Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (23)

Глава 1

Магьосникът повдигна платнището на входа на палатката си и излезе навън. Мъжът на стража отпред се изпъна и го погледна разтревожено. Неочакваната поява на Рейстлин винаги хвърляше в смут дори хората от собствената му охрана. Никой никога не успяваше да предугади или да чуе идването му. Винаги изникваше сякаш от нищото. А първият знак за присъствието му неизменно беше изгарящото докосване на ледените му пръсти, тихо прошепнатите думи или прошумоляването на черната му роба.

Избягваха палатката на архимагьосника старателно и често се взираха в нея със смущение, близко до чистия ужас, макар досега никой да не бе забелязвал нещо наистина странно. Хората и особено децата рядко сваляха очи от нея със съкровената надежда да забележат някое чудовище, избягало от контрола на Рейстлин. Последното предполагаше, че чудовището ще се втурне да изяжда всички в лагера и само тяхната храбра намеса би помогнала да го укротят с помощта на парче сладкиш.

Естествено, нищо от този род не се случваше. Магьосникът грижливо пазеше силите си. До настъпването на тази нощ. Тази нощ щеше да бъде различна, помисли си мрачно той. Беше неминуемо.

— Стража? — повика тихо Рейстлин.

— М-милорд? — заекна изплашено пазачът. Фистандантилус рядко заговаряше когото и да било, особено обикновените войници от охраната.

— Къде е лейди Кризания?

Пазачът не успя да потисне презрителната извивка на устните си, когато доложи, че след вечеря „вещицата“ се е оттеглила в палатката на генерал Карамон.

— Да изпратя ли някой да я повика, милорд? — попита с такова очевидно нежелание, че Рейстлин без да иска се усмихна в сенките на черната си качулка.

— Не — кимна магьосникът, сякаш поради никому неизвестна причина бе останал доволен от тази информация. — Има ли някакви вести от брат ми? Кога се очаква завръщането му?

— Генерал Карамон е известил, че ще се прибере утре, милорд — отговори объркано пазачът, сигурен, че магьосникът вече знае за намеренията на брат си. — Наредено ни е да изчакаме идването му и същевременно да сме подготвени за пристигането на кервана с доставките. Първите коли започнаха да влизат в лагера днес следобед, милорд. — Пазачът се размърда от внезапната мисъл, която му бе хрумнала. — Ако… ако възнамерявате да промените тези заповеди, милорд, трябва веднага да известя началника на стражата и…

— Не, не, нищо подобно — успокои го Рейстлин. — Просто исках да се уверя, че никой няма да ме безпокои тази вечер — никой или нищо. Ясно ли е… ъъ… Как се казваш?

— М-майкъл, господарю — отвърна пазачът. — Разбира се, милорд. Ако това е желанието ви, ще се погрижа веднага.

— Много добре.

Магьосникът замълча, загледан към студеното, ярко, осветено от Лунитари и звездите небе. Нащърбената Солинари почти не си струваше да се споменава — беше просто сребриста драскотина. По-важна за него бе онази луна, която бе видима единствено за собствените му очи. Нуитари, Черната луна, беше пълна и кръгла, подобно на дупка от непроницаем мрак сред океана от звезди.

Той пристъпи към пазача. Отметна леко качулката си, за да позволи на червената луна да се отрази дълбоко в очите му. Мъжът потрепери и несъзнателно понечи да отстъпи, ала дисциплинираността му на соламнийски рицар се оказа по-силна и не му позволи да се огъне пред погледа на магьосника.

Рейстлин проследи скованата му реакция с усмивка. Той сложи слаба ръка върху покритите с броня гърди на война.

— Никой по никакъв повод не бива да влиза в палатката ми — изсъска тихо и заплашително той. — Независимо какво се случва! Никой, разбираш ли? Нито лейди Кризания, нито брат ми, нито дори самият ти… никой!

— С-слушам, милорд — отвърна несигурно пазачът.

— Възможно е тази вечер да чуеш или видиш странни неща — продължи Рейстлин, впил омагьосващия си поглед в очите му. — Не им обръщай внимание. Всеки, който се осмели да влезе вътре, рискува собствения си живот… а също и моя!

— Д-да, господарю! — преглътна Майкъл. По слепоочията му бе избила пот, макар есенната нощ да бе изключително студена.

— Ти си — или си бил — соламнийски рицар, нали? — поинтересува се внезапно магьосникът.

Мъжът го погледна колебливо. Той отвори уста, ала Рейстлин поклати глава:

— Няма значение. Не е необходимо да ми отговаряш. Избръснал си мустаците си, но е изписано на лицето ти. Винаги мога да позная един соламнийски рицар. Искам от теб да ми се закълнеш в Кодекса на честта, че ще изпълниш нарежданията ми.

— Кълна се… — прошепна Майкъл.

Магьосникът кимна удовлетворено и се обърна, за да влезе отново в палатката. Освободен от необходимостта да вижда единствено собствените си отражения в хипнотизиращите очи на Рейстлин, мъжът се върна на поста си, разтреперан, независимо, че се бе загърнал в дебело вълнено наметало. В последния момент обаче, Рейстлин спря и се обърна, а черната му роба прошумоля около него:

— Сър Рицарю.

Младежът се обърна.

— Ако все пак някой влезе — подхвърли благо магьосникът — и наруши концентрацията ми… ако оцелея… ще очаквам, когато изляза, да открия изстиващия ти труп. Това е единственото извинение, което ще приема.

— Слушам, милорд — изпъна се твърдо Майкъл, въпреки че бе произнесъл думите съвсем тихо. — Est Sularas oth Mithas. Моята чест е моят живот.

— Да — Рейстлин сви рамене. — Обикновено така свършва всичко.

Магьосникът влезе в палатката си и остави война в очакване да се случи онова, което само новите богове можеха да знаят. В този момент му се искаше неговият братовчед Гарик също да е тук, за да сподели с него това странно и отблъскващо задължение. Само че Гарик беше с Карамон. Майкъл се уви още по-добре в наметалото и отправи към лагера поглед, изпълнен със стаен копнеж.

Там сега горяха топли огньове, имаше греяно вино и приятели и се разнасяха весели смехове. Тук всичко бе залято от лепкава, червена звездна светлина. А единственият звук, който се чуваше, бе дрънченето на бронята върху неудържимо треперещото му тяло.

 

 

Рейстлин прекоси вътрешността на палатката и спря пред големия дървен сандък, поставен до леглото. Наред с жезъла на Магиус, покритият с издялани руни сандък бе другата негова вещ, която не позволяваше да бъде докосвана от друг. Не че някой имаше желание да го направи. Не и след като се бе разнесъл слухът за онова, което бе сполетяло пазача, който се бе опитал да го вдигне.

Магьосникът не бе казал нищо. Просто се втренчи в нещастника, докато онзи не изпусна сандъка със задавено възклицание.

По-късно, около лагерния огън, пазачът разтреперано бе разказвал, че на пипане сандъкът бил невероятно студен. Но не това го накарало да го изпусне, а усещането за невероятен, връхлитащ ужас, толкова силен, че човекът се чудеше как не се е побъркал.

От този случай нататък Рейстлин се грижеше сам за пренасянето на сандъка, макар никой да не знаеше как успява. Присъствието му в палатката бе неизменно и все пак не си спомняха да са го виждали натоварен на някой от конете, с които пренасяха личните му вещи.

Магьосникът вдигна капака и мрачно огледа съдържанието на сандъка — облечените в сини подвързии книги със заклинания, стъклениците, бутилките и торбичките с магически съставки, личните му книги (с черни подвързии), два-три свитъка, както и няколко прилежно сгънати черни роби. Нямаше магически пръстени или медальони, каквито често притежаваха чародеите с по-незначителни способности. Рейстлин намираше подобни атрибути за признак на крещяща некомпетентност.

Погледът му бързо премина през тези вещи, включително и през една изтъркана от употреба книга, която бе в толкова жалко състояние, че безпристрастният наблюдател лесно можеше да се зачуди какво ли прави сред останалите тайнствени предмети. Заглавието й, изписано с големи, богато украсени букви, гласеше: Фокусите — начин да изумяваме и забавляваме! Беше напълно възможно част от текста на корицата да е изтрит от прекомерната употреба на нечии любящи ръце, но така или иначе никой вече не можеше да го твърди със сигурност.

Като остави настрана книгата, която дори и в този момент успя да извика на лицето му едва забележима усмивка, Рейстлин порови сред сгънатите роби и извади оттам малка кутия. Върху нея също бяха изрязани магически руни. Магьосникът измърмори няколко думи, за да неутрализира защитния им ефект и отвори кутията почти благоговейно. Във вътрешността й имаше един-единствен предмет — богато украсена сребърна поставка. Той я извади изключително внимателно, след което я отнесе и я остави върху масата, която бе подготвил в центъра на палатката.

Настани се удобно на стола и измъкна от един от безбройните тайни джобове на робата си малка кристална сфера. На пръв поглед сферата приличаше на разноцветно топче за игра. Ала ако човек се загледаше по-внимателно във вътрешността й, щеше да забележи, че цветовете се движат и сякаш притежават свой собствен живот. И сякаш се опитват да избягат.

Рейстлин я положи върху сребърната поставка. Закрепена по този начин, сферата изглеждаше почти нелепо малка и незначителна. Ала изведнъж, както обикновено, присъствието й там му се стори напълно в реда на нещата, тя бе намерила своето собствено място. Топката от преплитащи се цветове нарасна, изпълвайки вдлъбнатината на поставката, докато поставката, заедно със самия Рейстлин и всичко останало наоколо, като че ли се смали и започна да изглежда нелепо.

Усещането не беше ново за него. Просто драконовата сфера — защото топката от преплитащи се цветове бе именно това, действаше по този начин. Винаги се стараеше да постави онзи, който я използва, в неизгодно положение. Отдавна обаче (всъщност не, това тепърва му предстоеше!) Рейстлин се бе научил да овладява това измамно чувство за непълноценност. Беше се научил не просто да овладява, а да контролира драконовата същност, която я обитаваше.

Магьосникът затвори очи, отпусна се и се потопи в магията. После докосна с върховете на пръстите си студената повърхност на драконовата сфера и произнесе древните думи:

— Аст билак моипаралан / Су аквлар тантангусар.

Вледеняващото усещане под пръстите се разпространи по ръцете и проникна до мозъка на костите му. Стиснал зъби, Рейстлин повтори думите:

— Аст билак моипаралан / Су аквлар тантангусар.

Мързеливият танц на цветовете в сферата се превърна в луд вихър. Магьосникът отвори очи и се потопи в зашеметяващия водовъртеж, борейки се с напиращото усещане за гадене, без да маха ръцете си от сферата.

Още веднъж и съвсем бавно, той прошепна думите за трети път.

Цветовете замръзнаха. В центъра на сферата засия ярка светлина. Рейстлин премигна и се намръщи. Светлината не биваше да бъде нито черна, нито бяла, трябваше да бъде съставена от всички цветове и все пак от нито един от тях, за да символизира смесицата от добро и зло — неутралитетът бе есенцията на съществуването на драконите, затворени в сферата. Винаги беше така, още откакто за пръв път се бе взрял в дълбините й, за да наложи волята си над нея.

Сега светлината, която виждаше, макар и в общи линии такава, каквато беше обикновено, изглеждаше заключена в пръстени от тъмни сенки. Втренчи се още по-настоятелно и хладнокръвно в нея, отхвърлил всякакви опити на измамливата магия да използва въображението му, за да го заблуди. Бръчките му се изостриха. В центъра на сферата наистина имаше някакви сенки, които му напомняха за… напомняха му за сенки на… крила!

Неочаквано от светлината се протегнаха две ръце. Рейстлин ги улови — и възкликна от изненада.

Ръцете го дръпнаха с такава сила, че едва не го повлякоха. Чак когато почти бе потънал в сенчестата светлина на сферата, той си даде сметка какво се случва и панически ги издърпа назад заедно със себе си.

— Какъв е смисълът? — произнесе със заповеден глас. — Защо ме предизвикваш? Отдавна станах твой повелител.

Тя на вика… Тя ни вика и ние трябва да се подчиним!

— Кой може да бъде по-важен от мен? — попита остро той, усещайки как кръвта във вените му се смразява от неочакваното предположение.

Нашата Царица! Чуваме гласа й в съня си. Той е по-силен от нас. Ела, господарю, ще те отведем при нея! Побързай!

Царицата! Рейстлин потръпна. Ръцете, сякаш доловили моментната му слабост, задърпаха още по-силно. После ядосано им даде отпор, колкото да си поеме дъх и да обмисли ситуацията. Цветовете в сферата се гърчеха неудържимо и лудо.

Царицата! Естествено, трябваше да го предположи. Беше навлязла в неговия свят — поне отчасти — и сега се движеше сред злите дракони. Прокудени от Крин от соламнийския рицар Хума, сега и добрите, и злите дракони спяха на потайни и закътани места.

Мрачната Царица, Такхизис, Петглавият Дракон, будеше само злите и ги призоваваше да се съберат и да й помогнат да възвърне контрола си над света.

Беше напълно в реда на нещата и драконовата сфера да откликне с желание на повика на Царицата — същността й беше съставена от добри, зли и неутрални дракони, но особено в тези времена, злото в нея вероятно преобладаваше.

„Дали сенките, които виждам, са крила или това е просто отражението на собствената ми душа?“, запита се Рейстлин, без да откъсва очи от сферата.

Нямаше време за губене. Мислите прелетяха през ума му само докато си поеме дъх, след което ужасната истина се появи в кристалната си чистота — ако дори само за миг изгубеше контрол, Такхизис щеше да го постави във властта си.

— Не, Царице — измърмори, стиснал здраво двете си ръце. — Не, няма да бъде толкова лесно.

А на сферата каза тихо, но твърдо:

— Все още съм твой господар. Аз те спасих от Силванести и Лорак, лудия крал на елфите. Аз бях онзи, който те отнесе в безопасност надалеч от Кървавото море на Истар. Аз съм Рей… — той преглътна, усетил внезапна горчивина в устата си и продължи през стиснати зъби: — Аз съм… Фистандантилус — Господарят на миналото и настоящето. И ти заповядвам да ми се подчиниш!

Светлината в сферата помръкна. Магьосникът почувства как ръцете потрепериха и започнаха да му се изплъзват. Гневът и страхът пронизаха всеки негов нерв, но си наложи да овладее емоциите си и да не им позволи да избягат. Треперенето престана и ръцете се успокоиха.

Ще ти се подчиним, господарю.

Рейстлин едва сдържа въздишката си на облекчение.

— Прекрасно — произнесе с непреклонен глас, като че ли говореше на провинило се (и опасно!) дете. Продължи с хладен тон: — Трябва да установя контакт със своя послушник в Кулата на Върховното чародейство в Палантас. Слушай моята заповед. Пренеси гласа ми през етера на времето. Накарай Даламар да ме чуе.

Говори, господарю. Ще чува думите ти така, както чува ударите на сърцето си. А ти ще чуеш отговора му.

Рейстлин кимна…