Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (29)

Глава 7

— Трябва да се срещна с генерала!

Гласът прониза топлия облак на съня му — първият истински спокоен сън, който успяваше да си позволи от месеци насам. Карамон се размърда тревожно в меките завивки.

— Махай се — измърмори той. Чу как Гарик произнася същите или почти същите думи.

— Невъзможно. Генералът си почива. Не мога да го безпокоя.

— Трябва да го видя. Спешно е!

— Не е спал от повече от четиридесет и осем часа…

— Зная! Само че…

Гласовете стихнаха. „Добре — помисли си Карамон, — сега вече ще се наспя…“ За съжаление обаче, шепотът отвън само го разбуди. Нещо не беше наред, чувстваше го. Той се превъртя в леглото с пъшкане и скри глава под възглавницата. Болеше го всеки мускул; беше прекарал на гърба на коня почти осемнайсет часа без прекъсване. Гарик щеше да се оправи и сам…

Вратата към стаята му леко се отвори. Карамон стисна клепачи и се зарови още по-дълбоко в пухеното легло. Внезапно му хрумна, че след двеста години драконовият повелител Верминаард, вероятно щеше да спи в същото това легло. Дали някой го бе събудил по същия начин през онази сутрин, за да му съобщи, че героите са освободили робите на Пакс Таркас?

— Генерале — повика тихо Гарик. — Карамон.

Откъм възглавницата долетя сподавено проклятие. „Може би, когато си тръгваме, трябва да сложа една жаба в леглото — помисли си едрият войн. — След двеста години ще се е изсушила хубавичко…“

— Генерале — разнесе се настоятелният глас на Гарик. — Съжалявам, че ви будя, сър, но присъствието ви във вътрешния двор е наложително.

— За какво? — изръмжа Карамон, като отметна одеялото и се намръщи от болката в крайниците и гърба си. Той разтърка очи и се втренчи ядосано в младежа.

— Армията, сър. Потегля.

Генералът го зяпна.

— Какво? Да не си се побъркал?

— Не, с-сър — намеси се войникът, който се бе промъкнал след Гарик. Очите му бяха се бяха разширили от благоговение пред Карамон; независимо от факта, че главнокомандващият не носеше дрехи и изглеждаше полусънен. — Съ-събират се във вътрешния двор, сър. В този момент. Джуджетата и хората от равнината… също и някои от нашите.

— Без рицарите — вметна бързо Гарик.

— Ами… ами… — Карамон не знаеше какво да каже. После махна с ръка. — Кажете им да се разпръснат, проклети да са! Какви са тези глупости. — Той изруга отново. — В името на боговете, три четвърти от тях вчера бяха мъртвопияни!

— Тази сутрин са достатъчно трезви, сър. Мисля, че трябва да отидете — каза внимателно Гарик. — Води ги брат ви.

 

 

— Какъв е смисълът от всичко това? — настоя генералът.

В студения въздух от устата му излизаше пара. Беше една от най-мразовитите утрини през тази есен. По каменните блокове на Пакс Таркас бе полепнал тънък скреж, милостиво скривайки от погледа кървавите петна от битката. В бързината бе смогнал да нахлузи ботушите си и кожените панталони. Карамон се уви по-добре в дебелата си наметка и огледа вътрешния двор. Беше претъпкан с джуджета и хора, които стояха смълчани в очакване да им наредят да потеглят.

Суровият поглед на генерала се спря първо върху Регър Огнената Наковалня, а сетне и върху старейшината на хората от равнината — Тъмна Нощ.

— Мисля, че вчера вече обсъждахме този въпрос — произнесе Карамон. Гласът му преливаше от едва сдържан гняв. Той приближи водача на джуджетата. — Налага се да изчакаме поне още два дни, докато каруците с провизиите ни настигнат. Самият ти признаваш, че нямаме достатъчно храна, за да продължим напред. А и едва ли ще намерим нещо повече от мършави зайци сред Равнините на Дергот…

— На нас не пречи липсата на няколко вкусни вечери — изръмжа Регър.

Това, че бе наблегнал върху думата „нас“ не оставяше никакво съмнение върху смисъла на изказването. Любовта на Карамон към доброто хапване бе всеизвестна.

Последното по никакъв начин не успя да подобри настроението на генерала. Лицето на едрия мъж пламна:

— Ами оръжията, дългобрад глупак такъв? — отсече той. — Ами прясната вода, подслона и фуража за конете?

— Няма да останем сред Равнините завинаги — контрира Регър с проблясващи очи. — Планинските джуджета, дано Реоркс порази вкаменените им сърца, са изпаднали в паника. Трябва да ударим веднага, преди да са успели да се съвземат.

— И за това говорихме снощи! — извика раздразнено Карамон. — Силите, които изправиха срещу нас тук, бяха само част от цялото. Под планината Дънкан разполага с цяла проклета армия, която очаква само теб!

— Може би. А може би не — отвърна навъсено джуджето, като се загледа на юг и скръсти ръце на гърдите си. — При всички случаи обаче променихме решението си. Заминаваме още днес. Със или без теб.

Генералът се обърна към Тъмна Нощ, който бе запазил мълчание по време на целия разговор. Сега старейшината просто кимна. Хората му стояха отзад със сериозни изражения и също не говореха, макар по лицата на не един от тях да се забелязваше особен зеленикав оттенък, по който можеше да се заключи, че все още не са успели да се възстановят от снощните празненства.

Накрая погледът му се премести към фигурата в черна роба, която вече бе възседнала коня си. Въпреки че очите на брат му бяха скрити в потайните сенки на качулката, Карамон долавяше, че Рейстлин развеселено не го е изпускал от взор още откакто се бе появил на входа на покоите си.

Генералът обърна гръб на джуджето и се приближи до магьосника. Никак не се изненада, когато най-сетне му направи впечатление, че и лейди Кризания също се е приготвила за път, увита в дебелата си бяла наметка. Когато се приближи съвсем, забеляза, че краищата на наметката й са напоени с тъмна кръв. Лицето й, скрито зад плътно увития около врата и брадичката шал, изглеждаше бледо, но напълно овладяно. Мимоходом се зачуди къде ли е била и какво ли е правила през изминалата дълга нощ. Мислите му неудържимо се върнаха обратно към Рейстлин.

— Това е твое дело, сигурен съм — каза тихо, след като стигна до него и постави ръка върху врата на коня му.

Брат му кимна безучастно. После се наведе. Войнът си помисли, че лицето му изглежда бяло като на смъртник и поне толкова студено, колкото полепналия по каменната настилка скреж.

— Каква е идеята? — настоя все така тихо Карамон. — За какво е всичко това? Много добре ти е известно, че не можем да продължим напред без провизиите!

— Играеш прекалено на сигурно, братко — каза Рейстлин. Той вдигна рамене и добави: — Каруците с провизиите ще ни настигнат, така или иначе. Колкото до оръжията, мъжете сложиха ръка върху онези, които открихме тук. Регър е прав. Трябва да ударим първи, преди Дънкан да е успял да се организира.

— Трябваше преди това да го обсъдиш с мен! — изръмжа през стиснати зъби генералът. — Аз издавам заповедите!

Рейстлин погледна встрани и едва доловимо се размърда на седлото. Карамон усети как брат му потрепери под черната си роба.

— Нямаше време — заяви архимагьосникът след няколко секунди мълчание. — През нощта имах видение, братко. Тя ми се яви — моята Царица… Такхизис… Налага се да се добера до Заман възможно най-бързо.

Карамон се втренчи в своя близнак с внезапно разбиране:

— Те не означават нищо за теб! — каза още по-тихо, като посочи застаналите в очакване зад гърба му хора и джуджета. — Интересува те единствено безценният ти Портал! — Изпълненият му с горчивина поглед се премести върху Кризания, която го наблюдаваше хладно, макар в потъмнелите й сиви очи да се забелязваха следи от изпълнената с ужаси безсънна нощ, прекарана сред умиращите и ранените. — А ти? И ти ли си на негова страна?

— Изпитанието на кръвта, Карамон — произнесе тя. — Всичко това трябва да свърши веднъж и завинаги. Сега вече съм убедена, че злото трябва да бъде спряно, преди човечеството да е успяло да си причини още по-големи вреди.

— Трудно ми е да го повярвам! — възкликна иронично генералът, като погледна брат си.

Рейстлин вдигна слабите си ръце и съвсем бавно отметна качулката толкова, колкото да открие очите си. Карамон се сви, съзрял собственото си отражение като в огледало, преобразило лицето му до неузнаваемост — изпито, небръснато, с разрошена, развявана от ледения вятър коса. Сетне очите му бяха привлечени неудържимо от взора на магьосника, който безмилостно го хипнотизираше така, както змията омайва птицата преди да се нахвърли върху нея. И в съзнанието му отекнаха думите на Рейстлин:

Познаваш ме добре, братко. Понякога кръвта във вените говори по-силно от всичко друго. Да, прав си. Тази война ме интересува слабо. Поведох я по една-единствена причина и тя е Порталът. Тези глупци ще ми помогнат само колкото да го открия. Отвъд тази цел, те нямат никакво значение за мен. Какво ме интересува дали ще спечелим или ще загубим?

Досега ти позволявах да си играещ на генерал. Изглежда по някакъв начин това ти допада. Всъщност, трябва да призная, че си изненадващо добър в тази игра. Изпълнението ти послужи добре на плановете ми. Но все още се нуждая от теб. Ще отведеш армията до Заман. Когато двамата с лейди Кризания сме в безопасност, ще те изпратя обратно у дома. Помни едно, братко — битката в Равнините на Дергот е била загубена! Не можеш да го промениш!

— Не ти вярвам! — каза глухо Карамон, загледан с подивели очи в Рейстлин. — Ти никога не би отишъл доброволно на смърт! Трябва да знаеш нещо! Трябва да има поне…

Карамон се задави. Рейстлин се наведе още повече, сякаш искаше да изсмуче думите направо от гърлото му.

Плановете ми не те засягат! А онова, което зная или не зная не ти влиза в работата, така че престани да си напрягаш мозъка с безполезни размисли.

— Ще им кажа — произнесе генералът, като говореше с мъка през стиснатите си зъби. — Ще им кажа истината!

Ще им кажеш какво? Че виждаш в бъдещето? Че са обречени?

Забелязал вътрешната му борба, Рейстлин се усмихна:

Едва ли, братко. А сега, ако изобщо искаш някога отново да видиш дома, ти предлагам да се качиш горе, да сложиш бронята си и да поведеш армията.

Архимагьосникът се отдръпна и отново смъкна съвсем ниско черната си качулка. Карамон рязко си пое дъх, сякаш някой го бе облял с ледена вода. В продължение на няколко секунди войнът успяваше единствено да се взира в брат си и да трепери от гняв, който напълно бе парализирал мускулите му.

Всичко, за което можеше да мисли в момента, бе Рейстлин… Рейстлин, заливащ се от смях до дървото… Рейстлин, уловил заека в ръце… Тогава другарството помежду им бе истинско. Истинско, хладно и добре наточено, като острието на нож, проблясващо в чистата ярка светлина на утринта.

И ето, че съвсем бавно върхът на този нож проникна през облаците на объркването му, за да пререже още една от връзките, които го държаха в близост до магьосника.

Ножът се движеше полека. Имаше много непрекъснати нишки.

Първата се бе скъсала на пропитата с кръв арена в Истар, поне така му се струваше. Сега бе дошъл ред и на следващата — тук, в центъра на заскрежения вътрешен двор в Пакс Таркас.

— Изглежда нямам избор — каза през замъгления си от сълзи поглед.

— Никакъв — отговори Рейстлин. Той дръпна юздите на коня и се приготви за тръгване. — Има неща, които изискват вниманието ми. Естествено, Кризания ще язди заедно с теб в челния отряд. Не ме чакайте. За известно време ще ви следвам отзад.

„Е, ето, че ти отново пое командването“, помисли си Карамон. Докато наблюдаваше как брат му се отдалечава, вече не чувстваше гняв, просто тъпа болка. Беше чувал за подобни пристъпи. Ветераните с ампутирани крайници я изпитваха на мястото на липсващия крак или ръка…

Той се обърна и като по-скоро усещаше, отколкото чуваше надвисналото мълчание във вътрешния двор, се качи обратно в покоите си и започна да се подготвя за заминаването.

 

 

Когато Карамон отново се появи, облечен в обичайната си златна броня, с развяващо се на вятъра наметало, джуджетата и хората от равнините нададоха радостни викове.

Не само, че наистина му се възхищаваха и го уважаваха, но всички се чувстваха задължени да му отдадат дължимото заради блестящата тактика, донесла им победата през предния ден. Говореше се, че генералът е късметлия и дори, че е благословен от някой от боговете. В края на краищата, не беше ли цяло щастие, че планинските джуджета не успяха да затворят портите навреме?

Мнозина бяха изпитали тягостно чувство, когато се бе разнесъл слухът, че е възможно да поемат на път без него. Немалко мрачни погледи бяха отправени към облечения в черно магьосник, независимо, че никой не посмя да издигне глас на неодобрение.

Радостните им възгласи за момент възвърнаха самоувереността на Карамон. За момент напиращите чувства сякаш му пречеха да заговори. Най-сетне той отвори уста и дрезгаво започна да издава заповеди, докато сам се приготвяше за тръгване.

— Майкъл, реших да ти поверя командването на Пакс Таркас — каза той, като извади чифт ръкавици.

Младият рицар се изчерви от удоволствие, макар несъзнателно да погледна към празнината, която зейваше сред редиците на неговите съратници.

— Но, сър, аз съм от низшите чинове… Сигурен съм, че има далеч по-заслужили от…

Карамон му отправи изпълнена с тъга усмивка и поклати глава:

— Запознат съм с качествата, които притежаваш, Майкъл. Спомняш ли си? Беше готов да дадеш живота си, за да изпълниш дадените нареждания, но откри в себе си достатъчно състрадание, за да им се възпротивиш. Уверявам те, че и тук няма да ти бъде лесно, но зная, че ще дадеш най-доброто от себе си. Разбира се, ще оставя жените и децата. Ще изпращам обратно ранените. Когато каруците с продоволствията пристигнат, искам да се погрижиш да потеглят след нас незабавно. — Той отново поклати глава в размисъл. — Не че ще стане толкова скоро, колкото ми се иска — измърмори. После добави с въздишка: — Вероятно ще изкарате поне до края на зимата, ако се наложи. Без значение какво ще се случи с нас…

Забелязал, че при последните му думи рицарите се споглеждат объркано, Карамон побърза да преглътне онова, което искаше да каже. Не, не биваше по никакъв начин да демонстрира знанието си за горчивата истина. Възвърнал привичната си бодрост, макар и престорена, генералът тупна Майкъл по рамото, добави още няколко безсъдържателни думи за кураж и се метна на седлото сред морето от радостни викове.

Щом знаменосецът издигна флага на армията, виковете се усилиха дори повече. Личното знаме на Карамон блестеше със звездата си на яркото слънце. Рицарите се подредиха зад него. Кризания също се присъедини към тях, а мъжете се посместиха, за да й позволят да заеме мястото си. Въпреки че самите те имаха толкова полза от една вещица, колкото и всеки друг в лагера, все пак Кризания беше жена, а Кодекса ги задължаваше да я защитават с цената на живота си.

— Отворете портите! — извика Карамон.

Избутани от здрави ръце, портите започнаха да се отварят. Генералът се огледа за последен път, колкото да се увери, че всички са готови за път. Очите му неочаквано се спряха върху тези на неговия близнак.

Рейстлин седеше върху коня си мълчаливо, скрит в сенките на огромните врати. Не помръдваше. Просто стоеше там. Наблюдаваше, очакваше.

Мигът продължи не повече от няколко секунди, през които братята се изгледаха преценяващо, след което Карамон извърна лице и смушка коня си.

Посегна и взе флага от ръцете на знаменосеца. После го вдигна високо и изкрещя една дума:

— Торбардин!

Утринното слънце тъкмо се издигаше над планинските върхове. Лъчите обливаха с искрящ огън доспехите на генерала, отскачаха от златните конци, с които бе избродирано знамето му, превръщаха остриетата на хилядите копия в океан от пламък.

— Торбардин! — изкрещя повторно той и пришпори коня си право през широко разтворените порти.

— Торбардин! — подеха войните в едно с трясъка на мечовете в щитовете.

На свой ред джуджетата подхванаха добре познатия си, зловещ напев „Метал върху камък, скала върху меч, метал върху камък, скала върху меч“ и се заклатиха с тежки подковани стъпки, докато излизаха от укреплението в стройни колони.

Последваха ги хората от равнината, които се движеха не толкова организирано, но с не по-малка готовност. Увити в косматите си кожи, за да се предпазят от хапещия студ, точещи оръжията си в движение, затъкващи пера в косите си, изрисувани със странни символи по лицата… Скоро, уморени от принудителния ред на колоната, варварите щяха да се отклонят от пътя й и да поемат в привичните за тях накъсани ловни групи. Малко по-нататък идваха и земеделците и крадците, поели на път заедно с Карамон. Тук вече ясно се забелязваха последиците от снощния запой. И най-накрая, в опашката на колоната, се задаваха дюлърите.

Аргът се постара да улови погледа на Рейстлин, докато преминаваха покрай него, ала магьосникът продължаваше да стои на мястото си, непроницаем за чиито и да е очи. Единственият намек за плът и кръв в него, бяха слабите, мъртвешки бледи ръце, с които държеше юздите на врания си жребец.

Очите на Рейстлин не търсеха нито дюлърите, нито който и да било друг от преминаващата армия. Вместо това те се бяха спрели върху фигурата в искрящи златни доспехи в нейното чело. Но дори острото зрение на един дюлър не можеше да долови, че ръцете на магьосника стискат юздите малко по-силно от обичайното, а тялото му сякаш за миг потръпва под погребалния покров на черната роба.

Скоро и мрачните джуджета отминаха и вътрешният двор остана съвсем празен, ако не се брояха онези, които занапред щях да обитават крепостта. Жените избърсаха сълзите си и като разговаряха шумно, се завърнаха към обичайните си задължения. Децата вече се бяха покачили на стените, за да приветстват армията, поне докато отдалечаващите се части все още се виждаха. Най-сетне портите на Пакс Таркас се люшнаха върху добре смазаните панти и започнаха безшумно да се затварят.

Застанал на бойниците Майкъл също наблюдаваше отдалечаването на войската на юг, загледан към блестящия й авангард и облаците пара от горещия дъх на пристъпващите мъже и припяващите джуджета.

Непосредствено зад всички тях яздеше една самотна, увита в черна роба фигура. Втренчен към нея, Майкъл се почувства ободрен. Струваше му се, че това е добра поличба. Сега Смърт яздеше зад армията, вместо пред нея.

Слънцето мълчаливо изгряваше при отварянето на портите на Пакс Таркас и все така мълчаливо залязваше по време на затварянето на вратите на Торбардин. Докато водният им механизъм пухтеше в усилието си да ги премести, сякаш се преместваше част от самата планина. Всъщност, когато се затвореха, вратите ставаха неразличими от скалата, толкова умела бе работата на джуджетата, които бяха изгубили години, докато ги построят.

Затварянето им означаваше война. Новините за напредващата армия на Фистандантилус се разпространяваха бързо, носени върху леките криле на грифоните. Ето че планинската твърдина отново гъмжеше от живот. В оръжейните хвърчаха искри. Ковачите заспиваха с чуковете в ръцете си. Нощем кръчмите удвояваха печалбите си, тъй като всеки бързаше да отиде и да разправи на всеослушание великите дела, които ще извърши на бойното поле.

Само една част от огромното подземно кралство бе тиха и тъкмо там отекнаха подкованите стъпки на един от големите герои на джуджетата — почти два дни след като Карамон бе напуснал с армията си Пакс Таркас.

Влязъл в залата, където кралят на планинските джуджета обикновено провеждаше аудиенциите си, Карас чу как стъпките му отекват глухо сред извитите стени, покрити с изсечени в самата твърд на планината орнаментации. Сега залата бе празна, запазена за няколкото джуджета, насядали пред каменния подиум.

Карас премина забързано по пътеката между редиците от каменни пейки, където предната вечер хиляди джуджета бяха посрещнали с одобрителен рев заявлението на своя крал, че трябва да обявят война на собствените си роднини.

Днес се провеждаше Военното събрание на Съвета на тановете. Последното не налагаше присъствието на обикновените граждани, така че Карас донякъде бе изненадан да открие, че и той също е поканен. Довчерашният герой бе изпаднал в немилост — това беше известно на всички. Разправяха дори, че Дънкан възнамерявал да го изпрати в изгнание.

И наистина, докато се приближаваше към старото джудже, Карас си даде сметка, че то го наблюдава някак намръщено, въпреки че това вероятно се дължеше на факта, че пространството около едното око и лявата му буза бе порядъчно почерняло и подуто — резултатът от юмручните удари на самия Карас.

— О, моля те, изправи се — отсече кралят, когато високото голобрадо джудже се поклони пред него.

— Не и докато не получа прошка, тане мой — отвърна Карас, без да вдигне глава.

— Прошка за какво? Задето изби малко глупост от главата на един стар глупак? — усмихна се накриво Дънкан. — Не, не ти прощавам. Вместо това ти благодаря. — Кралят разтърка челюстта си. — „Дългът носи болка.“ Така казват. Сега вече знам защо. Но стига сме говорили за това.

Когато Карас най-сетне се изправи, Дънкан му подаде един пергаментов свитък:

— Помолих те да дойдеш за друго. Прочети това.

Карас озадачено изучи свитъка. Беше завързан с черна панделка, но не и запечатан. Погледът му премина през насядалите в каменните си столове (до един разположени по-ниско от този на краля) джуджета и се спря на един точно определен, който понастоящем бе празен — столът на Аргът, тан на Дюлър. Карас намръщено разви свитъка и зачете на глас, като се опитваше да схване по-добре смисъла, вложен в недодялания език на дюлърите:

До Дънкан, на джуджетата от Торбардин, крал

Поздрави от онези, които сега наричаш предатели.

Този свитък идва до теб от нас, които знаем, че ще накажеш народа ни под планините заради онова, което ние сторим при Пакс Таркас. Ако писмото ни те намира, значи успяваме задържим портите отворени.

Ти презираш нашия план пред Съвета. Сега сигурно виждаш мъдрост. Врагът води магьосник. Магьосникът наш приятел. Той кара армията марширува към Равнини на Дергот. Ние също маршируваме с нея и ние приятели на тях. Когато дойде часът, онези, които наричаш предатели, ще ударят. Ние ще нападнем врага отвътре и ще ги изтикаме под остриетата на брадвите ви.

Ако имаш съмнения за нашата лоялност, задръж за заложници народа ни под планините, докато настъпи времето и ние се върнем. Ние ти обещаваме голям дар като доказателство за вярност.

Аргът, на Дюлър, тан

Карас прочете писмото два пъти, но това не накара намръщеното му изражение да се промени. Дори напротив.

— Е? — настоя Дънкан.

— Не желая да имам нищо общо с предатели — заяви високото джудже, като нави свитъка и му го върна с отвращение.

— Но ако са искрени — продължи кралят, — това ще ни осигури голяма победа!

Карас вдигна очи и погледна краля, който се издигаше над него върху подиума.

— Ако в този момент имах възможност да поговоря с генерала на нашите врагове, този Карамон Маджере, който — според сведенията ми — е човек на честта, бих му обяснил съвсем точно пред каква опасност е изправен, дори ако това ни струва победата.

Останалите танове изсумтяха и замърмориха.

— Трябвало е да се родиш соламнийски рицар! — подметна един от тях и думите му не бяха комплимент.

Строгият поглед на Дънкан ги накара да млъкнат намусено.

— Карас — каза търпеливо кралят, — знаем как се чувстваш по въпроса за доблестта и ти се възхищаваме за това. Но доблестта няма да нахрани децата на онези, които ще паднат в битката, нито ще попречи на собствените ни роднини да оглозгат костите ни, ако изгубим. Не — продължи той с нарастваща твърдост в гласа, — има време за доблест и време, когато едно джудже трябва да направи онова, което е необходимо.

Лицето на Карас помрачня. Ръката му несъзнателно се вдигна, за да поглади гъстата брада, която вече не носеше. Той объркано сведе поглед и се загледа в краката си.

— Съгледвачите ни потвърждават тази информация — додаде Дънкан. — Армията им е потеглила.

Високото джудже отново вдигна очи:

— Не го вярвам! Не го повярвах още щом го чух! Да напуснат Пакс Таркас? Преди да са дочакали каруците с провизии? Значи сигурно е вярно, че магьосникът дърпа конците. Никой генерал не би допуснал такава грешка…

— Ще се доберат до Равнините до два дни. Според нашите шпиони, целта им е крепостта Заман, където планират да установят главното си командване. Там разполагаме с малък гарнизон, който ще се престори, че ги напада, след което ще се изтегли с надеждата да ги увлечем на открито.

— Заман — измърмори Карас и този път се почеса по брадичката. Внезапно той пристъпи решително напред: — Тане, ако ти кажа, че имам план, който ще ни помогне да приключим тази война с възможно най-малко кръвопролития, ще ме изслушаш ли и ще ми позволиш ли поне да опитам да го изпълня?

— Ще те изслушам — произнесе с подозрение Дънкан.

— Дай ми група войни, които сам ще избера и ме изпрати да убия този чародеец, този Фистандантилус. След смъртта му ще покажа свитъка на неговия генерал и нашите роднини. Така те ще се уверят, че той ги е предал. Ще видят мощта на собствената ни армия, готова да ги помете. Няма начин да не сложат оръжие!

— И какво ще правим с тях, ако наистина се предадат? — отсече раздразнено кралят, макар мислено вече да претегляше ползите от плана му.

Другите танове бяха престанали да мърморят в брадите си и се споглеждаха с тежко смръщени вежди.

— Ще им дадем Пакс Таркас — изрече с нарастваща възбуда Карас. — На онези, които искат да живеят там, разбира се. Роднините ни, без съмнение, ще се върнат обратно по домовете си. Можем да им направим някои отстъпки… само няколко — добави бързо, забелязал мрачното лице на Дънкан. — Ще ги уточним едновременно с условията по капитулацията. Но поне през зимата за хората и нашите роднини ще има подслон и закрила — могат дори да работят в мините…

— Съзирам определени възможности в плана ти — каза замислено кралят. — Веднъж, щом се окажете в пустинята, можете да се криете в Могилите… — Той замълча. После бавно поклати глава: — Но все пак е опасно, Карас. И може да се окаже напразно. Дори и да успееш да погубиш Мрачния — а се твърди, че е чародеец с голямо могъщество, нека ти го напомня — съществува много голяма вероятност да ти отнемат живота още преди да си се добрал до този генерал Маджере, камо ли да говориш с него. Чувал съм, че бил близнак на самия магьосник!

Карас се усмихна отпаднало. Ръката му все така поглаждаше голата брада:

— Това е риск, който ще поема с удоволствие, стига само да знам, че ако успея, вече няма да ми се налага да убивам собствените си роднини.

Дънкан го изгледа намръщено и потърка подутата си буза, след което въздъхна:

— Много добре — каза Той. — Имаш разрешението ми. Избирай хората, от които имаш нужда, внимателно. Кога тръгваш?

— Довечера, тане мой, с твое разрешение.

— Ще наредя да отворят портите заради теб, но ще ги затворят веднага щом излезете. От теб зависи дали следващия път през тях ще преминеш ти или от там ще се излее могъщата армия на планинските джуджета. Нека пламъкът на Реоркс блести на бойния ти чук.

Високото джудже се поклони и се отдалечи със стъпки, в които се долавяше по-голяма увереност, отколкото на идване.

— Ето едного, за когото ще скърбя, ако загубим — произнесе някой от тановете и погледите на всички се насочиха към отдалечаващото се голобрадо джудже.

— Изгубихме го още от самото начало — отсече дрезгаво Дънкан. Лицето му обаче си остана изпито и мрачно, когато промърмори: — Време е да поговорим за истинската война.