Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (35)

Глава 13

Ефектът от тези думи върху Рейстлин стресна Тасълхоф повече от всичко друго през целия му живот. И преди беше виждал магьосника разгневен. Виждал го бе доволен и в моменти, в които бе извършвал убийства. Беше видял лицето му, когато Карас втъкна меча си в корема му.

Но нищо до този момент не можеше дори да наподоби онова, което съзря сега.

Лицето на Рейстлин придоби пепеляв цвят и стана толкова бяло, че за един изпълнен с ужас момент Тас си помисли, че магьосникът е умрял, просто ей така, както си стоеше надвесен над него. Огледалните очи сякаш се разпръснаха на стотици парченца, а кендерът видя миниатюрните си отражения да се разпръскват в хиляди посоки. Сетне погледът на Рейстлин угасна изпразнен и той се втренчи невиждащо пред себе си.

Ръката върху челото му започна да трепери неудържимо. И, докато Тас го наблюдаваше изумено, магьосникът като че ли започна да се съсухря на мястото си. А когато се изправи и хвърли наоколо си объркан взор, цялото му тяло се разтърси.

— Добре ли си? — попита нервно кендерът, доволен, че вниманието на мъчителя му най-сетне се е насочило в друга посока, но независимо от всичко удивен от странното му поведение. Той се изправи отпаднало. Ужасното замайване се бе стопило, заедно със странното, непознато чувство на страх. Усещаше се почти същия, както преди. — Рейстлин, не исках да кажа, че… Да не би пък сега да ти стане лошо? Изглеждаш ужасно…

Архимагьосникът не му отговори. Той политна назад и се подпря с гръб на каменната стена. Остана там, дишайки плитко и учестено. Плъзна ръка през лицето си и отчаяно се опита да дойде на себе си, вкопчен в мълчалива борба с противник, който бе толкова видим за кендера, колкото и призрак.

Сетне, като издаде нисък, изпълнен с ярост и болка вик, Рейстлин се наведе напред. Улови жезъла на Магиус, завъртя се на пети като вихрушка от мрак и излетя през отворената врата.

Загледан потресено след него, Тас видя как магьосникът профуча край стоящото на пост в преддверието мрачно джудже. Дюлърът хвърли един поглед към мъртвешкото му изражение и с див крясък отскочи в противоположната посока.

Тасълхоф беше толкова поразен, че за момент пропусна простия факт, че вече не е затворник.

— Гледай ти — каза си той и постави ръка на челото си. — Кризания беше права. Наистина се чувствам по-добре, след като се освободих от тези спомени. Е, не помогнах много на Рейстлин, но и без друго не ме е грижа за него. Добре де, не много — въздъхна. — Не мога да разбера защо уби клетия Гнимш. Може би някой ден трябва да го попитам.

— Но сега — кендерът се огледа — първото, което трябва да направя, е да намеря Карамон и да му кажа, че магическото устройство е в мен и вече можем да се приберем у дома… Не ми се вярваше, че някога ще го изрека — сви рамене тъжно, — но думата дом сега ми звучи като страшно приятно място.

Накани се да се изправи, ала краката му очевидно предпочетоха да си останат в леглото, защото откри, че отново е седнал.

— Тази няма да я бъде! — рече на краката си недоволно. — За къде сте без мен! Просто си го напомняйте от време на време! Аз съм ви началник и когато кажа движение — значи движение! Сега ще се изправя отново — предупреди ги той строго. — И очаквам от вас поне някакво желание за сътрудничество.

Речта му изглежда имаше известен резултат. Краката очевидно взеха решение да се държат послушно, защото кендерът успя да прекоси, макар и със залитане тъмната стая и да излезе в обляния в треперливата светлина на факлите коридор, който се виждаше през вратата.

Огледа се нагоре и надолу, но не видя жива душа. Промъкна се на известно разстояние, но не забеляза нищо по-различно от поредица мрачни килии, подобни на онази, в която го бяха държали — както и водещо нагоре стълбище в единия край на коридора. В другия край нямаше нищо друго освен мрачно спотаени сенки.

— Чудя се къде ли съм? — Той тръгна към стълбището. Доколкото можеше да прецени, това бе единственият път за навън. — Е, какво пък — реши философски. — Едва ли има някакво значение. Добрата страна на това да си бил в Бездната е, че на колкото и неприветливо място да попаднеш впоследствие, винаги можеш да си кажеш, че си бил и на далеч по-лошо.

Позволи си да спре за миг, колкото отново да се скара на краката си — все още бяха твърдо решени да се върнат обратно в леглото, — ала слабостта му бързо отшумя и той най-сетне се добра до основата на стълбището. Заслуша се и успя да долови нечии гласове.

— Проклятие — измърмори и се шмугна обратно в сенките. — Там горе има някой. Пазачи, както може да се предположи. Тези, как ги викаха, дюлъри… — Тас замръзна, като напрегнато се вслушваше, опитвайки да различи отделните думи. — Само ако говореха малко по-цивилизовано — изсумтя раздразнено. — Нещо, дето да им се разбира. Звучат доста развълнувани.

Любопитството най-сетне го надви напълно. Кендерът изкачи първата поредица от стъпала и надникна зад ъгъла. Отдръпна се възможно най-бързо и въздъхна:

— Двамина. Точно на пътя ми. И няма начин да ги заобиколя.

Торбичките с инструментите и оръжията му бяха изчезнали още в зандана на Торбардин. Но все още разполагаше с ножа си.

— Не че ще бъде от полза срещу тези приятелчета — сви рамене, като надникна още веднъж, за да огледа огромните бойни брадви, които джуджетата носеха.

Изчака още няколко секунди с надеждата, че ще се махнат. Изглеждаха развълнувани от нещо, но явно нямаха намерение да напускат поста си.

— Мога да си вися тук цяла нощ или ден, зависи кое време е — оплака се кендерът. — Но, както казваше баща ми, „винаги първо се опитай да поговориш със собственика, преди да се заемеш с ключалката му“. Най-_лошото_, което могат да ми направят, имам предвид, освен да ме убият де, ще бъде отново да ме заключат долу. И ако изобщо разбирам нещо от ключалки, ще бъда обратно на свобода след не повече от половин час. — Той тръгна нагоре по стълбите. — Дали пък това не го казваше чичо Трапспрингър? — зачуди се, без да спира.

Когато се озова близо до тях, двете джуджета стреснато се втренчиха в него.

— Здравейте — рече бодро той. — Казвам се Тасълхоф Кракундел. — Протегна ръка. — А вие сте? Разбира се, не възнамерявате да ми кажете. Ами добре, всичко е наред. Така или иначе, едва ли мога да ви произнеса имената. Виждате ли, аз съм затворник и търся човека, който ме държеше заключен ей там долу. Няма начин да не го знаете — облечен в черно магьосник. Тъкмо ме разпитваше, когато наистина го изненадах и едва не припадна, а после избяга през вратата. Забрави да я заключи обаче. Дали някой от вас случайно не е видял накъде е тръг… Хм! — Тас мигна. — Колко невъзпитано от ваша страна.

Последното бе в отговор на реакцията на двамата дюлъри, които след първия пристъп на уплаха, последвана от внимателно преценяване на ситуацията, изкрещяха една-единствена дума и търтиха да бягат.

— Антаракс — повтори кендерът, загледан объркано подире им. — Да видим. Звучи ми като джуджешката дума за… за… О, ама разбира се! Изгаряща смърт. Аха, значи мислят, че все още съм болен от чума! Мхмм… доста удобно. Или пък не?

Тас откри, че крачи по още един коридор, който бе не по-малко безрадостен и мрачен от предишния.

— Все още не мога да разбера къде съм, а и явно никой не възнамерява да ми каже. Единственият път за навън явно е онова стълбище хей там в дъното. И понеже джуджетата избягаха по него, значи просто трябва да ги последвам. Карамон все ще е някъде наблизо.

Краката му обаче, след като отдавна вече бяха отправили протестна нота на притежателя си, го информираха, че тичането е напълно невъзможно. Когато с мъчително накуцване успя да стигне едва до средата на коридора, джуджетата бяха изчезнали от погледа му. Като пъхтеше от усилие, но твърдо решен да не се поддава на виенето на свят, Тасълхоф изкачи стълбите след тях. Трябваше да открие Карамон. Веднага щом заобиколи зад следващия ъгъл, отново му се наложи да спре.

— Опа — каза и забързано се прикри в сенките. Сложи ръка на устата си и мълчаливо се укори за невъздържаното възклицание. — Млъквай, Кракундел! Или искаш да те погне цялата дюлърска армия!

Последното беше доста близо до истината. Двете джуджета очевидно се бяха срещнали с поне двайсетина от своите. Приклекнал в сенките, Тас се заслуша в развълнуваното им джавкане. Очакваше всеки момент да се втурнат в неговата посока… Но нищо подобно не се случи.

Почака още малко и рискува едно свръхвнимателно надникване иззад ъгъла, за да открие, че някои от джуджетата не приличаха на дюлъри. Бяха чисти, брадите им бяха сресани и носеха блестящи ризници. И никак не изглеждаха доволни. Гледаха мрачно към един от дюлърите, сякаш се канеха да го одерат жив.

— Планински джуджета! — измърмори изумено Тас, разпознал ризниците им. — А според думите на Рейстлин, тъкмо те са враговете ни. Което значи, че би трябвало да са в тяхната си планина, а не в нашата. Стига да сме в планина, разбира се, което ми се струва все по-вероятно. Но се чудя дали…

Когато едно от джуджетата започна да говори, кендерът грейна.

— Най-после някой, който може да говори! — Той въздъхна от облекчение.

Заради участието на различни раси в разговора, използваха изключително груба смесица от Общ език и джуджешки. В основната си част смисълът се въртеше около това, че планинското джудже не даваше и пукнат камък за побъркания магьосник или за някакъв си болен от чума кендер, който се размотава наоколо.

— Тук сме, за да вземем главата на генерала — изръмжа то. — Казахте, че магьосникът ви я е обещал на тепсия. Щом е така, можем да минем и без разни чародеи. При всички случаи не ми се занимава с черноризци. А сега ми отговори ясно и точно, Аргът. Готови ли са хората ти? Готови ли сте да довършите генерала? Или и това беше просто номер? Ако е така, да знаеш, че на народа ти в затвора никак няма да му бъде леко.

— То не номер! — изръмжа в отговор и със стиснат юмрук мрачното джудже. — Ние готови тръгваме. Генералът във Военната стая. Магьосникът казва ще го остави съвсем сам с охрана. Нашите хора атакуват хълмистите джуджета. Когато вашите хора спазват твоя част от сделката, когато давате сигнал, големите порти на Торбардин се отварят…

— Сигналът звучи дори и в този момент — отсече джуджето от планините. — Ако бяхме над нивото на земята, щеше да чуеш тръбите. Атаката е започнала!

— Тогава ние тръгваме! — заяви Аргът. Той се поклони и добави озъбено: — Ако твое господарство смее, идваш с нас. Ние взимаме главата на генерал Карамон още сега!

— Ще ви последвам — отвърна с хладен тон джуджето, — но само за да се уверя, че не замисляте още някое коварство.

По-нататъшната част от разговора им стана неразбираема за Тас. Кендерът се отдръпна и опря гръб в стената. Краката му трепереха неудържимо, а в ушите си чуваше бръмчене.

— Карамон — прошепна, като обхвана главата си с ръце и се насили да мисли. — Канят се да го погубят! И това е дело на Рейстлин! — Той потръпна. — Бедният Карамон. Собственият му близнак! На джуджетата не са им необходими брадви. Ако научи, сам ще си пререже гърлото.

Внезапно кендерът вдигна глава.

— Тасълхоф Кракундел! — рече ядосано. — Вайкаш се като баба. Трябва да го спасиш! В края на краищата, обеща на Тика, че ще се грижиш за него.

„Да го спасиш? И как, куха главо? — изтътна нечий глас в него. Подозрително му напомняше за този на Флинт. — Сигурно са поне двайсетима! А ти си въоръжен с нож за колене на пилци!“

— Все ще измисля нещо — отвърна Тас. — Ти пък продължавай да киснеш под дървото си.

Отговорът му заприлича на презрително изсумтяване. Той се изправи решително и се постегна. Измъкна малкия нож и запълзя съвсем тихичко — така, както само кендерите умеят — надолу по коридора.