Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (33)

Глава 11

— Дюлър? — повтори безизразно Тас.

Стражът отказа да дава повече обяснения и го засили още по-грубо напред. Кендерът се олюля, след което отново възвърна равновесие и продължи да ходи, като се оглеждаше живо и опитваше да схване в какво точно се бяха забъркали. По същото време Гнимш, очевидно поразен от поредната атака на вдъхновението, пространно се бе спрял върху раздела „хидравлика“.

Тас се замисли дълбоко. Дюлър, къде беше чувал тази дума? Внезапно отговорът му се яви съвсем сам:

— Мрачните джуджета! — рече. — Разбира се! Сега си спомням! Биеха се на страната на Върховния драконов повелител. Само че миналия… ох, предполагам, следващия път, когато бяхме… ще бъдем тук, тях вече няма да ги има? Да му се не види, каква каша само. Със сигурност едва ли живеят в тези килии. Ей — Тас отново дръпна стража за ръкава, — какво са направили? Искам да кажа, за да ги вкарате в затвора?

— Предатели! — отсече джуджето.

Вече бяха стигнали до една килия в най-отдалечения край на коридора. Пазачът извади ключ, вкара го в ключалката и отвори вратата пред тях.

Кендерът надникна вътре. Килията беше натъпкана с двайсет или трийсет джуджета. Някои лежаха отпуснато на пода, а други спяха, опрели гърбове на стените. Имаше и някаква група, тихичко разговаряща в един от ъглите, която тутакси прекрати разговора си, когато вратата се отвори. В килията нямаше жени или деца: само мъже, които изгледаха Тас, гномчето и стража с изпълнени с омраза очи.

Кендерът сграбчи приятеля си точно преди Гнимш да пристъпи невиждащо вътре, все така улисан в дрънкане за хора, засядащи между етажите.

— Хм, хм — проточи Тас, като придърпа до себе си гнома и се обърна към пазача. — Обиколката беше наистина… ъъъ… поучителна. А сега, ако обичате, бихте ли ни отвели обратно в нашата килия, която, смея да твърдя, беше тъй светла, добре проветрена и… мисля, просторна… Аз и спътникът ми ви даваме тържественото си обещание повече да не предприемаме неразрешени екскурзии из вашия град, макар той да е изключително интересен и би ми се искало да видя повече от него. А и…

Стражът не го слушаше. Ръката му грубо блъсна Тас във вътрешността на килията така, че кендерът се просна по корем.

— Е, кога най-после ще решите? — извика раздразнено гномчето, като последва спътника си. — Вътре или вън?

— Предполагам, вътре — произнесе опечалено Тас, като се изправи в седнало положение и отправи поглед към мрачните, смълчани дюлъри.

Стъпките на пазача се отдалечиха, сподирени от обидни подвиквания и крясъци, долитащи от съседните килии.

— Здравейте — каза бодро кендерът, без да предлага ръката си, за да се здрависат. — Казвам се Тасълхоф Кракундел, а това е приятелят ми Гнимш. Изглежда отсега ще споделяме една и съща килия, а? Та, как ви е името? Ъъъ, хей, един момент, не бих казал, че това е особено учтиво…

Тас се изправи на крака и се помъчи да отстъпи възможно най-далеч от дюлъра, който се приближаваше неумолимо към тях.

Джуджето бе необичайно високо. Лицето му почти не се виждаше изпод четинестата, сплъстена брада. Внезапно то им се ухили. Нещо проблесна и в ръката му изведнъж се появи нож. Дюлърът неотстъпчиво ги последва, даже когато Тас панически повлече след себе си гнома в един от близките ъгли.

— Кви_са_тияхора? — изписка Гнимш, който най-сетне бе обърнал внимание на неприветливото място, където бе попаднал.

Преди кендерът да успее да отговори, джуджето го спипа за врата и опря ножа в гърлото му.

„Това е! — помисли си със съжаление Тас. — Този път със сигурност ще умра. Обзалагам се, че на Флинт това ще му се стори ужасно забавно.“

В същия момент ножът на мрачното джудже се премести към рамото му и опитно преряза ремъка на торбичките, за да им позволи да се стоварят с тропот на пода.

За момент в килията настъпи пълен хаос. Дюлърите се хвърлиха едновременно да събират разпиляното. Джуджето, което бе нападнало кендера, грубо събра по-голямата част и си проби път с ритници и лакти, за да отнесе спечелената плячка. Тас установи, че почти всичките му вещи бяха изчезнали в рамките на по-малко от две секунди.

Дюлърът се усамоти и веднага се зае да рови из торбичките. Така или иначе в него бяха попаднали и по-ценните неща. Джуджето притисна всичко до гърди и се върна в дъното на килията, за да се похвали на приятелчетата си, които веднага посегнаха към торбичките и започнаха да изсипват съдържанието им пред себе си.

Тас въздъхна с облекчение и се отпусна с омекнали крака върху студения каменен под. Всъщност въздишката му бе резултат по-скоро на напрегнато облекчение. Беше сигурен, че веднага щом торбичките престанеха да ги интересуват, джуджетата щяха да стигнат до идеята, че няма да е зле да претърсят и тях двамата.

„А ще им бъде далеч по-лесно да ни ограбят, ако сме трупове, разбира се“ — помисли си той, което пък го наведе на още едно неочаквано заключение.

— Гнимш! — разбърза се той. — Магическото устройство! Къде е?

Гномът мигна и потупа един джоб на кожената си престилка, след което поклати глава. Потупа друг и измъкна от него дървена линийка и парченце въглен. Позволи си за момент да ги изучи подозрително, ала след като установи, че нито едно от двете не е магическото устройство, ги върна обратно там, откъдето ги бе взел. Тас вече сериозно обмисляше дали да не го сграбчи за гушата, когато с тържествуващ вик Гнимш се наведе към ботуша си и го извади от там.

По време на предишното им затворничество, гномчето бе сполучило отново да сгъне машинарията. Сега тя по-скоро приличаше и имаше размерите на най-обикновен медальон, вместо на интригуващ и дори красив скиптър.

— Пази го от тях! — предупреди го Тас. Той погледна крадешком към дюлърите и откри, че все още бяха заети да се боричкат над онова, което бяха намерили в торбичките му. — Гнимш — прошепна, — това чудо ни помогна да се измъкнем от Бездната и успя да ни отведе право при Карамон, защото е ка-каликаквототаммувикаш специално за онзи, на когото го е дал Пар-Салиан. Разбираш ли, не искам отново да ни прехвърля през времето, но мислиш ли, че, примерно, може да ни послужи за едно съвсем дребно скокче встрани оттук? Ако Карамон наистина е генерал на това място, сигурно армията му не е много надалеч.

— Каква страхотна идея! — очите на гнома засияха. — Минутка, нека помисля…

Ала бе прекалено късно. Тас усети нечие докосване на рамото си. Кендерът се обърна, а сърцето му подскочи в гърлото му, като се постара да залепи върху лицето си онова, което се надяваше да бъде Мрачното Изражение на Закоравял Убиец. Очевидно успя, защото дюлърът, положил ръката си върху рамото му, отскочи ужасено и в желанието си да го избегне едва не се прекатури през глава.

Забелязал, че това джудже е поне наполовина по-младо от предишния му нападател и че в очите му все пак се забелязва някакъв проблясък на здрав разум, Тас въздъхна и се отпусна. От своя страна, видял, че кендерът няма да го изяде жив, дюлърът престана да трепери и го погледна обнадеждено.

— Какво? — попита на джуджешки Тас. — Какво искаш?

— Дойди. Ти дойди — даде му знак дюлърът и заотстъпва, без да престава да му прави знаци, за да го успокои.

Тас предпазливо се изправи на крака.

— Стой тук, Гнимш — нареди той.

Гномчето не му обърна внимание, заето да мърмори щастливо, докато преобръщаше и извиваше тази или онази дреболия в устройството.

Кендерът запълзя с нарастващо любопитство след джуджето. Може би това приятелче бе намерило пътя за навън. Може би дори копаеше тунел…

Дюлърът продължаваше да ръкомаха, додето не отведе кендера в центъра на килията. Тук най-сетне спря и попита с надежда, като посочи надолу:

— Помощ?

Тас сведе очи. Не беше тунел. Вместо това на пода имаше одеяло, върху което лежеше умиращо джудже. Лицето му бе покрито с пот, а косата и брадата му бяха мокри от влага. Очите му бяха затворени. Тялото му потрепваше конвулсивно. Кендерът усети как също започва да трепери. Той се озърна колебливо. После отново погледна дюлъра, който го бе довел и поклати глава със съжаление:

— Не… Простете, не мога да мога направя нищо… простете ми — вдигна безпомощно рамене.

Джуджето изглежда разбра, защото се смъкна на колене до болния и наведе опечалено глава.

Тас изпълзя при Гнимш с усещането, че е на път да изгуби съзнание от ужас. После обърна очи към мрачната килия и внимателно се взря в онова, което трябваше да види или чуе още от самото начало — дивите, нечленоразделни звуци, крясъците от болка, молбите за вода, както и обезпокоителната тишина, надвиснала над неподвижните тела.

— Гнимш — произнесе тихо. — Тези джуджета са болни. Виждал съм същите признаци и преди. Тук върлува чума.

Очите на гномчето се разшириха и то едва не изпусна магическото устройство.

— Гнимш — продължи кендерът, като се стараеше да говори с възможно най-спокойния си глас. — Трябва да се махаме от тук! Така, както го виждам аз, шансовете ни се свеждат или до бърза смърт от добре наточен нож — което, макар да е доста интересна възможност, определено си има своите неудобства, — или до малко по-бавна такава и доста по-скучна, но от болестта.

— Мисля, че ще стане — рече гномчето и насочи вниманието си към устройството. — Естествено, може да ни запрати обратно в Бездната…

— Съвсем не лошо място — кимна забързано Тас, като бавно се изправи на крака и помогна Гнимш да направи същото. — Отнема известно време, докато свикнеш и едва ли ще ни се зарадват много, но ми се струва добра идея да опитаме.

— Много добре. Нека само го наглася…

— Не го докосвай!

Познатият глас бе дошъл някъде от сенките и прозвуча така неумолимо и заповедно, че гномчето замръзна, посегнало към устройството.

— Рейстлин! — извика Тас и се заозърта подивяло. — Рейстлин! Тук сме! Тук сме!

— Знам къде сте — отвърна магьосникът и се материализира точно пред тях, направо от задимения въздух в помещението.

Внезапната му поява накара насядалите наоколо дюлъри да възкликнат ужасено. Джуджето, което бе нападнало кендера с ножа си, се приведе и атакува.

— Рейстлин, внима… — изпищя Тас.

Магьосникът се обърна. Не проговори. Не издигна ръце. Просто се втренчи в нападателя си. В същия момент лицето на дюлъра изгуби цвят, а ножът се изплъзна от безчувствените му пръсти. Джуджето се сниши още повече и се скри някъде в сенките в дъното на килията. Преди отново да насочи очи към кендера, Рейстлин огледа добре помещението. Настъпи тишина. Дори болните бяха накарани да замълчат.

Магьосникът удовлетворено насочи вниманието си към Тас.

— … вай — довърши неуверено кендерът. После лицето му се проясни. Той плесна с ръце: — О, Рейстлин! Толкова се радвам да те видя! Изглеждаш чудесно. Особено, след като ти забиха… ъъъ… меч в… ммм?… Е, няма значение. Дойде да ни спасиш, нали? Прекрасно! Аз…

— Стига глупости — произнесе безизразно магьосникът. Той улови Тас и го приближи към себе си. — А сега искам да знам откъде се появихте?

Кендерът заекна, загледан в бездънната пропаст на очите му:

— Аз… Не съм много сигурен, че ще ми повярваш. Никой не иска да ми повярва. Но е истина, кълна се!

— Просто ми кажи! — озъби се Рейстлин, а ръката му безмилостно разтърси яката на Тасълхоф.

— Да! — преглътна кендерът и направи деликатен опит да се изплъзне. — Ъъъ, спомняш ли си, че доста помага, ако от време на време ми позволяваш да дишам… Да видим сега. Опитах се да спра Катастрофата, но устройството се повреди. С-сигурен съм, че не си искал да… — той се поколеба, — но май ми беше дал погрешни инструкции…

— Така е. Направих го нарочно — отвърна мрачно Рейстлин. — Продължавай.

— Много бих искал. Но е ужасно мъчно да говориш, без да дишаш…

Магьосникът поохлаби хватката си. Тас дълбоко си пое дъх.

— Добре! Докъде бях стигнал? О, да. Последвах лейди Кризания надолу, надолу, надолу до самото дъно на Храма в Истар, точно когато се срутваше, нали се сещаш? После я видях да влиза там и бях сигурен, че търси теб, защото спомена името ти, а аз се надявах да поправиш устройството…

— Давай по-накратко!

— Мда. — Кендерът започна да говори толкова бързо, че почти нищо не му се разбираше: — После се чу тропот зад мен и това беше Карамон, само дето не ме видя и всичко стана тъмно, а когато се събудих, теб те нямаше, но беше тъкмо навреме, за да видя как боговете хвърлят планината… — Пое си дъх. — Това вече беше нещо. Дали не би те заинтересувало да ти… Не? Добре, някой друг път… П-предполагам, че пак съм заспал, понеже се събудих отново и всичко беше тихо. Помислих, че съм умрял, ама не бях. Намирах се в Бездната. Храмът беше отишъл там след Катастрофата.

— Бездната! — изсъска Рейстлин. Ръката му затрепери.

— Не е от най-приятните места — увери го Тас. — Нищо, че преди малко казах друго. Срещнах се с Царицата… — Той потръпна. — А-ако нямаш нищо против, бих искал да не ти разправям тази част, става ли? — Вдигна ръка. — Но тези пет малки бели петна са от нейното ръкостискане… Както и да е, тя ми каза, че трябвало да остана там долу завинаги, за-защото така можела да промени хода на историята и да спечели войната. Нямах никакво намерение да — кендерът се взря умолително в Рейстлин — … просто исках да помогна на Карамон. Тогава, докато още се помайвах в Бездната, срещнах Гнимш…

— Гномът — прошепна магьосникът към мъничкото човече, което също го зяпаше изумено, без да смее да помръдне.

— Да. — Тас изви глава, за да се усмихне на приятеля си. — Представяш ли си, построил е устройство за пътуване във времето, което работело — наистина работело, помисли си само! И — пуф! Ето ни и нас!

— Измъкнали сте се от Бездната? — Рейстлин обърна огледалния си поглед към кендера.

Тас се размърда от неудобство. Онези последни няколко секунди не го оставяха на мира дори нощем, а кендерите сънуват наистина рядко.

— Ъъъ, да — усмихна се, както се надяваше, обезоръжаващо на магьосника.

Очевидно усмивката му не постигна желания ефект. Рейстлин наблюдаваше гномчето с изражение, което накара Тасълхоф да почувства как по гърба му пролазват студени тръпки.

— Казваш, че устройството се е повредило? — подхвърли магьосникът.

— Да — той преглътна.

Усетил, че Рейстлин е отпуснал още повече пръсти, кендерът направи още един опит да се измъкне от хватката му. За негова изненада опитът се увенча с успех и той тупна на земята.

— Устройството беше повредено — промърмори магьосникът. Внезапно погледът му се впи в Тас: — Но кой тогава го е пипал? — гласът му бе малко по-висок от шепот.

Като отстъпваше назад, кендерът рече с полуоплетен език:

— Н-надявам се, че магьосниците няма да се сърдят много. Гнимш не го бърникаше в истинския смисъл на думата. Ще го кажеш на Пар-Салиан нали, Рейстлин? Не бих искал да си имам неприятности с него… е, не повече от онези, които вече имам. Не сме направили нищо нередно. Гнимш просто… ами събра го отново, точно както си беше, за да проработи.

— Поправил го е? — настоя Рейстлин с все същото зловещо изражение в очите.

— Д-да. — Тас изприпка до гномчето и го смушка в ребрата, за да му затвори устата. — По… правил. Добре де, това е думата. Поправил.

— Но, Тас — започна на висок глас Гнимш. — Не си ли спомняш какво се случи. Аз го…

— Млъкни — прошепна трескаво кендерът. — Остави говоренето на мен. Забъркали сме се в голяма каша! Магьосниците не обичат да им пипат устройствата, дори и за да подобриш нещо в тях! Сигурен съм, че ще се оправя с Пар-Салиан. Без съмнение, поне той ще бъде много доволен, че си пипнал това-онова в него. В края на краищата, сигурно е било страшно отегчително, че може да пренася през времето само един човек. Пар-Салиан ще разбере, стига аз да съм този, който му го обясни — ако разбираш какво искам да кажа. Докато Рейстлин е малко… ами нервен по тези въпроси. Не ми се вярва дори да се опита да ни разбере и повярвай — поглеждане към магьосника, преглъщане, — сега не е моментът да си правим разни експерименти.

Гнимш изгледа подозрително мъжа в черна роба и се притисна по-силно в Тасълхоф:

— Гледа ме така, сякаш ей сега ще ме обърне с опакото навън! — промърмори неспокойно.

— Той гледа така всички — отвърна шепнешком Тас. — Ще свикнеш.

Замълчаха. В претъпканата килия някакво джудже изстена в съня си. Кендерът бързо метна поглед към него и отново се концентрира върху Рейстлин. Магьосникът не отместваше очи от гномчето. Бледото му лице отразяваше неразбираемите чувства, които сякаш се преплитаха в него.

— Ммм, наистина, това е всичко, което мога да ти кажа до този момент, Рейстлин — каза високо Тас, като подхвърли още един нервен поглед към болните джуджета. — Можем ли вече да тръгваме. Ще ни вземеш ли със себе си, както правеше в Истар? Беше адски забавно и…

— Дай ми устройството — произнесе магьосникът и протегна ръка.

Поради някаква причина — дали заради странния блясък в очите му, или заради влагата в зандана, кендерът започна да трепери неудържимо. Гнимш задържа устройството и му отправи въпросителен поглед.

— Хм, хм, би ли възразил, ако… остане в нас за известно време? — Започна Тас. — Няма да го изгубя…

— Дай ми устройството — гласът на Рейстлин бе съвсем тих и отчетлив.

Кендерът отново преглътна. Чувстваше странен вкус в устата си.

— Н-най-добре му го дай, Гнимш.

Гномчето мигна объркано. Явно все още се опитваше да разбере какво става. Продължаваше да се взира въпросително в Тас.

— Всичко… Всичко ще бъде наред — опита да се усмихне кендерът, макар изведнъж лицето му да се бе вцепенило. — Рейст-рейстлин ми е приятел, нали разбираш. При него ще бъде в безопасност.

Малкото човече сви рамене, отдели се на няколко крачки от спътника си и подаде устройството на магьосника. То изглеждаше съвсем безинтересно под потрепващата светлина на факлите. Рейстлин внимателно го взе. Изучи го отблизо и съвсем грижливо го пусна в един от тайните джобове на робата си.

— Ела при мен, Тас — произнесе тихо и му даде знак да се приближи.

Гнимш продължаваше да стои пред магьосника и да се взира печално в джоба, където бе изчезнало устройството му. Тасълхоф протегна пръсти и го издърпа за презрамките на престилката. После го обви с една ръка пред себе си и вдигна очи:

— Готови сме, Рейстлин — каза весело. — Да ни няма! Представям си физиономията на Карамон!

— Казах… ела тук, Тас — повтори бавно и безизразно магьосникът.

— Стига, Рейстлин, нали няма да го оставиш съвсем самичък тук, а? — изхленчи кендерът. — Той пусна гнома и се приближи до магьосника. — Защото, ако е така, предпочитам да остана и аз. Имам предвид, че без мен никога няма да се измъкне сам. А и току-що му хрумна една страхотна идея за механичен повдигач…

Ръката на Рейстлин се стрелна като усойница и улови Тас точно преди да се е изплъзнал. Кендерът не успя да гъкне и вече се намираше от дясната страна на магьосника.

— Не, Тас, няма да го оставя тук.

— Видя ли? Сега всички заедно ще отидем при Карамон. Казвам ти, магията е страхотно забавление — започна кендерът с широка усмивка, като се постара да се извърти към гнома, макар пръстите на Рейстлин да му причиняваха невероятна болка.

Ала при вида на изражението, изписало се върху лицето на Гнимш, усмивката му помръкна. Понечи да изтича при приятеля си, но магьосникът го държеше здраво.

Гномчето бе останало съвсем само. Изглеждаше напълно объркано и нещастно. Все още стискаше кърпичката на кендера.

Тас се загърчи.

— О, Гнимш, моля те. Всичко ще бъде наред. Казах ти, Рейстлин ми е при…

Магьосникът премести ръката си и го улови за яката, докато повдигаше другата и насочваше пръста си към малкото човече. Мекият му глас започна да припява:

— Аст киранан каир…

Тас усети как го залива ужасно предчувствие. И преди беше чувал тези думи…

— Не! — изкрещя той. Извъртя се така, че да погледне Рейстлин в очите. — Не! — хвърли се с всички сили към магьосника и започна да го удря с мъничките си ръце.

— … Гардурм Сотарн / Су кали Яларан! — довърши спокойно Рейстлин.

Уловен за Черната роба на магьосника, Тас изведнъж престана да се бори и се вслуша в пращенето на въздуха.

Обърна се с нечленоразделен вик тъкмо навреме, за да види как от пръстите на Рейстлин се стрелват огнени мълнии и се насочват право към тялото на гнома. Магическата светлина порази Гнимш в гърдите. Ужасната енергия повдигна тялото му и го запрати към каменната стена зад него.

Човечето се строполи на пода, без да издаде звук. Кожената му престилка димеше. Разнесе се сладникав мирис на изгоряла плът. Ръката, която държеше кърпичката на кендера, потрепна и замря.

Тас не можеше да помръдне. Почти се беше оплел в робата на магьосника и просто стоеше и се взираше.

— Да вървим, Тас — обади се Рейстлин.

Кендерът го погледна.

— Не — прошепна треперейки, като се опитваше да стъпи на пода. После изкрещя: — Ти го уби! Защо? Той беше мой приятел!

— Основанията ми са си моя работа — отвърна студено магьосникът и го улови по-здраво. — А сега идваш с мен.

— Не, няма! — извика Тас и се забори още по-упорито. — Ти не си интересен или вълнуващ… ти си зъл… зъл като Бездната! Ти си ужасен и грозен, и не искам да ходя никъде с теб! Никога повече! Пусни ме! Пусни ме!

Той риташе, пищеше и ръкомахаше със стиснати юмруци, полузаслепен от напиращите сълзи.

Дюлърите, които най-сетне бяха успели да дойдат на себе си от преживяния ужас, започнаха да крещят панически. Това привлече вниманието на джуджетата от останалите килии. Изведнъж всички се залепиха за решетките, за да видят по-добре какво се случва.

Сякаш се бяха отприщили вратите на самия ад. Над виковете и крясъците се чуха и гърлените гласове на стражите, които се опитваха да въведат ред, като издаваха заповеди на джуджешки.

Рейстлин бе запазил абсолютно спокойствие. Лицето му не изразяваше нищо. Той постави длан върху челото на Тас и произнесе няколко тихи думи. Тялото на кендера моментално се отпусна. Магьосникът го улови точно преди да падне на земята, проговори отново и двамата просто изчезнаха. Изумените дюлъри останаха зазяпани с отворени усти към празното място на пода и сгърченото, свито на топка тяло на мъртвия гном.

 

 

Час по-късно, Карас, който с лекота бе избягал от собствения си затвор, най-сетне успя да си проправи път до отделението с килиите, където държаха клана Дюлър.

Той закрачи мрачно по коридора.

— Какво става тук? — попита един пазач. — Ужасно тихо е.

— Преди малко имаше нещо като бунт — измърмори стражът. — Така и не разбрахме за какво става дума.

Карас се огледа остро. Дюлърите го наблюдаваха, ала не с омраза, а по-скоро подозрително и дори уплашено.

Колкото по-нататък отиваше, толкова по-голяма тревога го обхващаше. Нещо ужасно се бе случило тук. Той ускори крачка. Достигна последната килия и надникна вътре.

Когато го видяха, джуджетата скочиха и се изтеглиха навътре. Там се скупчиха едно до друго и замърмориха, сочейки към противоположния ъгъл.

Карас се намръщи. На пода лежеше неподвижното тяло на гнома.

— Кой направи това? — попита заповедно. — И къде е кендерът?

За негово изумление, вместо да започнат отричат вината си, дюлърите се втурнаха към него и започнаха да говорят един през друг. Високото джудже рязко им даде знак да мълчат.

— Ти — посочи един, който все още стискаше торбичките на Тас. — Откъде взе тези кесии? Какво се е случило? Кой направи това? Къде е кендерът?

Дюлърът с тътрене се приближи до решетките. Карас погледна право в очите му. И за свой ужас откри, че дори в тези очи някога да бе имало поне частица здрав разум, сега нямаше абсолютно нищо.

— Видях го — захили се дюлърът. — Видях го. В черната му роба и сичко. Дошъл за гнома. Дошъл за кендера. Дошъл за всички ни! — Мрачното джудже се изсмя налудничаво. — Всички! — повтори.

— Кого? — попита със сурово изражение Карас. — Кого си видял? Кой е дошъл за кендера?

— Сам той — прошепна дюлърът и се обърна с подивели очи към тялото на гнома. — Смърт…