Метаданни
Данни
- Серия
- Легенди за драконовото копие (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- War of the Twins, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Петър Тушков, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Маргарет Вайс; Трейси Хикман
Заглавие: Войната на близнаците
Преводач: Петър Тушков
Издание: първо (не е указано)
Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2004
Тип: роман
Националност: американска (не е указана)
Печатница: „Симолини 94“
Редактор: Милена Иванова
ISBN: 954-761-142-9; 978-954-761-142-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3460
История
- —Добавяне
Глава 3
— Тя го нарече Рейстлин!
— Но после и… „Фистандантилус“?
— От къде можем да бъдем сигурни? Нещо не е както трябва! Този не дойде от Дъбравата, както беше предсказано. Не дойде в блясъка на своята мощ! А другите с него? Трябваше да бъде сам!
— И все пак, чувстваш ли магията му? Не бих посмял да го предизвикам…
— Дори и за толкова голяма награда?
— Мирисът на кръв те подлудява! Ако това е той и открие, че си посегнал на избраниците му, ще те запрати право във вечния мрак, където ще сънуваш топла кръв, без никога да я вкусиш!
— А ако не е той? И се провалим? Когато Тя се появи в гнева си, участта, която току-що ми описа, ще ми се стори далеч по-приемлива!
Мълчание. И после:
— Има един начин да проверим.
— Опасно е. Той е твърде слаб, това може да го погуби.
— Трябва да узнаем! По-добре той да умре, отколкото да не изпълним задължението си към Нейно Мрачно Величество.
— Да… Смъртта му би могла да бъде обяснена… не и живота.
Когато нечии пръсти проникнаха като ледени върхове през пластовете на безсъзнателното състояние, в което се намираше, мозъкът му се сгърчи от изгаряща болка. Рейстлин положи усилия и за миг успя да се пребори с налитащата мъгла от нарастващо изтощение. Отвори очи и задъхано погледна право в изпълнените с бездънен мрак очни ябълки на олюляващите се мъртвешки лица, надвесени над него. Ръцете на създанията докосваха гърдите му.
Трябваше му само секунда, за да осъзнае какво търсят. Мисълта го ужаси.
— Не — произнесе, останал без въздух. — Няма да мина отново през това!
— Ще минеш, трябва да знаем! — отговориха те.
Разгневен от безцеремонните им действия, Рейстлин изръмжа горчиво проклятие и направи опит да вдигне вдървените си ръце, за да се пребори със смъртоносната им прегръдка. Напълно безполезно. Мускулите му просто отказаха да се подчинят.
Яростта и болката, и безсилието изтръгнаха от него писък, който не можа да чуе никой, дори самият той. Пръстите уловиха нещо, болката се усили до непоносимост и той потъна — не в тъмнина, а в спомените си.
В Учебната зала, където седмината послушници работеха същата сутрин, нямаше прозорци. Достъпът на слънчева светлина бе изрично забранен. Не се допускаше дори светлината на двете луни — сребърната и червената. Колкото до третата, черната луна, присъствието й така или иначе се усещаше както в помещението, така и навсякъде другаде из Крин, без да се налага някой да я вижда.
Залата беше осветена от дебели восъчни свещи в сребърни светилници, поставени на масата. Това позволяваше на послушниците да ги разнасят със себе си, докато учеха. Помещението бе единственото в целия замък на великия Фистандантилус, където горяха свещи. Навсякъде другаде се използваха сфери, заредени с магия за вечна светлина — можеха да се забележат къде ли не — носещи се леко във въздуха и разпръскващи мрачната атмосфера, която сякаш завинаги бе обгърнала с потайността си укреплението. В Учебната зала нямаше сфери поради една-единствена основателна причина — внесена в помещението, светлината им моментално щеше да изтлее заради ефекта на блокиращата магия. Ето кое обясняваше необходимостта от свещи, както и постоянната грижа да се избегне нежеланото влияние на слънчевата и лунната светлина.
Шестима от послушниците седяха близо един до друг на една от масите. Някои разговаряха, а други учеха в мълчание. Седмият стоеше зад маса в далечния край на помещението. От време на време някой от шестимата вдигаше стеснителен поглед към този самотник и почти веднага бързаше да го сведе, тъй като изглеждаше така, сякаш седмият послушник неизменно се взира към тях.
Самият той намираше ситуацията по-скоро за забавна. По лицето му плъзна едва забележима усмивка. Откъдето и да го погледнеше, Рейстлин не бе имал кой знае колко поводи за веселие през няколкото месеца от престоя си в замъка на Фистандантилус. Дните зад тези стени минаваха бавно. Е, разбира се, беше се оказало съвсем елементарно да поддържа илюзията, за да не позволи на архимагьосника да прозре истинската му самоличност, за да прикрие действителните си възможности и да се превърне в един от групата на глупците, които се надяваха да заслужат доверието на Фистандантилус и да станат негови ученици.
Способността да заблуждава околните с дребни фокуси бе в кръвта му. Всъщност даже се забавляваше от приятното предизвикателство винаги да бъде на крачка пред тях, винаги да ги държи в напрежение. Харесваше му и играта с Фистандантилус. Усещаше, че го наблюдава внимателно. И знаеше съвсем точно какво си мисли великият магьосник — кой беше всъщност този послушник? Откъде взимаше силите, които очевидно горяха някъде дълбоко в него и все пак не можеха да бъдат разбрани?
Понякога даже почти долавяше как Фистандантилус разглежда лицето му, сякаш се чуди дали не го е виждал някъде…
Да, Рейстлин се забавляваше. Ето защо бе доста изненадан, че все пак се е натъкнал на нещо, което в миналото не му бе доставяло голямо удоволствие, най-неприятната част от спомените му — училищните дни.
Лукавият — така го бяха наричали помежду си послушниците в школата на стария му Учител. Не го харесваха и не му се доверяваха. Дори Учителят се страхуваше от него. Младостта на Рейстлин бе преминала твърде безрадостно. Единственият човек, който го приемаше такъв, какъвто е, бе собственият му брат близнак, Карамон, чиято любов бе до такава степен покровителствена и задушаваща, че понякога омразата на съучениците му се струваше далеч по-приемлива.
А сега, въпреки че презираше тези нещастници, чието единствено желание бе да се подмажат на своя господар, само за да може той накрая да убие един от тях, макар да се наслаждаваше на възможността да си играе и да им доказва превъзходството си, понякога, особено през дългите самотни нощи, Рейстлин усещаше жегване, когато до ушите му долитаха ехтящите звуци от техните разговори или смехове…
Той сърдито си напомни, че всичко това е много далеч от истинските му притеснения. Трябваше да постигне далеч повече. Налагаше се да поддържа концентрацията си, да пести сили. Защото днес бе денят, в който Фистандантилус щеше да избере своя ученик.
„Вие шестимата ще живеете — помисли си Рейстлин. — Всички до един ще си тръгнете от тук и ще ме мразите до края на дните си, без да подозирате, че някой от вас ми дължи живота си!“
Вратата на Учебната зала се отвори със скърцане, което накара шестте облечени в черни роби фигури да трепнат едновременно. Загледан с изкривена усмивка към тях, Рейстлин забеляза как посивялото лице на мъжа, застанал в рамката на вратата, също се набръчква от презрение.
Стъкленият поглед на магьосника обходи всяко лице, докато послушниците нервно свеждаха очи, за да се скрият зад черните си качулки, а ръцете им несъзнателно посягаха към измамната сигурност на магическите компоненти пред тях.
Най-сетне Фистандантилус се обърна и към седмия послушник на отдалечената маса. Рейстлин отвърна на взора му, без дори да помръдне — всъщност кривата му усмивка стана дори по-широка и подигравателна. Веждите на архимагьосника се свъсиха и той ядосано затръшна вратата. Шестимата послушници стреснато вдигнаха глави.
Старецът отиде с провлачена крачка до креслото си и ставите му осезателно изпукаха, докато облегнат на жезъла си се отпусна в него. Съсухрената му ръка несъзнателно се повдигна и улови тежкия медальон, който носеше, а очите му още веднъж огледаха всеки от шестимата млади послушници. Беше странен медальон — един-единствен овален халцедон, инкрустиран в обикновен сребърен обков.
Послушниците често бяха обсъждали помежду си това украшение, без да имат ясната идея за какво точно служи в действителност. Фистандантилус го носеше винаги със себе си, така че очевидно бе ценно за него. Дори най-низшия измежду тях обаче, долавяше съвсем ясно могъщите защитни заклинания, с които бе предпазен медальонът. Но какво точно правеше? Предположенията се колебаеха между способността му да призовава нечисти създания от други измерения и осигуряването на директна връзка с Нейно Мрачно Величество.
Само един измежду послушниците знаеше отговора на този въпрос. Рейстлин. Но разбира се нямаше намерение да го споделя с когото и да било.
Изкривените пръсти на Фистандантилус отново потърсиха украшението и се сключиха около овалния камък, докато очите му гладно оглеждаха младежите. Стори му се, че магьосникът за миг облиза устни и това го изпълни с внезапен страх.
„Ами ако се проваля? По-силен е, отколкото си мислех! Най-могъщият, който някога се е раждал! Ами аз? Мога ли да се изправя срещу него? Ами ако…“
— Да започваме — произнесе Фистандантилус с дрезгав глас и се втренчи изпитателно в първия от шестимата.
Рейстлин бързо прогони всякакви мисли за неуспех. Цял живот се беше готвил за този момент. Провалът означаваше сигурна смърт. И преди се бе изправял лице в лице с опасността. Не беше толкова различно.
Един по един послушниците ставаха, разтваряха записките си и произнасяха предварително подготвените заклинания. Сега единствено блокиращата магия успяваше да опази Учебната зала непокътната. В противен случай ги грозяха опасности като експлодиращи нажежени топки, огнедишащи дракони и смъртоносни същества, призовани пищящи от обитаваните от тях измерения. Помещението си оставаше потънало в тишина, осветявано от несигурната светлина на свещите — чуваха се единствено напевите на младите магьосници и шумоленето на отгръщаните страници.
След като приключеше с изпитанието, всеки от послушниците заемаше отново мястото си. До този момент всички се представяха изключително добре. Това не беше учудващо. Фистандантилус допускаше до себе си само седем от най-изтъкнатите млади магове, които преди това бяха преминали през изтощителното Изпитание в Кулата на Върховното чародейство. А от тези седем, за да го провъзгласи за свой помощник, избираше винаги най-добрия.
Поне така предполагаха те.
Ръката на архимагьосника отново докосна халцедона. Очите му се обърнаха към Рейстлин:
— Твой ред е, момче — каза безизразно, макар в погледа му да се долавяха стаени отблясъци. Бръчките по челото му едва забележимо се вдълбаха, сякаш продължаваше да се опитва да си припомни къде е виждал лицето му.
Без ни най-малко да прикрива циничната си презрителна усмивка, Рейстлин се изправи. Сви рамене равнодушно и шумно захлопна книгата със заклинания. Останалите послушници се спогледаха мрачно. Фистандантилус се намръщи. Черните му очи продължаваха да блестят любопитно.
Започна да рецитира заклинанието по памет — думите се лееха свободно, произнасяше ги бързо и с лека насмешка. Съучениците му се размърдаха от неудобство при тази нагла демонстрация на умения, а в погледите им се четяха омраза и неприкрита завист. Колкото повече чуваше Фистандантилус, толкова по-ясно се забелязваха нетърпеливия глад и извратеното му желание за притежание, които едва не нарушиха концентрацията на Рейстлин.
Завърши заклинанието, без да изгуби необходимото за него състояние на ума и миг по-късно Учебната зала се обля в искрящи, многоцветни отблясъци, а надвисналото мълчание се разкъса от експлозия!
Усмивчицата от устните на архимагьосника изчезна напълно. Чуха се изумените викове на другите послушници.
— Как преодоля блокиращата магия? — попита заповедно Фистандантилус. — Що за странни сили притежаваш?
В отговор младият маг разтвори ръце. В дланите му лумнаха топки, съставени от синя и зелена светлина, толкова ярка, че никой не успя да погледне директно в тях. Сетне все така подигравателно плесна веднъж и пламъците изчезнаха.
Мълчанието и тишината отново връхлетяха Учебната зала с единствената разлика, че сега над всичко надвисна и страхът на присъстващите, когато Фистандантилус бавно стана от креслото. Яростта му бе толкова концентрирана, че около него се излъчваше ясно забележим ореол. Той пристъпи към седмия послушник.
Рейстлин дори не трепна. Просто проследи приближаването на архимагьосника.
— Как… — простърга гласът на стареца.
Очите му се сведоха към слабите ръце на младежа. Протегна се злобно и улови една от китките му.
Рейстлин за малко не извика от болка. Докосването на Фистандантилус бе студено като лед. Продължи да се усмихва, макар да си даваше сметка, че лицето му навярно се е изкривило като на смъртник.
— Искряща прах! — старецът грубо го дръпна след себе си към светлината на най-близката свещ, за да могат всички да видят ясно следите по дланите му. — Най-обикновен трик! А ти си просто поредният уличен измамник!
— Наистина, така изкарвам прехраната си — произнесе Рейстлин през зъби. — Стори ми се подходящо предизвикателство, предвид сбирщината от аматьори, кандидатстващи за твои помощници, Велики.
Хватката на архимагьосника се затегна. Младежът видя червени кръгове пред очите си, но отново не направи опит да се отдръпне. Нито да сведе поглед встрани. Сега, независимо от болката, която му причиняваше, магьосникът изглеждаше заинтригуван.
— Смяташ себе си за по-добър от тях? — запита едва ли не любезно, без да обръща внимание на сърдитото мърморене на послушниците.
Рейстлин не отговори веднага, изгубен сред фонтаните от болка:
— Знаеш, че е така! — процеди той.
Хватката около китката му продължи още цяла вечност. Някъде през пластовете ненаситен глад за момент се мярна нещо като страх, който тутакси угасна и Фистандантилус най-сетне пусна ръката му. Младежът сподавено улови китката си и почти падна в креслото с вик на облекчение. Започна да разтрива появилия се снежнобял отпечатък.
— Махайте се! — отсече Фистандантилус. Шестимата послушници се изправиха сред шумоленето на черните си роби. Рейстлин ги последва. — Ти остани — нареди хладно архимагьосникът.
Подчини се, като не преставаше да разтрива наранената си китка. Усещаше как постепенно топлината и животът започват да се завръщат в нея, докато, сподирени от учителя си, младежите се измъкваха един по един през вратата. След като останаха сами, Фистандантилус се обърна към новия си помощник:
— Съвсем скоро замъкът ще бъде само наш. Ела в подземието по тъмно. Подготвям експеримент, който изисква… присъствието ти.
Рейстлин проследи ужасено и очаровано как пръстите на магьосника отново посегнаха и се плъзнаха нежно по повърхността на халцедона. За момент думите сякаш бяха отлетели от устата му. Сетне разтегна устни в широка усмивка. Знаеше, че този път шегата щеше да е за негова сметка.
— Разчитайте на мен, Учителю — каза той.
Рейстлин лежеше прикован върху някаква каменна плоча дълбоко в подземията на замъка. Дори дебелите черни копринени дрехи не можеха да го предпазят от всепроникващия студ на това място. Той потрепери. Трудно му беше да прецени дали от студ, страх или вълнение.
Не виждаше Фистандантилус, но чуваше действията му съвсем ясно — шепотът на робата му, лекото почукване на жезъла върху пода, отгръщането на страниците на книгата със заклинания. Младежът се напрегна, като не преставаше да се преструва, че е изпаднал в транс от чародействата на архимагьосника. Моментът най-после бе настъпил.
В същия миг в полезрението му се появи и самият Фистандантилус. В очите на стареца все така гореше налудничавият глад, докато оглеждаше нетърпеливо жертвата си. Халцедонът леко се олюляваше на дългата си сребърна верига.
— Да — каза магьосникът, — ти си различен. По-умел и по-могъщ от всеки друг послушник, който съм имал досега.
— Какво ще правиш с мен? — попита дрезгаво Рейстлин. Отчаяната нотка в гласа му не бе съвсем престорена. Трябваше да знае как действа медальонът.
— Има ли някакво значение? — вдигна рамене Фистандантилус и постави длан върху гърдите му.
— Да… Дойдох тук в търсене на познание — отвърна младежът през стиснати зъби, за да надмогне отвращението от неприятното докосване. — Сега жаждата ми е дори по-голяма.
— Достойно за уважение — кимна старецът с изгубени в мрачните си мисли очи. Навярно вече преповтаряше наум заклинанието, предположи Рейстлин. — Възнамерявам да се вселя в тялото и ума ти. Фактът, че едновременно изпитваш нужда от познание и имаш вроден усет към Изкуството, те прави още по-ценен. Е, добре, ще ти разясня. Ето и последния ми урок, послушнико. Научи го добре…
Едва ли знаеш какво значи ужас пред настъпването на старостта, младежо. Колко ясно само си спомням своя първи живот и колко добре виждам чудовищното усещане за надигащ се гняв и безсилие пред осъзнаването, че аз… най-могъщият чародеец, раждан някога… съм хванат в капана на нещастието и старостта! Умът ми — о, той бе в отлично състояние! Наистина, макар и грохнал, бях по-жив и изпълнен с желание за живот от когато и да е! Но цялото ми могъщество, всички задълбочени познания щяха да бъдат изгубени, бяха на път да се превърнат в прах! Очакваха ме смъртта и червеите!
Тогава носех Червената роба…
Струва ти се странно, нали? Изненадан ли си? Приех Червената роба с ясното съзнание, че мога да постигна много, ако просто подходя хладнокръвно към живота. Човек учи далеч по-добре, ако избере пътя на неутралитета, без да му се налага да държи сметка за която и да е от двете страни. Получава възможност да черпи с пълни шепи от целия спектър на магията. Обърнах се за помощ към Гилиън, бога на Неутралитета, с молбата да ми позволи да остана в това измерение, за да науча още. Само че Богът на Книгата не можеше да ми помогне. Хората са негово дело. Нямаше нищо необичайно в това, веднъж осъзнал краткостта на живота си, да поискам повече. Посъветваха ме да се откажа и да приема съдбата си…
Фистандантилус сви рамене:
— В очите ти виждам разбиране, послушнико. В известен смисъл дори чувствам съжаление, че се налага да те унищожа. Може би двамата с теб щяхме да развием рядка форма на взаимно сътрудничество. Но стига разяснения. Избрах страната на мрака. Проклех червената луна и отправих молитва да ми бъде позволено да видя черната. Царицата на Мрака чу молбата ми. Така облякох Черната роба и се посветих в службата на нов господар. В замяна позволих да ме отведат в нейното измерение. Виждал съм бъдещето. Преживял съм миналото. Царицата ми подари този медальон. С негова помощ, по време на пребиваването си в настоящето, мога да избирам за себе си млади тела, с които да продължа пътя си към бъдещето. Така душата ми остава непокътната.
Рейстлин не успя да потисне потръпването си. Устните му се извиха от презрение и омраза. Тялото от думите на магьосника беше неговото. Беше готов…
Фистандантилус дори не му обърна внимание. Магьосникът издигна халцедона с намерение да освободи заклинанието.
Взирайки се в медальона, който проблясваше на бледата светлина, излъчвана от глобуса в центъра на помещението, Рейстлин усети как сърцето му ускори ход. Пръстите му се свиха.
Като се стараеше гласът му да не трепери повече от обичайното за ролята му на жертва, той прошепна:
— Кажи ми как действа! Кажи ми какво ще се случи с мен!
По устните на стареца плъзна усмивка и ръката му за момент увисна, провесила медальона над гърдите на младежа:
— Ще положа камъка върху сърцето ти. Ще усетиш как животът постепенно те напуска. Мисля, че болката е дори по-непоносима, отколкото можеш да си представиш. Но едва ли ще продължи дълго, стига, разбира се, да не й се съпротивляваш, послушнико… Отдай й се и бързо ще изгубиш съзнание. От личните си наблюдения мога да заключа, че борбата само удължава агонията.
— Има ли някакви по-специални думи? — попита разтреперано Рейстлин.
— Естествено — отвърна Фистандантилус и се наведе близо до лицето му. Той положи внимателно халцедона върху гърдите на младежа. — Сега ще ги чуеш… Ще бъдат наистина последните думи, които ще достигнат до теб…
Младият маг почувства как по кожата му пролазиха ледени тръпки и за момент почти се подчини на паническото желание да се освободи от хватката на стареца и да побегне. „Не — нареди си студено и заби нокти в дланите си, за да позволи на болката отново да проясни съзнанието му от страха. — Трябва да чуя думите!“
Треперенето му се усили. Той стисна очи, за да не вижда непосредствено пред себе си съсухрената кожа на Фистандантилус. Продължаваше да усеща дъха на разложение от магьосника…
— Точно така — произнесе старецът тихо. — Отпусни се…
Мъчителят му започна сложния напев на заклинанието. Съсредоточен изцяло върху онова, което правеше, Фистандантилус на свой ред затвори очи и започна да се поклаща, притиснал камъка към гърдите на Рейстлин. Ето защо не успя да забележи, че всяка негова дума бива повторена, трескаво промърморена от беззащитната му жертва. А когато най-сетне осъзна, че нещо не е наред, вече бе привършил и стоеше в очакване състарените му кости да усетят първия прилив от топлина и жизненост.
Не последва каквото и да било.
Фистандантилус стреснато отвори очи. Втренчи се в положеното върху каменната плоча тяло на младия маг и залитна назад с нечленоразделен звук, който напълно изрази смайването и внезапно връхлетелия го страх.
— Виждам, че най-сетне ме позна — каза Рейстлин и се изправи в седнало положение. Едната му ръка почиваше върху каменната плоча, ала другата стоеше скрита в един от тайните джобове на черната му роба. — Толкова по въпроса с тялото, което те очаква в бъдещето.
Старецът не отговори. Взорът му прониза с мъчително любопитство тъмната тъкан на тайния джоб.
После сякаш бързо възвърна хладнокръвието си:
— Да не би великият Пар-Салиан отново да ми е изпратил някоя своя марионетка, дребно магьосниче? — поинтересува се подигравателно. Погледът му не се откъсваше от джоба на младежа.
Рейстлин поклати глава и спусна крака на пода. Без да вади скритата си ръка, той посегна и отметна качулката на робата, за да позволи на архимагьосника да види истинското му лице — онова, което толкова грижливо бе прикривал с помощта на илюзия през последните няколко дълги месеца.
— Не. Дойдох сам. Сега аз съм Господар на Кулата.
— Невъзможно — изръмжа старецът.
Устните на Рейстлин се извиха, ала в стъкления поглед, с който неотклонно следеше Фистандантилус, не се появи дори намек за усмивка:
— Е, може би все още не ти се вярва. Но допусна грешка. Подцени ме. По време на Изпитанието изтръгна само част от жизнените ми сили. И ме принуди да водя живот, изпълнен с непрестанна болка, в тяло — развалина, обрече ме на зависимост от грижите на брат ми. Научи ме да използвам драконовата сфера и запази живота ми, когато бях на косъм от смъртта във Великата библиотека в Палантас. По време на Войната на Копието ми помогна да прогоня Царицата на Мрака обратно в Бездната, където повече нямаше да представлява заплаха за света — или за теб самия. Накрая, когато вече имаше достатъчно сили в настоящето, реши да се завърнеш в бъдещето и пожела моето тяло! Ти щеше да се превърнеш в мен!
Рейстлин забеляза как очите на Фистандантилус внезапно се превърнаха в тесни процепи и се напрегна, свивайки пръсти около предмета в джоба си. Гласът на архимагьосника звучеше измамливо благо:
— И какво смяташ да правиш? Да ме убиеш?
— Не — отвърна тихо Рейстлин. — Аз ще се превърна в теб!
— Глупак! — избухна в пронизителен смях старецът. Ръката му издигна медальона: — Можеш да го постигнеш единствено с помощта на това. А те уверявам, че с жалките способности, които имаш, едва ли ще успееш да преодолееш предпазващите го заклинания…
Гласът му заглъхна от внезапния шок на осъзнаването, когато Рейстлин извади ръка от джоба си. В дланта му лежеше съвсем същият медальон.
— Заклинания срещу чиято и да е магия — произнесе младият магьосник с усмивка, която вече приличаше на ухилване на скелет. — Но не и срещу ловкостта на пръстите. Не и срещу уменията на един най-обикновен уличен измамник…
Лицето на стареца придоби смъртно блед оттенък. Очите му трескаво потърсиха веригата на медальона около врата му. Сега, след като илюзията най-сетне бе разбулена, Фистандантилус осъзна, че ръката му е празна.
Настъпилото мълчание се пропука от разкъсващ звук. Каменният под под краката на Рейстлин се олюля и го запрати на колене. Скалата се разцепи на две, поддала заедно с основите на цялата лаборатория. А в настъпилия хаос се възправяше Фистандантилус, подел могъщ, призивен напев.
Младежът трескаво оцени замисъла на архимагьосника и също започна да тъче защитно заклинание, стиснал халцедона в юмрук. Думите бързо изградиха покров, за да предпазят тялото му, докато отвърне на атаката. С периферното си зрение, като опитваше да се изправи на крака, забеляза как през пукнатината на пода пропълзява създание, чиито форми сякаш бяха излезли от най-ужасния му кошмар.
— Хвани го! — изпищя Фистандантилус и посочи Рейстлин. — Не му позволявай да избяга!
Чудовището протече през напукания под и протегна пипала към младия маг. Защитното заклинание започна да се разпада под ужасяващия натиск на яростта му. Изчадието бе на път да се добере до него и да впие зъби в плътта му.
Контрол! Безбройните часове на обучение и дисциплина и изградената увереност в собствените възможности автоматично изпратиха необходимите думи към устата му. Още докато започваше съответния напев, младежът усети как в тялото му се надига чистият екстаз от протичащата магия и липсата на какъвто и да е страх. Внезапният отпор накара въздуха да заискри.
Съществото се поколеба.
Фистандантилус гневно му нареди да нападне.
Рейстлин му заповяда да се закове на място.
Чудовището объркано погледна първо към единия, а сетне и към другия. Пипалата му се замятаха като змии, очертанията му несигурно заблещукаха и изгубиха контраст… Мигът се проточи до безкрайност. Магьосниците се дебнеха, без да изпускат контрол. Всеки от тях очакваше мигването, издайническото потрепване на устните, нервният спазъм в изкривените от напрежение ръце на противника, грешката, която щеше да доведе до решаващото превъзходство.
Не помръдваха и, ако твърдостта на Рейстлин му даваше предимство, то древните магически извори на могъщество позволяваха на Фистандантилус да почерпи сили от самата бездна на мрака.
Накрая създанието реши спора по единствения възможен начин. Уловено между двамата равни по мощ противници, премазано в гневното им желание за надмощие, чудовището изпищя от ужас и избухна в ярка експлозия.
Взривната вълна отхвърли магьосниците от епицентъра си и ги запрати към стените на лабораторията. Във въздуха заваля дъжд от нажежено стъкло и се разнесе зловонна смрад. Лумналите огнища на начеващия пожар обляха в грозни многоцветни отблясъци опушените стени.
Рейстлин бързо скочи на крака и избърса кръвта от порязаното си чело. Врагът му не бе закъснял да направи същото. И двамата знаеха, че подобна грешка би коствала живота на по-бавния. Маговете се втренчиха предизвикателно един в друг през нагорещения въздух.
— Е, това е! — каза дрезгаво Фистандантилус. В гласа му се долавяше нещо древно и заплашително. — Имаше избор. Предлагах ти живот, лишен от страдания и немощ, без нерадостите на неизбежната старост. Защо искаш да те унищожа?
— Знаеш отговора — отвърна тихо Рейстлин. Дишаше тежко и се стараеше да възстанови поне част от изгубените си сили.
Старият магьосник кимна бавно, без да откъсва очи от него:
— Както казах, твърде жалко, че се налага да те погубя. Двамата можехме да постигнем много. Ала сега вече е…
— Живот за едного. Смърт за победения — произнесе твърдо Рейстлин.
Той остави медальона върху студената каменна плоча. После, доловил първите напеви, сам издигна глас в отговор и започна да изплита могъща магия.
Битката продължи дълго. Двамата пазители на Кулата объркано наблюдаваха картината, която сами бяха призовали от спомените на уловеното в ноктите им тяло. До този момент бяха проследили събитията изцяло от гледната точка на Рейстлин, но сега битката протичаше едновременно през очите на младежа и на Фистандантилус.
Екотът и грохотът от разтрошено дърво и камък се смесваха с писъците на магьосниците и отблясъците на унищожителни мълнии, протичащи през пръстите им.
Магически огнени стени помитаха лавини от заострени ледени късове, горещи ветрове се носеха със силата на урагани. Коридорите на подземията изчезваха в бури от пламъци. От Бездната изскачаха уродливи създания и под командата на повелителите си потапяха основите на замъка в адски стихии. Мрачното укрепление на Фистандантилус мъчително стенеше и се разтърсваше все по-силно след поредната атака, а от бойниците му валяха отчупени зъбери.
Докато най-накрая, с ужасен крясък, единият магьосник се строполи, а от устата му избликна фонтан от черна кръв.
Трудно беше да се каже кой от двамата е победеният. Пазителите обезумяло заровиха по-дълбоко в спомените на тялото, но спряха, напълно изгубили отправната си точка.
Оцелелият магьосник остана известно време неподвижен, след което вдигна глава и запълзя по пода. Треперещата му ръка се протегна към каменната плоча, потърси опипом и сграбчи медальона. Притиснал халцедона към себе си, победителят си позволи още една кратка почивка и отново запълзя, този път към жертвата си, която все още дишаше. После коленичи над нея.
Магьосникът на пода не успя да проговори, ала очите му, втренчени в очите на неговия убиец, запратиха върху му толкова пъклено проклятие, че дори двамата пазители на Кулата можеха да смятат отредената им участ за приятна почивка в сравнение с последствията от него.
Онзи, който държеше халцедона, сякаш се поколеба. Беше толкова близо до жертвата си, че съвсем ясно бе доловил неизказаното. Сетне поклати скритата си зад черната качулка глава и се усмихна триумфално. Внимателно и преднамерено бавно той притисна камъка към едва-едва повдигащите се гърди на победения.
Тялото на пода се изпъна в непоносима агония. През кървавата пяна на устните избликна бълбукащ писък, който спря също толкова внезапно, колкото бе започнал. Кожата по лицето се сви и сгърчи като сух пергамент, очите се загледаха невиждащо някъде в мрака, крайниците престанаха да потрепват и магьосникът бавно замря.
Другият най-сетне въздъхна и просто се строполи върху жертвата си, самият той отслабнал, ранен и съвсем близо до смъртта. Може би единственото, което сега можеше да го спаси, бе медальонът в ръката му. С негова помощ през вените му пулсираше нова кръв, носеща живот. С времето този живот щеше да го възстанови напълно. В ума му имаше познание, спомени, събирани в продължение на стотици години могъщество, заклинания, видения за чудеса и многовековен ужас. Имаше и друго — паметта за брат близнак, за тяло, превърнато в безполезна черупка и продължително, изпълнено с болка съществуване.
Дълбоко в него се преплиташе присъствието на двама души, а съзнанието му зашеметено се опитваше да въведе ред в стотиците отделни, нищо незначещи парчета. Коленичил над тялото на съперника си, облеченият в черна роба магьосник се втренчи в ръката, с която държеше медальона. И прошепна ужасено:
— Кой съм аз?