Някой от моя вид? — довърши с лекота Даламар. Студените му, красиви и безизразни черти се разместиха в съвсем слаба усмивка. — Да, навярно е така. Ние, „прогонените от светлината“, както ни наричат, не рискуваме чести пътешествия из огряваните от слънцето измерения. — Усмивката му се разшири и стана по-топла. Внезапно Танис си даде сметка, че съзира нещо като копнеж в очите му, зареяни към трепетликите, сред които магьосникът бе изчаквал пристигането му. — И все пак дори ние понякога страдаме от носталгия.

Танис също се загледа към трепетликите — дърветата, които елфите ценяха повече от всички други и пооблекчено се усмихна. Самият той също знаеше какво е да се окажеш на мрачен кръстопът. Често му се бе налагало да избира в ситуации, в които бездната буквално зееше под краката му. Така че можеше да разбере поне това.

— Часът на уговорената среща наближава — каза той. — Доколкото разбирам, ти също си въвлечен по някакъв начин във всичко това. Може би е най-добре да тръгваме…

— Разбира се. — Даламар сякаш дойде на себе си.

Той последва Танис през зелената морава без всякакво колебание. При едно от редките си обръщания Танис с изненада установи, че деликатното лице на мрачния елф е болезнено изкривено.

— Какво има? — Той спря. — Зле ли ти е? Ако мога да помогна…

Даламар се усмихна измъчено:

— Не, Полуелф. Не можеш да ми помогнеш. Нито пък ми е зле. Представи си как би изглеждал ти, ако се наложеше да навлезеш в Дъбравата Шойкан, която пази моето убежище.

Танис кимна разбиращо и несъзнателно хвърли един поглед към извисяващата се в далечината Кула. Внезапно го порази странна мисъл. Погледна към ливадите и Храма, след което отново върна очи върху Кулата. Сега, когато ги виждаше заедно, му се струваха наистина необичайна гледка, сякаш се сблъскваше за пръв път с нея. Със сигурност в този момент намираше двете постройки за далеч по-завършени и цели, отколкото когато му се налагаше да ги оценява поотделно. Впечатлението бе мигновено и повърхностно. Секунда по-късно вече се бе изплъзнало от ума му, оставяйки след себе си единствено очевидния въпрос, който изскочи от устата му:

— Значи живееш там? С Рей… с него? — Колкото и да се опитваше, Танис знаеше, че не би могъл да изрече името на архимагьосника, така че просто предпочиташе да го избягва.

— Той е мой шалафи — отговори напрегнато Даламар.

— Значи си негов послушник. — Танис бе разпознал елфическата дума за учител. Той се намръщи. — Но тогава какво правиш тук? Той ли те изпрати?

„Ако е така — помисли си несъзнателно, — ще напусна това място още сега, дори и да ми се наложи да ходя пеша чак до Солантас.“

— Не — отвърна мрачният елф с лице, по което вече почти не се забелязваше цвят. — Но ще говорим именно за него. — Даламар вдигна качулката си. — Сега ще те помоля да побързаме. Елистан ме снабди с амулет, който да ме предпазва по време на това изпитание. И все пак не искам да удължавам агонията си.

Елистан да дава амулети на черноризци? И то послушници на Рейстлин? Вече напълно озадачен, Танис кимна и ускори крачка.

 

 

— Танис, приятелю!

Елистан, свещенослужител на Паладин и глава на църквата на континента Ансалон, протегна ръка към полуелфа. Танис топло пое десницата му, като се опитваше да не забелязва колко отслабнало и неуверено бе ръкостискането на свещеника. С огромно усилие на волята си наложи чувствата да не се изпишат по лицето му от шока, който изпита при вида на жалката, изсушена, слабичка фигура на приятеля му. Елистан почиваше в леглото си, заобиколен от куп възглавници.

— Елистан — започна съчувствено Танис.

Единият от свещенослужителите в бели мантии, които наглеждаха водача си, недоволно вдигна глава и го погледна сърдито.

— Тоест, Преподобни — поправи се неуверено Танис. — Изглеждаш добре.

— А ти, Танис Полуелф, си се превърнал в долен лъжец — отбеляза Елистан, докато с усмивка се вглеждаше в болезненото изражение на приятеля си. Той потупа загорелите от слънцето пръсти на Танис. — И престани с това „Преподобни“. Да, Гарад, знам, че е единственото правилно обръщение, но този човек ме познава от времето, когато все още бях роб в мините на Пакс Таркас. А сега, изчезвайте всички — даде той знак на пърхащите около него свещенослужители. — Донесете на гостите ни най-доброто от онова, с което разполагаме.

Погледът му се насочи към мрачния елф, който още с влизането бе рухнал в най-близкото кресло близо до огъня.

— Даламар — рече внимателно, — пътуването дотук едва ли е било от най-лесните за теб. Задължен съм ти. Поне в моите покои, вярвам, ще откриеш кратка почивка. Какво да бъде?

— Вино — успя да произнесе през посивелите си устни мрачният елф. Танис забеляза, че вкопчените му в дръжките на креслото ръце леко потрепват.

— Донесете вино и храна за гостите ни — каза Елистан след излизащите свещенослужители, немалко от които хвърляха по някой неодобрителен поглед на черноризеца. — Веднага щом пристигне Астинус, го придружете до покоите ми и се погрижете никой да не ни безпокои.

— Астинус? — възкликна Танис. — Астинус, Летописецът?

— Да, Полуелф — усмихна се още веднъж Елистан. — Умирането си има и хубави страни. „Един след друг те идват да ме видят, онези, които тъй и не видях.“ Нали така се казва в поемата на стареца? Хайде стига, Полуелф. Въздухът е така чист. Да, знам, че умирам. Знам го от доста време. Седмиците ми са преброени. Хайде, Танис. И преди си виждал хората да умират. Какво разправяше, че ти е казала Господарката на Гората в Смрачената дъбрава? „Не оплакваме смъртта на тези, що изпълнили са своята съдба.“ Животът ми изпълни предназначението си, Танис. Дори повече, отколкото очаквах. — Елистан се загледа през прозореца към ширналите се зелени ливади, към дъхавите градини и, някъде отвъд тях, към мрачната Кула на Върховното чародейство. — Беше ми дадено да донеса на света надежда, Полуелф — продължи тихо. — Надежда и изцеление. Какво би могъл да иска повече човек като мен? Отивам си със знанието, че църквата е пуснала дълбоки корени, както и преди. Сега имаме свещенослужители сред всички раси. Да, дори и сред кендерите. — Елистан се усмихна и прокара пръсти през косата си. — Ех, какво време беше само, Танис! Какво изпитание за вярата! Все още ни е трудно да установим с голяма доза точност кое липсва и кое си е на мястото. Но кендерите са добри по душа и сърце. И винаги когато започна да губя търпение, си спомням за Физбан-Паладин, както ни се разкри самият той — и специалната му любов към твоя малък приятел Тасълхоф.

При споменаването на името на кендера, лицето на Танис за миг потъмня. Както му се стори, Даламар също вдигна за кратко глава от мястото, откъдето се взираше невиждащо в танцуващите пламъци. Ала Елистан сякаш не го забеляза.

— Изпитвам съжаление единствено задето не можах да оставя някой, който да ме замести достойно. — Той поклати глава. — Гарад е добър човек. Твърде добър. В негово лице виждам зачатъците на следващия Главен свещенослужител. Но все още не разбира напълно необходимостта от поддържането на баланс, без който този свят е немислим. Прав ли съм, Даламар?

За изненада на Танис, мрачният елф кимна. Той отново бе отметнал качулката си и отпиваше с мъка от червеното вино, което свещенослужителите му донесоха. Ръцете му вече не трепереха и цветът постепенно се завръщаше по лицето му.

— Мъдър си, Елистан — отвърна магът тихо. — Иска ми се и други да бяха толкова просветлени, колкото си ти.

— Може би това не е мъдрост, а най-обикновена способност да виждаш нещата под различен ъгъл. — Елистан се обърна към Танис: — А ти, приятелю? Забеляза ли и наслади ли се на гледката на идване? — Той посочи отслабнало прозореца, през който Кулата се виждаше съвсем ясно.

— Не съм сигурен, че разбирам какво искаш да кажеш — започна да увърта полуелфът, който винаги се усещаше натясно, когато се налагаше да споделя чувствата си.

— Напротив — възрази Елистан с тон, в който се долавяше нещо от старите му решителност и твърдост. — Погледна първо Храма, а после и Кулата и веднага ти направи впечатление колко правилно е избрано местонахождението им, колко добре е, че се намират тъй близо. Е, разбира се, имаше и такива, които още от самото начало възразяваха срещу тази гледка, особено Гарад и естествено — лейди Кризания…

При споменаването на името на свещенослужителката, Даламар се задави, закашля се и побърза да остави настрана чашата с вино. Танис се изправи и несъзнателно започна да крачи из стаята, както правеше винаги, когато бе нервен, додето не забеляза, че това може би притеснява умиращия и седна отново на мястото си:

— Има ли някакви вести от нея? — попита тихо.

— Съжалявам, Танис — каза внимателно Елистан. — Нямах намерение да те опечалявам. Наистина смятам, че трябва най-сетне да престанеш да се самообвиняваш. Онова, което стори тя, бе резултат на лично нейно решение. Иначе не бих се съгласил. Не би могъл да направиш нищо. Нито да я спреш, нито да я предпазиш от собствената й съдба, каквато и да е тя. Не, не сме получавали вести от нея.

— Точно обратното — намеси се Даламар със студен и безизразен глас, който моментално привлече вниманието на двамата мъже. — Това е една от причините, поради които ви събрах заедно.

— Ти си ни събрал заедно! — повтори Танис и отново се изправи. — Мислех, че Елистан ни е извикал. Да не би твоят шалафи да стои зад всичко това? Той ли е отговорен за изчезването на тази жена? — Той пристъпи към мрачния елф. Лицето му бе пламнало под червеникавата брада. Даламар също стана. Очите му горяха със странен, заплашителен блясък, а едната му ръка почти недоловимо се прокрадна към кесиите, окачени на колана. — Защото, в името на всички богове, ако й е направил нещо, кълна се, че лично ще му извия тънкия врат…

— Астинус от Палантас — обяви един от свещенослужителите на вратата.

Историкът вече се възправяше в рамката й. Лишеното му от възраст лице не изразяваше абсолютно нищо, додето сивите му очи оглеждаха внимателно стаята и сякаш си взимаха бележка за всичко и всеки с внимание, което по-късно вероятно щеше да му се отплати, когато опише случилото се в своята книга. Погледът му премина през пламналото, разгневено лице на Танис, през гордото, предизвикателно изражение на елфа и уморените, но търпеливи черти на умиращия свещенослужител.

— Нека отгатна — произнесе невъзмутимо Астинус, след като влезе и се настани в едно кресло. Той сложи огромната книга върху масата пред себе си, отвори я на една празна страница, извади паче перо от дървената кутия, която носеше, изучи върха му и вдигна очи: — Мастило, приятелю — обърна се към един стреснат свещенослужител, който, след като въпросителният му поглед изтръгна кимване от Елистан, напусна забързано помещението. — Нека отгатна. Тъкмо говорехте за Рейстлин Маджере.

 

 

— Вярно е — обади се Даламар. — Аз ви събрах.

Мрачният елф отново бе заел мястото си пред огъня. Танис се върна при Елистан, без да престава да се мръщи недоволно. Гарад се върна с мастило за Астинус и попита дали ще имат нужда от нещо друго. След като получи отрицателен отговор и като не пропусна да отбележи строго, че е в интерес на всички присъстващи Елистан да може да се върне към почивката си възможно най-скоро, той ги остави сами.

— Аз ви събрах — повтори Даламар, загледан към огъня. Сетне погледна право в Танис: — Ти дойде с цената на едно леко неудобство. Аз обаче съм тук, въпреки знанието за изпитанието, на което ще подложа вярата си, тъпчейки свещената ви земя. Но е от изключителна важност да говоря с всички ви, с всички заедно. Знаех, че Елистан не може да ме посети. Бях сигурен, че Танис не би пожелал да ме посети. Така че нямах друг избор, освен…

— Продължавай нататък — прекъсна го Астинус с дълбокия си хладен глас. — Докато седим тук, светът край нас върви по неизброимите си пътеки. Вече си ни събрал. Нека чуем причината.

Даламар замълча за миг, отправил поглед към играта на танцуващите пламъци. Когато отново заговори, сякаш не смееше да вдигне очи:

— Най-лошите ни страхове се оправдаха — каза тихо. — Той е успял.