Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (28)

Глава 6

Утро. Слънцето на Крин изпълзя съвсем бавно иззад линията на планините, сякаш предчувстваше ужасяващите картини, които лъчите му щяха да огреят през новия ден. Времето обаче не можеше да спре. Най-сетне лицето на слънцето се издигна над върховете и бе посрещнато с радостни възгласи и трясък на мечове удрящи се в щитове. Принадлежаха на онези, които виждаха изгрева, но може би нямаше да доживеят залеза.

Сред ликуващите бе и Дънкан, крал на планинските джуджета. Възправен сред бойниците на великата крепост Пакс Таркас, заобиколен от генералите и крещящите войни, той се усмихна със задоволство. Щеше да бъде славен ден.

Само едно джудже посрещаше безрадостно утринта. Дънкан дори не трябваше да поглежда към него, за да долови със сърцето си гръмовното му мълчание.

Застанал встрани от останалите, стоеше Карас, героят на народа им. Висок и донякъде великолепен в блестящата си плетена ризница, уловил тежкия боен чук в здравите си ръце, той се взираше в лъчите на изгрева. И ако някой си направеше труда да погледне към него, щеше да забележи в очите му сълзи.

Само че никой не го гледаше. Погледите на всички старателно отбягваха Карас. Не защото ридаеше, макар джуджетата да смятаха сълзите за слабост, присъща единствено на децата. Не заради това избягваха да го поглеждат другите войни. А защото сълзите му се стичаха надолу по оголялото лице, без да има какво да ги спре.

Карас бе избръснал брадата си.

Дори когато Дънкан оглеждаше равнината пред Пакс Таркас, дори додето умът му старателно преценяваше позициите на врага по блясъка на морето от върхове на копия, танът продължаваше да мисли за безпределния потрес, който бе изпитал, когато заедно с останалите джуджета проследи как голобрадият Карас заема мястото си сред другите по бойниците на укреплението. В ръката си войнът носеше отрязаните кичури на великолепната си брада, които почти веднага хвърли през стените на крепостта.

Брадата е рождено право на всяко джудже. Тя е не само негова, но и семейна гордост. Разбира се, съществуват моменти на много силна скръб, които му позволяват да не я сресва в продължение на дни или месеци, но само едно би го накарало да се раздели с нея. Срамът. Обръсването й бе символ на позора — наказание за извършено убийство, кражба, проявено малодушие или дезертьорство.

— Защо? — бе всичко, което успя да произнесе потресеният Дънкан.

Загледан над планините, Карас отговори с дрезгав глас:

— Ще участвам в тази битка, защото такива бяха заповедите ви. Обещах ви вечната си вярност и смятам да удържа думата си с чест. Но докато се бия, искам всички да знаят, че не виждам нищо благородно в това да се сражавам срещу собствения си народ или срещу човеците, които неведнъж са заставали рамо до рамо с мен на бойното поле. Искам всички да знаят, че днес Карас оплаква срама си.

— Чудесно ще изглеждаш в очите на онези, които водиш! — отвърна с горчивина Дънкан.

Ала устата на Карас остана затворена и той не проговори повече.

— Тане! — извикаха неколцина мъже едновременно, принуждавайки Дънкан отново да насочи мислите си към онова, което се случваше пред очите му.

Той също бе забелязал четирите малки колкото мравки фигури, които се бяха откъснали от армията в равнината и в момента препускаха към Пакс Таркас. Трима от конниците носеха развяващи се флагове. Четвъртият държеше единствено жезъл, от чийто връх струеше чиста, ярка светлина, видима дори в лъчите на изгряващото слънце.

Две от знамената му бяха познати — това на хълмистите джуджета със символа на чука и наковалнята, който се срещаше в своите разновидности и сред тези на собствената му армия, и на Хората на равнината, което не беше виждал досега, но разпозна веднага: беше съвсем в техен стил — трева, олюлявана от прерийния вятър. Третото знаме, доколкото можеше да предположи, вероятно принадлежеше на новоизлюпения генерал, появил се от нищото, за да им създаде всички тези неприятности.

— Хм! — изсумтя презрително Дънкан към звездата с девет лъча, изобразена на него. — Проклетникът трябва да изрисува на флага си знака на Гилдията на крадците и мучащата крава!

Генералите край него избухнаха в смях.

— Или мъртви рози — предложи един. — Чувам, че сред тези крадци и земеделци има и много дезертирали соламнийски рицари.

Четиримата конници приближаваха в галоп през полето. Копитата на конете им вдигаха едри облаци плах.

— Онзи с черната роба ще да е магьосникът, Фистандантилус? — подметна сърдито Дънкан. Веждите му се бяха свъсили гневно.

Реакцията му бе напълно разбираема. Джуджетата нямаха талант за правене на магии и винаги се отнасяха с подозрение към подобни неща.

— Да, тане — отвърна друг генерал.

— Опасенията ми са свързани най-вече с него — измърмори мрачно кралят.

— Ха! — Един от по-старите генерали поглади самодоволно брадата си. — Че защо? Шпионите ни твърдят, че здравето му е разклатено. Почти не правел магии и прекарвал времето си в спотайване в собствената си палатка. Пък и ще им е необходим повече от един магьосник, за да се справят с крепост като Пакс Таркас.

— Може би имаш право — сви рамене Дънкан, като на свой ред поглади брадата си. Очите му несъзнателно се насочиха към Карас. Кралят с неудобство скри ръката си зад гърба. — Все пак не сваляйте очи от него. — После издигна глас: — Стрелци! Торба злато за оня, който промуши ребрата на магьосника със стрелата си!

Отекна радостен рев, който бе прекратен от началниците на отделения, веднага щом четиримата конници дръпнаха юзди пред стените. Онзи, който ги водеше, генералът, издигна дланта си, за да покаже, че са дошли като парламентьори. Дънкан прекоси бойниците, покатери се на един каменен блок и като постави ръце на кръста си и се разкрачи широко, се втренчи в него с мрачен поглед.

— Искаме да поговорим! — извика отдолу генерал Карамон. Гласът му отекна между двата склона, които ограждаха стените на Пакс Таркас.

— Всичко беше казано! — отвърна кралят не по-малко гръмовно, макар ръстът му да бе едва една четвърт от този на огромния войн.

— Решихме да ви дадем последна възможност! Възстановете на роднините си онова, което знаете, че им принадлежи по право! Върнете на хората отнетата храна и вещи. Разделете с тях приказното си богатство. В края на краищата, мъртвите не могат да му се радват, нали така?

— Не, но вие живите лесно ще му намерите края — отговори предизвикателно Дънкан. — Онова, което имаме, сме добили с честен труд. Работили сме в домовете си под планината, а не сме обикаляли като чакали из равнината в компанията на диви варвари. Ето отговорът ни!

Дънкан издигна ръка. Стрелците, очакващи неговия знак, опънаха тетивата на лъковете. Ръката на краля се спусна отсечено и във въздуха изсвистя облак от стрели. Джуджетата по бойниците започнаха да се смеят в очакване четиримата да обърнат конете си и да препуснат диво назад.

Ала усмивките им замръзнаха. Мъжете дори не помръднаха. Облеченият в черна роба магьосник насочи жезъла си напред. В същия момент остриетата на стрелите избухнаха в пламъци, а дървените им части се превърнаха в димни следи. По времето, когато стрелите трябваше да са достигнали целта си, от тях не бе останал и помен.

— А това е нашият отговор! — произнесе твърдо генералът.

Той обърна коня си, смушка го и четиримата препуснаха обратно.

Забелязал, че хората му се споглеждат мрачно и разколебано, Дънкан потисна собствените си съмнения и извика с трепереща от гняв брада:

— Какво е това? Да не би да се изплашихте от номерата на някакъв си уличен фокусник? Да не би вместо на армия от мъже, да възлагам надежди на хленчещи деца?

Когато удовлетворено видя, че главите им се навеждат засрамено, той слезе от каменния блок. Прекоси укреплението по дължина и се загледа надолу към обширния вътрешен двор, образуван от естествените стени на планинските склонове. От двете страни на двора се редуваха отворите на пещери. Обикновено от гърлата им излизаха димът и трясъкът от ковачниците и мините, в които добиваха желязо, ала днес никой не работеше.

Тази сутрин дворът бе почернял от джуджета, облечени в тежки брони, носещи щитове, брадви и бойни чукове — предпочитаните оръжия на пехотинците. При появата му всички глави се вдигнаха и радостният възглас, който за момент бе замрял, се надигна отново.

— Война! — Кралят надвика шума, като вдигна и двете си ръце.

Възгласите се усилиха и внезапно затихнаха. След секунда мълчание дълбоките джуджешки гласове подхванаха песен:

Под планините сърцето на брадвата

от пепел и пламък се ражда,

изкована във огън от чукове тежки —

усещаме вече дъха на войната.

Сърцето войнишко копнее за битки,

за страшното бойно поле.

 

Върни се, обсипан със слава

или върху щита, понесен на рамене.

 

Сред планините в кристалния въздух

чукът на ковача мечтае за камък

и за метала години във рудата скрит.

Метал върху камък, скала върху меч.

Сърцето войнишко едва се сдържа,

мечтае за своето бойно поле.

 

Върни се, обсипан със слава

или върху щита, понесен на рамене.

 

Червеното желязо извлечено

от жилите на планината,

зеленият пиринч, зеленият бакър,

пламтят във огъня в ковачницата на света,

топят се, както после те живот ще взимат.

Сърцето войнишко поляга в земята

и се слива със своето бойно поле.

 

Върни се, обсипан със слава

или върху щита, понесен на рамене.

Дънкан се огледа гордо, усетил как кръвта му кипва от песента. Всичките му съмнения бяха изчезнали така, както бяха изчезнали и стрелите на войните му. Генералите вече се спускаха от бойниците и бързаха да заемат местата си. Само един беше останал — Аргът, водачът на дюлърите. Карас също не помръдна и Дънкан понечи да отвори уста, за да заговори, ала героят на джуджетата просто изгледа своя крал с мрачен, невиждащ поглед, поклони му се церемониално и също се отправи надолу, за да поеме командването на своята част.

Дънкан разгневено го проследи с очи.

— Дано Реоркс запали брадата му! — измърмори и започна също да се приготвя. Трябваше да бъде начело, когато огромните порти се разтвореха и джуджешката армия потеглеше надолу към равнините. — За кой изобщо се мисли? Дори на синовете си не позволявам да се държат така с мен! Това трябва да спре. След края на битката ще го поставя на място.

Като продължаваше да недоволства с тих глас, Дънкан стъпи на първото стъпало към двора, когато почувства докосването на нечии пръсти. Обърна се и срещна погледа на Аргът.

— Кралю, нека помоля те — каза джуджето на странния си диалект — размислиш още веднъж. Нашият план добър. Изоставим безполезно парче скала. Нека го имат. — Той посочи към армията в равнината. — Те няма укрепят се тук. Щом се оттеглим към Торбардин, те последват. После завземем отново Пакс Таркас и… бам — мрачното джудже удари с юмрук дланта си — ги хванем натясно! Хванем между Пакс Таркас от север и Торбардин от юг.

Дънкан се втренчи студено в дюлъра. Аргът бе направил това предложение по време на Военния съвет и кралят продължаваше да се пита откъде ли му е хрумнала тази идея. Обикновено дюлърите проявяваха съвсем слаб интерес към военните въпроси и се интересуваха живо от едно-единствено нещо — своя дял от плячката. Може би в дъното на всичко стоеше пак Карас? Може би Карас правеше последен опит да се измъкне от сраженията?

Кралят гневно отърси ръката на Аргът:

— Пакс Таркас никога няма да падне! — каза той. — Стратегията ти е стратегия на страхливец. Не възнамерявам да отстъпя на тази сбирщина каквото и да било. Няма да получат от нас дори една медна монета, дори едно камъче от онова, което ни принадлежи! По-добре да умра, отколкото да допусна това да се случи!

Той се заклати тромаво надолу по стълбището, а брадата му трепереше от негодувание.

Аргът проследи как кралят се отдалечава с презрително повдигната устна.

— Може Дънкан умира се на жалко парче земя, но не и на Аргът — измърмори той.

Джуджето се обърна към двама от своите хора, които търпеливо очакваха малко встрани от него и им кимна два пъти. Те му кимнаха в отговор и бързо се изгубиха нанякъде.

Изправен на бойниците, Аргът се загледа към все по-високо издигащото се слънце. Все така замислено и без да осъзнава какво прави той започна да бърше ръцете си в кожената ризница, сякаш се опитваше да ги изчисти от нещо.

 

 

Хайгъг не беше много сигурен, но все пак усещаше, че нещо не е както трябва.

И макар да не бе твърде схватлив и да разбираше малко от сложните военни тактики, все пак му се струваше, че победилите джуджета не се връщат от бойното поле залитайки, покрити с кръв, нито пък се стоварват мъртви в краката му.

Можеше да приеме един или два такива случая за част от нещастието на войната, ала вече и за него бе напълно ясно, че броят на джуджетата, които правеха подобни неща или изглеждаха по този начин, се увеличава и започва да придобива застрашителни размери. Хайгъг реши, че трябва да открие какво става.

Той направи няколко крачки напред, ала дочул зад себе си ужасна суетня, спря на секундата. Въздъхна тежко и се обърна. Беше забравил за ротата си.

— Не, не, не! — извика, като размахваше ръце. — Колко пъти вас казва? Стоите Тук! Стоите Тук! Крал казва Хайгъг: „Вие, гъгита, Стоите Тук!“ Туй значи Стоите Тук! Ясно?

Хайгъг се втренчи неумолимо в ротата си, карайки онези, които все още се държаха на крака и в същия момент гледаха към окото му (другото липсваше), да потреперят от срам. Тези от джуджетата, които пък се бяха спънали в собствените си копия, които ги бяха изпуснали или в объркването си бяха намушкали с тях съседа си, които лежаха проснати на земята или бяха поели в противоположна посока (и дори в този момент упорито я следваха), обаче чуха заповедта на своя началник и също се свиха от ужас.

— Слушайте, лигави, мазни негодници — изръмжа Хайгъг, като дишаше тежко. — Аз отива разбере какво става. Не изглежда правилно всеки връща по такъв начин в крепост. Няма песни, само кръв. Така не било, както крал Дънкан казал стане. Тъй че Аз Отива, а Вие Стои Тук. Ясно? Повтори!

— Аз Отива — повториха покорно войните. — Вие Стои Тук.

Хайгъг едва не стъпка брадата си от яд:

— Не! Аз Отива! Вие… О, няма значение! — Той отново пое надолу, без да обръща внимание на подновената шумотевица от спъващи се джуджета зад себе си.

За щастие, може би, не му се наложи да ходи твърде надалеч. В противен случай, когато се върнеше, вероятно щеше да открие половината от хората си мъртви, набодени на собствените си копия. В крайна сметка Хайгъг научи онова, което искаше да знае доста по-рано и се върна по времето, когато се бяха разиграли едва шест нещастни случая с фатални последици.

Едва бе успял да направи и двайсетина крачки, когато неочаквано налетя на Дънкан. Дънкан не го забеляза веднага, тъй като идваше с гръб към него, погълнат в разговор с Карас и неколцина от командващите офицери. Хайгъг бързо отстъпи встрани и се заслуша разтревожено в думите им.

За разлика от повечето връщащи се от бойното поле джуджета, чиито ризници и брони изглеждаха така, сякаш се бяха търкаляли с тях по някоя урва, тази на Карас бе засегната само на няколко места. Ръцете на героя бяха покрити до лактите с кръв, която обаче не бе негова. Малцина бяха онези, които успяваха да се задържат на крака след могъщите удари на бойния му чук. Неизброими бяха жертвите на храброто джудже в този ден, макар не един и двама в предсмъртните си мигове да си бяха задавали въпроса защо докато нанася фаталния удар, Карас рони горчиви сълзи.

Сега обаче в очите на джуджето вече нямаше сълзи. В момента спореше с краля:

— Победиха ни — каза непреклонно той. — Генерал Желязната Ръка беше напълно прав, когато нареди отстъпление. Ако искаме да задържим Пакс Таркас, трябва веднага да се приберем в крепостта и да залостим портите според предварителния план. Помнете, че предвиждахме този момент.

— И все пак това е момент на срам — изръмжа Дънкан и прибави една горчива ругатня. — Победени от сбирщина земеделци и крадци!

— Сбирщина от земеделци и крадци, но добре обучена, тане мой — отвърна сериозно Карас, а генералите закимаха сериозно и ядно в знак на съгласие с думите му. — Колкото до хората от равнината, те се наслаждават на всяка битка и я приветстват, а собствените ни братовчеди се бият с обичайния кураж, присъщ на всяко джудже още от рождението му. Да не забравяме и за помитащата сила на соламнийските рицари откъм хълмовете.

— Трябва да дадеш тази заповед, кралю! — обади се един от генералите. — Или ще ни изколят още тук и сега.

— Затворете проклетите порти тогава! — изкрещя извън себе си Дънкан. — Но не задействайте механизма. Не и докато все още има някакъв шанс. Може пак да ни се размине. Ще им коства много дори да атакуват крепостта и ми се иска да избегнем разчистването на тонове скална маса.

— Затворете портите, затворете портите! — надигнаха се предупредителни гласове.

Всички в огромния вътрешен двор, включително ранените и умиращите вдигнаха глави, за да проследят как големите крила на портите се люшнаха и започнаха да се затварят. Хайгъг също бе сред онези, които просто зяпаха поразено. Той също бе чувал разказите за великолепното съоръжение и внимателно смазаните му панти, които се движеха толкова леко, че бяха необходими само две джуджета, за да ги залостят. По някакъв начин новината, че механизмът няма да бъде задействан обаче, му се стори разочароваща. Можеше само да съжалява, че ще пропусне гледката на тоновете камъни, които се свличат с трясък и блокират вратите на крепостта отвън.

Но все пак и вратите бяха забавни…

При вида на следващата гледка обаче, Хайгъг изгуби напълно способността си да говори и едва не се задуши, когато за миг забрави да диша. Зазяпан към портите, той забеляза онова, което се случваше отвъд тях.

Право срещу него прииждаше огромна армия. И за да бъдем по-точни — не неговата армия!

Светлината на обедното слънце играеше ярко върху броните на соламнийските рицари, отскачаше от щитовете и танцуваше по извадените им мечове. Малко зад тях се задаваше пехотата. Армията на Фистандантилус тичаше към Пакс Таркас в опит да достигне портите преди да са се затворили. Малкото неустрашими планински джуджета, които се осмелиха да застанат на пътя й, бяха пометени под напора на свистящата стомана и трополящите копита.

Врагът се приближаваше все повече. Хайгъг преглътна изнервено. Наистина не разбираше много от военни маневри, но моментът му се струваше ужасно подходящ някой най-сетне да дозатвори портите. Изглежда повечето от генералите бяха на същото мнение, защото в този момент всички се бяха разтичали към вратите с викове и псувни на уста.

— В името на Реоркс, какво ги спира да… — започна Дънкан.

Внезапно лицето на Карас пребледня.

— Дънкан — каза той, — предадени сме. Трябва да се махнеш оттук възможно най-бързо.

— З-защо? — заекна озадачено кралят. Той се надигна на върха на пръстите си в напразен опит да види какво се случва над главите на разбунената тълпа във вътрешния двор. — Предадени! Но как…

— Дюлърите, тане мой — отговори Карас, който благодарение на необичайно високия си ръст виждаше съвсем ясно ставащото отпред. — Погубили са вратарите и в момента водят схватка, за да задържат портите отворени.

— Избийте ги! — изкрещя С избила на устата пяна Дънкан. — Избийте ги до един! — Кралят на джуджетата измъкна собствения си меч и се хвърли напред. — Лично ще…

— Не, тане! — извика Карас и го задърпа назад. — Твърде късно е! Хайде, трябва да се доберем до грифоните! Кралю мой, трябва да се върнете в Торбардин!

Дънкан вече не слушаше никого. Той се забори ожесточено с Карас. Накрая по-младото джудже стисна мрачно зъби, сви ръката си в юмрук и я стовари върху челюстта на краля. Отхвърлен от удара, Дънкан се олюля, но не изгуби съзнание.

— Ще поискам главата ти заради тази постъпка! — изруга той и замаяно затърси дръжката на меча си.

Карас го удари повторно и този път резултатът бе незабавен. Дънкан се просна в безсъзнание на земята.

Младежът се наведе със скръбно изражение, вдигна краля заедно с цялото му снаряжение и го метна през рамо, като изпъшка от усилие. После даде нареждане на онези край тях, които все още можеха да се бият, да прикрият отстъплението им и забърза към мястото, където държаха грифоните. Ръцете на Дънкан се люлееха безжизнено през рамото му.

 

 

Хайгъг се взираше в приближаващата армия с изражение, в което се бореха едновременно ужасът и очарованието. В съзнанието му отново и отново отекваше последната заповед на Дънкан: „Вие Стоите Тук.“

Точно в този момент джуджето възнамеряваше да стори тъкмо това — да се върне обратно при очакващите го войници.

Макар блатните джуджета да имаха напълно заслужената репутация на един от най-малодушните народи на Крин, когато ги притиснеха в ъгъла, същите тези джуджета се превръщаха в свиреп противник, способен да изуми и най-безстрашния си враг.

Повечето армии, разбира се, използваха блатните джуджета главно за поддръжка и се стараеха да ги оставят във възможно най-задните позиции, тъй като бе добре известно, че хвърлени в атака, можеха да причинят поне толкова вреда на съюзниците и на самите себе си, колкото и на врага.

Ето защо и Дънкан бе разположил единственото си подразделение от такива джуджета — бивши работници от мините — в средата на вътрешния двор и им бе наредил да стоят там, като по този начин се надяваше да избегне евентуалните неприятности. Беше ги въоръжил с обикновени копия в случай, че се изправеха пред невероятния сценарий врагът да препусне в кариер през портите на укреплението.

Само че сега се случваше тъкмо това. Армията на Фистандантилус бе на път да нахлуе в Пакс Таркас и вече бяха останали малцина, които можеха да разсъждават трезво.

Стрелците по кулите обсипваха приближаващите войни със стрели и по този начин успяваха поне малко да ги забавят. Неколцина командири събираха частите си и се готвеха да дадат отпор, докато междувременно отстъпваха към планината. Повечето обаче просто бягаха, за да спасят живота си и вече покриваха околните възвишения.

Съвсем скоро на пътя на прииждащата армия стоеше само едно непокътнато формирование — това на блатните джуджета.

— Това е — каза Хайгъг на хората си, когато дотича с пъхтене при тях.

Лицето му бе побеляло като чаршаф под пласта мръсотия, но изглеждаше напълно спокойно. Беше му наредено да Стои Тук и, в името на брадата на Реоркс, той възнамеряваше да Стои Тук.

Все пак, забелязал, че не едно от неговите джуджета вече се кани да направи крачка встрани при вида на галопиращите към отворените порти конници, той реши, че няма да е зле, ако по някакъв начин повдигне малко духа им.

За щастие вече бяха тренирали за подобни случаи. Хайгъг бе особено доволен, че е успял да научи войните си на един боен призив. Естествено, така и не го бяха схванали напълно, но имаха известен напредък:

— Да видим сега — извика той. — Какво ще ми дадете?

— Смърт! — креснаха мъжете в един глас. Хайгъг се сви, сякаш го бяха ударили.

— Не, не, не! — извика раздразнено и зарита земята. Хората му се спогледаха разочаровано. — Гнусни тъпанари, вече ви обясних, че е…

— Неумираща вярност! — изрева триумфално някой.

Другите го загледаха с неприязън. Тук-там се чуха подвиквания от сорта на „мазник“ и „подлизурко“. Един от по-завистливите му съседи дори го ръгна с копието си, но за късмет го бе хванал наопаки, така че не успя да го нарани сериозно.

— Точно така — кимна Хайгъг, като се опитваше да не обръща внимание на факта, че тропотът на стотиците копита зад гърба му става все по-силен и по-силен. — Да опитаме отново. Какво ще ми дадете?

— Не-неуми… раща вяр… вяр… ност! — разнесе се нестройният им отговор. Освен това доста от тях едва произнасяха по-трудните думи. При всички случаи синхронът (и ентусиазмът) на първия им отговор липсваше.

Някой от последните редици вдигна ръка.

— Е, добре, Гъг Снъг, какво сега?

— ’Мчи как да ти дадем… таквоз… неумираща вяр… вярност, кат сми умрели?

Хайгъг се втренчи злобно в него с едното си око.

— Не, гъбест смърдящ червей такъв — скръцна със зъби. — Смърт или неумираща вярност. Което дойде първо.

Джуджетата се захилиха пооблекчени. Той въздъхна и като поклати глава се обърна с лице към врага.

— Насочи копията! — изрева.

Беше грешка, но я осъзна едва в момента, в който изричаше заповедта. В последвалата конфузия от ругатни и сподавени крясъци, вече беше безсмислено да я променя.

Всъщност точно в този миг вече нищо не беше от особено значение…

 

 

Слънцето залязваше в кървавочервена пелена и бе на път да се потопи в смълчаните гори на Квалинести.

Малко след средата на деня могъщата, непревземаема крепост Пакс Таркас бе паднала. Следобедът премина в отделни схватки с пръснати отряди от безредно изтеглящи се към планините джуджета. Мнозина се бяха спасили, след като атаката на рицарите бе спряна за кратко от малка група въоръжени с копия джуджета, които бяха застанали на пътя им и не бяха помръднали до последния момент.

Карас, взел в ръце изпадналия в безсъзнание крал, бе отлетял с грифон към Торбардин, придружен от все още живите офицери на Дънкан.

Остатъците от планинските джуджета бързаха да се доберат до домовете си в пещерите под заснежените върхове на планината. Дюлърите се наливаха щедро със заловената бира на краля и шумно възхваляваха предателството си, без да ги е грижа, че по-голямата част от армията на Карамон гледа на тях с отвращение и погнуса.

Вечерта, докато слънцето все още изчезваше на запад, вътрешният двор бе изпълнен с джуджета и хора, които празнуваха победата си, както и с офицери, опитващи безуспешно да въведат някакъв ред, за да предотвратят задаващото се масово пиянство. След няколко шумни свади и две-три потрошени глави, последните бяха успели да сформират нещо като караул и да назначат отряди по разчистване на мъртвите тела.

Кризания бе преминала успешно своето изпитание на кръвта. Въпреки старанието на Карамон да я държи надалеч от сражението, веднъж озовала се в Пакс Таркас, младата жена успя да се изплъзне от опеката му и сега, загърната в наметката си и със спусната качулка обхождаше ранените и лекуваше онези, на които можеше да помогне, без да привлича излишно вниманието върху себе си. Години по-късно оцелелите щяха да разправят на внуците си, че са видели как сред тях броди облечена в бяло жена, на чиято шия блестяла неземна светлина и, която просто поставяла нежно ръката си върху им и облекчавала ужасната болка.

В това време Карамон провеждаше съвещание с офицерите си в една от по-малките зали на Пакс Таркас, макар че самият той бе на границата на пълното изтощение и едва успяваше да мисли от умора.

Малцина бяха тези, които наистина видяха влизането през портите на облечената в черна роба фигура, яздеща непокорен кон, който пръхтеше неспокойно, усетил миризмата на кръв. Странникът дръпна юздите и прошепна нещо на животното, сякаш искаше да го успокои. Онези, които все пак забелязаха присъствието му, сетне разказваха как за миг са си помислили, че Смъртта е дошла да прибере непогребаните.

Едва по-късно някой измърмори „онзи магьосник“ и присъстващите се разотидоха с насилен смях или въздишка на облекчение.

Рейстлин подкара коня си нататък. Лицето му си оставаше скрито в мрачните сенки на качулката, ала очите му не изпускаха и най-малкия детайл. Най-сетне магьосникът се озова на мястото, което предлагаше най-потресаващата гледка — стотина или повече тела на блатни джуджета, проснати (в по-голямата си част), без да нарушат редиците си. Много все още стискаха вкочанено копията си (немалко — наопаки). Сред труповете имаше и няколко коня, ранени (случайно) по време на бясното мушкане на отчаяните джуджета. Любопитното бе, че по предните крака на животните се виждаха белези от ухапвания.

Явно накрая джуджетата бяха захвърлили безполезните копия и се бяха сражавали по единствения познат им начин — използвайки зъби и нокти.

— Това го нямаше в хрониките — измърмори сам на себе си Рейстлин, загледан в мъничките премазани телца със свъсени вежди. Нещо проблесна в очите му. — Може би… — прошепна. — Дали пък времето вече не е променило своето русло?

Остана замислен дълго. Сетне внезапно проумя.

Никой не виждаше лицето му, но ако все пак някой бе успял да надникне през пластовете непрогледен мрак, щеше да забележи, че в изражението му е настъпила промяна — сега в него имаше тъга и безсилен гняв.

— Не — промърмори отново той. — Тази жалка жертва на бедните, беззащитни създания е пропусната от историците, не защото не се е случила, а просто защото…

Той замълча, загледан мрачно в изтерзаните тела.

— … никой не го е било грижа…