Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (10)

Глава 7

— Мъртъв съм — каза Тасълхоф Кракундел.

Позволи си леко изчакване.

— Мъртъв съм — повтори. — Хм, хм, а това трябва да е Задгробният живот.

Почака още малко.

— Е — каза Тас, — едно ще му призная — със сигурност е мрачно.

Все така нищо. Постепенно фактът, че е мъртъв започна да му се струва безинтересен. А и — това беше второто откритие — очевидно лежеше на собствения си гръб върху нещо изключително твърдо и неудобно. Може би дори хладно като камък.

— Нищо чудно да са ме положили върху мраморна плоча, също като тази на Хума — промърмори, опитвайки да възвърне ентусиазма си. — Или да се намирам в истинска героична гробница, като оная, в която заровихме Стурм.

Мисълта известно време го забавлява, докато…

— Ох!

Беше докоснал хълбока си, което моментално бе изпратило пронизваща болка през всичките му ребра. Чак тогава забеляза и болката в главата. Освен това трепереше, някакво камъче му убиваше на гърба, а вратът му се беше схванал.

— Е, това със сигурност не го бях очаквал — рече си раздразнено. — Имам предвид, че човек очаква, когато умре, да не усеща каквото и да било. — Беше произнесъл последното доста високо, в случай, че някой слушаше. — Казах: предполага се, че не трябва да усещам каквото и да било! — натърти, когато болката не изчезна.

— Да му се не види! — измърмори Тас. — Сигурно е станала някаква грешка. Може би наистина съм умрял, но тялото ми още не го знае. Още не съм се вкочанил, а това поне е нормално. Ще почакам малко.

Той се помъчи да се намести по-добре (първо извади камъчето изпод гърба си), след което скръсти ръце на гърдите си и се загледа в гъстия, непрогледен мрак. След няколко минути се намръщи:

— Ако на туй му викат да си умрял, не виждам смисъла за цялата олелия — отбеляза със строг тон. — Не стига, че сега съм мъртъв, а и ми е скучно. — Е — въздъхна след още няколко секунди в тъмнината, — сигурно не мога да направя много по първата част, но определено бих могъл да се справя с второто. Очевидно е станала грешка. Просто ще отида да поговоря с някой.

Той се изправи и понечи да спусне крака от мраморната плоча, но откри, че вместо това досега е лежал върху каменния под.

— Каква неучтивост! — възнегодува Тас. — Защо просто не ме изхвърлихте в някой зимник?

Изправи се със залитане, пристъпи несигурно и почти незабавно заби нос в нещо изключително твърдо.

— Скала — заключи мрачно и заопипва повърхността й с пръсти. — Хм! Флинт умира и получава дърво! Аз умирам и какво получавам — скала! Сега вече ми е напълно ясно, че някой здравата е объркал конците.

— Хей! — извика и се залута слепешком в тъмнината. — Има ли някой… Гледай ти, оставили са ми дори торбичките! Всичко си е на мястото, даже магическото устройство. Колко мило. И все пак… — той стисна решително устни. — Най-добре някой да се погрижи за тази болка, понеже вече започва да ми омръзва.

Той продължи да опипва скалата с любопитство. Беше покрита с издялани образи — вероятно руни. Ето кое му се струваше познато. А и формата на огромната скала по някакъв начин също бе странна.

— Ха, та това не е скала, а маса… — произнесе объркано. — Каменна маса, покрита с руни… — Споменът го връхлетя. — Знам! — извика триумфално. — Това е същото каменно писалище в лабораторията, където отидох да търся Рейстлин и Карамон, и Кризания, но открих, че вече са заминали и са ме изоставили. Стоях пред нея точно когато планината се сгромоляса върху ми! Тъкмо това е мястото, където съм умрял!

Вдигна ръка към врата си. Да, желязната яка все още беше там — същата, която му бяха сложили, когато го продадоха в робство. Тас се защура наоколо и едва не се препъна. Посегна надолу и едва не извика, когато се поряза на нещо остро.

— Мечът на Карамон! — рече и улови оръжието за дръжката. — Спомням си. Намерих го на пода. Но това означава, че… — в гласа му вече се долавяха нотки на кръвна обида — та те дори не са ме погребали! Просто са зарязали тялото ми да си стои там! Намирам се в подземията на разрушения Храм! — Той засмука кървящия си пръст. Внезапно му хрумна нещо друго. — Значи така? Сега от мен се иска да отида пеша до… където там трябва да се явя в Отвъдното. Даже не са ми осигурили превоз? Това беше последната капка!… Вижте! — изкрещя Тас и размаха малкото си юмруче. — Искам веднага да говоря с отговорника!

Никакъв отговор.

— Нищичко не виждам — оплака се той, докато се препъваше в друго нещо. — Зарязан в основите на разрушен храм… мъртъв! И сигурно съм на дъното на морето? Ъъъ, дали пък няма да срещна някакви морски елфи? — замисли се изведнъж. — Като онези, за които говореше Танис. Ох, все забравям — поправи се с въздишка. — Умрял съм, а когато си умрял, доколкото мога да преценя, не ти е позволено да се срещаш с разни хора. Освен разбира се, ако си неумрял, като лорд Сот, например. — Мисълта значително го ободри. — Чудя се как ли ти възлагат такава работа? Ще попитам. Сигурно е страшно вълнуващо да си неумрял рицар. Но първо трябва да открия къде се предполага, че трябва да се намирам и защо не съм там!

Като се стегна, той тръгна към онази част на помещението, където смяташе, че се намира входната врата. Разсеяно разсъждаваше за Кървавото море на Истар и вече започваше да се пита защо наоколо няма вода, когато изведнъж му просветна нещо друго:

— О! — измърмори. — Храмът не отива на дъното на Кървавото море, а в Нерака. Когато победих Царицата, аз се намирах в Храма!

Тас най-сетне се бе добрал до рамката на вратата и надникна в тъмнината отвъд.

— Нерака, а?

Не можеше да прецени дали това беше по-добър вариант от дъното на морето. Внимателно протегна крак и усети как се удря в някакъв предмет. Опипа с ръка и пръстите му се сключиха около…

— Факла! Сигурно е онази над входа. Сега само да намеря кутийката си с прахан… — Затършува из торбичките на кръста си и най-сетне я намери. — Странно — произнесе, като хвърли един поглед надолу по коридора веднага щом я запали. — Изглежда си съвсем същото, както когато можех да го усетя след земетресението — разбито и рухнало. Човек би си помислил, че Царицата ще се поразвърти наоколо. Всъщност май дори е прекалено занемарено. Чудя се откъде ли се излиза навън?

Погледна назад към стълбището, по което бе слязъл в търсене на Кризания и Рейстлин. В съзнанието му живо отекна споменът за сгромолясващи се колони и рухващи стени.

— Оттук няма да стане, това поне е ясно — поклати глава. — Ох, боли — сложи ръка на челото си. — Но доколкото си спомням е и единствения път за навън. — Въздъхна, готов да се предаде на унинието. Съвсем скоро обаче типичната за кендерите бодрост и жизнерадост отново взе връх. — Стените сигурно са се напукали. Няма начин да не са се отворили пролуки.

Ходейки съвсем бавно, за да не предизвиква допълнително болката в ребрата и главата си, Тас запристъпва в коридора. Оглеждаше внимателно всяка стена, без да забележи нищо обещаващо, додето най-сетне не достигна края на галерията. Тук най-после откри достатъчно голяма пукнатина в мраморната стена. Беше толкова дълбока, че дори светлината от факлата му не можеше да проникне достатъчно навътре.

Само един кендер можеше да се промъкне оттук, ала задачата и така си беше почти неизпълнима. Наложи се да пренареди всичките си торбички и да се плъзне странично.

— Какво да си говорим. Куп грижи, ето какво те очаква, когато умреш — мърмореше си, докато се промъкваше с риск да нареже на парчета панталоните си.

Съвсем скоро вече разполагаше с дупка в гамашите си и нещата никак не се подобряваха. Една от торбичките му се закачи за издаден остър ръб и му се наложи да спре и да се забори с нея, докато най-накрая успее да я освободи. Пукнатината се стесняваше заплашително. Свали всичките си торбички и — след като ги вдигна заедно с факлата над главата, задържа дъх, напрегна се до крайност и раздра ризата си, но най-сетне успя да преодолее стесняването. Сега вече наистина беше изпотен, чувстваше, че всичко го боли и бе на път да побеснее.

— Винаги съм се питал защо хората предпочитат да не умират — каза задъхано. — Е, вече ми е ясно!

Спря, за да окачи торбичките и да си поеме въздух и почти незабавно бе възнаграден с гледката на процеждаща се светлина някъде в дъното на тясната пролука. Размаха факлата. Пукнатината явно започваше да се разширява. След минутка продължи пътя си.

Когато подаде глава на светло и се огледа, Тас въздъхна и каза:

— Хм, това вече не го бях очаквал!

Никога допреди не бе виждал подобна гледка. Местността беше напълно равна и оголена и се простираше до самия хоризонт под огромно, празно небе, озарено от странно сияние, сякаш слънцето току-що залязваше или някъде далече бушуваше чудовищен пожар. С тази разлика, че цялото небе имаше подобен цвят. При цялата светлина обаче, нещата изглеждаха изненадващо мрачни. Земята приличаше на черна хартия, залепена под зловещо небе. Освен това нямаше нищо друго — нито слънце, нито луни, нито дори звезди. Нищичко.

Тас направи няколко предпазливи крачки напред. Земя като земя, макар че — забеляза го едва няколко мига по-късно — като че ли имаше цвят подобен на този на небето. Той вдигна очи и установи, че колкото по-надалеч към хоризонта се простираше, толкова повече потъмняваше и отново ставаше черна. След като направи още няколко крачки, кендерът се обърна, за да погледне към руините на Храма.

— Свети Дългобради Реорксе! — изпъшка Тас и едва не изпусна факлата.

Зад гърба му нямаше нищо! Откъдето и да бе дошъл, сега всичко беше изчезнало! Кендерът се завъртя около оста си. Нищо напред, нищо назад, абсолютно нищо в която и посока да погледнеше.

Сърцето на Тасълхоф Кракундел потъна право в зелените му обувки и обяви, че ще остане там, независимо от опитите му да го привика обратно. Без всякакво съмнение, това беше най-скучното място, на което някога бе попадал!

— Това не може да е Отвъдното — извика възмутено кендерът. — Невъзможно е! Трябва да има някаква грешка. Я чакай малко! Сигурен съм, че трябва да срещна и Флинт някъде тук! Физбан твърдеше, че е така и макар старият нехранимайко да не знаеше кое е горе и кое — долу, поне за тези неща беше съвсем уверен!

— Я да видим сега… Говореше за някакво голямо дърво, красиво дърво, а под него седяло мърморещо старо джудже, което си дялкало и… Ей! Ами че това е дърво! Един момент, как така се появи от нищото?

Кендерът премигна удивено. Точно пред него, където до този момент бе съществувала единствено потискаща пустота, сега се извисяваше чудовищно дърво.

— Не е красиво, ако решим да обръщаме внимание на детайлите — сви рамене Тас и се упъти към него, като мимоходом отбеляза любопитния навик на земята да се старае да се изплъзне изпод краката му. — Но, като се замислиш, Физбан имаше странен вкус, а като заговорихме за това, Флинт също.

Докато се приближаваше към него, осъзна, че дървото, също както и всичко друго наоколо, беше черно и разкривено, и даже прегърбено, подобно на вещица, каквато веднъж беше виждал. Нямаше листа.

— Тази чудесия е мъртва поне от цял век! — изсумтя Тас. — Ако Флинт си мисли, че с радост ще прекарвам времето си в Отвъдното седнал под умряло дърво, май ще му се наложи да помисли пак. Аз… Хей, Флинт! — викна кендерът, когато стигна при ствола и се огледа. — Флинт? Къде си? Искам да… А, ето те — добави, след като мярна нечия ниска брадата фигура, седяща на земята от другата страна на дънера. — Физбан ми каза, че ще те открия тук. Обзалагам се, че не очакваше да ме видиш. Ако…

Кендерът заобиколи дървото и внезапно се закова:

— Я! — кресна ядосано. — Ти не си Флинт! Кой… Арак?

Тас се олюля назад. Джуджето, което бе заемало длъжността Господар на Игрите в Истар, внезапно вдигна глава и го погледна с толкова злобна усмивка, че кендерът почувства как изстива от ужас — доста необичайно усещане; нямаше спомен някога да го е изпитвал. Преди още да е успял да му се наслади докрай, джуджето скочи на крака и се хвърли към него с яростно изръмжаване.

Тас замахна изненадано към него с факлата, докато отчаяно се опитваше да сграбчи дръжката на ножа си. Точно когато най-сетне бе успял да го измъкне, Арак внезапно се изпари във въздуха. А също и дървото. Още веднъж кендерът установи, че се намира в центъра на нищото, под ширналото се подпалено небе.

— Е, добре — изрече с едва доловимо потрепване В гласа, макар да полагаше всички усилия да го прикрие. — Въобще не е смешно. Гадно е и ме плаши, и въпреки че Физбан едва ли е имал предвид, че всичко ще бъде едно безкрайно забавление, не вярвам да е имал точно това наум! — Кендерът се обърна съвсем бавно, без да изпуска факлата и ножа. — Знам, че никога не съм бил особено религиозен — добави, като напрегнато оглеждаше пустия хоризонт и се стараеше да запази равновесие върху странната земя, — но вярвам, че водих доста добър живот. А и надвих Царицата на Мрака. Естествено с малко помощ — каза бързо, решил, че мъничко честност ще му бъде от полза, — но пък съм личен приятел на Паладин.

— В името на Нейно Мрачно Величество — произнесе един спокоен глас точно зад гърба му. — Ти пък какво правиш тук?

Тасълхоф подскочи най-малко на метър във въздуха — сигурен знак, че е на ръба на нервния срив — и бързо се обърна. Там, където допреди миг не бе имало никой, се издигаше фигура на свещенослужител, който изключително много му напомняше на Елистан. Само дето този носеше черна, а не бяла роба и от врата му вместо медальона на Паладин, висеше този на петглавия дракон.

— Ъъъ, простете, сър — заекна Тас, — но въобще не съм сигурен какво търся тук. За да бъдем напълно честни, дори не знам къде е това тук и, о, между впрочем, името ми е Тасълхоф Кракундел. — Той учтиво протегна ръчичка. — Как е вашето?

Фигурата игнорира ръката на кендера и като отметна назад черната си качулка пристъпи към него. Тас здравата се стресна, когато изпод качулката се показа стоманеносива коса, толкова дълга, че сигурно щеше да стига до земята, ако заедно с изумителната брада на подобното на череп лице, не се гърчеше във въздуха по изключително странен начин.

— Я гледай, много интересно — опита да си затвори устата кендерът. — Как точно го правите? Е, сигурно едва ли имате желание да се повтаряте, но къде казахте, че се намирам? Виждате ли… — Фигурата направи още една стъпка. Макар в действителност да не се страхуваше от този мъж, или това нещо, каквото и да бе то, Тас откри, че изведнъж е започнал да се чувства изключително некомфортно в присъствието му. — Аз… аз съм мъртъв — постара се да отстъпи, но откри, че поради някаква необяснима причина това е невъзможно. — И… интересува ме… — Какво пък, възмущението бе за предпочитане пред страха: — Вие ли сте главният тук? Понеже, да ви призная, не смятам, че си вършите много добре работата! Целият съм натъртен! — добави обвинително. — Боли ме главата, а и ребрата нещо не са ми в ред. Пък и се наложи да ходя по целия път насам от подземието на Храма…

— Подземието на Храма! — фигурата спря на сантиметри от Тасълхоф. Сивата й коса се вееше, сякаш бе излязъл бурен вятър, а очите й имаха съвсем същия кървавочервен цвят като небето.

— Да! — Тас преглътна шумно. Освен всичко друго лицето на мъжа беше мъртвешки сиво и от него се носеше чудовищна смрад. — Следвах по петите лейди Кризания, тя пък преследваше Рейстлин и…

— Рейстлин! — мъжът повтори думата по такъв начин, че косата на кендера буквално се изправи. — Тръгвай с мен!

Ръката му — а беше ръка, от която наистина можеха да те побият тръпки — се сключи около китката на Тас.

— Ау! — изхленчи кендерът, усетил как през костите му се стрелва огнена болка. — Боли ме…

Мъжът не му обърна внимание. Вместо това, уловил здраво кендера, затвори очи, сякаш изгубен в дълбока концентрация. Земята около Тас внезапно се разми и започна бързо да се движи. Той извика от удивление, когато осъзна, че цялата околност край тях се измества.

„Не се движим ние, а земята!“, помисли си объркано.

— Ъъъ — реши да направи още един опит. — Та къде разправяхте, че съм попаднал?

— Намираш се в Бездната — отвърна мъжът с гробовен глас.

— Хм, хм — кимна примирено Тас. — Не вярвах, че съм бил чак толкова лош. — По носа му се търколи една сълза. — Значи, Бездната. Надявам се, нямате нищо против да споделя с вас, че съм ужасно разочарован от нея. Винаги съм смятал, че Бездната е изумително място. Дотук не видях нищо особено. Ни най-малко. Ужасно… ужасно отегчително и… грозно… и, не се обиждайте, но си е най-неприятно миришещото място, на което съм попадал досега. — Той подсмръкна и избърса носа си с ръкава, твърде нещастен, за да си спомни за ползата от кърпата в джоба си. — А къде казахте, че ме водите?

— Пожела да се срещнеш с отговорника — отговори мъжът и кокалестата му ръка докосна медальона.

Пейзажът започна да се променя. Приличаше на всеки друг, който Тас бе виждал, и все пак в него имаше нещо изумително различно. Струваше му се, че разпознава отделни части, но в действителност знаеше, че го вижда за пръв път. Изглеждаше мрачен, плосък и лишен от живот и обратното — претъпкан с хора. По същия начин не можеше да види или чуе нищо конкретно, но бе уверен, че го залива водопад от звуци и картини!

Тасълхоф се втренчи във фигурата на мъжа до себе си — изгубена сред приплъзващите се пластове на реалността, и почувства, че е онемял. За втори път в живота си (първият бе, когато беше осъзнал, че старият Физбан е по-мъртъв от всякога), Тас не можеше да произнесе и дума.

 

 

Ако някой се постараеше да състави списък на Местата, които най-много би искал да види, въз основа на предпочитанията на кендерите, измерението, което обитаваше Царицата на Мрака, вероятно би било трето по важност.

И ето че сега Тасълхоф Кракундел се намираше в приемната на ужасяващата Кралица, тоест беше попаднал на едно от най-интересните места, познати на човек или кендер, ала противно на всяка логика се чувстваше по-нещастен от всякога.

Реално погледнато помещението, в което сивокосият мъж му бе наредил да чака, беше напълно празно. Нямаше нито маси с разни интересни дреболии върху тях, нито столове (това беше и причината, поради която стоеше прав), нито пък каквито и да било стени! Всъщност знаеше, че се намира на закрито единствено поради факта, че старецът му беше казал „да остане в чакалнята“. Едва тогава Тас почувства, че е попаднал в такава.

Доколкото обаче можеше да вярва на очите си, се намираше в средата на едно голямо нищо. Всъщност в този момент му бе трудно да прецени даже кое е горе и кое долу. И двете посоки доста си приличаха — зловещо пламтящи стени от пламъци.

Не преставаше да си напомня, че е на път да се срещне със самата Мрачна Кралица. Неведнъж бе слушал Танис да разправя истории за сблъсъка му с Царицата в Храма на Нерака.

„Бях заобиколен от необятна тъмнина“, говореше Танис и макар да бяха изминали дълги месеци от случилото се, гласът му бе разтреперан и несигурен. „Знаех, че тъмнината е по-скоро отражение на собствените ми страхове, отколкото нещо действително. Не можех да дишам. Сетне мракът се вдигна и тя проговори направо в съзнанието ми. Тогава я видях във всичките й форми — Петглавия дракон, Мрачния войн, Тъмната изкусителка. Все още не се бе появила напълно в нашия свят и не бе постигнала необходимия й контрол.“

Тас си спомняше, че Танис бе поклатил глава: „Ала величието й беше несъмнено. В края на краищата тя е богиня, създателка на света. Тъмните й очи проникнаха в самите дълбини на душата ми и ме заставиха да падна на колене и да я възвеличая…“

А в каква форма щеше да я види той, Тасълхоф Кракундел, след като Царицата се намираше в собственото си измерение?

— Нищо чудно да се появи като Петглавия дракон — каза си тихо, колкото да разсее притесненията, които не му даваха мира.

Но дори тази вълнуваща възможност не успя да помогне, въпреки че никога досега не бе виждал каквото и да било петглаво нещо, най-малкото дракон. Имаше чувството, че са изстискали всичкото любопитството и от желанието му за приключения не е останала и капка.

— Ще попея малко — реши, поободрен от собствения си глас. — Това обикновено помага.

Започна да си тананика първата хрумнала му песен — „Химнът на зората“, която бе научил от Златна Луна.

Дори щом спуска се нощта,

в очите светлината грее

и мрачен мрак пред добрина

изгубил сили крее.

 

Съзира твоето око

във всяка сянка цвят неземен;

сърце не знае вече зло,

настъпва ден пореден.

Тас тъкмо подхващаше следващия куплет, когато за свой ужас осъзна, че песента отеква обратно към него, само дето сега думите й бяха леко променени и вледеняваха душата:

Когато спуска се нощта

и светлината в теб слабее,

във мрачен мрак и зла злина

страхът навред владее.

 

Съзира плахото око

във всяка сянка враг зловреден.

Не чакай от нощта добро —

изпращаш ден последен.

— Престани! — изкрещя подивяло към зловещата, пламнала тишина, която отекваше заедно с думите на песента му. — Нямах това предвид. Исках да…

Внезапно свещенослужителят с черна роба изникна точно пред него от самото сърце на тъмнината.

— Нейно Мрачно Величество ще се срещне с теб — произнесе той и преди Тасълхоф да успее дори да премигне, вече се намираше на друго място.

Знаеше, че е така, не защото бе направил дори крачка, нито понеже мястото бе различно от предишното. Работата беше в усещането за промяна. Странните отблясъци и празнината си бяха все същите, ала сега към тягостното чувство се бе прибавило впечатлението, че не е сам.

В мига, в който го осъзна, видя как от нищото се материализира стол от гладко черно дърво, обърнат с облегалката към него. А в стола седеше някой или нещо, облечено в черна роба със спусната качулка.

Мислейки, че вероятно свещенослужителят е допуснал някаква грешка и го е отвел на друго място, Тасълхоф си пое смело дъх и заобиколи стола, за да види лицето на седящия в него. Или може би столът се обърна, за да види неговото лице, кендерът не беше сигурен.

Независимо от гледната точка обаче, лицето на закачулената фигура най-сетне се показа и Тас разбра, че едва ли ставаше дума за грешка.

Не беше петглав дракон, нито огромен войн в пламтяща броня. Нито дори мрачната изкусителка, която дълги вечери наред бе посещавала сънищата на Рейстлин. Беше жена, облечена изцяло в черни дрехи — с лице, обрамчено от овала на качулката. Кожата й бе искрящо бяла, гладка и сякаш недокосната от времето, а очите й бяха големи и тъмни. Деликатните й ръце почиваха върху страничните облегалки на стола.

Изражението на лицето й не беше ужасяващо, стряскащо, заплашително или потресаващо. Всъщност дори не беше изражение в истинския смисъл на думата, но Тас не можеше да се отърси от впечатлението, че го изучават в най-малки подробности, че разравят най-тъмните ъгълчета на душата му и се спират пред части от спомените му, за чието съществуване дори не подозираше.

— Аз… с-съм Тасълхоф Кракундел, Ваше Величество — произнесе кендерът и несъзнателно протегна ръка.

Осъзна грешката си твърде късно и се опита да я прикрие с нещо като неумел поклон, когато усети докосването на пръстите й. Беше съвсем за кратко, ала Тас можеше да се закълне, че се е ръкувал с наръч пареща коприва. Ръката му мигом бе пронизана от пет независими, жилещи до смърт усещания за болка, които достигнаха до сърцето му и го накара да изохка.

Пръстите изчезнаха толкова бързо, колкото се бяха появили. Откри, че се е приближил твърде близо до една красива, бледа жена с толкова меко изражение в очите, че му бе трудно да си представи, че тя е истинската причина за болката, която бе изпитал. Тас сведе очи и откри, че на дланта му се е появил белег. Приличаше на звезда с пет лъча.

Разкажи ми историята си.

Кендерът трепна. Устните на жена не бяха помръднали, но я бе чул съвсем ясно. Сетне изплашено осъзна, че Царицата вероятно знаеше много повече подробности, отколкото вероятно би чула от него.

Като не преставаше да се поти и нервно да мачка ъглите на дрехите си, Тасълхоф Кракундел започна да разказва… И в рамките на пет секунди бе вписал името си в историята — поне в тази на кендерите разказвачи, като описа всичко и всяка дума, излязла от устата му бе самата света истина.

— Благодарение на грешката на Пар-Салиан заедно с Карамон се върнахме обратно във времето. Възнамерявахме да убием Фистандантилус, но разбрахме, че той всъщност е Рейстлин и не го направихме. Щях да спра Катастрофата с помощта на едно магическо устройство, но Рейстлин ме накара да го разваля. Последвах лейди Кризания в подземията на Храма в Истар, за да открием Рейстлин и да го принудим да го поправи. После таванът се срути и ме събори на земята. Когато дойдох на себе си, всички бяха изчезнали, Катастрофата връхлетя, а сега съм мъртъв и съм попаднал в Бездната.

Тасълхоф си пое разтреперано дъх и избърса потта от челото си. Сетне, осъзнал, че последните му думи не са били особено ласкателни, побърза да добави:

— Не че се оплаквам, Ваше Величество. Сигурен съм, че който и да ме е пратил тук, сигурно е имал доста добра причина да го стори. В края на краищата, съвсем ясно си спомням, че веднъж счупих една драконова сфера и е възможно от време на време да съм влизал в притежание на някоя и друга чужда вещ… както и че не отдавах на Флинт дължимото уважение, поне не в твърде голяма степен и че се е случвало да крия дрехите на Карамон, докато се къпе, за да видим как ще стигне съвсем гол до Утеха. Но — Тас подсмръкна мелодраматично, — винаги съм помагал на Физбан да си намери шапката!

Не си умрял, каза гласът. Нито някой те е изпращал. Всъщност дори не би трябвало да си тук.

Изумен от внезапното разкритие, Тасълхоф вдигна очи и срещна мрачния, изпълнен със сенки поглед на Царицата:

— Не съм? — изписка той, без да осъзнава, че гласът му е започнал да звучи чудато. — Не съм умрял? — ръката му несъзнателно се вдигна към все още болящата го глава. — Разбира се, това е обяснението! Аз пък през цялото време си мислех, че някой е оплескал нещата.

Тук не допускаме кендери, продължи гласът.

— Никак не съм учуден — съгласи се тъжно Тас, който се чувстваше далеч повече на себе си откакто бе разбрал, че все още е сред живите. — На Крин има доста малко места, където допускат кендери.

Гласът сякаш не го слушаше:

Когато си влязъл в лабораторията на Фистандантилус, те е защитавало собственото му заклинание над нея. Останалата част от Истар е изчезнала дълбоко под земята по време на Катастрофата. Удаде ми се да запазя Храма на Царя-жрец. Когато съм готова, ще му позволя да се появи обратно във вашия свят заедно със самата мен.

— Но вие никога няма да спечелите — обади се кендерът, преди дори да е успял да обмисли добре казаното. — З-знам го със сигурност — заекна, когато тъмният поглед на Царицата го прониза. — Б-бях там.

Всъщност не си бил, понеже тези събития още не са настъпили. След като развали заклинанието на Пар-Салиан, внесе известни… промени в начина, по който протича времето. Фистандантилус — или Рейстлин, както го познаваш — вече ти го е обяснил. Точно поради тази причина магьосникът те изпрати на сигурна смърт… тоест се опита да го стори. Той не желаеше времето да може да бъде променяно: Катаклизмът му е нужен, за да отведе напред във времето един свещенослужител на Паладин — единственият съществуващ в този момент.

На Тас му се стори, че за пръв път в очите на Царицата нещо сякаш потрепна в нямо изумление и това неизвестно защо го накара да потрепери.

Съвсем скоро, Фистандантилус, амбициозни ми приятелю, ще съжаляваш за това свое решение. Сега е твърде късно. Жалък смъртен. Допусна грешка, скъпо струваща грешка. Влезе в капана на вечен времеви цикъл. И си осъден завинаги да се стремиш към собствената си гибел.

— Нищо не разбирам — намръщи се кендерът.

О, напротив, спокойно го увери гласът. Идването ти ми разкри бъдещето. И тъкмо ти ми даваш шанса да го променя. Като е унищожил теб, Фистандантилус си е отрязал единствения път за спасение. Тялото му ще загине по същия начин, по който е загинало много, много отдавна. Само че този път, когато душата му потърси ново тяло, аз ще й попреча. Следователно младият маг, Рейстлин, ще започне Изпитанието в Кулата на Върховното чародейство и ще намери там смъртта си. Няма да живее достатъчно дълго, за да попречи на плановете ми. Останалите ще си отиват един по един. Защото без помощта на Рейстлин Златна Луна няма да открие жезъла със синия кристал — а това е началото на свършека на света.

— Не! — изскимтя ужасено Тас. — Това… това не може да бъде истина! Не исках да става така. С-само реших да з-замина с Карамон и да изживеем поредното приключение! Той нямаше да се справи сам. Нуждаеше се от мен!

Кендерът се озърна изплашено, търсейки начин да побегне. Ала макар на пръв поглед да изглеждаше, че може да тръгне във всяка една посока, знаеше че няма къде да се скрие. Той се строполи на колене пред облечената в черно жена и се взря в нея:

— Какво сторих? Какво сторих? — извика обезумяло.

Стори онова, което би накарало дори Паладин да ти обърне гръб.

— Какво ще правиш с мен? — попита нещастно Тас. — Къде мога да отида сега? — Той вдигна потъналото си в сълзи лице. — Предполагам, че не м-можеш да ме изпратиш обратно при Карамон или в собственото ми време?

Твоето време вече не съществува. Колкото до изпращането ти при Карамон, сам знаеш, че е невъзможно. Не, ще останеш тук, с мен, като един вид застраховка срещу бъдещи грешки.

— Тук? — изпъшка Тасълхоф. — Но докога?

Пред очите му жената бе започнала да избледнява в леки проблясъци, които сякаш сгъстяваха нищото на мястото, където до преди миг бе стояла.

… Не задълго, предполагам. Дори никак… Или може би завинаги…

— Какво… Какво иска да каже тя? — попита Тас, вече към сивокосия свещенослужител, който бе изникнал на мястото на Нейно Мрачно Величество. — Не задълго или завинаги?

— Макар да не си мъртъв, дори в този момент ти умираш. Като всеки смъртен и твоите жизнени сили постепенно те напускат. Такава е природата на Бездната. Малко живи същества могат да се противопоставят на злото, което ги изяжда отвътре. Когато най-сетне умреш, боговете ще отсъдят съдбата ти.

— Разбирам — преглътна Тас. Той увеси нос. — Предполагам, че така ми се пада. О, Танис, ако знаеш само колко съжалявам! Наистина, не исках да става така…

Пръстите на свещенослужителя грубо го уловиха за ръката. Действителността край тях отново започна да се променя заедно с побягналата земя под краката им. Тасълхоф дори не обърна внимание. В този момент кендерът предпочиташе да се отдаде на бликналите сълзи и черната мъка. В този момент Тас желаеше смъртта повече от всичко друго на този свят.