Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (32)

Глава 10

Карас потропа на камъка за гости пред дома на Дънкан и зачака нервно. Вратата се отвори и в рамката й застана кралят на джуджетата.

— Влез и добре дошъл, Карас — произнесе Дънкан и се отдръпна, за да му даде път.

Високото джудже се изчерви от притеснение и пристъпи вътре. Като се усмихваше любезно, за да го предразположи, кралят го поведе към личния си кабинет.

Построен дълбоко под земята, в сърцето на планинското кралство, домът на Дънкан представляваше сложен лабиринт от стаи и тунели, претъпкани с тежки солидни мебели от така обожаваното от всички джуджета тъмно дърво. Макар да бе далеч по-голям и просторен от повечето домове в Торбардин, в редица отношения обиталището на Дънкан не се различаваше много от тях. Противното щеше да се сметне за изключително неприятна проява на лош вкус. Само защото Дънкан беше крал, това не му даваше право да се простира нашироко. Така че, макар да имаше прислуга, той отваряше сам вратата си и обслужваше гостите със собствените си ръце. Беше вдовец и живееше в къщата заедно с двамата си синове, които все още не бяха женени, защото бяха твърде млади (само на по осемдесет или там някъде).

Кабинетът, в който въведоха Карас, очевидно бе любимото място на краля. Стените бяха окичени с бойни брадви и щитове заедно с добре подбрана колекция от зловещо закривени мечове на гоблини, както и един тризъбец на минотавър, спечелен от някой от предшествениците му, плюс, разбира се, обичайните чукове, длета и други инструменти за обработка на камък.

Дънкан се постара гостът му да се радва на възможно най-доброто джуджешко гостоприемство: настани го на най-удобния стол, наля му пълна чаша с пиво и накара огъня да се разгори игриво. Разбира се, Карас и преди бе идвал тук; всъщност повече от веднъж. Ала сега се чувстваше така, сякаш влиза в дома на непознат. Може би последното се дължеше на факта, че независимо от приятелското отношение на Дънкан, старото джудже от време на време го пронизваше с проницателния си поглед.

Забелязал необичайното настроение на краля, Карас стоеше като на тръни и нервно бършеше с опакото на ръката пяната от устата си, докато очакваше да приключат с формалностите.

Съвсем скоро това се случи. Дънкан също си наля чаша пиво и го пресуши, докато се настаняваше срещу него. После положи чашата на масичката до себе си, поглади брада и се взря мрачно във високо джудже.

— Карас — каза накрая. — Твърдиш, че си убил магьосника.

— Да, тане — отвърна стреснато той. — Нанесох му смъртоносен удар. Никой не може да преживее подобна рана.

— Но той го е преживял — отвърна накратко кралят.

Карас се намръщи:

— Да не би да ме обвиняваш в…

Сега беше ред на Дънкан да се изчерви:

— Не, не, приятелю! Далеч съм от тази мисъл. Сигурен съм, че каквото и да се е случило, наистина вярваш в онова, което ни разказа. — Кралят въздъхна тежко. — Но съгледвачите ни твърдят, че са го видели да се разхожда из лагера. Ранен, но жив. Поне сега не е в състояние да язди. Армията се е придвижила към Заман, а той е бил превозен с каруца.

— Тане! — запротестира Карас с почервеняло от гняв лице. — Заклевам се в най-святото си! Кръвта му обагри ръцете ми! Лично измъкнах меча си от корема му. Реорксе! — Джуджето потрепери. — Смъртта в очите му!

— Не се съмнявам, синко! — успокои го с откровен тон Дънкан и потупа младия герой по рамото. — Никога не съм чувал някой да преживее раната, която ми описа — с изключение на старите дни, когато свещенослужителите все още крачеха сред нас.

Както и всички останали свещенослужители, и тези на джуджетата бяха изчезнали от лицето на Крин точно преди Катастрофата. За разлика от другите раси, джуджета не бяха забравили напълно вярата си в древния Реоркс, Създателя на Света. И макар те също да бяха разочаровани от него, задето бе предизвикал Катастрофата, вярата им бе твърде дълбоко вкоренена и обхващаше прекалено голяма част от културата им, за да я отхвърлят с лека ръка при първия намек за дребна несполука. Все пак му се сърдеха точно толкова, колкото да престанат да го боготворят открито.

— Имаш ли някаква идея как се е случило това? — попита намръщено Дънкан.

— Не — каза тежко Карас. — Но повече ме интересува защо генерал Карамон все още не се е свързал с нас. — Той потъна в размисъл. — Някой успя ли вече да разпита двамата затворници? Може те да знаят нещо.

— Един кендер и един гном? — Дънкан изсумтя. — Ха! Какво изобщо могат да знаят те? Пък и не е необходимо да ги разпитваме. Магьосникът така или иначе не ме интересува особено. Всъщност причината, поради която те повиках днес е, че искам да те помоля да забравиш всички тези безполезни мисли за мир и да се концентрираш върху по-непосредствените ни проблеми, като войната.

— В тези двамата има нещо повече от две бради, тане — измърмори все така замислено Карас, като несъзнателно употреби стария израз за подобни ситуации. Очевидно не слушаше краля. — Мисля, че трябва да…

— Знам какво имаш предвид — прекъсна го мрачно Дънкан. — Демонични създания, призовани от чародееца. Но ти казвам, че това е пълна безсмислица! На първо място кой уважаващ себе си магьосник би призовал някакъв си кендер? Не, според мен, двамата са му слуги или нещо подобно. Било е тъмно и лесно си можел да направиш грешна преценка. Ти сам го каза.

— Не съм сигурен — отвърна съвсем тихо Карас. — Но ако само беше видял изражението на лицето му, когато се появиха! Приличаше ми на човек, който си ходи насред полето и неочаквано се е натъкнал на сандък, пълен със злато и скъпоценности. Умолявам те, тане, дай ми разрешение — каза нетърпеливо високото джудже. — Нека ги доведа пред теб и да ги разпитам, това е всичко, което искам!

Дънкан въздъхна изключително дълбоко и погледна натъжено Карас:

— Много добре — отсече. — Предполагам, че с нищо няма да навреди. Но — той се втренчи изпитателно в него, — ако се окаже, че всичко е безсмислено, обещаваш ли, че ще си избиеш от главата тези глупости и ще се заемеш сериозно с онова, в което си най-добър? Битката няма да бъде лесна, синко — добави внимателно кралят, забелязал изпълнения с горест поглед на младия герой. — Нуждаем се от теб, Карас.

— Да, милорд — кимна сериозно високото джудже. — Ще се съглася. Ако се окаже така, ще се съглася.

Дънкан кимна рязко и извика на стражите, след което се изправи и съпроводи Карас до входната врата.

Някъде дълбоко под тях, на другия край на огромното кралство, през извиващи се улици, през подземното море Уркан, се простираха първите нива на занданите. Тук държаха затворниците, извършили по-маловажни престъпления или нарушения на разпоредбите — длъжници, млади джуджета, говорили неуважително на по-възрастни от тях, бракониери, както и неколцина пияници, които си доспиваха след поредния гуляй. Тук държаха и кендера и гнома.

Или поне до предната вечер.

 

 

— Всичко е заради това — заяви Тасълхоф Кракундел, когато пазачът го бодна, за да го принуди да върви, — че нямаме карта.

— Чух те да твърдиш, че си бил тук и преди — подхвърли раздразнено Гнимш.

— Не преди — поправи го Тас. — След. Или може би по-късно е по-правилният израз. Поне сто години след това сега, доколкото се справям с пресмятането. Историята си я бива. Дойдох тук с едни приятели. Да видим… Беше точно след като Златна Луна и Речен Вятър се ожениха и преди да отидем в Тарсис. Или беше след като отидохме в Тарсис? — Тас се почеса. — Не, не може да е било така, понеже Тарсис беше, когато онази сграда се сгромоляса върху мен и…

— Вечесъмгочувал! — отсече Гнимш.

— Какво? — премигна Тас.

— Вече… съм… го… чувал! — кресна гномът.

Тънкото му гласче отекна рикоширащо в подземната камера и накара неколцина минувачи да се втренчат раздразнено в него. Стражите с мрачни лица побързаха да подбутнат напред заловените си след опит за бягство пленници.

— О — каза оклюмало кендерът. Той отново се оживи. — Но кралят още не е, а точно при него ни водят, нали? Със сигурност ще прояви интерес…

— Каза, че не бива да споменаваме нищо за бъдещето — прошепна гръмовно Гнимш. Кожената престилка пошляпваше около глезените му, докато тичаше след Тас. — Предполага се, че трябва да се държим така, сякаш сме местни, спомняш ли си?

— Понеже мислех, че всичко ще бъде наред — възрази с въздишка кендерът. — И наистина беше. Устройството проработи. Избягахме от Бездната…

— Позволиха ни да избягаме… — изтъкна гномът.

— Както и да е — съгласи се раздразнено Тас. — Така или иначе, се измъкнахме. Това се брои. А магическото устройство проработи, точно както каза ти — Гнимш се усмихна щастливо и кимна — и открихме Карамон. Думите ти се оказаха верни и устройството си беше напълно ка-кали… както там му казваше, и ни изпрати право при него…

— Калибрирано — прекъсна го гномът.

— … и тогава… — Тас нервно прехапа устни, — по някакъв начин всичко се обърка. Промушиха Рейстлин. Сигурно вече е мъртъв. А джуджетата ни повлякоха със себе си, без дори да ми дадат шанс да им обясня каква сериозна грешка допускат.

Кендерът крачеше дълбоко замислен. Най-сетне изглежда стигна до някакво заключение, защото поклати глава:

— Това е, Гнимш. Знам, че е прекалено отчаяно и при нормални обстоятелства не бих разчитал много на него, но вече едва ли имаме друга възможност. Ситуацията излезе извън контрол. — Той въздъхна тежко. — Мисля, че трябва да кажем истината.

Гномчето толкова се стресна от последното му изявление, че дори се препъна в собствената си престилка и се прекатури на земята. Стражите, които не говореха Общия език, просто го сграбчиха и го повлякоха през останалата част от пътя, додето най-сетне не се озоваха пред огромна дървена врата. Тук им хвърлиха по един последен предупредителен поглед и бутнаха тежките крила, които започнаха да се отварят съвсем бавно.

— О, вече съм бил тук! — заяви изведнъж Тас. — Вече знам къде сме.

— Голяма помощ, не ще и дума — измърмори Гнимш.

— Залата за аудиенции — продължи кендерът. — Последният път, когато идвахме, Танис се разболя. Той е елф, нали разбираш. Добре де, наполовина елф. Затова не може да живее под земята. — Той отново въздъхна. — Иска ми се Танис да беше тук. Той поне щеше да знае какво да правим. Иска ми се някой наистина мъдър да беше тук.

Пазачите ги избутаха вътре.

— Поне — подхвърли Тас към гномчето — не сме сами, нали така? Аз и ти. Двамата заедно.

 

 

— Тасълхоф Кракундел — представи се кендерът и се поклони ниско пред краля на джуджетата. После се поклони последователно на всеки един от тановете, насядали в каменните кресла, разположени зад и малко по-ниско от трона на Дънкан. — А това е…

Гномът подхвана бодро:

— Гнимшмари…

— Гнимш! — произнесе високо Тас, като стъпи върху крака на гномчето, когато то спря, за да си поеме дъх. — Би ли оставил говоренето на мен?! — смъмри го шепнешком, така че всички чуха.

Спътникът му се намръщи и замълча сърдито. Кендерът отново огледа обаятелно присъстващите. Очите му зашариха из залата.

— Леле, май наистина не сме много по нововъведенията, а? Искам да кажа, поне през следващите двеста години. Мястото и тогава изглеждаше по същия начин. С изключение на ей оная пукнатина там… не, ей онази там… Да, тъкмо тя. В бъдещето е станала малко по-големичка. Сигурно ще ви се стори уместно да…

— Откъде идваш, кендере? — изръмжа Дънкан.

— От Утеха — отвърна Тас, припомняйки си, че трябва да говори истината. — Не се притеснявайте, ако дори не сте го чували. Все още не съществува. В Истар също не го бяха чували, но и без друго нямаше значение, понеже там не ги интересува нищо, освен онова, което е под носа им. В Истар, де. Утеха е на север от Хейвън, който също все още го няма, но ще се появи по-рано от Утеха, ако ме разбирате правилно.

Дънкан се наведе напред и се втренчи унищожително в кендера изпод гъстите си вежди:

— Лъжеш!

— Не, не! — запротестира Тас. — Виждате ли, дойдохме тук с помощта на магическо устройство, което заех — в известен смисъл — от един приятел. Работеше си съвсем добре, когато го взех, но после без да искам го счупих. Е, не беше съвсем по моя вина. Но това е друга история. Във всеки случай, преживях Катастрофата и се оказах в Бездната. Ако трябва да бъдем честни, не особено приятно място. Така де, после в Бездната срещнах Гнимш и той го поправи. Устройството. Страшен приятел — продължи бодро и потупа спътника си по рамото. — Нищо, че е гномче, изобретенията му винаги работят.

— Значи… вие сте от Бездната — обади се сурово Карас. — Току-що го призна! Създания от Владенията на Мрака! Черноризецът ви призова, а вие се появихте.

Стряскащото обвинение за секунда накара Тас да изгуби дар слово.

— Хм-хм — оплете си езика той и отново откри, че може да говори: — Никога досега не са ме обиждали така! Освен може би, когато пазачът в Истар се обърна към мен с онази дума… как беше… няма значение. Без да споменаваме факта, че ако Рейстлин изобщо е възнамерявал да призовава някой, това със сигурност не сме били ние. Което ми напомня за нещо! — Кендерът се втренчи обвинително в Карас. — Защо трябваше да се появяваш и да го убиваш така? Искам да кажа, може наистина да не беше много добър човек. И може да се е опитал да ме убие, като ме накара да счупя устройството, за да се срути планината върху мен. Но — Тас въздъхна натъжено — със сигурност беше един от най-_интересните_ хора, които съм познавал.

— Твоят магьосник, както добре знаеш, създание, не е мъртъв — изръмжа Дънкан.

— Слушай какво, не съм ти никакво съз… Не е мъртъв? — Лицето на кендера грейна. — Вярно ли? Дори след като го мушнахте така и след цялата кръв и всичкото му там… О! Разбирам! Кризания! Разбира се! Лейди Кризания!

— А, вещицата! — промърмори сякаш на себе си Карас, докато останалите танове също се размърдаха и се спогледаха неспокойно.

— Добре де, не отричам, че понякога тя се държи малко студено и недружелюбно — отдръпна се потресено Тас, — но това не ви дава право да я наричате с разни имена! В края на краищата тя е свещенослужителка на Паладин.

— Свещенослужителка! — разсмяха се тановете.

— Ето отговора, който търсеше — подхвърли Дънкан към високото джудже, без да обръща внимание на кендера. — Вещерство.

— Разбира се, вие сте прав — отвърна намръщено Карас. — Но…

— Вижте — примоли се Тас, — ако само ми позволите да довърша. Опитвам се да ви обясня, джуджета такива. Станала е голяма грешка! Трябва да се добера до Карамон!

Думите му най-сетне предизвикаха нужната реакция. Тановете моментално се смълчаха.

— Познаваш генерал Карамон? — попита подозрително Карас.

— Генерал? — повтори озадачено Тас. — Брей! Почакай само Танис да научи за това! Генерал Карамон! Тика ще си умре от смях… Ъъъ, разбира се, познавам Кара… генерал Карамон — подхвана забързано кендерът, забелязал как веждите на Дънкан се сключват за пореден път. — Той е най-добрият ми приятел. Ако ме слушате внимателно, ще разберете съвсем ясно какво се опитвам да кажа. Гнимш и аз дойдохме, за да отведем Карамон у дома. Сигурен съм, че въобще не му харесва да е тук. Разбирате ли, Гнимш оправи устройството така, че да може да пренася повече от един човек…

— Да го отведете у дома? Къде точно? — изръмжа Дънкан. — В Бездната? Да не би чародеецът да е призовал и него?

— Не! — отсече Тас. Започваше да губи търпение. — Да го отведем обратно в Утеха, естествено. Както и Рейстлин, ако пожелае. Дори не мога да си представя какво толкова търсят тук. Последният път, когато идвахме, Рейстлин не можеше да понася Торбардин така или иначе — тоест, това ще се случи след около двеста години. През цялото време кашляше и се оплакваше от влагата. Флинт каза… Флинт Огнената Наковалня, по-право, мой стар приятел…

— Огнената Наковалня! — Дънкан скочи от трона си и се втренчи в кендера. — Ти си приятел на Огнената Наковалня?

— Да, но не е необходимо да се вълнувате толкова — рече потресен Тас. — Вярно, Флинт си имаше трески за дялане — вечно мърмореше и постоянно обвиняваше хората, че крадели разни неща, въпреки че имах съвсем сериозни намерения да върна гривната обратно там, откъде я взех, но това не ви позволява да…

— Огнената Наковалня — произнесе мрачно Дънкан — е водачът на нашите врагове. Не го ли знаеше?

— Не — каза заинтригувано кендерът. — Не, не го знаех. О, но съм сигурен, че не може да е същият Огнената Наковалня — добави след секунда размисъл. — Флинт едва ли ще се роди през близките петдесет години. Може да е баща му. Рейстлин твърдеше, че…

— Рейстлин? Кой е Рейстлин? — настоя кралят.

Тасълхоф фиксира джуджето със сурово изражение:

— Въобще не внимавате, а? Рейстлин е магьосникът. Онзи, когото убихте… Ъъъ, онзи когото не убихте. Онзи, който си мислехте, че сте убили, но не сте.

— Името му не е Рейстлин. Казва се Фистандантилус! — изсумтя Дънкан. Кралят на джуджета седна обратно на мястото си с непреклонно изражение. — Е — продължи, когато се настани удобно и отново погледна от високо Тас, — ако правилно съм те разбрал, планираш да отведеш магьосника, който е бил излекуван от свещенослужител, при положение, че такива не съществуват в нашия свят, и генерала, за когото твърдиш, че е твой приятел, обратно на място, което все още не съществува, за да се срещнеш с нашия нероден враг, като за целта използвате устройство, изобретено от гном, което всъщност работи?

— Именно! — извика тържествуващо кендерът. — Разбрахте най-после! Вижте само колко добре се справяте, когато ме слушате!

Гнимш кимна енергично, за да подкрепи думите му.

— Стража! Отведете ги! — изръмжа Дънкан. Той се обърна към Карас с хладен тон: — Даде ми думата си. След десет минути ще те очаквам на Военния съвет.

— Но, тане! Ако те наистина познават генерал Карамон…

— Достатъчно! — изрева внезапно кралят. — Задава се война, Карас. И цялата ти доблест, и всичките ти благородни възражения срещу избиването на наши роднини няма да променят този факт! Ще излезеш на бойното поле и ще се биеш, или можеш да вземеш посраменото си голобрадо лице и да го скриеш в занданите, заедно с онези, които ни предадоха — дюлърите! Кое избираш?

— Естествено, заклел съм се да ви служа, тане мой — отговори с вкаменено лице Карас. — Животът ми е в ръцете ви.

— Гледай да не го забравиш пак! — отсече Дънкан. — И за да съм сигурен, че няма да ти хрумне още някоя детинщина, ще наредя да те задържат в покоите ти. Можеш да излизаш само по време на Военните съвети. Колкото до тези двамата — той махна към Тас и Гнимш, — ще бъдат затворени на тайно място, додето не приключим с войната. Над главата на всеки, който се опълчи срещу заповедите ми, виси заплаха от смъртно наказание.

Тановете се спогледаха и отново замърмориха одобрително, макар да се чуваха и подмятания, че мерките са твърде закъснели. Стражите сграбчиха кендера и гномчето и ги повлякоха навън. Тас не спираше да протестира:

— Слушайте, казах самата истина — хленчеше той. — Трябва да ми повярвате! Знам, че звучи странно, обаче всеки може да ви каже, че обикновено не… ъъъ… не съм никак искрен! Само ми дайте малко време. Накрая може и да свикна…

 

 

Тасълхоф никога не би повярвал, че някой ден ще се озове толкова надълбоко под земята, ако собствените му крака не го бяха отвели дотам. Спомняше си, че веднъж Флинт му бе разправил как Реоркс живее именно на подобно място и кове с огромния си чук съдбините на Света.

— Трябва да е веселяк този Реоркс — измърмори кендерът и затрепери толкова силно от студ, че чак зъбите му затракаха. — Очаквах, че щом Реоркс кове съдбините на света, тук ще е малко по-топло.

— Доверисенаджуджетата — подхвърли Гнимш.

— Какво? — На Тас му се струваше, че е прекарал половината от живота си в започване на всяко изречение с „какво“.

— Казах, довери се на джуджетата! — каза високо гномчето. — Вместо да строят домовете си върху действащи вулкани, които между другото са отличен източник на топлина, предпочитат да живеят във вътрешността на отдавна угаснали парчета скала. — Гнимш поклати олисяващата си глава. — Трудно ми е да повярвам, че имаме общи корени.

Тас не отговори, зает с други по-важни мисли. Като например, как ще се измъкнат от тази неприятност, къде ще отидат, ако се измъкнат и кога ли сервират вечерята? Изглежда нямаше да получи незабавни въпроси на нито един от тези въпроси (включително и на този за вечерята), така че кендерът изпадна в определено мрачно настроение.

По пътя имаха само един по-вълнуващ момент, додето ги спускаха по някакъв тесен скалист тунел, прокопан право надолу в недрата на планината. Устройството се наричаше „повдигач“, както обясни Гнимш. („Не е ли по-правилно да се нарича повдигач, ако издигаш разни неща с него?“ — поинтересува се Тас, но гномчето не му обърна внимание.) Тъй като едва ли щеше да надделее в този спор, кендерът реши да не си губи времето в униние, а да прекара пътешествието надолу по възможно най-приятния начин, макар на места клатушкащата се дървена конструкция — задвижвана от мускулести джуджета, дърпащи дебелите дълги въжета — неведнъж да се блъскаше в стените на тунела и с това да предизвикваше истинска паника сред пътниците си.

Последното се оказа изключително забавно, особено когато стражите им най-сетне закрещяха пиперливи джуджешки ругатни и заразмахваха юмруци към онези, които ги спускаха.

Колкото до гномчето, Гнимш тутакси бе изпаднал в състояние на невероятна възбуда. Той извади отнякъде парче въглен, зае една от кърпичките на Тас и като се просна на пода, започна да рисува плановете на нов подобрен повдигач.

— Макарикабелипара — мърмореше си под нос щастливо и драскаше скицата на нещо, което кендерът можеше да оприличи единствено на огромен омар, принуден да се придвижва на колелца. — Горедолугоредолу. Койетаж? Молянеотваряйтевратата. Капацитеттридесетидве. Засяда? Сигнализация! Камбанасвиркатръба.

Когато най-сетне се добраха до долу, Тас се опита да запомни накъде се насочват (тъй че ако успееха да избягат, да може да се ориентира и без карта). В същото време гномчето се бе лепнало за него и развълнувано му разясняваше детайлите върху кърпичката.

— Да, Гнимш, колко интересно наистина — каза Тас, без да проявява особено задълбочен интерес, защото точно в този момент сърцето му потъваше дори по-дълбоко от мястото, на което бяха попаднали. — Успокояваща музика от тръба в ъгъла? Да, Гнимш, прекрасна идея.

Стражите ги сръчкаха да вървят напред и това даде възможност на кендера окончателно да довърши трагичната ситуация с една дълбока въздишка. Не само, че мястото изглеждаше поне толкова скучно, колкото и самата Бездна, но и на всичко отгоре към това се прибавяха всички предимства на поразително неприятната миризма. По стените се редуваха редици големи и грубо издялани в скалата затворнически килии. Тъмнината разпръскваха факли, които одимяваха допълнително и без друго зловонния въздух, а самите килии бяха претъпкани едва ли не до тавана с джуджета.

Докато крачеха по тясната пътечка между стените, Тас се оглеждаше все по-объркано. Тези джуджета никак не приличаха на престъпници. Сред тях имаше както мъже, така и жени, а също и деца — всичките напъхани на едно място. Някои се свиваха под мърляви одеяла или просто седяха отпуснато върху разклатени столове и се взираха намръщено иззад решетките.

— Ей! — рече кендерът и подръпна един от стражите за ръкава. Говореше малко джуджешки, който бе научил от Флинт. — Какво е всичко това? — попита и махна с ръка. — Защо всички тези хора са тук? (Или поне това предполагаше, че е попитал. Съществуваше съвсем реална възможност просто да се е поинтересувал къде е най-близката таверна.)

Ала джуджето се втренчи мрачно в него и произнесе една-единствена дума:

— Дюлър.