Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (9)

Глава 6

— Как е той — попита тихо Кризания, докато влизаше в стаята. Младата жена отметна бялата качулка от главата си и развърза наметката си, за да позволи на Карамон да я свали от раменете й.

— Неспокоен е — отвърна войнът, като хвърли поглед към потъналия в сенки ъгъл на помещението. — Едва дочака завръщането ти.

Кризания въздъхна и прехапа устни.

— Иска ми се да му носех по-добри новини — промърмори.

— Това може само да ме радва — подметна едрият мъж и сгъна наметката й върху облегалката на едно кресло. — Може би най-после ще се откаже от безумните си идеи и ще се върне у дома.

— Знаеш, че… — започна тя.

— Ако вие двамата най-после сте свършили с гукането, може би нашата лейди ще дойде да ми разправи какво е открила — прекъсна я нечий глас.

Кризания се изчерви. Очите й раздразнено се завъртяха и тя побърза да отиде при Рейстлин, легнал на един сламеник близо до огъня.

Последният пристъп на ярост на магьосника му бе струвал скъпо. Беше се наложило Карамон лично да го изнесе от лабораторията. След като му приготви леглото, Кризания безпомощно бе наблюдавала как огромният войн се грижи за брат си, подобно на разтревожена майка около болно дете. Така или иначе усилията им имаха твърде незначителен ефект. Рейстлин бе останал в безсъзнание в продължение на повече от ден, без да престава да бълнува странни и неразбираеми думи. Само веднъж бе дошъл на себе си, за да изкрещи от ужас и отново да потъне в мрака, който го обгръщаше.

Тъй като дори Карамон нямаше смелост да докосне захвърления жезъл, двамата бяха решили да го оставят в лабораторията. Лишени от светлината му, войнът и Кризания седяха сгушени близо един до друг и се редуваха да бдят над неподвижното тяло на магьосника. Поддържаха огъня, ала даже ярките пламъци не им позволяваха да забравят за дебнещите очи на пазителите и смразяващото им присъствие сред надвисналите сенки.

Когато Рейстлин най-накрая се събуди, първата му работа, бе да нареди на Карамон да му приготви отварата и да изпрати единия от двамата пазители да донесе жезъла. Чак след това бе направил знак на Кризания да се приближи.

— Трябва да отидеш при Астинус — прошепна той.

— Астинус! — повтори озадачено младата жена. — Историкът? Но защо… не разбирам защо…

Нещо в очите на магьосника заблестя, а по бледите му бузи изби трескава червенина.

— Порталът е изчезнал! — изръмжа той, като скърцаше със зъби от безсилна ярост. Пръстите на ръцете му се изкривиха и почти незабавно отново започна да кашля, втренчен с разширени очи в Кризания. — Престани да ми губиш времето с глупавите си въпроси! Тръгвай! — заповяда й грубо, след което отново започна да се бори за глътка въздух.

Карамон я изгледа разтревожено. Младата жена се приближи до писалището, загледана с празни очи към пръснатите по него обгорели книги със заклинания.

— Виж — приближи се той до нея. — Нали не смяташ наистина да отидеш там? Кой всъщност е този Астинус? И как въобще възнамеряваш да прекосиш Дъбравата без амулет за закрила?

— Имам амулет — измърмори тя. — Получих го от брат ти, когато… когато се срещнахме за пръв път. Колкото до Астинус, той е пазителят на Великата библиотека в Палантас. Летописец на историята на Крин.

— Възможно е да е такъв в нашето време, но сега? — възрази раздразнено войнът. — Мислете, лейди!

— Точно това правя — отговори остро младата жена. — Астинус е известен като Безсмъртния. Легендата разказва, че е бил първият, чийто крак е стъпил на Крин и ще бъде последният, който ще го напусне.

Карамон я изгледа скептично.

— Задачата му е да записва всичко, което се случва. И му е известно онова, което се е случило в миналото или се случва в настоящето. Само че… — Кризания се взря разтревожено в Рейстлин — не умее да прозира в бъдещето. Тревожа се. Как според него би могъл да ни помогне той?

Изпълненият с подозрения войн дълго се бе противил срещу решението й да тръгне, ала в края на краищата бе принуден да се съгласи, че нямат никакъв избор. Състоянието на Рейстлин бе започнало да се влошава. Гореше от треска и изпадаше в дълги периоди на безпаметност, а когато идваше на себе си, гневно настояваше да получи отговор защо Кризания все още не е ходила при Астинус.

И така, младата жена се бе изправила срещу ужасите на Дъбравата и заплахите, дебнещи из улиците на Палантас, а сега стоеше коленичила край леглото на магьосника и загрижено следеше болезнените му опити да се изправи, втренчил трескав поглед в нея.

— Разкажи ми всичко! — нареди й дрезгаво той. — В подробности. Не изпускай и най-дребния детайл.

Тя кимна безмълвно и като се опитваше да забрави за току-що преживяния преход през коридорите на Кулата, започна да говори:

— Когато стигнах до Великата библиотека, поисках веднага да се срещна с Астинус — подхвана, без да забелязва, че пръстите й несъзнателно се опитват да изгладят ръбовете на снежнобялата роба, която Карамон й бе купил по-рано от града. — Библиотекарите отказаха да ме допуснат, но склониха, щом им показах медальона на Паладин. Както вероятно можеш да си представиш, медальонът наистина ги обърка — добави с усмивка. — Очевидно са минали не по-малко от сто години, откакто някой за последен път се е натъквал на следи от старите богове, така че най-сетне един от тях се разбърза и отиде да извести за мен… Наложи ми се да изчакам известно време, преди да ме въведат в стаята, където Астинус работи по цял ден, а понякога и до късно нощем, за да записва историята на света. — Тя направи пауза, обезпокоена от напрегнатия му поглед. Струваше й се, че стига да можеше, би изтръгнал думите направо от сърцето й. Кризания отмести очи и втренчена в пламъците на огъня, продължи разказа си: — Когато влязох, той просто си седеше там, без да престава да пише и без да ми обръща внимание. После библиотекарят с мен обяви високо името ми:

„Кризания от дома Тариниус“, точно според инструкциите ти. И тогава.

Тя спря и леко се намръщи.

— Какво? — размърда се Рейстлин.

— Тогава Астинус вдигна очи — каза объркано тя и отново обърна лице към магьосника. — Буквално престана да пише и остави перото настрана. И извика: „Ти!“ с толкова гръмовен глас, че ме накара да подскоча на мястото си, а библиотекарят, който ме бе въвел, едва не припадна от ужас. Преди още да съм успяла да отворя уста, за да кажа нещо и дори да попитам какво има предвид или откъде ме познава, той отново взе перото, проследи с него онова, което вече бе написал и… го зачеркна!

— Зачеркнал го е — повтори замислен Рейстлин с потъмнял поглед. — Зачеркнал — промърмори и потъна в завивките на сламеника си.

Кризания търпеливо изчака, докато магьосникът обмисли добре казаното от нея.

— А после? — попита отслабнало той.

— Там, където беше допуснал грешка, ако е било грешка, записа нещо друго. После пак ме фиксира. Изненада ме това, че вече беше напълно спокоен. Отпрати библиотекаря и ми предложи да седна. Чак тогава се поинтересува каква е целта на посещението ми… Обясних му, че издирваме Портала. Както ми нареди, споменах, че имаме информация, според която местонахождението му е в Кулата на Върховното чародейство в Палантас, но тя се е оказала невярна и не е там… Той кимна, сякаш не беше особено изненадан и каза: „Порталът беше преместен, когато Царя-жрец направи опит да превземе Кулата. Разбира се, от съображения за сигурност. След време вероятно отново ще се озове в Палантас, но сега наистина го няма“. „Тогава къде е?“, попитах аз. В продължение на няколко секунди той не отговори нищо. И тогава…

Гласът й изневери и тя изплашено стрелна с очи Карамон, сякаш искаше да го предупреди. Това не убягна на Рейстлин. Магьосникът отново се изправи в сламеника:

— Кажи ми! — нареди и дрезгаво.

Кризания си пое дъх. Вече беше на път да отмести поглед към огъня, ала Рейстлин я улови за китката и я стисна толкова силно, че едва не премаза костите й.

— Каза… каза, че тази информация ще ти струва нещо. И че всеки си има цена, дори и той.

— Ще ми струва нещо… — повтори беззвучно магьосникът с пламнали очи.

Кризания безуспешно опита да се освободи от хватката му, но само сполучи да я затегне още по-болезнено.

— Каква е цената? — попита заповедно той.

— Каза, че сам ще се сетиш! — отвърна измъчено младата жена. — Каза, че някога, много отдавна, си му обещал нещо.

Той я пусна. Кризания се отдръпна, като разтриваше китката си и отбягваше състрадателния поглед на Карамон. Внезапно огромният мъж рязко се изправи и се отдалечи от тях. Рейстлин отново потъна в тънките възглавници на сламеника, изгубил интерес и към двамата. Очите му бяха засенчени от мрак.

Тя също стана и отиде да си налее чаша вода. Ръцете й трепереха неудържимо, така че бе принудена да остави каната обратно върху писалището. Карамон се приближи, напълни чашата и й я подаде с мрачно изражение.

Кризания отпи от чашата, ала в същия момент забеляза, че войнът се е втренчил в китката й. Пръстите на магьосника се бяха отпечатали върху нежната й плът. Младата жена остави чашата и бързо прикри ранената си ръка с ръкава на робата.

— Той не искаше това — отговори на безмълвния въпрос в суровите му очи. — Болката го прави нетърпелив. Нима нашите страдания могат да се сравняват с неговите? Ти трябва да знаеш това по-добре от всеки друг. Голямата картина го е обладала и вече не вижда нищо около себе си.

Кризания се върна обратно при загледания в огъня магьосник.

— Вижда всичко, уверявам те — чу мърморенето на Карамон зад гърба си. — При това дяволски добре… чак сега започвам да го разбирам.

 

 

Астинус от Палантас, историкът на Крин, се намираше в собствения си кабинет и както обикновено пишеше. Беше късна вечер, наистина късна. Всъщност Нощната стража отдавна бе застъпила, а библиотекарите отдавна бяха затворили и залостили вратите на Великата библиотека. Малцина успяваха да влязат при него през деня и никой през нощта. Но резетата и ключалките не представляваха трудност за онзи, който точно в този момент влезе в Библиотеката и се изправи пред Астинус като безплътна сянка.

Историкът не вдигна поглед:

— Вече започвах да се тревожа за теб — произнесе, без да спира да пише.

— Леко неразположение — отвърна мрачната фигура и се изкашля, сякаш последното й бе напомнило за прекараната болест.

— Надявам се, че вече си по-добре — поинтересува се Астинус, като все така не вдигаше глава.

— Здравето ми се подобрява — отвърна фигурата и черната й роба прошумоля. — Но не и грижите.

— Моля, седни. — Астинус посочи един стол с върха на пачето си перо, зает с онова, което пишеше.

Мъжът пред него се усмихна криво, положи ръка върху облегалката на стола и се отпусна в него. В кабинета се възцари тишина, която продължи няколко дълги минути, накъсвана единствено от скърцането на перото и покашлянето на нарушителя на нощното спокойствие.

Най-сетне Астинус остави перото и вдигна очи, за да срещне тези на посетителя си, а посетителят му на свой ред отметна черната качулка от главата си. Историкът го разгледа внимателно и кимна:

— Не познавам това лице, Фистандантилус, но очите са същите, макар сега в тях да има нещо различно. Виждам в тях бъдещето… Е, значи се превърна във властелин на времето. Защо обаче не се появи в целия си блясък, както беше предречено?

— Името ми не е Фистандантилус, Безсмъртни, а Рейстлин. Това би трябвало да дава отговор на въпроса ти какво се е случило — усмивката на Рейстлин беше изчезнала и сега очите му се бяха превърнали в тесни цепнатини! — Естествено, всичко това ти е известно? — Той направи неопределен жест с ръка. — Вярвам, че финалната битка помежду ни е била записана.

— Записал съм както името, така и битката — отвърна хладнокръвно Астинус. — Искаш ли да погледнеш вписаното… Фистандантилус? — Рейстлин се намръщи и в очите му проблесна стаена заплаха. Историкът продължи да го гледа невъзмутимо, облегнат назад в стола си. — Донесе ли онова, което искам?

— Да — отговори злобно магьосникът. — Струваше ми дни на болка и слабост. Тъкмо това ме забави.

В студеното, лишено от възраст изражение на Астинус за пръв път се появи някакъв намек за емоция. Той нетърпеливо се наведе напред, докато Рейстлин разтваряше гънките на робата си и втренчи развълнувано поглед в кристалната сфера, увиснала в кухината пред гърдите на магьосника подобно на чисто като сълза, кристално сърце.

Дори човек като Астинус не можа да сдържи уплахата си от тази гледка, ала съвсем бързо стана ясно, че всичко е просто игра на светлината. Пръстите на Рейстлин заповядаха на кълбото да отлети напред и бързо загърнаха гърдите му.

Сферата заплува около историка, който благоговейно протегна ръце и я взе в шепите си. От докосването му вътрешността й се изпълни с лунна светлина — ясно се долавяха сребърният и червеният оттенък. Имаше дори намек за странната аура на черната луна. А под луните се сменяха видение след видение.

— Сам виждаш, че докато двамата си седим тук, времето лети — обади се Рейстлин със зле прикрита гордост в гласа. — Сигурен съм, че вече няма да ти се налага да разчиташ на безплътните си пратеници от други измерения, за да попълваш знанията си за света. От сега нататък ще виждаш всичко със собствените си очи.

— Да! Да! — В очите на Астинус се забелязваха сълзи. Историкът не можеше да отмести поглед от дълбините на сферата, а ръцете, с които я държеше, трепереха неудържимо.

— А сега е мой ред — продължи с хладен тон магьосникът. — Къде е Порталът?

Астинус вдигна очи.

— Нима не можеш да отгатнеш сам, Човече на Бъдещето и Миналото? Чел си хрониките…

Рейстлин се взираше в Астинус, без да говори, с пребледняло лице, което бе на път да се превърне в маска на смъртник.

— Прав си, наистина съм чел хрониките. Значи затова Фистандантилус е ходил в Заман — произнесе след секунда. Астинус кимна. — Заман, магическата крепост, намираща се в Равнините на Дергот… близо до Торбардин — домът на планинските джуджета. Заман също е в земите им — продължи магьосникът с безизразен глас, сякаш четеше направо от книга. — Там, където в този миг техните братовчеди, джуджетата от хълмовете, искат да се върнат, подгонени от последствията от Катастрофата, превърнали света в опасно, изпълнено с глад и болести място. — Порталът е…

— … скрит дълбоко в подземията на Заман — довърши мрачно Рейстлин. — Там Фистандантилус взима участие във Великата война на джуджетата…

— Ще вземе участие — поправи го историкът.

— Ще вземе участие — измърмори раздразнено магьосникът. — Война, която ще предопредели гибелта му.

Гостът на Астинус потъна в мълчание. Сетне внезапно се изправи, приближи писалището на историка и безцеремонно обърна книгата на хрониките така, че да може да я разгледа. Астинус го наблюдаваше с безпристрастен интерес.

— Прав си — произнесе Рейстлин, като плъзгаше поглед по все още мокрото мастило. — Аз съм от бъдещето. Чел съм „Хрониките“ или поне части от тях. Но помня много добре нещо вписано от теб, нещо, което ще впишеш ето тук — той посочи едно празно място и изрецитира по памет: „На същата дата, след 30-ия край на Нощната стража, Фистандантилус ми донесе Сферата на Отминаващото настояще“…

Астинус не отговори. Ръката на Рейстлин започна да трепери:

— Ще го напишеш, нали? — настоя и в гласа му изстърга нотка на зараждащ се гняв.

Историкът продължаваше да мълчи. Вместо това просто вдигна рамене.

Магьосникът въздъхна:

— Значи не правя нищо, което вече не е било направено! — Пръстите му се свиха от напрежение и когато отново заговори, личеше, че едва успява да се сдържа: — Преди няколко дни при теб идва жена на име Кризания. Тя ми разказа, че когато влязла, си пишел нещо, но щом си я видял, си го задраскал и поправил.

Астинус се намръщи.

— Покажи ми го! — изрева внезапно Рейстлин.

Историкът с нежелание остави сферата да отплува встрани от него. В мига, в който ръцете му се отделиха от нея, светлината й помръкна и изчезна. Той се обърна, порови нещо зад креслото си и извади оттам голяма, облечена в кожа книга, която без много да се замисля отвари точно на необходимото място.

Обърна и нея, за да може архимагьосникът да я разгледа.

Рейстлин прочете първо зачеркнатото, а сетне и поправката. Когато отново се изправи и скри ръце в ръкавите на шумолящата си черна роба, лицето му бе бледо, но смъртоносно спокойно.

— Времето е изменчиво.

— Не бих казал — възрази Астинус. — Тя дойде на мястото му, нищо повече. Равностойна замяна. Времето продължава да си тече и нищо не може да го смути.

— И ме влачи заедно със себе си?

— Освен ако не смяташ за възможно да промениш течението на реката, като хвърлиш в нея камъче — отбеляза с кисела усмивка историкът.

Рейстлин сведе очи към него и също се усмихна бързо и за кратко. После посочи към носещата се във въздуха сфера.

— Само гледай, Астинус — прошепна той. — Гледай за камъчето! Сбогом, Безсмъртни.

Изведнъж стаята сякаш се изпразни, ако не се броеше обичайният й обитател. Историкът постоя мълчаливо, потънал в мислите си. Сетне обърна книгата към себе си и още веднъж прочете онова, което бе вписвал в момента на влизането на Кризания:

„На тази дата, след 15-о начало на Дневната стража, пристигна Денубис, свещенослужител на Паладин, изпратен от великия архимагьосник Фистандантилус, за да му разкрия местоположението на Портала. В замяна на помощта ми, Фистандантилус ще ми даде отдавна обещаното — Сферата на Отминаващото настояще…“

Името на Денубис бе зачеркнато и вместо него бе вписано това на Кризания.